Определение № 2491 от 13.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 845/2026 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Н. Ю. О., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. М. И. срещу решение № 1367/25.11.2025 г., постановено по въззивно гр. дело № 506/2025 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение е отменено в обжалваната осъдителна част първоинстанционното решение № 6831/11.12.2024 г., поправено с решение № 329/17.01.2025 г., постановени по гр. дело № 8683/2024 г. на Софийския градски съд (СГС), и е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата 30 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.07.2023 г. до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя О., също чрез адв. И., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) кои са обстоятелствата (критериите), които съдът следва да вземе предвид при преценката си дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, определя (е спор за) граждански права по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по отношение на лице, което е пострадало от престъпление, предмет на разследване; 2) дали сред предпоставките и критериите по чл. 2б от ЗОДОВ за възмездяване на вредите от забавянето на досъдебното производство, което не е преминало успешно в своята съдебна фаза, е и необходимостта пострадалият да е проявил активност и каква да е тя; 3) кой е моментът, от който лицето придобива качеството на „жертва“ (пострадал) от деянието, предмет на разследване по наказателно производство, което е продължило извън разумен срок, и следва ли това лице да бъде формално конституирано като пострадал, за да има правото на обезщетение в производство по чл. 2б от ЗОДОВ; 4) кой е началният момент, от който следва да се брои срокът на продължителност на наказателното производство по иск по чл. 2б от ЗОДОВ, по който ищец е „жертва“ (пострадал) от деяние, разследвано по това наказателно производство; 5) длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си своевременно въведените от страните доводи и възражения, относими към предмета на спора, фактите, на които се основават мотивите му, както и да направи съвкупна преценка на всички доказателства по делото; и 6) представлява ли нарушение на правото на справедлив процес по чл. 6 от КЗПЧОС противоречиво отсъждане на различни състави в рамките на един и същи съд по идентични искове. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първия въпрос – с решение № 60256/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 50062/02.02.2024 г. по гр. д. № 1080/2022 г. на IV-то гр. отд. и решение № 72/18.05.2017 г. по гр. д. № 3619/2016 г. на IІІ-то гр. отд.; втория въпрос – с решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на ІII-то гр. отд.; третия и четвъртия въпрос – с решение № 50031/22.02.2023 г. по гр. д. № 1077/2022 г. на IV-то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на ІII-то гр. отд., решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 50062/02.02.2024 г. по гр. д. № 1080/2022 г. на IV-то гр. отд., решение № 72/18.05.2017 г. по гр. д. № 3619/2016 г. на IІІ-то гр. отд. и решение № 50240/16.12.2022 г. по гр. д. № 4654/2021 г. на ІV-то гр. отд.; петия въпрос – с решение № 43/04.03.2022 г. по гр. д. № 2597/2021 г. на ІV-то гр. отд., решение № 60268/25.03.2022 г. по гр. д. № 391/2021 г. на ІII-то гр. отд., тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК, решение № 211/21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020 г. на I-во гр. отд., решение № 108/25.06.2020 г. по гр. д. № 1538/2019 г. на IV-то гр. отд., решение № 194/11.01.2021 г. по гр. д. № 4488/2019 г. на IV-то гр. отд., решение № 65/30.07.2019 г. по търг. д. № 183/2018 г. на IІ-ро търг. отд. и решение № 72/25.06.2018 г. по гр. д. № 1934/2017 г. на IV-то гр. отд.; и шестия въпрос – с решение № 193/22.12.2015 г. по търг. д. № 912/2015 г. на IІ-ро търг. отд. и решение № 130/12.05.2025 г. по търг. д. № 1856/2023 г. на I-во търг. отд. В тази връзка в изложението се сочат и определения на ВКС, постановени по реда на чл. 288 от ГПК, които не формират практика на ВКС, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Жалбоподателят сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, без да излага съображения в тази насока. Насрещната страна – ответната ПРБ, в отговора на касационната жалба, подаден чрез прокурор П. Е., излага съображения, че не са налице наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – доводи за неоснователност на жалбата и на предявения по делото иск. За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел за установено от фактическа страна следното: С молба от 13.02.2024 г. ищецът е уведомил Военно окръжната прокуратура (ВОП), че е едни от 517-те лица, въдворени в [населено място], които в последствие са включени в списък, публикуван в ДВ. бр. 44 от 1990 г. Ищецът е включен в този списък с имената Н. Й. И., като съдът е установил, че тези имена и Н. Ю. О. са имена на едно и също лице. Списъкът е неразделна част от решение на Парламентарна комисия за разглеждане и решаване на някои неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушение на законността в държавния, обществения и стопанския живот, като с решението е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Б., във връзка с правителствена промяна на имената на една част от българските граждани. В отделна административна процедура, на 27.06.2024 г. председателят на Комисията за разкриване на документи за обявяване на принадлежността на българските граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, писмено е отговорил на запитване на ищеца и му е предоставил заповед № І-1001/26.06.1985 г. за приложена превантивна административна мярка по чл. 39, ал. 1 т. 1 от ЗНМ – принудително установяване в Б. за срок от 2 години. САС е приел, че от представените по делото доказателства не се установява дали тази заповед е приложена (изпълнена) и в какъв срок, като е посочил, че в исковата си молба ищецът „сам признава“, че е търпял лишаване от свобода повече от половин година, по-нататък в изложението е конкретизирал срок от 9 месеца. Съдът е установил още, че рождените турски имена на ищеца са сменени с български по същото време; както и че ищецът е член на „Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите“, съгласно устав на което, негова цел е възстановяване на правата и обезпечаване на понесените материални и нематериални щети на представители на турското население и техните семейства, живущи на Балканите и особено в България, които в различни периоди са се противопоставили на наложената им асимилационна политика. Приел е също, че липсват данни ищецът лично да е уведомяван за образуваното следствено дело, да е призоваван в качеството на свидетел; както и ищецът лично или чрез представител или по друг начин да е уведомявал разследващия орган, че е жертва на престъпление във връзка със смяна на имената и изтърпяване на превантивна административна марка и да е искал да бъде разпитан в съответното качество на пострадал, да е предявил граждански иск или да е завил искане за бъде конституиран като частен обвинител до 13.02.2024 г., когато е подал молбата си, с която е уведомил ВОП, че е пострадал и е поискал да му бъдат предявени материалите по сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. на ВОП-София, а след това преобразувано в ДП № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП-София. Апелативният съд е приел за безспорно, че това следствено дело за разследване на извършени през време на възродителния процес престъпления, е висящо и е водено срещу петима обвиняеми, по обвинение за извършени престъпления по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК – за това, че през периода 1984-1988 г., при условията на продължавано престъпление, всеки от тях в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие – по обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 2, във вр. с ал. 1 и с чл. 20, ал. 2 от НК, – за това, че през периода 1984-1988 г., при условията на продължавано престъпление, обвиняемите злоупотребили и превишили властта си, с цел постигане на консолидация на българската нация, чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Б., принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната. На 20.07.1993 г. и на 19.12.1997 г. са внесени обвинителни актове срещу обвиняемите, но образуваните въз основа на тях съдебни производства са прекратявани, съответно през 1994 г. и през 1998 г., поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и делото е било връщано на прокуратурата за отстраняването им. През 1998 г. и през 1999 г. двама от обвиняемите са починали и производството по отношение на тях е било прекратено. През 1999 г. и през 2002 г. производството по делото е било спирано поради наличие на свидетели в чужбина, които е трябвало да бъдат разпитани, след което е било възобновявано. В хода на наказателното производство, в периода 05.02.2001 г. – 04.02.2004 г. са установени общо 446 пострадали лица, както и техните законните наследници, а от тях са разпитани общо 312 души. В периода 2018-2023 г., въз основа на искания на тези лица, измежду които не е ищецът, са образувани множество дела за ускоряване на производството, като неведнъж съдът е определял едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и произнасяне на прокурора съгласно правомощията му по чл. 242, ал. 1 от НПК. Наказателното производство е било прекратено с постановление от 31.05.2022 г., обжалвано и отменено с определение на САС от 02.12.2022 г. Въззивният съд е приел, че изпълнителните деяния по разследваните обвинения изискват установяване на факти, свързани с начина на изпълнение на заповедите за принудителните мерки, злоупотреба и превишаване на власт, а не установяване на противоправност на заповедите, издавани в периода 1984-1988 г. Приел е също, че през периода от образуването на следсвеното дело до 13.02.2024 г. липсват каквито е да е данни, ищецът да е заявил права, включващи очаквания от разследването и да е претъпял вреди от забавеното разследване в продължение на 33 години. Съдът е посочил и че в исковата си молба ищецът е заявил, че от 1989 г. е изселен в Т. и оттогава живее със семейството си там. Установил е и че през 2006 г. ВОП е търсила международно съдействие за установяване на местонахождението на трайно установилите се в Т. лица, с оглед участието им в процеса, като отново е посочил, че по делото не са представени доказателства, преди 13.02.2024 г. ищецът да е извършил действия, насочени към реализиране на правата си на жертва – лично или като участващ в организация, въвлечена да посредничи в намерението на ВОП да издирва местоживеенето на пострадали лица, които не живеят на територията на България. Приел е още, че не са събрани и доказателства, от които да се установи какви са конкретните вреди от забавено правосъдие до 13.02.2024 г. за ищеца, извън предполагаемите на жертва, при липса на каквито и да е твърдения за конкретни факти преди датата на предявяване на иска – 29.07.2024 г. При така приетата за установена фактическа обстановка, за да отхвърли предявения по делото иск, въззивният съд е изложил следните свои решаващи съображения: Приел е, че от политическата реабилитация може да се изведе предположение, че ищецът е станал жертва на злоупотреба с права или превишаване на права, но нито от реалибитацията, нито от превантивната административна мярка по ЗНМ (отм.) следва пряко, че ищецът е жертва на престъпление, т.е. – налице са индиции, но не и доказателства, че ищецът е възможно да е пострадал от деянията, които се разследват по процесното досъдебно производство. Приел е също, че качеството на пострадал се придобива с участието на лицето в следственото дело – разследващите органи могат да призоват физическо лице в качеството на свидетел, а от показанията му да установят, че е пострадал, но не могат предварително да решават кои лица са пострадали, само защото с решение на парламентарна комисия са били реабилитирани за поведение, което е станало причина за превантивна административна мярка по действащото право към минал момент. Няма задължение за разследващия орган да разпита всички реабилитирани като свидетели, на което задължение да съответства и правото на реабилитирания да се счита за жертва или за пострадал от разследваното деяние. Докато гражданинът, по смисъла на чл. 2б от ЗОДОВ, няма качество на участник в съответното разследване (свидетел, съобщил факти, които да обосноват, че е пострадал) или сам в свое искане да е посочил, че е такъв или други лица да са го посочили като пострадал и той да е потвърдил, за него не настъпва каквото и да е право по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Такова право възниква само ако правния субект заяви пред органа на разследване, че е пострадал и пожелае да бъде конституиран като такъв. САС е приел също, че ищецът е лице, което е процесуално легитимирано да търси обезщетение за вреди, настъпили от забавено правосъдие, но не защото е включен в списъка с лица, спрямо които е предприето действие по ЗНМ (отм.), а защото е заявил правото си на пострадал в разследването на 13.02.2024 г. – на тази дата е поискал да бъде конституиран като пострадал, съответно – разпитан като свидетел и да му бъдат предявени материалите по делото. Приел е още, че преди тази дата ищецът може да е имал очаквания за справедливо възмездие, но за да е материално право легитимиран с правото на обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ, очакването следва да е свързано с участие в разследването към датата на ратифициране на конвенцията. Въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че ищецът има качеството на пострадал от процесното досъдебно производство, като е намерил, че това качество той е заявил с молбата си от 13.02.2024 г. до ВОП, но е намерил, че в нея липсват твърдения за извършени по отношение на ищеца репресии. Приел е също, че на 27.06.2024 г. ищецът се е снабдил с доказателства, които са индиция, че може да е пострадал – заповедта № І-1001/26.06.1985 г. по чл. 39, ал. 1 т. 1 от ЗНМ за принудителното установяване в Б., но няма данни да е представил тези доказателства на разследващия орган. САС е намерил и че от събраните по делото доказателства не се установява ищецът да е имал конкретни очаквания от разследваното и след 27.06.2024 г., като е посочил, че не са представени и писмени доказателства, че ищецът е направил постъпки да упражни свои права, за които пречка е било неприключеното разследване или, че е заявил права в това разследване, извън искането да му бъде предявено с молбата от 13.02.2024 г. Въззивният съд е приел още, че всички установени по делото факти са относими само към активната процесуална легитимация на ищеца, но не и към основателността на предявения иск. Изложил е съображения, че за да е основателен иска, не е достатъчно съдът да регистрира съществуването на два факта – висящото досъдебно производство и ищец, който твърди, че е жертва на престъпление, което се разследва, а е необходимо още да е налице юридическа връзка между образуваното досъдебно производство и ищеца, т.е. да е заявено пред разследващия орган качество на жертва или посочване на това лице като жертва, или установяване на факти от действителността, свързани със състоянието на жертва. Намерил е, че такава юридическа връзка не следва от списък, публикуван в Държавен вестник към решение на парламентарна комисия, както и че до 13.02.2024 г. липсват достатъчно данни ищецът да е станал жертва на престъпление, само за това, че по отношение на него са сменени рождените му имена или, че спрямо него е издадена заповед по ЗНМ, който е част от действащото право на държавата към 1985 г. За да се приеме, че ищецът е жертва на престъпление, за което е образувано производство, е необходимо той да твърди пред разследващ орган, а не в исковата си молба, че спрямо него е осъществена репресия, а разследващият орган да бездейства за установяване на конкретните факти, съобщени от пострадалия и свързани с изпълнителното деяние на престъплението. В обобщение въззивният съд е приел, че поради липсата на процесуална връзка между разследването по конкретното следствено дело и упражняване на процесуални права от ищеца до 13.02.2024 г., предявеният иск е неоснователен. Намерил е също, че бездействието на ответника в краткия срок от 13.02.2024 г. до датата на предявяване на иска (29.07.2024 г.) не е в нарушение на разумния срок, в който е следвало заявилият се като жертва на престъпление да бъде призован за разпит в качеството на свидетел, доколкото в съдържанието на молбата от 13.02.2024 г. не се съдържат данни за осъществено престъпление, а само искане за предявяване на материалните по делото, а с такова право разполага само пострадалият от престъплението, което се