Определение № 310 от 27.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1963/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. И. Й., със съдебен адрес – Б., подадена чрез процесуалния му представител адвокат Х. Я., против въззивно решение № 1479 от 19.12.2023 г. по в.гр.д. № 1556/2023 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 10.03.2023 г. по гр. д. № 512/2022 г. на Софийския окръжен съд за отхвърляне на иска му срещу Прокуратурата на Република България за осъждане да му заплати обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ над сумата 4000 лв. до 25 000 лв. вследствие на незаконно повдигнатото му обвинение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че съдът се е произнесъл по въпроса „по какви критерии се определя справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД с оглед задължението на съда да обсъди всички обстоятелства от значение за точното приложение на принципа на справедливостта“ в противоречие с приетото в ППВС № 4/23.12.1968 г. Ответникът Прокуратура на Република България не взема становище по жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение по главния иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ въззивният съд е приел, че фактическата обстановка по делото е изяснена и релевантните факти по въпроса за размера на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди вследствие на повдигнатото му обвинение, за което е оправдан, са правилно очертани. Установено е, че на 27.01.2014 г. на ищеца е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 242а, ал. 1 НК и му е наложена мярка за неотклонение „подписка“, последствие изменена в „парична гаранция“ с постановление от 08.09.2014 г. На 19.06.2015 год. е изготвен обвинителен акт, въз основа на който е образувано НОХД № 1562/2015 г. по описа на Районен съд – Плевен, приключило на първа инстанция с осъдителна присъда на 07.03.2016 г. С решение № 278/27.12.2016 год., постановено по ВНОХД № 372/2016 г. на Плевенския окръжен съд, присъдата е потвърдена изцяло. След възобновяването на наказателното производство по искане на част от осъдените, с решение от 09.08.2017 г. по КНД № 181/2017 г. на Апелативен съд – Велико Търново ищецът е оправдан. Във връзка с определянето на размера на обезщетението съдът е отчел като съществени обстоятелствата във връзка с тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство /почти три години/ и обстоятелството, че е бил осъден, което подсилва интензитета на вредите. Посочил е, че търпените притеснения и безпокойство от повдигнатото обвинение за „тежко“ умишлено престъпление по смисъла на НК, както и извършваните в този период следствени действия са допълнителен източник на стрес, чувството за злепоставяне пред приятелския и социален кръг на ищеца в малкото населено место. Същите са довели и до отдръпване на ищеца от социално общуване и липса на желание за контакти. Като неоснователни са отхвърлени оплакванията на страните за нарушаване на правилото на чл. 52 ЗЗД относно преценката на всички установени обстоятелства – съдът не е установил вреди, превишаващи обичайните в случаите на наказателно преследване. Посочено е, че не се подкрепят от доказателствата по делото твърденията, че широкият медиен отзвук е източник на изключителен стрес за ищеца, защото е разрушил авторитета му и станал повод за отдръпване на приятели и близки, тъй като видно от приложените извлечения от тези публикации никъде в тях не се споменава името на ищеца /в едни от тях фигурира само с инициали, които не са достатъчни да бъде разпознат, а в други въобще не е отбелязан/. Споделени са изводите на първата инстанция, че не е установена причинна връзка между наказателното производство и невъзможността ищеца да си намери работа заради статута си на обвиняем, както и невъзможността да продължи висшето си образование. От свидетелските показания е установено, че преди обвинението ищецът е работел в същата транспортна фирма, в която работи и към момента. Съдът не е кредитирал свидетелските показания, според които именно процесното обвинение е причината ищецът да не продължи образованието си в „задочна“ форма на обучение, тъй като е отчел евентуалната заинтересованост на свидетеля, който не е бил наясно, че делото е приключило, дали ищецът е завършил образование и въобще къде учи. Допълнително е посочено, че ищецът не е бил задържан под стража, спрямо него са били взети най-леките мерки за процесуална принуда, които не са от естество да попречат на учебния процес, а и няма други убедителни доказателства за обществена реакция, която да е от естество да го травмира до степен, че да се откаже от следването му. По отношение на засягането на доброто име на ищеца в обществото съдът е посочил, че наличието на предходни присъди за по-тежки престъпления, не дава основание безрезервно да се приеме, че доброто му име в малкия град е компрометирано само и единствено от обвинението, по което е оправдан. По същата причина не са кредитирани и показанията на свидетелите, че раздялата на ищеца с приятелката му е вследствие на това наказателно преследване, по което е бил оправдан, с оглед наличието на предходни осъждания. В заключение съдът е приел, че след преценката на събраните доказателства във връзка с твърдените от ищеца морални болки и страдания, се установява, че същите не надхвърлят обичайните в подобни случаи притеснения и негативни преживявания, присъщи на всеки човек, подложен на наказателна репресия. Не са установени други физически и психологически проблеми в причинна връзка с незаконно повдигнатото обвинение, които да са оставили трайно отражение върху здраве, психика и да са го лишили от нормален начин на живот. С оглед посоченото и предвид обществено-икономическите условия в процесния период съдът е приел, че определения от първата инстанция размер на обезщетението за неимуществени вреди – 4000 лв. – отговаря на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Настоящият състав на III г.о., ВКС, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по поставения въпрос за критериите, които съдът следва да съобрази при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди. Съобразно трайното установената практика, включително посочена и от касатора, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства в хипотезата на предявен по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ иск са тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, и др. Съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и всички доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото. Преценката му следва да е отразена в мотивите на решението. В случая въззивният съд е направил всичко това. Видно от мотивите на обжалваното решение са обсъдени всички относими към спора доказателства и доводи на страните. Съдът е обсъдил както обстоятелствата, свързани с тежестта и продължителността на наказателното преследване и наложените в хода му мерки за процесуална принуда, така и конкретните твърдения във връзка с негативните последици от обвинение върху живота на ищеца. Несъгласието на касатора с преценката на съда на конкретни обстоятелства, каквито доводи се съдържат в представеното изложение, не е основание за допускане на касационното обжалване, доколкото касае правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд