Определение № 944 от 28.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 159/2011 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура [населено място] срещу решение от №939 от 03.12.2010 год., постановено по гр.д. № 628/2010 год. на САС, ГК, І-ви състав, с което е потвърдено решението по гр.д. № 9590/2009 год. на Софийски градски съд, І-12 състав в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена на осн. чл.2,ал.1,т.2, пр.1 от ЗОДОВ да заплати на М. А. Ч. сумата от 15 000 лв.,обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва считано от 09.07.2009 год. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът застъпва становище, че размерът на претърпените неимуществени вреди е необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действително претърпените от ищеца вреди. Иска се решението да бъде отменено частично като размера на определеното обезщетение за претърпени от ищеца М. А. Ч. неимуществени вреди бъде съобразен с действително претърпените такива и принципа на справедливост по чл. 52ЗЗД. С касационната жалба е представено изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване съгл. чл.284,ал.3,т.1 ГПК. Ответникът по касация М. А. Ч. от [населено място] общ. З., не взема становище по допустимостта на касационното обжалване. Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о. с оглед правомощията по чл. 288 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Налице са и допълнителните изисквания на закона за допустимост на касационното обжалване по въпроса: „Как следва да се прилага обществения критерий за справедливост по см. на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, уточнен от настоящият състав на ВКС с оглед правомощията му по т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т.д. №1/2009 год. год. на ОСГКТК на ВКС. По този въпрос въвзивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на съда, изразена в т. ІІ ППВС № 4/23.12.1968 год., както и в редица решения постановени при условията на чл. 290 ГПК, които имат задължителен характер / Р. № 337/ 22.06.2010 по гр.д. № 1381/2009 на ІV г.о. на ВКС, Р от 26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 год.ІІІ г.о на ВКС, Р № №532/ 24.06.2010 г. по гр.д. №1650/2009 год. на ВКС, ІІІ г.о., Р №149/02.05.2011 год. по гр.д. №574/2010 год./. С оглед на това, касационното обжалване следва да се допусне на осн. чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не е налице визираното в изложението по чл. 284,ал.3,т.1 ГПК основание по чл. 280,ал.1,т.2 ГПК, доколкото представените по делото решения са постановени при различна фактическа обстановка. Поради това определянето на различни размери на присъденото обезщетение не обосновава противоречива съдебна практика. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о.