Определение № 3388 от 19.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3920/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по две касационни жалби, подадени от ответниците в първоинстанционното производство Народното събрание на Република България и Районен съд – Сливница срещу решение № 498 /22.04.2025 г. по в.гр.д. № 1308 /2024 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6488 /15.12.2023 г. по гр.д. № 8327 /2021 г. на Софийския градски съд, с което жалбоподателите са осъдени на основание чл.2в от ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД да заплатят на А. Й. сума в размер на 210 251.73 лв. на основание чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в отнемане в полза на държавата на 107 500 евро по споразумение по н.о.х.д. № 387 /2017 г. на Районен съд – Сливница, поради неотмяна на разпоредбата на чл.251, ал.2 НК от Народното събрание и несъблюдаване от страна на Районен съд – Сливница на практиката на СЕС по чл.9, пар.1 и чл.4, пар.2 от Регламент /ЕО/ 1889 от 2005 г. на Европейския парламент и Съвета, заедно със законна лихва от 30.06.2018 г. до окончателното изплащане. Ответникът по касационните жалби А. Й. в писмен отговор оспорва наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по жалбата на Народното събрание на Република България (нататък и НС на РБ). Народното събрание e представило отговор на касационната жалба на Районен съд – Сливница, в което се поддържа становище за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. НС на РБ не е насрещна страна на РС - Сливница. Касационните жалби са процесуално допустими: подадени са от надлежни страни в предвидения срок срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и са редовни. Прокуратурата на Р. България, която е участвала в процеса на основание чл.10, ал.1 ЗОДОВ, не е изразила становище по основателността на касационните жалби. Във въззивното производство тя е изразила становище за основателността на исковете. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Паричната сума 107 500 евро, чието солидарно заплащане ищецът претендира от ответниците, е отнета в полза на държавата от ищеца по одобрено от Сливнишкия РС споразумение по н.о.х.д., с което е постановил окончателен и необжалваем съдебен акт, като е приложил нормата на чл.251, ал.2 НК, която противоречи на правото на ЕС (чл.9, пар.1 и чл.4, пар.2 от Регламент /ЕО/ 1889 от 2005 г. на Европейския парламент и Съвета), въпреки, че по това време срещу Р. България е била открита процедура за нарушение на ДФЕС. Въззивният съд е приел, че между страните няма спор по фактите и че са налице предпоставките за ангажиране на солидарната отговорност на двата ответника: Българската държава не е имала основание да задържи отнетата сума, имала е право да наложи санкция, но санкцията по чл.251, ал.2 НК, която предвижда конфискуване на цялата сума, не е съразмерна и не е пропорционална. Отговорността на държавата е поради нарушаването на правото на частноправните субекти за свободното движение на капитали между държавите-членки и трети страни по чл.63 ДФЕС. Държавата участва по тези дела чрез своите процесуални субституенти – органите, чрез които е нанесена вредата. Основателно е искането за ангажирането на отговорността на РС - Сливница, който е приложил правна норма от българското законодателство, одобрявайки споразумението между прокуратурата и ищеца, което е окончателен съдебен акт. Тази норма урежда конфискацията на цялата сума и противоречи на правна норма на европейското законодателство и на практиката на СЕС, установена през 2015 г. и съществуваща към момента на конфискацията през 2017 г. Сливнишкият РС, който е действал като последна инстанция, не е приложил установената практика на СЕС и не е извършил преюдициално запитване, а СЕС вече ясно е бил постановил тълкуване на нормите на чл.4 и чл.9 от Регламент 1889 от 2005 г. на ЕП и Съвета на СЕС, като се е произнесъл с определение, а не с решение на питане на български съдилища. Основателно е искането за ангажирането на отговорността на НС на Р. България съгласно практиката на СЕС и ТР 1 /2022 г. по т.д. 1 /2022 г. на ОСГТК на ВКС и решение по гр.д. № 2377 /2019 г. на IV г.о. на ВКС. Като не е съобразило нормата на чл.251, ал.2 НК, НС на РБ не е изпълнило една от основните си функции по хармонизиране на вътрешното право с правото на ЕС. От значение е, че отделните депутати имат законодателна инициатива за това. Без значение за отговорността на НС на РБ е, че съдът е могъл да не приложи нормата на чл.251, ал.2 НК, както е посочено по-горе – това е основание за ангажиране на неговата отговорност. Ако нормата на чл.251, ал.2 НК не съществуваше, то и съдът не би я приложил. Законодателят е този, който на първо място трябва да съобразява правото на ЕС и да създава национална законова уредба, хармонизирана с европейското право.. Размерът на обезщетението трябва да съответства на конфискуваната сума – 107 500 евро. От събраните по делото доказателства се установява, че сумата е собственост на ищеца. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: И двата ответника оспорват наличието на предпоставки за ангажиране на тяхната отговорност по исковете с правно основание чл.2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ, във вр. с чл.4, § 3 от Договора за европейския съюз (твърдят, че исковете срещу тях са неоснователни), във връзка с което поставят различни въпроси. От тези въпроси, видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, обуславящи са правните въпроси за предпоставките за ангажиране на отговорността на всеки един от двата ответника – НС на РБ и РС - Сливница. Тези въпроси обаче не са разрешени в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВКС, която е обобщена с решение № 259 /09.05.2025 г. по гр.д. № 4449/2023 г. на IV г.о. на ВКС в следния смисъл: Всеки орган в системата конституционно установени власти, допуснал нарушение на съюзното право, от което са произтекли вреди за частноправните субекти, е легитимиран в процеса като процесуален субституент на държавата, което принципно разрешение следва и от нормата на чл.7 ЗОДОВ, включително и народното събрание и че когато органите са няколко, отговорността е солидарна. С това решение е обобщена практиката на СЕС и на ВКС в този смисъл. С това решение е прието също, че нарушението се счита достатъчно съществено, когато е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда (СЕС) в съответната област (така т.57 от решението по делото B. du pecheur и Factortame и т. 26 от решението по дело С-168/15). Прието е, че такова е нарушението на ocнoвнo пpaвo (в случая при конфискация на моторно превозно средство – на пpaвoтo нa coбcтвeнocт), нapyшeни ca и ocнoвнитe пpинципи нa пpoпopциoнaлнocт и eфeĸтивнocт, нapyшeниeтo e пpяĸo, дoĸoлĸoтo ce ĸacae зa пpяĸo пpoтивopeчиe c нopмa oт правото на EC и ca нacтъпили знaчитeлни вpeдни пocлeдици (в случая имyщecтвeнитe вpeди ca нa cтoйнocт 77 900 лв.). По същество съставът на ВКС е приел, че в случая е налице основание за ангажиране на солидарната отговорност на Народното събрание (солидарно с Х. окръжен съд), което отговаря за съответствието на приетите закони с правото на Европейския съюз и другите международни договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, които са част от вътрешното право на страната. Бездействието на НС да отмени или измени разпоредба от НК (от вътрешния правов ред) представлява противоправно деяние, бездействието е продължително, а осъщественото чрез него нарушение на правото на ЕС покрива критерия „достатъчно съществено“, предвид обстоятелството, че неотменената правна норма от НК (както и съответната във валутния закон), от една страна, е в пряко противоречие на явната и прецизна разпоредба на чл. 4, § 2 от Регламент 1889/2005, а от друга - е извън очертаните от изискването за съразмерност на санкциите по чл.9, § 1 от Регламент 1889/2005 граници на свобода на преценка на държавата - членка. Така съставът на ВКС е приел, че делото е установено, че ищецът е претърпял имуществени вреди в размер на конфискуваното имущество, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз вcлeдcтвиe пpoтивoпpaвнoтo пoвeдeниe нa вceĸи oт двaмaтa oтвeтници (НС на РБ и Х. окръжен съд), ĸaтo мeждy пoвeдeниeтo им и нaнeceнaтa нa чacтнoпpaвния cyбeĸт вpeдa cъщecтвyвa пpяĸa пpичиннo-cлeдcтвeнa вpъзĸa, пopaди ĸoeтo cлeдвa дa бъдaт ocъдeни oтвeтницитe дa зaплaтят coлидapнo нa ищeцa пocoчeнaтa cyмa. Съставът на ВКС е осъдил НС на РБ и Х. окръжен съд да заплатят солидарно обезщетение за причинените вреди. Преди да постанови обсъденото решение, с определението си № 3313/27.06.2024 г. по същото дело (гр.д. № 4449/2023 г. на IV г.о. на ВКС) съставът на ВКС е обосновал липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на Х. окръжен съд срещу тази част от въззивното решение, с която искът срещу него е уважен, поради това, че отговорността на този съд е ангажирана в съответствие с установената практика на ВКС и СЕС (съставът на ВКС е обосновал, че отговорността на Х. окръжен съд е ангажирана в съответствие с установената практика на ВКС и СЕС). Настоящият съдебен състав споделя тази установен практика по изложените в нея съображения, включително и по въпросите, дали действията на всеки един от двата ответника са пряка, достатъчно пряка причина за претърпяната от ищеца вреда, а решението на въззивния съд и съответства, поради което по тези въпроси не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Настоящият съдебен състав приема, че в конкретния разгледан случай, без наличието на нормата на чл.251, ал.2 НК, която противоречи на правна норма на Европейския съюз, съдът не би постановил конфискация на паричната сума от ищеца. Настоящият съдебен състав приема, че причинният процес започва от приемането или поддържането в националното право на норма, която противоречи на правото на ЕС и от нейното приложение, което е довело до настъпването на негативните последици за ищеца. Жалбоподателят НС на РБ поставя и правни въпроси за задълженията на въззивния съд да обсъди правните доводи на страните и събраните по делото доказателства, включително свидетелските показания, съгласно изискванията на правилото на чл.172 ГПК, в тяхната взаимна връзка и съвкупно. Въпросите са свързани с доводите на жалбоподателя, че изводите на въззивния съд, че конфискуваната от ищеца паричната сума в размер на 107 500 евро, открита у при преминаването на границата на Р. България него и в собствения му автомобил, в който е пътувал заедно със съпругата му, са негова собственост. Въпросите са обуславящи, но не са разрешени в противоречие, а в съответствие с установената практика (въззивният съд ги е обсъдил, несъгласието с правните му изводи не обосновават основание за допускане на касационно обжалване). Жалбоподателят РС - Сливница поставя няколко въпроса за това дали действията на съдебния състав на РС - Сливница, който с определение от 15.05.2017 г. е одобрил споразумението по н.о.х.д., по което е извършена конфискацията, съставляват достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС (на чл.4, § 2 и чл.9, § 1 от регламент 1889), за да обуслови възникване на отговорността по чл.2в ЗОДОВ. Въпросите са обуславящи. Въззивният съд е приел, че съдът с прилагането на нормата на чл.251, ал.2 НК е допуснал нарушение на основно право на частноправните субекти за свободното движение на капитали между държавите-членки на ЕС и трети страни по чл.63 ДФЕС. Нарушението е пряко, тъй като националната правна норма е в пряко противоречие с норми от правото на ЕС, които съдът е следвало да приложи на основание чл.5, ал.4, изр.2 от Конституцията, поради което нарушението се явява съществено. Даденото от въззивния съд тълкуване на понятието "съществено нарушение" е в съответствие с практиката на ВКС, съобразена с тази на СЕС /решения по съединени дела С-46/93 и С-48/93, решения по дела С-429/09, С-278/05, С-168/15, С-571/16 и др./, в която е изведен основният принцип за примат на общностното право пред националното право, което означава, че при колизия между общностна и национална правна норма, държавните органи и националните юрисдикции следва да приложат общностната норма. Нарушението може да бъде квалифицирано като "достатъчно съществено" и въпреки полагането на дължимата грижа: когато държавният орган няма право на преценка, нарушената норма е ясна и прецизно формулирана, при неизпълнение на задължението за отправяне на преюдициално запитване и др. Поради това и въпросът на РС - Сливница дали при неотправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС от национален съд, който се произнася като последна инстанция, нарушението може да бъде квалифицирано като "достатъчно съществено", не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на СЕС и ВКС. Жалбоподателят НС на РБ се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение - основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него). Такава неправилност може да бъде обусловена от такъв порок на въззивния акт, който да може да бъде установен пряко от неговото съдържание, без да бъде извършван анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение и при установените от инстанцията по същество факти. В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Поради изхода от това производство касационните жалбоподатели нямат право на разноски. Ответникът по касационните жалби А. Й. претендира разноски в представения отговор на касационната жалба на НС на Р.Б., но не е представил списък на разноски и не е представил доказателства да е направил такива разноски. Той не е подал отговор на касационната жалба на РС - Сливница, нито е направил искане този жалбоподател да бъде осъден да му заплати разноски за защитата срещу нея. Поради това и на него разноски не следва да бъдат присъждани. Воден от изложеното съдът