разследва. САС е изложил и съображения, че правото на ищеца да предяви граждански иск в наказателния процес към настоящия момент не е погасено, както и че той може да предяви иска си за неимуществени вреди от разследваните деяния и пред гражданския съд, който би спрял производството до приключване на разследването, ако ищецът представи доказателства за връзката му с разследването. Съдът е приел, че едва тогава пострадалият ищец би изпълнил изискването на тежестта на доказване – пълно и главно да докаже, че не е могъл да реализира правото си на обезщетение поради неразумен срок, в който е водено наказателното разследване. В заключение въззивният съд е посочил, че по делото не е установено ищецът да е бил възпрепятстван от Българската държава да потърси правото си на обезщетение за вреди от действията на длъжностни лица от същата държава, които са били разследвани за злоупотреба и превишаване на власт в периода от 1985-1986 г., по съдебен ред, включително и чрез гражданския съд, поради което е намерил, че забавянето на наказателното разследване по процесното досъдебно производство не се е отразило върху правата на ищеца пряко и непосредствено по отношение на конкретно гражданско право. Настоящият съдебен състав на касационната инстация намира, че с така изложените решаващи правни изводи и съображения за отхвърлянето на предявения по делото иск, въззивният съд е разрешил първите четири материалноправни въпроса в изложението на касатора – такива по тълкуването и приложението на чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, в противоречие с посочената във връзка с тези въпроси практика на ВКС, в която се приема следното: Нормата на чл. 2б от ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с Конвенцията, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Съгласно тази практиката, разпоредбата на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС следва да се тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията. При преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на Конвенцията, понятието „при определяне на неговите граждански права и задължения“ обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното, т.е. и лицето, пострадало от престъпление. Решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект, е дали висящото наказателно производство обуславя (има значение) за съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението. Дали дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, трябва да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право, като се вземат предвид предметът и целта на Конвенцията. Разпоредбата на чл. 6 от КЗПЧОС може да се приложи дори при отсъствие на искане (граждански иск) за парично обезщетение – достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното „гражданско право“. Гражданските права и задължения трябва да бъдат предметът, или един от предметите на спора, а резултатът от производството трябва да бъде пряко решаващ за такова право. Обстоятелството, че ищецът не е бил конституиран като частен обвинител и/или граждански ищец във воденото наказателно производство, не променя качеството му на „жертва“ (пострадал) от деянието, предмет на обвинението. Това свое качество той има от момента на образуване на наказателното производство и това е датата, от която следва да се изчислява продължителността на периода, за който ще се решава дали срокът на воденото производство е разумен. В този смисъл са посочените от жалбоподателя: решение № 60256/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 50062/02.02.2024 г. по гр. д. № 1080/2022 г. на IV-то гр. отд. и решение № 72/18.05.2017 г. по гр. д. № 3619/2016 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на ІII-то гр. отд., решение № 50031/22.02.2023 г. по гр. д. № 1077/2022 г. на IV-то гр. отд., решение № 50240/16.12.2022 г. по гр. д. № 4654/2021 г. на ІV-то гр. отд., постановени по искове по чл. 2б от ЗОДОВ за обезщетения на неимуществени вреди, произтичащи от същото досъдебно производство, което е процесно и по настоящото дело. Предвид така установеното противоречие, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по първите четири материалноправни въпроса, поставени от касатора, но обобщени и уточнени от съда (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) в рамките на един въпрос, а именно: при предявен иск по чл. 2б от ЗОДОВ, кои са критериите, които определят дали дадено досъдебно наказателно производство съставлява спор за граждански права по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по отношение на лице, пострадало от престъпление; от кой момент това лице има качеството на „жертва“ (пострадал) и следва ли да бъде формално конституирано като „пострадал“ в досъдебното производство, за да придобие това качество. Съдът намира, че не е налице основание касационното обжалване да се допуска по поставения от касатора пети – процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, като по свързаните с него касационни оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при обсъждането на доказателствата по делото, касационната инстанция ще се произнесе с решението си по чл. 290 от ГПК. Последният (шести) въпрос, формулиран в изложението на жалбоподателя, не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице и бланкетно твърдяната от страна на касатора, очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 2а, т. 1, предл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателя-ищец следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 2.56 евро и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение