Определение № 3490 от 25.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4325/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Стомана Индъстри“ АД, чрез процесуален представител, срещу решение № 172 от 20.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 166/2025 г. по описа на Окръжен съд – Перник, с което след частична отмяна на първоинстанционното решение № 1130 от 23.12.2024 г., постановено по гр. д. № 863/2024 г. по описа на Районен съд – Перник в отхвърлителната му част над размера от 9000 лв. до размера от 18 000 лв., „Стомана Индъстри“ АД е осъдено да заплати на ищцата С. И. Ж. на основание чл. 200, ал. 1 КТ допълнително сумата от 9000 лв. /общо 18 000 лв./, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания и неудобства от настъпила на 20.04.2022 г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането до изплащането ѝ. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта му, с която искът е уважен за сумата от 9000 лв., както и в частта, с която искът е отхвърлен над сумата от 18 000 лв. до сумата от 30 000 лв., а в частта, с която искът е отхвърлен над сумата от 30 000 лв. до първоначално предявеният размер от 62 000 лв. е влязло в сила.

В касационната жалба се сочи касационното основание по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа се оплакване, че определеният от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от ищцата вследствие на трудовата злополука, е завишен и не отговаря на принципа на справедливост. Твърди се, че определеният размер не съответства и на следните установени по делото обстоятелства: не били установени усложнения в здравословното ѝ състояние, свързани с претърпяната травма на китката, липсвали дегенеративни промени в увредената става, както че не е налице претърпяна вследствие на злополуката психическа травма. Поддържа се довод, че бил неправилен изводът относно неоснователността на направеното възражение за съпричиняване поради допуснати от ищцата нарушение на трудовата дисциплина, изразяващи се в неспазване на указаните от работодателя маршрути за придвижване на персонала.

Ответникът по касационната жалба – С. И. Ж., чрез процесуалния си представител, в отговора на жалбата излага становище, че обжалваното решение е правилно, законосъобразно и обосновано, а цитираните от касатора решения, с които се твърди, че е налице противоречие на решаващите изводи на съда, са неотносими.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че е сезиран с въззивни жалби, подадени от двете страни по делото по предявен иск с правно основание чл. 200 КТ за присъждане на обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди, вследствие на трудова злополука, настъпила на 20.04.2022 г. Съдът е посочил, че страните не оспорват факта на настъпването ѝ, който е признат по надлежния ред по реда на чл. 60 КСО, както и че в резултат на злополуката ищцата е претърпяла травматично увреждане - фрактура на дясната гривнена става, която е довела до временна нетрудоспособност. Като спорен пред въззивната инстанция е определен въпросът за размера на присъденото обезщетение. Съдът е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че във връзка с травматичното увреждане ищцата е преживяла болки, страдания и неудобства в бита през периода на лечебния и възстановителния процес, като към момента е останало болево ограничение на движението на ставата в крайните му фази и болки при мястото на травмата при смяна на времето и физическо натоварване. Позовал се е на заключението на вещото лице, че оздравителният процес не е продължил повече от 7 месеца, независимо, че ищцата е представила болнични листове за период от 300 дни, като е установено, че същият е протекъл без усложнения.

По направеното възражение за приспадане на основание чл. 200, ал. 3 КТ на полученото от ищцата обезщетение по реда на държавното обществено осигуряване през периода на неработоспособността от определеното обезщетение за неимуществени вреди, съдът е приел, че такова не следва да бъде извършено, доколкото двете обезщетения служат за различни цели.

Съдът се е произнесъл по възражението на ответното дружество за съпричиняване от страна на пострадалата на травматичното увреждане. Приел е, че отклонението от обичайния маршрут на придвижване в рамките на работната площадка, наложено от лоши атмосферни условия, не може да се приеме за проява на груба небрежност, дори тогава, когато е предприето по самостоятелен почин на пострадалия работник. Допълнително, съдът се е позовал на свидетелските показания, че „в завода няма чисто място“, както и че няма данни за регламентиран чрез вътрешнопроизводствено правило обичаен маршрут на преминаване.

В заключение е определил, че дължимото обезщетение е в размер на 18 000 лв., поради което е присъдил допълнително 9000 лв. над определеното от първата инстанция, като е съобразил икономическата обстановка в страната към релевантния момент, понесените от ищцата болки, страдания и неудобства в бита през лечебния и възстановителен период, негативните последици в психически и емоционален план, силно проявеното чувство за непълноценност и социална изолация.

Към касационната жалба е приложено и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което са поставени следните въпроси, за които се твърди, че са били разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната практика на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. „Какви са критериите за определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на телесни повреди?“

2. „Налице ли са обективни причини, за които ищцата не носи отговорност за проява на груба небрежност, доколкото при придвижването на останалите работници до работното място по обичайния маршрут на придвижване никой друг работник в дружеството не е претърпял подобен инцидент за работната смяна, като този, настъпил с ищцата, и претърпян само от нея за работния ден при придвижване до работното място?“

3. „При присъждане на обезщетение по чл. 200 КТ, когато ищецът претендира единствено обезщетение за претърпените от трудовата злополука неимуществени вреди, приспада ли се полученото обезщетение за временната нетрудоспособност на основание чл. 200, ал. 3 КТ?“.

Релевира се още самостоятелното основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение.

Първият въпрос е релевантен за изхода на спора, но не е налице соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото същият е разрешен в съответствие с установената по приложението на чл. 52 ЗЗД съдебна практика, включително и посочената в изложението. В т. 3 от мотивите на Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС е изяснено, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Посочени са примерно някои обстоятелства, които са релевантни при определяне на размера, но изброяването не е изчерпателно. Изрично в Постановлението е посочено, че от значение могат да са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Съгласно установената актуална практика на Върховния касационен съд, такова обстоятелство е и икономическата обстановка в страната.

В конкретния случай въззивният съд е изпълнил задълженията си, като изрично е посочил на кои обстоятелства основава извода си за необходимост от завишаване на присъденото от първата инстанция обезщетение, а именно: затрудненията, които ищцата е търпяла в битов план при самообслужване, поради наличието на гипсова имобилизация на дясната гривнена става и невъзможността да използва пълноценно дясната си ръка, психо-емоционалното й състояние, остатъчните болки в ръката и ограничения на движението в китката, които според заключението на медицинската експертиза, приета по делото, се очаква да продължат за неопределен период. Несъгласието на жалбоподателя с оценката на конкретните критерии е въпрос по същество по правилността на обжалваното решение, която не е предмет на настоящото производство.

По отношение на този въпрос се твърди, че е и от значение за точното прилагане на закона. Следва да се посочи, че съгласно т. 4 от ТР двете хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – точното приложение на закона и развитие на правото формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване. В конкретния случай самият жалбоподател сочи формирана по приложението на чл. 52 ЗЗД съдебна практика, за която не твърди, че е противоречива или има необходимост от осъвременяване, нито пък че цитираната норма е неясна. Предвид посоченото е изключено наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Вторият въпрос касае приложението на чл. 201, ал. 2 КТ. Същият се явява обуславящ изхода на делото, но не е налице соченият допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По прилагането на чл. 201, ал. 2 КТ е формирана постоянна практика, вкл. цитираните от касатора решения, според която намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност. Грубата небрежност се изразява в липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност от пострадалия. Посоченото е прието и в цитираните от касатора решения на ВКС, но същите са постановени при различна фактическа обстановка и съответно се касае до различни обстоятелства от значение за съпричиняването. В конкретния случай, за да отхвърли възражението по чл. 201, ал. 2 КТ, съдът е съобразил, че за избора на пострадалата на различен маршрут до работното ѝ място има обективни причини, както във връзка с метеорологичните условия в конкретния ден, така и със състоянието на терените в завода. Посочил е също така, че не са налице и конкретни правила, установяващи обичаен маршрут на преминаване. Несъгласието на касатора с този извод на съда, формиран въз основа на преценка на доказателствения материал по делото, не е самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване.

Третият, формулиран в изложението въпрос, е относим към решаващите изводи на въззивната инстанция, но е разрешен съобразно даденото с Тълкувателно решение № 1 от 05.03.2026 г. по тълк. д. № 1/2023 г. на ОСГК на ВКС тълкуване, че когато съдът присъжда обезщетение за търпени неимуществени вреди по чл. 200 КТ, не следва да приспада от неговия размер полученото от пострадалия обезщетение и/или пенсия по общественото осигуряване съгласно чл. 200, ал. 3 КТ. Предвид посоченото по въпроса не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не се установява обжалваното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационния контрол. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Следва да се посочи, че в касационната жалба не се сочат конкретни явни и тежки пороци на въззивното решение, които да обуславят допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. Поради изложеното решението на въззивния съд в обжалваната му част не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

В заключение: решението на въззивния съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради липса на сочените предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

С оглед изхода на спора пред касационната инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника са дължими направените от него разноски в размер на 613,55 евро – адвокатско възнаграждение, съобразно направеното в отговора искане и представените доказателства за реалното им заплащане.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение