Определение № 801 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1007/2017 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 85/04.01.2017г. на [фирма] срещу въззивно решение № 395/21.12.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 1375/2016 г. по описа на Окръжен съд - Стара Загора, с което като е отменено решение № 767/25.07.2016 г. по гр.д. № 1804/2016 г. по гр.д. № 1804/2016 г. на Районен съд – Стара Загора, са уважени предявените от С. К. С. кумулативно съединени искове по чл.128, ал.1, т.2 КТ за заплащане на сумата 11 000 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за периода м.01.2014 г. до м.02.2016 г. /вкл./ и по чл. 224, ал. 1 КТ – за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 44 работни дни за периода от 13.01.2014 г. до 29.02.2016 г. в размер на 880 лв. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните /уточнени от състава на ВКС, съгласно т.1 от ТР №1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК/ въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по съществото на спора да извърши собствен анализ и оценка на събраните по делото доказателства, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните; 2. Предвиденото в разпоредбата на чл.270, ал.3 КТ изискване за доказване изпълнението на задължението за плащане на трудовото възнаграждение с нарочен писмен документ, изключва ли възможността този факт да се установява с други доказателства и със свидетелски показания, когато са налице данни, че съставените нарочни документи са изгубени или унищожени не по вина на страната, носеща тежестта на доказване; 3. Може ли бездействието на служител, работил продължителен период от време при съответния работодател и не поискал прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ, да се счита за конклудентно действие, с което се признава факта, че трудовото възнаграждение е изплащано от работодателя и е получавано от служителя. Ответната страна по жалбата – С. К. С., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на подадената жалба. Касационната жалба в частта, с която е обжалвано въззивното решение по иска с правно основание чл.224, ал.1 КТ – за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на сумата 880 лв. – е недопустима за разглеждане. Съгласно изричната норма на чл.280, ал.2, т.3 ГПК минималният праг за достъп до касационен контрол на този вид искове е цена на претенцията над 5 000 лв. В случая, цената на предявения иск е под този размер, поради което жалбата следва да се остави без разглеждане. Касационната жалба в частта, с която е обжалвано въззивното решение по иска за неизплатено трудово възнаграждение е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.2, т.3 ГПК въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: Ищецът е работил при [фирма] – [населено място] по трудов договор от 13.01.2014 г. на длъжността „шофьор на автобус“, при уговорено месечно трудово възнаграждение от 440 лв. Договорът е прекратен на основание чл.325, ал.1 КТ със Заповед № 2/01.03.2016 г. В исковата молба са изложени твърдения, че за периода, през който е съществувало трудовото правоотношение между страните, работникът не е получил уговореното трудово възнаграждение, общо в размер на 11 000 лв. За да уважи претенцията в пълния й размер, въззивният съд е приел, че съгласно чл.128, ал.1, т.2 КТ работодателят е длъжен да начислява във ведомости за заплати трудовото възнаграждение на работниците и служителите за положения от тях труд и да изплаща последното по начина, определен в императивната разпоредба на чл.270, ал.3 КТ – лично по ведомост или срещу разписка, а по писмено искане на работника или служителя-на влог в посочена от него банка. Посочено е, че във всички изброени случаи заплащането на работната заплата се документира по надлежния ред, поради което и на основание чл.164, ал.1, т.3 и т.4 ГПК свидетелски показания за установяване на това обстоятелство са недопустими, освен ако не са налице изключенията по чл.164, ал.2 и чл.165, ал.1 ГПК. Счетено е, че твърдението на работодателя за изгубване, не по негова вина, на ведомостите за заплати /в т.ч. и на други документи на предприятието/ за процесния период и декларирането на това обстоятелство пред НАП, не може да обоснове допустимост на гласните доказателства. В тази връзка не са ценени показанията на счетоводителя св.М.К., която при разпита си е заявила, че изгубването на платежните ведомости се дължи на вероятна нейна грешка. Останалите събрани по делото доказателства - подадените справки – декларации пред НАП за начислени трудови възнаграждения, за дължими и внесени данъци и осигуровки на работниците; представените 26 бр. разходни касови ордера, издадени във връзка с изплащането на заплатите; редовно водената счетоводна сметка „420 – Персонал”, по която вещото лице не е установило наличие на задължения от неизплатени заплати - са преценени от въззивния съд за неотносими доказателства, доколкото в случая липсвали подписани от ищеца ведомости за получаване на трудовото възнаграждение, респ. писмени данни, които да се приравнят на разписка за изплатено възнаграждение. Направен е извод, че първоинстанционният съд е допуснал събирането на гласни доказателства в нарушение на процесуалните норми, тъй като изплащането на заплатата на ищеца не било установено от работодателя със съответния нарочен счетоводен документ – ордери, банкови извлечения или ведомости за заплати, подписани от служителя или други документи, имащи характер на разписка и обективиращи изрично изявление за получено възнаграждение. По тези съображения, като е взел предвид, че за целия период на трудовото правоотношение на ищеца се дължи неизплатено трудово възнаграждение общо в размер на 11 346 лв. / по изчисленията в заключението на съдебно-икономическата експертиза/, но е поискано присъждане на сумата от 11 000 лв., въззивната инстанция е отменила решението на районния съд и е уважила претенцията в предявения размер. При тези решаващи изводи на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че вторият изведен в изложението на касатора процесуалноправен въпрос е обусловил правната воля на съда. По проблема за допустимите доказателства, извън посочените в чл.270, ал.3 КТ, с които работодателят може да доказва, че е изпълнил задължението си да изплати на работника уговореното трудово възнаграждение, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата съдебна практика на ВКС - решение № 89/29.03.2013 г. по гр. д. № 558/ 2012г., IV г. о. на ВКС /на което касаторът се позовава/, както и решение № 241/07.01.2015 г. по гр. д. № 3269/ 2014 г., III г. о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Касационното обжалване на въззивното решение по посочения въпрос следва да се допусне в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Другите два въпроса в изложението нямат претендираното от касатора правно значение и не обуславят допускането на касационния контрол. В контекста, в който са формулирани, те са свързани и касаят анализа и оценката на фактите и доказателствата, направени от въззивния съд, респ. обосноваността на възприетите изводи, които не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. По такива въпроси ВКС се произнася след като е селектирал жалбата, когато я разглежда по същество и в рамките на заявените касационни основания за неправилност на въззивното решение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение