Решение № 124 от 14.4.2026 г. на Районен съд - Бяла Слатина по дело № 1669/2023 г.

от Договора Потребителят се е задължил в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на кредитодателя едно от следните обезпечения: банкова гаранция за сумата по чл. 2, ал. 4, т. 4 от договора със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане и задълженията по договора; две физически лица - поръчители, които да отговарят на следните изисквания: да представят служебна бележка от работодателя за размера на трудовото възнаграждение, като нетния им осигурителен доход е в размер над 1000 лв.; да работят по трудов договор без определен срок; да не са потребители или поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с "Изи Финанс" ООД; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако нямат - кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 "Редовен"; да подпишат договор за поръчителство. При неизпълнение на това задължение, съгласно чл. 3, ал. 2 от договора, потребителят се задължил да заплати неустойка в размер на 999,60 лв., която следвало да се събере разсрочено, която сума е кумулирана в погасителната вноска по кредита. От заключението на вещото лице по назначената и приета ССчЕ се установява, че сумата от 2000,00 лв. по процесния договор е отпусната на ответницата, чрез преводно нареждане за кредитен превод №220429337151/11.02.2022 г. по нейна банкова сметка. Вещото лице е установило, че ответницата е погасила сума в размер на 1293,00 лв., в т.ч. главница в размер на 334,13 лв., 247,47 лв. - договорна / възнаградителна/ лихва, неустойка в размер на 666,40 лв. и такса просрочие в размер на 45,00 лв.,отнесени по данни на ищеца. Към датата на предявяване на иска – 13.03.2023 г. вноска с падежна дата 10.08.2022 г. не е платена, както и лихва в размер на 52,24 лв. В с.з. вещото лице заяви, че в случай, че погасените от ответницата суми за неустойка се отнесат към плащанията на редовните компоненти на дълга – главница и лихва, може да се приеме, че е платена погасителна вноска с падеж 10.08.2022 г., което излизало от уговореното между страните по процесния договор за кредит. В ГПР са включени само главницата и договорната възнаградителна лихва, като сумата за неустойка не е включена в ГПР. Според вещото лице, ако се включи като разход неустойката ГПР ще достигне по негови изчисления в размер на 178 %, което надхвърля петкратния размер на законната лихва. Изхождайки от предмета на договора и страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11. СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, Договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл. 11, т. 10 от ЗПК Договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите (ГПР) по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съдът приема, че процесният договор за паричен заем е недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, по следните причини: на първо място в договора не е посочено кои разходи се включват при формиране на ГПР. В мотивите към Решение № 264616 от 9.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г., Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр.д. № 2806/2021 г., Решение № 54 от 9.01.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 7254/2022 г. се посочва че, годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. Приема се още (Решение № 1638 от 19.12.2022 г. на ОС - Варна по в. гр.д. № 2218/2022 г.), че за да отговаря на изискванията за яснота и разбираемост (чл. 10, ал. 1 от ЗПК), договорът за кредит следва да включва освен величината на самия ГПР, получена след приложение на формулата по чл. 19, ал. 2 от ЗПК, но така също и разходите и допусканията, представляващи изходни данни за изчисляване. Не е достатъчно само разходите (възнаградителна лихва и такси и т. н) да са упоменати в договора, а е нужно споразумението да съдържа яснота кои точно разходи формират ГПР. В практиката на СЕС трайно е проведено разбирането, че изискването за посочване на ГПР е нарушено не само когато величината не е посочена в точен процент, но така също и когато не са посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване (Решение от 20 септември 2018 г. по дело С-448/17 на СЕС и Решение от 21 март 2024 г. по дело С-714/22}. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора, както вече отбелязано по-горе. В договора е посочен ГПР от 48,44 %, което не отговаря на действително приложения такъв процент - няма спор, че при изчислението на посочения в договора общ разход не е включена сумата от 999,60 лева стойност на неустойка за непредоставяне на обезпечение. Тъй като същото е разход по кредита, пряко свързан с договора за потребителски кредит, тъй като се дължи и при точно плащане, известно е на страните още при сключването на договора и което потребителят трябва да заплати, то е следвало да бъде включено като сума в годишния процент на разходите съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В договора за кредит е посочен процент на разходите, близък до максимално възможния и считам, че с включването му, посочения в чл. 19 от ЗПК максимален размер на ГПР е надвишен, а посочения в договора процент не отговаря на реално прилагания. Процесният договор е нищожен /недействителен/ на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ вр. чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, тъй като противоречи на законоустановените императивни правила. Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. В нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР от 48,44 % е в пряко противоречие е императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва и неустойка) обаче водят до различен размер на ГПР от посочения. Съгласно Решение на Съда на Европейския съюз /СЕС/ непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му". Ето защо налице е нарушение на разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните. Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1. пр. 2 от ЗЗД, тьй като клаузата за възнаградителна лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Определеният от кредитодателя размер на възнаградителната лихва (в който се включва и начислената "неустойка") е изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва води до нищожност и на целия договор, /чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК. С влязло в сила Решение 411/12.12.2025 г., постановено по гр. д. № 177/2025 г. по описа на Районен съд – Б.С., сключеният между страните индивидуален договор за потребителски кредит №373543/11.02.2022г. е нищожен на основание чл.22 от ЗПК. Съгласно чл. 297 ГПК влязлото в сила съдебно решение е задължително за съда /както за постановилия го, така и за всички останали/ и за страните. Обективните предели на формираната сила на пресъдено нещо, съгл. чл. 298, ал. 1 ГПК обхващат предмета на спора, който е материалното право, по което съдът се е произнесъл. Съдът по посоченото гр. д. № 177/2025 г. по описа на Районен съд – Б.С. е приел, че Индивидуален договор за потребителски кредит 373543/11.02.2022 г. е недействителен на посоченото основание. Съдът е приел, че договорът не удовлетворява в достатъчна степен критерия за яснота, пълнота и прозрачност, предвиден в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Реквизитите на цитираната законова разпоредба са съществена гаранция за потребителския интерес, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и по този начин да служи за недвусмислен показател за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на отговорността си. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че в чл. 22 от ЗПК изключва валидността на договарянето. Следователно, непосочването на действителния годишен процент на разходите в договора за кредит влече неговата нищожност на основание чл. 22 от ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Съгласно чл.2, ал.1, т.4.1 от Договора общата дължима сума от кредитополучателя при непредставяне на обезпечение по чл.3, ал.1 е в размер на 3824,29 лв., при предоставена главница от кредитодателя в размер на 2000,00 лв. Между страните по делото не се спори, като същото се установява от приетите по делото писмени доказателства, че по силата на Договор за предоставяне на кредит №373543/11.02.2022г. ответницата е получила от ищцата сумата в размер на 2000,00 лв. От приетото по делото и неоспорено от страните заключение на вещото лице по допуснатата ССчЕ, което съдът кредитира изцяло, се установява, че във връзка с процесния договор ответницата е заплатила на ищеца сумата в размер на 1293,00 лв., като не е погасена претендираната главница в размер на 83,33 лв., представляваща незаплатенa падежиралa вноска за главница с падежна дата 10.08.2022г. /изложеното, че платеното за неустойка, ако се разнесе по главница би било налично изпълнение на падежиралата вноска е само една хипотеза, предположение от вещото лице, за което не са събрани доказателства/. Предвид изложеното настоящата съдебна инстанция счита, че предявеният иск се явява основателен и следва да се уважи за сумата от 83,33 лв., като претенцията за лихва на основание чл.86 от ЗЗД следва да бъде отхвърлена. Като законна последица от уважаването на иска за главницата следва да се присъди законната лихва върху сумата, считано от завеждане на исковата молба-27.01.2023 г. В този смисъл, ищецът като кредитор принципно може да се легитимира като носител на материалното право единствено за неизплатената главница по заемния договор спрямо ответницата. По разноските: