Решение № 56 от 9.2.2026 г. на Софийски окръжен съд по дело № 1071/2025 г.

С решение № 89/04.09.2025 год. по гр.д. № 637/2024 год. по описа на РС-Пирдоп ДГ „Слънце“, гр. Златица е осъдена да заплати на П. И. Х. по предявения иск по чл. 224, ал. 1 от КТ вр. чл. 155, ал. 5 от КТ и чл. 24, ал. 1 от НРВПО за педагогическите специалисти сумата 15 509,76 лева обезщетение за неизползван платен годишен отпуск 192 календарни дни за периода 01.03.2021 год. – 24.07.2024 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.07.2024 год. до окончателното изплащане, както и сумата 1660 лева – неправомерно удържано обезщетение по чл. 221, ал. 2 от КТ. С решението ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата 1860 лева разноски по делото, както и да заплати в полза на съда деловодни разноски в размер на 420 лева и държавна такса 686,79 лева. Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника с твърдения за необоснованост, противоречие със събраните по делото доказателства и нарушение на материалния закон. Моли съда да го отмени и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск. Ищцата оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди решението на районния съд. След преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, съдът намира за установено от фактическа страна следното: По делото не се спори, а и от представения като доказателство трудов договор № 75 от 18.09.2018 год., сключен с Община Златица се установява, че ищцата е работила на длъжността „директор детска градина“ при ответника, считано от 18.09.2018 год. за неопределено време, при пълно работно време 8 часа, с основно месечно възнаграждение от 950 лева и допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит от 1% за всяка година трудов стаж по специалността – 8%, както и с право на платен годишен отпуск по чл. 155, ал. 5 от КТ – 56 работни дни за година. Договорът е сключен като безсрочен трудов договор на основание чл. 67, ал. 1, т. 1 от КТ. Със заповед № 202/30.04.2020 год. на кмета на Община Златица е определен повисок размер на индивидуалната месечна заплата на ищцата, а именно: 1450 лева основно месечно трудово възнаграждение и допълнителни трудови възнаграждения за придобит трудов стаж и професионален опит – 9%, или 130,50 лв. и за професионална квалификационна степен – 35 лева, като общото трудово възнаграждение възлиза на 1615,50 лева. Със заповед № 77/01.03.2021 год. на кмета на община Златица на основание чл. 188, т. 3 от КТ вр. чл. 187, ал. 1, т. 8 от КТ на ищцата е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, което е отменено с решение № 59/09.06.2022 год. по гр.д. № 225/2021 год. по описа на РС-Пирдоп, потвърдено с решение № 164/29.04.2024 год. по гр.д. № 186/2024 год. на СОС, влязло в сила на 02.07.2024 год. като ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „Директор на детска градина“ в ДГ „Вяра, Надежда, Любов“, гр. Златица, чийто правоприемник е ответникът по делото. На 24.07.2024 год. между Община Златица, представлявана от Кмета на общината и П. Х. е сключено споразумение за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 331 от КТ, считано от 24.07.2024 год. Тъй като работодателят не е изплатил в пълен размер полагащото се на ищцата обезщетение за неползван платен годишен отпуск /по този въпрос не е налице клауза в споразумението/, ищцата отправила искане към общината за заплащането му /искане с рег. № 94П-461-2 от 14.08.2024 год./, но работодателят отказал с довода, че такова не се дължи и спорът следва да се разреши по съдебен ред, тъй като за процесния период ищцата не е полагала труд след уволнението до момента на отмяната на уволнението и възстановяването й на работа. Установява се също така по делото, че ищцата е член на синдикална организация при ДГ „Вяра, Надежда, Любов“ /молба за членство от 08.03.2017 год. и решение на синдикалния комитет/. Според заключението на съдебно-счетоводната експертиза на в.л. Томова размерът на среднодневното брутно трудово възнаграждение на ищцата съгласно чл. 177, ал. 1 от КТ за последния отработен месец /м. февруари 2021 год./ е 80,78 лева, а размерът на дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ във вр. с чл. 155, ал. 5 от КТ и чл. 24, ал. 1 от НРВПО за 192 дни неползван платен годишен отпуск е в размер на 15 509,76 лева. При прекратяване на трудовото правоотношение работодателят е удържал от трудовото възнаграждение обезщетение по чл. 221, ал. 2 от КТ сумата 1660 лева. Размерът на неизползвания платен годишен отпуск на П. Х. съгласно чл. 155, ал. 5 от КТ вр. чл. 176а от КТ за периода 01.03.2021 год. – 24.07.2024 год. е 192 дни. В о.с.з. на 07.08.2025 год. е допуснато изменение на предявения иск чрез увеличаването му до размера от 15 509,76 лева – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, изчислено чрез умножаване на 192 календарни дни полагаем отпуск при нетно трудово възнаграждение в размер на 80,78 лева и e приет иск за заплащане на сумата 1660 лева – неправомерно удържано обезщетение по чл. 221, ал. 2 от КТ. При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи от правна страна: Предявеният иск е с правно основание чл. 224 от КТ. По приложението на разпоредбата на чл. 224, ал. 1 КТ е установена практика на ВКС, в която е дадено разрешение, че при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност. Без правно значение е на какво основание и по какви причини не е ползван платеният годишен отпуск /решение № 30 от 13.03.2018 г. по гр. д. № 694/2017 г., IV г.о./. След постановяване на решение от 25.06.2020 год. по съединени дела С-762/18 и С- 37/19 на СЕС, постановено по преюдициални запитвания по тълкуването на чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време и на чл. 31 §2 от ХОПЕС, практиката приема, че работникът или служителят има право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от незаконното му уволнение до възстановяването му на работа, който в случая е от 01.03.2021 год. до 24.07.2024 год. Според утвърдената съдебна практика - Решение № 305 от 5.06.2025 г. по гр. д. № 3463/2024 г. на ВКС на РБ, III г. о., Решение № 181 от 22.11.2023 г. по гр. д. № 649/2023 г., III г.о., Решение № 44 от 07.06.2023 год. по гр. д. № 4230/2022 г., IV г.о. и др. работник/служител, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа има право да иска ползване на платен годишен отпуск в целия полагаем се размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа, вследствие на тази отмяна, респ. да получи парично обезщетение за неизползването му при следващо прекратяване на трудовото правоотношение за неползваните дни годишен отпуск, на които е имал право, но останали неползвани към момента на прекратяването. Изключен от този период е времето, през което за работника е възникнало право на платен отпуск въз основа на положен труд при друг работодател. Разрешението на СЕС е продиктувано от изходното положение, че правото на платен годишен отпуск трябва да се определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд по силата на трудовия договор. Изключение се допуска при наличието на два критерия: отсъствието от работа да не е предвидимо и то да не зависи от волята на работника. В решението си по съединени дела С-762/18 и С-37/19 СЕС приема, че именно тези два критерия са изпълнени в положение, при което работникът е незаконно уволнен, но по-късно е възстановен на работа със съдебно решение, защото той не е могъл да изпълнява задълженията си поради причина, която е била непредвидима и независеща от волята му и поради това се приема за приложимо изключението от изискването работникът действително да е полагал труд през референтния период. Или, в случаите, когато работникът или служителят не може да полага труд поради непредвидими, обективни причини, които не зависят от неговата воля, се допуска дерогация на принципа, че правото на годишен отпуск трябва да се определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд. Така, подобно на случаите на настъпване на нетрудоспособност поради болест или майчинство, СЕС прибавя и случаите на лишаване на служителя от възможност да работи поради уволнение, обявено впоследствие за незаконно, като непредвидимо и независещо от волята на този служител обстоятелство. Прието е, че в периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването на работа, съответният служител не е полагал действително труд за работодателя си, се дължи на действията на последния, довели до незаконното уволнение. Поради тази причина, периодът от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването на служителя на работа трябва да се приравни на период на действително полагане на труд за целите на определянето на правото на платен годишен отпуск. Както в цитираното решение, така и в решението си по дело С-57/22 /§30/, а и в други, Съдът на ЕС изрично посочва, че правото на платен годишен отпуск не може да се тълкува ограничително, а дерогиране на това право може да се допусне само в рамките, изрично посочени в самата Директива. Следва да се добави, че действащото национално законодателство в областта на платения годишен отпуск не съдържа норма, която противоречи на даденото от Съда на ЕС правно разрешение. Също така, националният съд на държава членка не следва да прилага национална правна норма, която пречи пълно да се приложат нормите на правото на Европейския съюз с оглед принципа на примат и да се достигнат целите, предвидени в нормите на правото на Европейския съюз. При зачитане директния ефект и примата на Правото на ЕС над националното право /чл. 4, ал. 3 от КРБ/ в актуалната практика на ВКС е преодоляно възприетото по-рано разрешение, че обезщетението за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 от КТ безусловно се дължи към датата на уволнението и не е в зависимост от законосъобразното му извършване и че при отмяна на заповедта за уволнение и възстановяване на работника или служителя на заеманата длъжност не се възстановява правото му на платен годишен отпуск, тъй като трудовото правоотношение е било прекратено. Актуална остава практиката на ВКС в частта, според която основна материалноправна предпоставка /елемент от фактическия състав/ на иска за обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ е прекратяването на трудовото правоотношение между страните. Работникът или служителят има право на парично обезщетение именно поради това, че заради прекратяване на трудовото правоотношение той не може да използва платения си годишен отпуск, който не е ползвал до момента на прекратяването. Въз основа на всичко изложено следва, че ищцата, която е уволнена незаконно, а покъсно е възстановена на работа, има право да иска ползване на платен годишен отпуск в целия полагаем се размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването й на работа, вследствие на тази отмяна, респ. да получи парично обезщетение за неизползването му при следващо прекратяване на трудовото правоотношение за неползваните дни годишен отпуск, на които е имала право, но останали неползвани към момента на прекратяването. В първоинстанционното производство е прието заключение на счетоводна експертиза, според което за процесния период, през който е била незаконно уволнена, ищцата има право на 192 дни отпуск, като обезщетението възлиза на 15 509,76 лева на база среднодневното брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползуването на отпуска, през който ищцата е отработила най-малко 10 работни дни, съгласно чл. 177, ал. 1 от КТ - м. февруари 2021 год. Началният момент на погасителната давност за това обезщетение е датата на последващото прекратяване на трудовото правоотношение, в случая – 24.07.2024 год., а не датата на незаконното уволнение или на възстановяването на работа /Решение № 305/05.06.2025 год. по гр.д. № 3463/24 год. на ВКС на РБ, трето г.о.; Определение № 1963/16.04.2025 год. по гр.д. № 3531/24 год. на ВКС на РБ, трето г.о. и др./. С оглед това и предявеният иск с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ е изцяло основателен и следва да бъде уважен така, както е предявен – за сумата 15 509,76 лева /след допуснатото изменение на иска чрез увеличаването му по размер в о.с.з. на 07.08.2025 год. по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3 от ГПК/. По оплакването във въззивната жалба, че районният съд неправилно е отменил определението за даване ход на устните състезания и е допуснал изменение на предявения иск, съдът намира следното: Въззивният съд не може да преценява самостоятелно правилността на определението за даване ход на устните състезания, респ. за отмяната му, нито да го отменя или изменя. Последиците от евентуално неправилно постановяване на такова определение се проявяват във възможността за обжалване на решението по същество, в рамките на което въззивният съд може да констатира съществено процесуално нарушение и да отмени решението, ако това е повлияло на крайния изход на делото. Ако с определението за даване ход на устните състезания е ограничено правото на страна да представи доказателства или да упражни други процесуални права, това нарушение се релевира като основание за отмяна на решението при въззивното обжалване. В този случай въззивният съд проверява правилността на процесуалните действия на първата инстанция в рамките на контрола върху решението, а не като отделен предмет на обжалване. Настоящият състав намира, че в случая районният съд не е допуснал процесуално нарушение, като е отменил определението си за даване ход на делото по същество. Това е така, тъй като страната своевременно е поискала съдът да допусне изменение на иска чрез увеличаването му по размер още в о.с.з. на 26.06.2025 год., като претенцията за заплащане на обезщетение е заявена за 192 дни, а искането е тя да бъде уважена в по-висок размер от първоначално заявения „съобразно заключението на вещото лице“. Съдът е следвало да укаже на страната да заяви до какъв размер увеличава претенцията си, а при положение, че това не е направено в същото о.с.з. съдът правилно е преценил, че следва да отмени определението си за даване ход на устните състезания и да насрочи отново делото в о.с.з. с определението си от 28.07.2025 год., с оглед даване възможност на страната да уточни размера на претенцията след допуснатото изменение на предявения иск. След като последното е направено своевременно, но съдът не е дал съответни указания до страната, то не е налице допуснато процесуално нарушение от страна на районния съд с отмяната на определението за даване ход на делото по същество, респ. не е налице и недопустимо изменение на иска по чл. 224, ал. 1 от КТ. Основателно е обаче оплакването във въззивната жалба за недопустимост на обжалваното решение в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата 1660 лева – неправомерно удържано обезщетение по чл. 221, ал. 2 от КТ. Такава претенция не е била предявена с исковата молба, а е заявена от пълномощника на ищцата за пръв път в о.с.з. на 07.08.2025 год. Обективното съединяване на искове принципно е първоначално и се предприема от ищеца с исковата молба, съгласно чл. 210 от ГПК. В изрично предвидените от закона случаи е допустимо и последващо обективно съединяване на искове. Такива са случаите при предявяване на насрещен иск по чл. 211 от ГПК, на инцидентен установителен иск по чл. 212 от ГПК, на обратен иск по чл. 219, ал. 3 от ГПК, както и при разширяване на предмета на първоначално предявения иск посредством изменението му по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК чрез прибавяне на ново основание или на нов петитум. Обективното съединяване трябва да отговаря на общите изисквания на чл. 210, ал. 1 от ГПК предявените искове да са подсъдни на същия съд и да подлежат на разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред, както и на предвидените за всеки от способите на последващо обективно съединяване специални изисквания, едно от които за хипотезата на чл. 214, ал. 1 от ГПК е прибавеният нов петитум да произтича от същото основание или прибавеното ново основание да е със същия петитум като първоначалния. Изменението на иска е процесуално средство за привеждане в съответствие на търсената правна защита с действителното правно положение, поради което добавянето на ново основание или петитум трябва да има връзка с предмета на първоначално предявения иск, а едновременното изменение и на основанието и на петитума води до предявяване на изцяло нов иск, нямащ нищо общо с изначално очертания предмет на спора, поради което е недопустимо. В случая районният съд е разгледал един изцяло нов иск – за възстановяване на заплатено обезщетение по чл. 221, ал. 2 от КТ, чието основание и петитум са различни от първоначално наведените. Не е била налице процесуална пречка този иск да се предяви с първоначалната искова молба или чрез нейното уточнение, но до изпращане на препис от същата за отговор на ответника. Недопустимо е обаче предявяването му в хода на производството и по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК и то при изричното противопоставяне на ответника. Ненадлежното предявяване на иска обуславя недопустимост на постановеното по него и обжалвано в тази му част първоинстанционно решение, с което той е уважен, в хипотезата на произнасяне по непредявен иск, с разглеждането на какъвто съдът не е бил надлежно сезиран, поради което същото на основание чл. 270, ал. 3 от ГПК следва да се обезсили и производството по делото в тази му част се прекрати. В останалата част по предявения иск по чл. 224, ал. 1 от КТ решението следва да бъде потвърдено. При този изход на спора решението следва да бъде отменено в частта, с която ответникът е осъден да заплати по сметка на РС-Пирдоп държавна такса за разликата над 620,39 лева до пълния присъден размер от 686,79 лева, а въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата сумата 868 евро, представляваща направените в настоящото производство разноски, съобразно уважената част от исковете. Воден от горното, Софийският окръжен съд