Решение № 732 от 5.6.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 2457/2025 г.

Производството е образувано по въззивна жалба на Д. Х. К. срещу решение № 3187/27.05.2025г. на СГС, ГО, 19 състав, постановено по гр.д. № 9733/24г. в частта, в която e отхвърлен искът й с правно основание чл.2б от ЗОДОВ във вр. с чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС до пълния предявен размер. Срещу същият съдебен акт е постъпила въззивна жалба и от Прокуратура на РБългария в частта, в която предявения иск е уважен. Жалбоподателят – ищец излага, че в обжалваната от него част първоинстанционното решение е неправилно и необосновано. При определяне размера на обезщетението съдът не е взел предвид и не е обсъдил в достатъчна степен всички установени по делото факти и обстоятелства, които влияят на степента на увредата. Пропуснал е да обсъди възрастта на наследодателя й към 1985г., когато е задържан на остров Белене, както и че след смъртта му тя е встъпила в наказателното производство и е била на 64 години. Съдът не е обсъдил, че неефективното разследване е попречило, както на наследодателя й, така и на нея да защитят накърнените си права на свобода, труд, самоопределение, личен и семеен живот. Възпрепятствано е правото им да се конституират като частни обвинители и граждански ищци. Съдът не е обсъдил залогът от развитие на това дело и неговият изход, който е изключително завишен за наследодателя й и на ищеца. Съдът не е обсъдил в необходимата дълбочина поведението на органите на разследването и на другите пострадали. Неправилен е изводът, че тя е била конституирана в наказателното производство през 2023г. От доказателствата се установява, че тя е разпитана на 23.08.2002г. като законен наследник и са й били разяснени правата по чл.60- чл.64 НПК. През 2012г. тя е била разпитана в качеството й на пострадало лице. На 21.05.2018г. е подала молба, като в нея е посочила, че на основание чл.75 от НПК желае да участва в производството като пострадала. Жалбоподателят сочи практика на ВКС относно определените обезщетения по идентични дела през годините, която първоинстанционния съд не е взел предвид. Затова моли въззивния съд да отмени решението на СГС в обжалваната част и да постанови друго, с което да уважи изцяло предявения иск. Жалбоподателят – ответник поддържа, че в обжалваната от него част първоинстанционното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Поддържа се недопустимост на обжалваното решение като се оспорва активната процесуална легитимация на ищеца. Неправилно е прието, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на Прокуратурата. Сочи се, че разпоредбата на чл.2б от ЗОДОВ е в сила от 15.12.2012г. и няма обратно действие. Ищецът не е уточнила и конкретизирала кое конкретно процесуално- следствено действие не е извършено в разумен срок от негови органи. Претенция, основана на действия, преди влизане в сила на горната разпоредба, е недопустима. Жалбоподателят излага съждения за недоказаност на исковете и за завишено по размер обезщетение, което е присъдено на ищеца. Нарушен е принципът за справедливост. Затова моли въззивния съд да отмени решението на СГС в обжалваната част и постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск или да намали размера на присъденото обезщетение. В депозиран писмен отговор и в съдебно заседание чрез представляващия я прокурор Прокуратура на Р България оспорва жалбата на ищеца. Счита я за неоснователна. В съдебно заседание чрез процесуалния си представител Д. К. оспорва жалбата на Прокуратурата. Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства в първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна: Съдът е сезиран с иск по чл.2б от ЗОДОВ. В исковата молба ищецът Д. К. твърди, че е наследник на пряко пострадал от престъпленията, които са предмет на разследване по сл.д. № 1/91г. по описа на ПВС, преобразувано в сл.д. № 780-II/98г. по описа на ВОП-София , а сега ДП № II-048/99г. по описа на ВОП- София. Сочи, че баща й е починал на ••••••••г. и на основание чл.74, ал.2 от НПК правата му на пострадало лице са преминали върху нея, като негов наследник. Поддържа, че и в лично качество е пострадала от престъплението, което се разследва по горното досъдебно производство. И тя също има качеството на пострадало лице по чл.74, ал.1 от НПК. Сочи, че баща й Х. К. е бил задържан и лишен от свобода в лагера Белене от 19.02.1985г. до 17.09.1985г. Преди задържането той е бил учител и директор на училище в с. Ябланово, област Сливен. Бил е подложен на психически и физически натиск в МВР- Сливен. В затвора в Белена е бил принуден да живее при крайно лоши условия. След освобождаването му от затвора е бил под наблюдение Било му е забранено да бъде учител. През 1989г. са напуснали принудително Република България. След неговото принудително лишаване от свобода без да е извършил или осъден за престъпление, семейството им е било разделено. След това се е завърнал в България, но поради заболяването му е отишъл в Република Турция до смъртта си. Ищецът твърди, че спрямо нея също е упражняван психически и физически тормоз да смени имената си. Насила е било сменено името й от Д. Х. К. на Д. Х. К.. Било й е забранено да говори на майчиния си език, да изповядва и празнува обичаите и религията им, да носи дрехи, типични за турския етнос, да слуша турско радио, да чете книги на турски език. Както баща й, така и семейството са били лишени от правото на личен и семеен живот, правото на достойнство и зачитане на личния интегритет. Тя е била на 25 години и е осъзнавала какво се случва. Била е освободена като учител. Поради задържането на баща й не е имала контакт с него. Това я е сринало психически и физически. Страхът от репресивния апарат се е засилил още повече. През 2023г. се е снабдила с документи, от които е видно, че баща й е фигурирал в тях с имената Х. А. К. и/ или А. А. К.. Ищецът твърди, че разследваното по сл.д. № 1/91г., преобразувано в сл.д. № 780-II/1998г. на ВОП- София и ДП № II-048/99г. на ВОП-София е продължило повече от 30 години, което е прекомерно. Делото е забавяно необосновано, което е равносилно на отказ от правосъдие. Прекомерната продължителност представлява нарушение на правото й по чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС за разглеждане и приключване на делото в разумен срок като пострадала от деянието, предмет на разследването. За забавянето отговорността е на прокуратурата, която е господар на досъдебната фаза на процеса. Тя е надлежния ответник по предявения иск. Ищецът сочи, че приключването на делото и наказването на виновниците за т.нар. „Възродителен процес“, е било от изключителна важност за баща й, както и за нея. Поради забавянето на делото са били лишени от възможността да потърсят справедливо репариране на причинените им имуществени и неимуществени вреди от престъплението като граждански ищци. Сочи, че и двамата са изпитвали разочарование от това, че за толкова дълго време няма напредък по делото, няма осъдени лица. Позовава се на практика на ЕСПЧ. Затова претендира обезщетение за неимуществени вреди лично за себе си като пострадало лице и като наследник на баща й. Затова моли съда да осъди ответника да й заплати 132 000лв. обезщетение за неимуществени вреди като наследник на Х. К. по смисъла на чл.74, ал.2 от НПК и още 132 000лв. като пряко пострадала по смисъла на чл.74, ал.1 от НПК , в едно със законната лихва считано от три години преди предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски. В депозиран писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК ответникът Прокуратура на Република България прави възражение за недопустимост на исковете. То е свързано с приложението във времето на чл.2б от ЗОДОВ, който е влязъл в сила на 15.12.2012г. и няма обратно действие. По отношение на претенцията за търпени вреди за периода 19.02.1985г. до 17.09.1985г. се прави възражение за изтекла погасителна давност. Счита исковете за неоснователни, като се излагат аргументи от чл.6, ал.1 от ЕКЗПЧОС. Счита исковете за неоснователни, а претендираното обезщетение за прекомерно по размер. Поддържа се, че в тежест на ищеца е да установи предпоставките за ангажиране на отговорността на прокуратурата. Липсват доказателства, че ищецът е била жертва на физически и психически тормоз във връзка с „Възродителния процес“. Не е спорно по делото, че ищецът е законен наследник на Х. Х. К. - удостоверение за наследници от 28.02.2023г. Не е спорно, че по отношение на Х. Х. К. с български имена А. А. К./ Х. А. К. е била взета принудителна административна мярка- принудително установяване в Белене за период от три години- заповед № I-157/ 19.02.1985г. на Министъра на вътрешните работи. Безспорно е, а и от удостоверение за идентичност на имена, издадено от кметството на с. Ябланово се установява, че имената Х. Х. К. и Х. А. К. са на едно и също лице. Не се оспорва, че Х. К. е починал на ••••••••г. и е оставил като законни наследници ищецът и неиния брат. Не е спорно, че за престъпление по чл.162, ал.1 от НК е образувано дело № 1/1991г., а сега ДП № II-048/99г. на ВОП-София. Като обвиняеми лица са били привлечени Т. Ж., Д. С., П. М., Г. А., П. К.. Изцяло производството по него е било прекратено с постановление от 31.05.2022г. на ВОП-София. Този акт е бил обжалван. Във връзка с това досъдебно производство са представени постановления за привличане на обвиняеми и обвинителен акт. С решение на НС на Република България Х. А. К. е бил политически и граждански реабилитиран. С молба от 21.05.2018г. ищецът е заявила желание да участва като пострадал на основание чл.75, ал.3 от НПК в ДП № II -048/99г. на ВОП. С молба от 24.03.2023г. към вх. № 03/2001г. Д. К. е поискала да участва в ДП на основание чл.74, ал.1 и ал.2 от НПК. В хода на съдебното дирене са събрани гласни доказателства. Свидетелят К. е брат на ищеца и желае да свидетелства. Излага своите впечатления от събитията през 1985г. , за това как са били принудени да напуснат страната през 1989г. Твърди, че сестра му, а и не само , са били стресирани и сега изживяват всичко това. Тя плаче постоянно и сега. Всички са с високо кръвно налягане, диабет. Споделят помежду си защо се бави толкова делото. Съдът кредитира показанията на свидетеля като основаващи се на лични впечатления за фактите, които излага. Преценява ги при условията на чл.172 от ГПК поради близкото родство между него и ищеца, но ги счита за достоверни и убедителни. При тези доказателства първоинстанционният съд е уважи предявения иск частично като е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000лв. Пред настоящата инстанция нови доказателства не са ангажирани. При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът приема, че предмет на разглеждане е иск по чл.2б от ЗОДОВ. Въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, по допустимостта му в обжалваната част, а по отношение на правилността му е обвързан от основанията, посочени в жалбата- чл.269 от ГПК, с изключение на допуснато нарушение на императивна материалноправна норма. Обжалваното решение е валидно и допустимо. По правилността му. Разпоредбата на чл.2б от ЗОДОВ създава национален механизъм за репариране на вредите, които са възникнали за физически или юридически лица от нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок съгласно чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС. Надлежна процесуална легитимация има всяко лице, което твърди, че е претърпяло вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, което чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС му признава, въпреки че, не е обвиняем, пострадал или ощетен от престъплението. По основателността, а не по допустимостта на иска е въпросът дали това лице попада в персоналния обхват на чл.2б от ЗОДОВ. Правото на обезщетение възниква тогава, когато физическото или юридическото лице приеме и заяви пред съда, че едно дело – гражданско или наказателно, включително и досъдебно производство, не е разгледано и решено в разумен срок, и от това то търпи вреди. Разпоредбата на чл.2б от ЗОДОВ е материалноправна и няма обратно действие, но се прилага за всички искове, които са предявени на това основание след приемането й. Ирелевантно е, че правоимащият не е посочил кое конкретно действие не е извършено в разумен срок, защото законът не изисква такова разграничение. Националният законодателят е възприел използваният в разпоредбата на чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС термин „дело“, който обобщава гражданския или наказателния процес като съвкупност от процесуални действия на съда и страните. Затова предявеният иск е допустим и има своята правна квалификация в чл.2б от ЗОДОВ във вр. с чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС. Ищецът К. заявява права на нейния наследодател Х. К. на основание чл.74, ал.2 от НПК, който е починал и правата му са преминали върху нея като негов наследник. Лицето, което е встъпило като наследник на починала страна по делото, производството по което е продължило извън разумния срок, е както процесуално, така и материалноправно легитимирано да иска и получи обезщетение за деликта по чл. 2б ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС, за цялата продължителност на забавеното производство; след встъпването в това производство на мястото на наследодателя си, наследникът има качеството на “пряко пострадал” (“пряка жертва), а за предходния период – на “непряко пострадал” (“непряка жертва) от деликта, особено когато предмет на делото е прехвърлимо/наследимо право и/или лицето демонстрира личен нематериален и/или материален интерес още приживе на наследодателя си, който е пряко пострадал от деликта; самите тези ищци, встъпили като процесуални правоприемници, са търпели реални неимуществени вреди (болки и страдания) от самото начало на делото – още докато наследодателят й е бил страна по него, и тяхната съпричастност към последните относно забавянето на делото не е опровергана от други доказателства по делото. Предвид изложеното не е необходимо разграничаване на претендираните суми поотделно за вредите, търпени в горепосочените две качества на ищеца./ Р № 440/11.07.2025г. по гр.д. № 2931/24г., ВКС, III г.о./ С оглед на това въззивният съд приема, че е предявен един иск по чл.2б от ЗОДОВ като обезщетението, което следва да се присъди е само едно. С оглед на това и на твърденията в исковата молба Д. К. е активно материално легитимирана да предяви иск с такова правно основание. Нормата на чл.2б, ал.2 от ЗОДОВ посочва критериите, въз основа на които съдът да прецени дали има допуснато нарушение на разглеждането и решаването на едно дело във времето. Те включват общата продължителност на производството, включително и инстанционния контрол на съдебния акт по съществото на спора, фактическата и правна сложност на делото, поведението на страните в процеса и на компетентните органи, както и други факти, имащи значение за правилното решаване на спора. Т.е. извън тези критерии съдът, който разглежда иск за вреди по чл.2б от ЗОДОВ, може да съобрази и всички други факти и обстоятелства, попречили за приключване на делото в разумен срок. Пасивно легитимиран да отговоря по иска е органът, който е допуснал нарушението, като процесуален субституент на Държавата. В случая това е Прокуратурата на РБългария, която според националното право, ръководи досъдебното производство. Предмет на иска по чл.2б от ЗОДОВ е гражданско право или задължение, засегнати пряко от производството, което не е разгледано или решено в разумен срок. Според практиката на ЕСПЧ има оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството води до неимуществени вреди. Тя се отнася както спрямо физическите, така и спрямо юридическите лица. Жалбоподателят- ищец К. се позовава на нарушени нейни граждански права, както и на нейния наследодател Х. К. С продължилото повече от 30 години дело №1/91г., преобразувано в сл.д. № 780-II/98г., а сега ДП № II- 048/99г. на ВОП-София е препятствана възможността й да встъпи като частен обвинител или граждански ищец, тъй като е изтекла абсолютната давност за престъплението. Всяко разгледано дело- гражданско или наказателно/ в това число и досъдебно производство/, чието производство е продължило извън разумния срок предизвиква вреди за страните по него, тъй като се засягат техни права и интереси. Общата продължителност на производството е релевантен критерии, спрямо който се преценява дали едно дело е приключило в разумен срок. Тя зависи от действията на съда и страните, които те предприемат с оглед предоставените им процесуални права. В този смисъл общата продължителност на досъдебното производство зависи от времето на извършване на процесуалните действия от участниците в него. Навременното извършване на всички процесуални действия от разследващите органи и прокуратурата, но и от страните, обуславя продължителността на едно досъдебно производство. / решения Ф. срещу България № 37346/05, 10.05.2011г., СХК срещу България, № 3755/97, 23.10.2003г. на ЕСПЧ/ От значение за преценката дали има допуснато нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок е значимостта на делото за ищеца. В случая досъдебното производство по „Възродителния процес“ е било от изключително голямо значение за наследодателя на ищеца, тъй като той е бил пряко пострадал от действията на държавата по промяна на имената му. За него е било важно лицата, имащи отношение към него, да бъдат наказани. Той се е интересувал от делото, а след неговата смърт и неговите наследници, включително и ищецът. Делото е било от изключителна важност за наследодателя на ищеца, респективно и за последната, доколкото извършеното престъпление, предмет на ДП№ II-048/99г. на ВОП-София, се е отразило неблагоприятно върху него и семейството им и начинът им на живот. Следва да се отчете като критерий по чл.2б, ал.2 от ЗОДОВ, че досъдебното производство представлява фактическа и правна сложност с оглед обвинените лица и събраните доказателства. Целта на настоящия процес е не да установи престъплението като факт от значение за гражданското право, а дали делото е разглеждано извън разумния срок. Изложените твърдения в исковата молба, свързани с престъплението, предмет на воденото досъдебно производство от ВОП, са релевантни към значението на делото за лицето като критерий за преценката дали общата продължителност на производството е разумна. Обезщетението за неимуществени вреди по чл.2б от ЗОДОВ се определя по реда на чл.52 от ЗЗД, т.е. по справедливост./ ТР № 1/27.11.2023г. на СОГК на ВКС./ Съгласно ППВС № 4/68г. справедливостта не е абстрактно понятие. То включва обсъждането на обективни критерии, свързани с вида на уврежданията, начина на настъпването им, наличието на остатъчни поражения от тях, от които да няма лечение, прогноза за бъдещото здравословно състояние на увредения, неговата възраст и влошаване на здравословното му състояние. В тежест на всяка страна е да докаже твърденията си, от които черпи за себе си благоприятни правни последици. В това се състои доказателствената тежест- чл.154, ал.1 от ГПК. В тежест на ищеца по предявения иск е да установи, при условията на пълно и главно доказване, настъпването на неимуществените вреди, които твърди да са настъпили за него, както и за неговия наследодател. В тази връзка са допуснати гласни доказателства. От показанията на свидетеля К. се установяват факти по провеждането на промяната на имената им и мерките, предприети спрямо баща му, който е баща и на ищеца К.. Тя е стресирана и постоянно плаче, разтревожена от липсата на справедливост за болките и страданията, които е преживял баща й и тя самата. При неразумната продължителност на едно дело моралните страдания са обичайни. Напълно предвидимо е ищецът да е обезверен за крайния изход на наказателното производство, за липса на справедливост. Нормално и обичайно е лице, което е засегнато от неразумната продължителност на едно дело, да изпитва безпокойство от това. Според практиката на ЕСПЧ обезщетението трябва да бъде достатъчно по размер и зависи от вътрешноправните средства за защита, т.е. от приетите в националните правни системи на държавите особени производства по обезщетяване. То не трябва да бъде очевидно недостатъчно с оглед на сумите, които обикновено се присъждат от ЕСПЧ. От друга страна, критерият, на който трябва да отговаря обезщетението е размерът му да съответства на правната традиция и на стандарта на живот в съответната държава. /Д. срещу Словакия, жалба № 67299/01, 19.10.2004г./Това е икономически критерии, които има обективен характер и може да се съизмерва с минималната работна заплата за страната, в случая Република България. Обезщетението се определя към момента на възниква на вредата, а в случая това е констатираното забавяне при водене на досъдебното производство – ДП- II-048/99г. на ВОП, а именно към момента на устните състезания пред САС. От друга страна целта на настоящия процес е не да установи престъплението като факт от значение за гражданското право, а дали делото е разглеждано извън разумния срок. Изложените твърдения в исковата молба, свързани с престъплението, предмет на воденото досъдебно производство от ВОП, са релевантни към значението на делото за лицето като критерий за преценката дали общата продължителност на производството е разумна. Поради това в настоящото производство не могат да бъдат обезщетени вредите от задържането на наследодателя в затвора в Белене, защото освен, че са свързани със самото престъпление, са настъпили в периода преди приемането на КЗПЧОС от България, и на това основание също не могат да бъдат обезщетени. Не без значение е и обстоятелството, че обезщетението не цели да репарира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно производство, като вредите от самото деяние имат значение единствено за преценката относно залога/значението, което делото е имало за пострадалия./ Р № 245/20.04.2026г. по гр.д. № 1719/25г., ВКС, IV г.о., Р № 251/24.04.2026г. по гр.д. № 3337/25г., ВКС, III г.о./ В процеса не се доказаха вреди извън обичайните за ищеца като встъпила като пострадал в правата на своя наследодател Х. К. и лично за нея. Определеното обезщетение от 15 000лв. е достатъчно да репарира вредите от разглеждане на ДП № II- 048/99г. на ВОП извън разумния срок. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът съобрази, че за 2026г. МРЗ е 620, 20 евро или определеното обезщетение от 7 669, 38 евро / 15000лв./ представлява 12 минимални работни заплати. То отговаря на доказаните вреди и стандарта на живот в страната. Поради изложеното решението на СГС следва да бъде потвърдено. По разноските. На прокуратурата не се дължат разноски. Поради неоснователност на въззивната жалба на ищеца разноски за въззивната инстанция не следва да му се присъждат. Воден от горното, съдът