Определение № 62 от 07.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3834/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Апелативна прокуратура София, чрез прокурор Б. С., против въззивно решение № 10367 от 12 май 2021 г., постановено по в.гр.д. № 5715/2019 г. по описа на Апелативен съд София, в частта му, с която е потвърдено решение № 6161 от 20 август 2019 г., постановено по гр.д. № 2541/2018 г. по описа на Софийския градски съд, за осъждане на Прокуратурата на Република България на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на И. Д. М. сумата от 10000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди вследствие на повдигнато на М. обвинение в извършване на престъпление, във връзка с което е образувано н.о.х.д. № 1593/2014 г. на Специализирания наказателен съд, ведно със законната лихва считано от 21.07.2017 г. В касационната жалба се поддържа становище за неправилност на обжалваното решение. Сочи се, че определеният размер на обезщетението е необосновано завишен и не съответства на действително претърпените вреди и на визирания в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост. Поддържа се, че въззивният съд не е изложил мотиви относно наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и твърдените от ищеца вреди. Освен това не били съобразени следните обстоятелства от съществено значение за определяне на размера на обезщетението: възрастта и общественото положение на ищеца; фактът, че в резултат на наказателното производство не са настъпили трайни негативни последици за професионалното му развитие — бил е възстановен на заеманата преди обвинението длъжност; липсата на промени в семейството му; липсата на протест от страна на прокуратурата срещу постановената от първоинстанционния съд оправдателна присъда; интензитетът на предприетите мерки за процесуална принуда. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, по които се твърди допуснато противоречие с практиката на ВКС. Срещу същото въззивно решение е подадена касационна жалба и от И. Д. М., с адрес в [населено място], представляван от адв. Д. К.. Касаторът обжалва решението в частта, с която първоинстанционното решение е отменено и искът му за обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 10000 лева до присъдената от Софийския градски съд сума от 35000 лева е отхвърлен, както и в частите, с които е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за неимуществени вреди до пълния предявен размер от 300000 лева и за отхвърляне на иска за имуществени вреди за сумата от 118459 лева, претендирана като неполучено възнаграждение по трудов договор поради неправомерно отстраняване от длъжност, предвид повдигнатото и поддържано обвинение за престъпление от общ характер. В касационната жалба се поддържа, че решението в обжалваните му части е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Според касатора, не са били съобразени търпените от ищеца морални страдания, понесени вследствие на незаконното наказателно преследване срещу него, продължило повече от седем години – период, значително надхвърлящ нормалната продължителност на наказателното производство. През цялото това време той бил без работа и без средства за издръжка семейството си, поради което се наложило да разчита на финансовата подкрепа на роднини. Оспорва се изводът, че определената му парична гаранция не е била в значителен размер, тъй като сумата от 5000 лева се равнявала на двадесет негови заплати през 2010 г. Не били съобразени още обществено-икономическата обстановка в страната, както и обичайният стандарт на живот през процесния период, младата възраст на ищеца към момента на повдигане на обвинението, тежестта на засягане на професионалното му развитие. Сочи се, че съдът не е изложил собствени мотиви в частта относно претенцията за имуществени вреди, като безкритично възприел изводите на предходната инстанция. Поддържа се, че когато имуществените вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение са резултат от действията на друг орган, който е действал при условията на обвързана компетентност (в случая – работодателят на ищеца), отговорност за тези вреди носи прокуратурата; че действието на наложената принудителна административна мярка „отстраняване от длъжност“, продължило повече от седем години, съчетано с липсата на законодателна уредба за преразглеждането на срока ѝ, нарушава основни права, гарантира от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. И двамата касатори не представят отговори на касационните жалби на насрещните страни. Въззивният съд е приел за установено, че на 0 5.05.2010 г. ищецът е привлечен като обвиняем за извършване на престъпление по чл. 321, ал. 2 НК; задържан е за 72 часа, след което му е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, изменена с определение от 18.05.2010 г. на Апелативен съд София в „парична гаранция“ в размер на 5000 лева. С обвинителен акт от 12.08.2014 г. на ищеца е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 321, ал. 2 НК и делото е внесено за разглеждане в Специализирания наказателен съд, който на 19.08.2014 г. е прекратил производството и е върнал делото на Специализираната прокуратура. На 31.10.2014 г. е внесен нов обвинителен акт срещу ищеца за престъпление по чл. 321, ал. 2 НК. С влязла в сила присъда от 30 март 2016 г. по н.о.х.д. № 1593/2014 г. по описа на Специализирания наказателен съд ищецът е оправдан по повдигнатото обвинение. Към момента на повдигане на обвинението ищецът е заемал длъжността „старши инспектор по приходите“ в ТД НАП [населено място], като е бил отстранен от работа по заповед на изпълнителния директор на НАП за периода 0 5.05.2010 г. - 27.10.2017 г. От свидетелските показания, които са кредитирани при условията на чл. 172 ГПК, предвид родствена връзка на свидетелите с ищеца, се установява, че изживените от него негативни емоции са довели до влошеното му психологичното състояние, имали са неблагоприятно отражение върху физиологичното му здраве, било дискредитирано името му в обществото, изпадал в апатични или по-изнервени състояния. Според заключението на съдебномедицинската експертиза през процесния период ищецът е страдал от пароксизмална надкамерна тахикардия, която е възможно да е свързана с емоционалното и физическото напрежение, както и с евентуална злоупотреба с кафе, чай, алкохол, никотин; страдал е от възпалителни заболявания на кожата и меките тъкани, чието лечение е изисквало и оперативни манипулации, като тези заболявания също биха могли да бъдат провокирани от емоционално и физическо напрежение, преживяван стрес, понижен имунитет. Предвид тези факти, въззивният съд приема, че са налице необходимите предпоставки за ангажиране отговорността на Прокуратурата на Република България по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, тъй като вследствие на незаконното наказателно преследване ищецът е понесъл страдания, изразяващи се в ограничаване на личната му свобода, макар и за изключително кратък период от време, понесъл е негативни емоции и субективно чувство на срам и вина; името му било дискредитирано в най-тесен кръг сред близки и роднини, сред които е обичайно по-трудно да бъде злепоставена личността му, но било накърнено и доброто му име в обществото. При определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение съдът е отчел още тежестта и характера на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, както и интензитета на наложените мерки за неотклонение, като е взел предвид обстоятелството, че най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“ е била наложена на ищеца за изключително кратък период от време (десет дни), след което е била изменена в „парична гаранция“, която е по-лека и не е затруднила в особено висока степен упражняването на личните му права, още повече че определената за гаранция сума не е била висока по размер. Въззивната инстанция констатира, че вследствие на стреса здравословното състояние на ищеца се е влошило, но не приема, че заболяванията са били предизвикани единствено и само от притесненията и негативните емоции, свързани с воденото наказателно производство. За недоказани са приети твърденията, че ищецът е изпаднал в депресивни състояния, доколкото депресията съставлява болестно състояние, подлежащо на диагностициране и лечение, а по делото липсват данни за проявлението на такова. По тези съображения апелативният съд счита, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение от 35000 лева е силно завишено по размер, предвид данните, че понесените от ищеца неимуществени вреди не са били тежки и с непреодолим характер, без трайни и значителни последици. Приема се, че справедливото обезщетение в случая е в размер на 10000 лева. По отношение на претенцията за имуществени вреди, съставляващи неполучено трудово възнаграждение поради неправомерно отстраняване от длъжност, съдът не установява наличието на пряката причинно-следствена връзка между незаконосъобразните действията на органите на ответника и претърпените от ищеца имуществени вреди. Приема се, че административният орган, издал заповед за отстраняване от работа, вследствие на което са претърпени имуществените вреди, не е действал в условията на обвързана компетентност, тъй като обвинението не е повдигнато на ищеца в качеството му на „длъжностно лице“ по смисъла на чл. 93, ал. 1, б. „а“ НК, съответно не са били налице предпоставките на чл. 100, ал. 2 ЗДСл. Напротив, съобразявайки разпоредбите на действащото към датата на издаване на заповедта законодателство, съдът приема, че административният орган е имал право на преценка, при издаването на заповедта. Касационният съд приема, че поставените от касаторите правни въпроси не водят до допускане на касационното обжалване. И в двете касационни жалби се поставят въпроси по приложението на чл. 52 ЗЗД: относно обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, както и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, при определянето на размера на обезщетението, по които се твърди противоречие с постановките на ППВС № 4/1968 г. и с практиката на ВКС. Не се констатира отклонение от постановките на соченото постановление, както и от практиката на касационния съд по приложението на чл. 52 ЗЗД, основана на тези постановки и споделяна от настоящия съдебен състав. При определяне на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите си съдът следва да посочи конкретните обстоятелства и значението им за размера на обезщетението за неимуществени вреди, доколкото понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Същият подход е възприет както в сочените от прокуратурата решения на ВКС (решение № 18 по гр.д. № 1849/2018 г., III г.о., решение № 226 по гр.д. № 1821/2019 г., III г.о., решение № 382 по гр.д. № 1156/201 0 г., IV г.о.), така и в цитираната от касатора М. съдебна практика (решение № 298 по гр.д. № 1152/2010 г., IV г.о.; решение № 407 по гр.д. № 1273/2009 г., III г.о.; решение № 394 по гр.д. № 1520/2011 г., III г.о.; решение № 391 по гр.д. № 201/2011 г., III г.о.; решение № 395 по гр.д. № 159/2011 г., III г.о.; решение № 3 по гр.д. 637/2011 г., III г.о.; решение № 51 по гр.д. № 465/2011 г., IV г.о.). В процесния случай въззивният съд е взел предвид всички относими към определянето на справедливия размер на обезщетението обстоятелства, съобразявайки постановките на цитираното ППВС и тълкуването на ВКС. Отчетени са тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, взетите по отношение на ищеца мерки за неотклонение, отражението на повдигнатото обвинение върху личния и професионалния живот на ищеца, отражението върху психиката и здравословното му състояние, засягането на доброто му име в обществото, икономическите условия в страната и жизненият стандарт на населението за процесния период. Извършвайки съвкупна преценка на всички релевантни за случая обстоятелства, въззивният съд е стигнал до извод, че присъденото от първата инстанция обезщетение е в завишен размер, като са изложени подробни съображения относно обстоятелствата, обуславящи по-нисък размер на обезщетението. Цитираните от страните по-горе решения на ВКС не дават съпоставима с настоящия случай фактическа обстановка, от която да би могло да се достигне до извода, че неправилно е приложен критерият за справедливо овъзмездяване на претърпените вреди. Съответните обстоятелства в различните дела са обосновали извод за различни вреди, търпени от конкретния индивид, подложен на незаконно наказателно преследване, и не се констатира сходство в основните факти, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 ЗЗД. Според прокуратурата част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, и така са нарушени разясненията, дадени от ВКС в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК. Този въпрос е останал без обосновка в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, а и оплакванията в касационната жалба не могат да посочат неговия конкретен обхват, поради което липсва основа за преценка на съответствието на дадено от въззивния съд разрешение със сочената задължителна съдебна практика. Прокуратурата твърди, че липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, с което са нарушени разясненията на ВКС в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК. Противно на това твърдение, в обжалваното решение съдът е изложил мотиви защо и кои от вредите приема за пряка последица от наказателното преследване, като изрично посочва кои от твърдените от ищцата такива не възприема. Ето защо въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС не са нарушени. Не дават основание за допускане на касационното обжалване и поставените от касатора М. въпроси: кой носи имуществена отговорност при отстраняване на държавния служител от работа, при действащата редакция към 0 5.05.2010 г. на чл. 100, ал. 2 ЗДСл, и как се реализира тази отговорност, по които се поддържа, че е налице противоречие с решение № 708 по гр.д. № 1389/2009 г., IV г.о. Съгласно соченото от касатора решение, при незаконно повдигнато и поддържано обвинение прокуратурата носи имуществена отговорност за периода на отстраняването на служителя от работа, когато образувано срещу него наказателно производство е за престъпления, извършени от него в качеството му на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, ал. 1, б. „а“ НК, тъй като органът по назначаването не действа по своя преценка, а по силата на закона, вследствие действията на органите на досъдебното производство. Този извод освен от разпоредбата на чл. 100, ал. 2 ЗДСл (обявена за противоконституционна с решение № 5 по к.д. № 2/2016 г. на КС), произтича и от разпоредбата на чл. 100, ал. 4 ЗДСл, предвиждаща право на обезщетение при условията и по реда на ЗОДОВ. В случая, обаче, цитираното разрешение е неприложимо към настоящия спор, тъй като повдигнатото обвинение е за деяние, което не е свързано с длъжностното качество на обвиняемия, поради което не е налице причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и претърпените от ищеца имуществени вреди, в какъвто смисъл са и мотивите на съда в обжалваното решение. Ето защо и тази група въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,