Решение № 11788 от 16.6.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 4304/2026 г.

Предявен е установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, чл. 79, ал. 1 предл. първо, вр. с чл. 442 от ТЗ за сумата от 9855, 16 евро (19233,33 лв.), представляваща сбор от дължимите такса за откриване и ангажимент, съгл. чл. 1, т. 3 от Договор за издаване на банкови гаранции от 26.08.2012 г., дължима за периода от 01.01.2014 г. до 28.02.2017 г. и за сумата от 91,08 евро (177,76 лв.), представляваща разноски за подновяване на обезпечение за периода от 22.01.2018 г. до 23.01.2025 г. Ищецът „••• – в несъстоятелност, твърди, че по силата на сключен между страните Договор за издаване на банкови гаранции от 26.08.2012 г. е издал Банкова гаранция с изх. № ••, в полза на „••• с цел обезпечаване на задълженията на ответното „••“ АД (с предишно наименование „•••“) по договор за обществена поръчка, като банката се е задължила да плати неотменяемо и безусловно на бенефициера всяка сума до размера на 300 000 лв., при писмено поискване. Твърди, че в чл. 1, ал. 3 от договора, страните са уговорили дължимите в негова полза от ответника такси и комисионни, а именно комисионна за ангажимент в размер на 0,5 % на тримесечие или част от него. Посочва, че във връзка с процесния договор, между страните са подписани, както следва: Добавък № 1 от 06.12.2012 г., с който са уговорили, че срокът на валидност на гаранцията е продължен до 31.01.2017 г. и Добавък № 2 от 10.01.2013 г., с който страните са договорили срокът да бъде финализиран до 28.02.2017 г. Посочва, че ответникът не е изпълнил задължението си за заплащане на дължимите комисионни за периода от 01.01.2014 г. до крайната дата на валидност на гаранцията – 28.02.2017 г., в размер на 19233,33 лв. Твърди, че на основание чл. 3, т. 12 от процесния договор, ответникът останал длъжен и за разноски за подновяване на обезпечения за периода от 22.01.2018 г. до 23.01.2025 г. в размер на 177,76 лв. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответното дружество, с който оспорва предявените искове. Твърди, че съгласно чл. 2, ал. 2, т. 7 ЗКИ гранционни сделки, могат да бъдат извършвани само от банка, в чийто лиценз е включена такава дейност. Посочва, че е налице обективната невъзможност за изпълнение на типичните задължения по процесния договор за ищеца след 06.11.2014 г., когато с Решение № 138 от 06.11.2014 г. на УС на БНБ е бил отнет лиценза на ищеца, като твърди, че на основание чл. 89 ЗЗД договорът е развален по право. Прави възражение за изтекла тригодишна погасителна давност на вземанията. Оспорва иска за начислена такса за откриване и ангажимент за периода от 01.01.2014 г. до 28.02.2017 г. и по размер като твърди, че се касае за еднократна такса, а не многократно начислявана за периода по неясен начин. Оспорва и дължимостта на претендираните от ищеца разноски за подновяване, доколкото срокът на валидност на гаранцията е бил до 28.02.2017 г., като след тази дата, начислените разноски за подновяване били без правно основание. Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и доводите на страните съобразно изискванията на чл. 235 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното: От приложеното по делото писмено доказателство Договор за издаване на банкови гаранции от 26.08.2012 г., се установява, че "••• се е задължила да издаде банкова гаранция в полза на "•• наредителят ••• (с настоящо наименование "••" АД) се е задължил да заплаща еднократна такса за откриване и ангажимент в размер на 0,5% на тримесечие съгласно чл. 1, ал. 3 от договора, както и да поема разноските във връзка с обезпечеността на гаранцията съгласно чл. 3, т. 12 от същия. От приложеното по делото писмено доказателство Банкова гаранция с изх. № ••/17.09.2012 г., се установява, че ищецът е издал гаранция за сумата от 300 000 лева със срок на валидност до 30.11.2016 г. От приложеното по делото писмено доказателство Добавък № 1 от 06.12.2012 г., се установява, че срокът на валидност на банковата гаранция е продължен до 31.01.2017 г. От приложеното по делото писмено доказателство Добавък № 2 от 10.01.2013 г., се установява, че срокът на валидност на гаранцията е финализиран до 28.02.2017 г. От приложеното по делото писмено доказателство Справка от счетоводните книги на "••• (н), се установява, че за периода от 01.01.2014 г. до 28.02.2017 г. на ответника са начислени такси в размер на 19 233,33 лева, а за периода от 22.01.2018 г. до 23.01.2025 г. са начислени разноски за подновяване на обезпечение в размер на 177,76 лева. От приложеното по делото писмено доказателство Заповед за изпълнение № •••/03.02.2025 г. по ч.гр.д. № 4489/2025 г. на СРС, се установява, че е разпоредено ответникът да заплати сумите от 19 233,33 лева и 177,76 лева, ведно със законната лихва, считано от 24.01.2025 г.. От приложеното по делото писмено доказателство Изпълнителен лист от 03.02.2025 г. по ч.гр.д. № 4489/2025 г. на СРС, се установява, че ищецът се е снабдил с изпълнителен титул за претендираните суми. От приложеното по делото писмено доказателство Решение № 138/06.11.2014 г. на УС на БНБ, се установява, че е отнет лицензът за извършване на банкова дейност на "•••. От приложеното по делото писмено доказателство Решение № 664/22.04.2015 г. на СГС, се установява, че е открито производство по несъстоятелност на "••• с начална дата на неплатежоспособността 06.11.2014 г. От Заключение на съдебно-счетоводната експертиза, се установява, че размерът на задълженията на ответното дружество към ищеца, за такси възлиза на 19 233,33 лева за периода 01.01.2014 г. до 28.02.2017 г., като последното плащане от ответника е от 29.11.2013 г., а размерът на направените разноски по конкретната гаранция е 177,76 лева (равняващи се на 91,08 евро), изчислен като съответна припадаща се част от общите разходи на банката по общо девет броя гаранции. От изслушването на вещото лице М. М. в последното съдебно заседание се установява, че таксата по договора е формирана на тримесечие по 0,5% от общата сума от 300 000 лева, а разноските от 177,76 лева представляват платени от банката такси към ЦРОЗ и нотариус за вписване и подновяване на особени залози след срока на гаранцията, като банката е разпределила общите си разходи пропорционално върху всички гаранции на ответника. При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи: Предявените искове са с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. чл. 442 от ТЗ. Същите имат за цел да установят съществуването на вземания, за които вече е издадена заповед за незабавно изпълнение. Предпоставките за уважаване на иска включват доказване на валидно възникнало облигационно правоотношение, точно изпълнение на задълженията на ищеца и съответно неизпълнение на насрещните парични задължения от страна на ответника. В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване: 1) валидно сключен договор за банкова гаранция (гаранционна сделка по смисъла на чл. 2, ал. 2, т. 7 ЗКИ) между страните; 2) направени разноски от него във връзка с изпълнението на договора; 3) изпълнение на задълженията на му според договора; 4) наличието на ликвидно и изискуемо вземане, основано на процесния договора, в претендирания размер и период. Съответно в тежест на ответника е да докаже фактите, от които произтичат възраженията му. По делото безспорно се установи, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по силата на Договор за издаване на банкови гаранции от 26.08.2012 г. В изпълнение на своите задължения по договора, ищецът „••• е издал Банкова гаранция с изх. № •• от 17.09.2012 г. в полза на бенефициера „••• за обезпечаване на задълженията на „••• по договор за обществена поръчка, като гаранцията е издадена по нареждане на ответника, чието тогавашно наименование е „•••. Гаранцията е издадена за главница в размер на 300 000 лева. Първоначално определеният срок на валидност на гаранцията до 30.11.2016 г. е бил неколкократно удължаван по нареждане на клиента – първоначално с Добавък № 1 от 06.12.2012 г. срокът е удължен до 31.01.2017 г., а окончателно с Добавък № 2 от 10.01.2013 г. срокът е фиксиран до 28.02.2017 г. Срещу поемането на този гаранционен ангажимент, ответникът се е задължил съгласно изричната клауза на чл. 1, ал. 3 от Договора да заплаща на банката еднократна такса за откриване и ангажимент в размер на 0,5% на тримесечие. От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза безспорно се установи, че ответникът е преустановил плащанията си след 29.11.2013 г. За процесния период от 01.01.2014 г. до крайната дата на валидност на гаранцията 28.02.2017 г., начислената и неплатена такса за ангажимент възлиза на 19 233,33 лева. Същевременно, съгласно чл. 3, т. 12 от Договора, ответникът се е задължил да поема всички разноски за учредяване, вписване, заличаване и съхранение на обезпеченията. Според заключението на вещото лице, направените от банката разноски, припадащи се към конкретната банкова гаранция, възлизат на 177,76 лева (или 91,08 евро) за периода 22.01.2018 г. – 23.01.2025 г. Следователно, ищецът при условията на пълно и главно доказване установи факта на възникване на договорното правоотношение, изпълнението на своето задължение да издаде и поддържа гаранцията, както и размера на начислените вземания. Съдът намира възражението на ответника, че ищецът се намирал в обективна невъзможност за изпълнение на сключения договор за банкова гаранция след 06.11.2014 г. за неоснователно. Съгласно задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в Решение № 375/11.02.2019 г. по т.д. № 527/2018 г., II т.о., наложената забрана за осъществяване от банката на дейностите по издадения й лиценз при поставянето й под специален надзор, както и самото отнемане на лиценза й за банкова дейност, не представляват обективна невъзможност за изпълнение по смисъла на чл. 89 ЗЗД по отношение на заварени договори за издаване на банкови гаранции. Банката реално е поддържала риска, а ответникът се е ползвал от учредената гаранция пред своя контрагент до крайния й срок. Съдът счита възражението на ответника за настъпила погасителна давност за основателно, поради следните съображения: Претендираните такси са начислени за периода от 01.01.2014 г. до крайната дата на валидност на гаранцията – 28.02.2017 г. Независимо дали вземането се квалифицира като периодично плащане, за което е приложима тригодишната погасителна давност (чл. 111, б. "в" ЗЗД) или се прилага общата петгодишна давност (чл. 110 ЗЗД), срокът за погасяване на задължението е изтекъл значително преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК което е депозирано в съда на 24.01.2025 г.. Дори да се съобрази разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от ЗБН, предвиждаща спиране на давностните срокове за права на банката за шест месеца от датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, това спиране не променя факта, че давността е изтекла най-късно през 2022 г.. Поради факта, че давностният срок е изтекъл изцяло преди предприемане на действия по съдебното му реализиране, искът за сумата от 19 233,33 лева подлежи на отхвърляне като погасен по давност. Относно претенцията за 91,08 евро (равняващи се на 177,76 лева), представляващи разноски за подновяване на обезпечения за периода 22.01.2018 г. – 23.01.2025 г., преценявайки дали тези суми са дължими, съдът приема иска в тази му част също за неоснователен. Тези разноски са направени за подновяване на особени залози много след изтичане на срока на банковата гаранция на 28.02.2017 г. Съгласно разпоредбата на чл. 119 от ЗЗД, с погасяването на главното задължение (в настоящия случай поради изтекла давност), се погасяват и допълнителните задължения, произтичащи от него. Доколкото вземането за главницата е погасено по давност, поддържането на акцесорни обезпечения след изтичане на срока на самата гаранция е лишено от правно основание и свързаните с това разноски от 91,08 евро (177,76 лева) не се дължат от ответника. Относно разноските: Ищецът е направил искане за присъждане на разноски и в последното съдебно заседание е претендирал 300 евро, представляващи внесен депозит за съдебно-счетоводна експертиза. С оглед изхода на спора и пълното отхвърляне на исковете, право на разноски възниква за ответника на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Доколкото процесуалният представител на ответника изрично е заявил в съдебно заседание, че не претендира разноски, съдът не следва да присъжда такива. Ищецът следва да понесе направените от него разноски така, както са сторени.