Решение № 3451 от 23.2.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 15669/2025 г.

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК, вр. чл. 235 ГПК. Oбразувано e по искова молба на С. Д. П., чрез адв. М. П., срещ••••, с която са предявени искове с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумите: 2240,90 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 29 работни дни за периода от 21.07.2021 г. до 31.12.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 18.03.2025 г., до окончателното плащане, и 620,21 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода от 21.02.2024 г. до 17.03.2025 г. В исковата молба са изложени твърдения, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността •••••••• към Дирекция „••••••“; че трудовото правоотношение било прекратено със заповед № ЛС-06 от 21.07.2021 г. на •••••••• на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ; че с влязло в сила на 29.11.2023 г. решение № 577/06.02.2023 г. по в. гр. д. № 12053/2022 г. на Софийски градски съд, II-Д въззивен състав, посочената заповед е отменена, като ищцата е била възстановена на заеманата преди уволнението длъжност и в нейна полза е било присъдено обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. Ищцата твърди, че със заявление от 20.02.2024 г. е отправила искане за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ, с всички произтичащи от това последици, включително и да бъде изплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 2021 г. и 2022 г., като към момента на сезиране на съда такова обезщетение не й е било изплатено. Изложени са съображения, че съгласно решение от 25.06.2020 г. на Съда на ЕС по съединени дела С-762/18 и С-37/19 служителят има право на платен годишен отпуск и за периода, през който не е полагал действително труд за работодателя поради незаконното уволнение, като в случая периодът, за който на ищцата се полага обезщетение за платен годишен отпуск, е от датата на прекратяване на трудовото правоотношение, което впоследствие е признато за незаконно, до датата, на която служителят е започнал работа по ново трудово правоотношение, което обезщетение следва да се определи по реда на чл. 224, ал. 2, вр. чл. 177 КТ. Сочи се, че среднодневното брутно трудово възнаграждение, начисленото при същия работодател за последния календарен месец, през който ищцата е отработила най-малко 10 работни дни, е месец юни 2021 г., с 22 работни дни, при месечно възнаграждение в размер на 1700 лв. Поради това се претендира обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 2240,90 лв. за 29 дни, от които: 9 дни за 2021 г. (от 21.07.2021 г. до 31.12.2021 г.) и 20 дни за 2022 г. (от 01.01.2022 г. до 31.12.2022 г.), както и 620,21 лв. - мораторна лихва за забава за периода от 21.02.2024 г. до 17.03.2025 г. Ето защо ищцата моли съда да постанови решение, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира направените по делото разноски. В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът Областна администрация на област София не е депозирал отговор на исковата молба. В открито съдебно заседание от 30.10.2025 г., след представяне на доказателства за извършено частично плащане от страна на ответника и изрично потвърждение от ищцовата страна, съдът е обявил за безспорно обстоятелството, че на 25.07.2025 г. ответникът е изплатил на ищцата сумата от 1330,43 лв. като обезщетение за 20 дни платен годишен отпуск за 2022 г. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна: Не се спори между страните и се установява от представения по делото трудов договор № ЛС-265/01.10.2002 г., че ищцата е била назначена на длъжност „•••• в сектор „••••• при ответника, срещу основно месечно възнаграждение в размер на 300 лв. С допълнително споразумение към трудовия договор № ЛС-018/26.03.2021 г. е увеличена основната месечна заплата на ищцата на 1700 лв., считано от 01.01.2021 г., като в споразумението е посочено, че тя заема длъжността •••••••• към Дирекция „••••••“. Между страните не се спори, че със заповед № ЛС-06 от 21.07.2021 г. на •••••••• е прекратено трудовото правоотношение на С. Попова на основание чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ - поради определянето на длъжността за заемане от държавен служител. Не се спори и се установява от представените от ищцата съдебни решения на СРС и СГС, както и определение на ВКС, постановено по реда на чл. 288 ГПК, че с влязло в сила на 29.11.2023 г. решение № 577/06.02.2023 г. по в. гр. д. № 12053/2022 г. на СГС, II-Д въззивен състав, уволнението на ищцата, извършено с горепосочената заповед, е признато за незаконно и е отменено, като ищцата е възстановена на длъжността, която е заемала преди незаконното уволнение, а именно: •••••••• към Дирекция „••••••“. Със заявление от 20.02.2024 г., отправено до ответника, ищцата е посочила, че не желае да се върне на работата, като е отправила искане да бъде прекратено трудовото й правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ, както и искане да й бъде заплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 22.07.2021 г. до 03.01.2023 г. Установява се още, че на 23.12.2022 г. ищцата е сключила трудов договор за длъжността „•••• в отдел „Организация на заседанията на правителството“, дирекция „Правителствена канцелария“ при Администрацията на Министерски съвет, считано от 03.01.2023 г. Като доказателство по делото е приета заповед № ЧР-02-79/09.07.2025 г., издадена от О••••, съгласно която трудовото правоотношение на С. Д. П. е било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ, считано от 20.02.2024 г. Посочено е, че на ищцата се дължи обезщетение на основание чл. 224 КТ за неизползван платен отпуск в размер на 20 работни дни за 2022 г. Представен е фиш за месец юли 2025 г., видно от който на ищцата е начислена сумата от 1478,26 лв. представляваща обезщетение по чл. 224 КТ за 20 дни платен годишен отпуск, от която сума е удържан данък общ доход в размер на 147,83 лв. От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира на основание чл. 202 ГПК като компетентно и обективно изготвено, се установява, че преди прекратяване на трудовото правоотношение ищцата е имала право на платен годишен отпуск в размер общо на 25 дни, от които 20 работни дни по чл. 155 КТ и 5 работни дни по чл. 156, ал. 2 КТ. В таблица № 1 от експертизата вещото лице е определило колко дни платен годишен отпуск (основен и допълнителен) е имала право да ползва ищцата за 2021 г., 2022 г. и 2023 г., като се установява, че за периода 21.07.2021 - 03.01.2023 г. служителката е имала право на 36 дни платен годишен отпуск, от които 29 дни - основен по чл. 155 КТ, и 7 дни - допълнителен по чл. 156, ал. 2 КТ. Вещото лице констатира, че със заповед № ДСА-089/ 17.06.2021 г. й е било разрешено ползването на платен годишен отпуск в размер на 26 работни дни за 2020 г. и 2021 г., считано от 15.06.2021 г. до 20.07.2021 г., като преди ползването на този отпуск служителката е имала право на: 5 работни дни за 2009 г., 1 работен ден за 2020 г. и 25 работни дни за 2021 г. В заповедта от 17.06.2021 г. е посочено, че на служителката остават 5 работни дни за 2009 г. Установено е още, че със заповед № ЛС-06/21.07.2021 г. трудовото правоотношение на ищцата е било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ, считано от 21.07.2021 г., като в заповедта е посочено, че на основание чл. 224, ал. 1 КТ на лицето следва да се изплати обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 5 работни дни за 2009 г., като същото е било начислено във фиша за м. юли 2021 г. и след удържане на съответните суми за данъци и осигуровки е било изплатено на лицето. С оглед на изложеното, вещото лице установява, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение ищцата не е имала неизползван платен годишен отпуск за 2021 г. От заключението се установява, на следващо място, че със заповед № ЧР-02- 79/09.07.2025 г. трудовото правоотношение на ищцата е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ и подадено заявление с вх. № ОА23-2749/20.02.2024 г., като в заповедта е посочено, че на лицето се дължи обезщетение на основание чл. 224 КТ за неизползван платен отпуск в размер на 20 работни дни за 2022 г. През м. юли 2025 г. на ••••• е било начислено обезщетение в размер на 1478,26 лв. за 20 работни дни и, след удържане на данък общ доход, същото е наредено по нейна сметка на 25.07.2025 г. Вещото лице посочва, че последният месец, в който ищцата има най-малко 10 отработени дни преди прекратяване на трудовото правоотношение, е м. юни 2021 г., като среднодневното брутно трудово възнаграждение съгласно чл. 177 КТ възлиза на 77,27 лв. Според вещото лице, в случай че се приеме, че за 2022 г. служителката е имала право да ползва допълнителен платен годишен отпуск по чл. 156, ал. 2 КТ, то обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ за 5 работни дни възлиза на 386,85 лв. В открито съдебно заседание от 04.12.2025 г. вещото лице уточнява, че при изследване на заповедите за отпуск, който ищцата е ползвала преди прекратяване на трудовото правоотношение, е установило, че в същите е посочено, че служителката има право на 25 дни отпуск, като в скоби било конкретизирано: 20 дни основен плюс 5 дни по чл. 156 КТ. Извън посоченото в тези заповеди, вещото лице не е установило между страните да е налице изрична уговорка за ползване на отпуск по чл. 156 КТ. При така установената фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна: Нормата на чл. 224, ал. 1 КТ предвижда, че при прекратяване на трудовото правоотношение работодателят изплаща на работника/служителя обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, изчислено съгласно чл. 224, ал. 2 КТ по реда на чл. 117 КТ към деня на прекратяване на правоотношението - среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, през който работникът/служителят е отработил поне 10 работни дни, а ако такъв няма - от уговорените в трудовия договор основни и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер. В настоящия случай следва да бъде съобразено тълкуването, дадено от СЕС с решение от 25.06.2020 г. по съединени дела C-762/18 и C-37/19, което на основание чл. 633 ГПК е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България. В същото е разяснено, че работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа, в съответствие с националното право, вследствие на отмяна на уволнението му със съдебно решение, има право да иска платен годишен отпуск в целия полагаем се размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа вследствие на тази отмяна. Ако работникът е работил на друга работа - за времето от датата на незаконното уволнение до възстановяването му на първата работа - то тогава, за времето, през което той е работил на друга работа при друг (втори) работодател, той не може да претендира по отношение на първия си работодател право на годишен отпуск. В същото решение е посочено, че правото на платен годишен отпуск включва както правото на годишен отпуск, което СЕС квалифицира като „особено важен принцип на социалното право на Съюза“, но и правото на финансово обезщетение за неизползвания годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение. Съгласно чл. 7, пар. 1 от Директива 2003/88/ЕО на ЕП и Съвета от 4.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време, предпоставките за възникване на право на финансово обезщетение са две - прекратяване на трудовото правоотношение и работникът да не е използвал всичките дни годишен отпуск, на които е имал право към деня на прекратяване на това правоотношение. С посоченото решение СЕС е развил практиката си, че в случаите, когато работникът или служителят не може да полага труд поради непредвидими, обективни причини, които не зависят от неговата воля, се допуска „дерогация на принципа, че правото на годишен отпуск трябва да се определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд“. Така към вече разгледаните случаи на настъпване на нетрудоспособност поради болест и поради майчинство, СЕС прибавя и случаите на незаконно уволнение, приемайки, че „периодът от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяване на работника на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението със съдебно решение следва да се приравни на период на действително полагане на труд за целите на определяне на правото на платен годишен отпуск“. Настоящият съдебен състав споделя приетото в определение № 50892/30.11.2022 г. по гр. д. № 2402/2022 г. по описа на ВКС, III г.о., че решението на СЕС налага следните уточнения: Приравняването на периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяване на работника на работа на период на действително полагане на труд е само „за целите на определяне на правото на платен годишен отпуск“, но не и за други цели, каквито са за получаване на социални придобивки, каквито лицата, имащи качеството на работник или служител в дружеството са получили, при спазване на изискванията на предвидения за това ред. Второто е, че този извод на СЕС касае само основния платен годишен отпуск, който съгласно Директива 2003/88/ЕО не може да бъде по-малък от четири седмици и който по националното ни право е уреден в чл. 155 КТ. Третото уточнение е, че до този извод СЕС стига, след като определя това конкретно право - на основен платен годишен отпуск - като „особено важен принцип на социалното право на Съюза“. При преценката си СЕС съобразява и неговата цел, а именно: „да позволи на работника, от една страна, да си почине от изпълнението на задачите, възложени му с неговия трудов договор, и от друга страна, да разполага с период на отмора и развлечения“ и посочва, че „тази цел, която отличава платеният годишен отпуск от другите видове отпуск, преследващи различни цели, обаче се основава на предпоставката, че работникът действително е полагал труд през референтния период“. Разсъждавайки след това, СЕС посочва, че „целта да се позволи на работника да си почине, предполага, че този работник е извършвал дейност“, заради която следва да му се ‚гарантира закрилата на неговата безопасност и неговото здраве“. Затова принципът е, че правото на платен годишен отпуск „трябва да се определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд по силата на трудовия договор“. Изключение се допуска при наличието на два критерия: отсъствието от работа да не е предвидимо и то да не зависи от волята на работника. В решението си по съединени дела С762/18 и С-37/19 СЕС приема, че именно тези два критерия са изпълнени в положение, при което работникът е незаконно уволнен, но по-късно е възстановен на работа със съдебно решение“, защото той „не е могъл да изпълнява задълженията си поради причина, която е била непредвидима и независеща от волята му“ и заради това се приема за приложимо изключението от изискването „работникът действително да е полагал труд през референтния период“. Пренесени към настоящият случай, описаните разсъждения на СЕС сочат, че при постановяване на решението си по съединени дела С-762/18 и С-37/19, СЕС не е визирал допълнителния платен годишен отпуск. Същият по националното ни право е уреден в чл. 156 КТ и може да се предоставя или за работа при специфични условия и рискове за живота и здравето, които не могат да бъдат отстранени, ограничени или намалени, независимо от предприетите мерки, или за работа при ненормиран работен ден. Директивата изисква от държавите членки „да предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че на всеки работник“ е осигурено и гарантирано правото на „платен годишен отпуск от най-малко четири седмици с условия за придобиване и предоставяне на такъв отпуск, предвидена в националното законодателство“. Доколкото се касае за гарантиран минимум, държавите членки имат право да „предвидят платен годишен отпуск с продължителност по-голяма или равна на гарантираната от Директива 2003/88 минимална продължителност от четири седмици“. Те могат да въвеждат по-благоприятни за работниците разпоредби по своя преценка, без в тези случаи да са обвързани със задължения, като следва да „определят условията за това предоставяне“. Следва да се има предвид, че за конкретния допълнителен платен годишен отпуск важи изискуемата се предпоставка за изпълнение на целта, заради която той се предоставя (да се позволи на работника да си почине), а именно: че този работник е извършвал дейност. За него намира приложение принципът, че правото на допълнителен платен годишен отпуск се определя в „зависимост от периодите на действително полагане на труд по силата на трудовия договор“ и, след като за процесният период такъв не е полаган, обезщетение не се дължи. В процесния случай безспорно се установи, че трудовото правоотношение на ищцата е било е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ, като с влязло в сила на 29.11.2023 г. решение уволнението е признато за незаконно и последната е възстановена на длъжността, която е заемала преди това. Установи се, че впоследствие трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ със заповед на О••••, считано от 20.02.2024 г., като в заповедта е посочено, че на ищцата се дължи обезщетение на основание чл. 224 КТ за неизползван платен отпуск в размер на 20 работни дни за 2022 г. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото се установява, че към датата на незаконосъобразното прекратяване на трудовото правоотношение - 21.07.2021 г., ищцата не е имала неизползван платен годишен отпуск за 2021 г., а е имала право само на платен годишен отпуск за 5 работни дни за 2009 г., за които тя е била надлежно обезщетена. Ето защо съдът намира, че за ищцата не е възникнало право на обезщетение за платен годишен отпуск в размер на 9 дни за 2021 г., поради което претенцията за дължимо обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за периода от 21.07.2021 г. до 31.12.2021 г. е неоснователна. Не се спори между страните, а и с оглед на цитираното решение по съединени дела С-762/18 и С-37/19 на СЕС се установява, че за 2022 г. ищцата има право на 20 дни платен годишен отпуск. По делото не се установи по безспорен начин между страните да е съществувала уговорка за допълнителен платен годишен отпуск от 5 дни по чл. 156 КТ, въпреки че според вещото лице на ищцата реално й е бил отпускан такъв. Дори да се приеме, че била налице уговорка за такъв допълнителен отпуск по чл. 156 КТ, то в случая намира приложение принципът, че правото на допълнителен платен годишен отпуск се определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд. След като за процесния период такъв не е полаган, обезщетение не се дължи. По тези съображения съдът приема, че за ищцата е възникнало право на обезщетение за неизползван основен платен годишен отпуск в размер на 20 дни по чл. 155 КТ за периода от 01.01.2022 г. до 31.12.2022 г., доколкото ищцата е постъпила на работа при новия си работодател на 03.01.2023 г. Съгласно заключението на вещото лице размерът на среднодневното брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ прекратяването на трудовото правоотношение, през който ищцата е отработила най-малко 10 работни дни, се равнява на сумата от 77,27 лв., при което, изчислен по реда на чл. 162 ГПК, размерът на дължимото обезщетение по чл. 224 КТ за 20 дни платен годишен отпуск за 2022 г. възлиза на сумата от 1545,40 лв. Не се спори между страните, а и се установява от представения фиш за месец юли 2025 г. и заключението на ССЕ, че през м. 07.2025 г. на ищцата е начислено обезщетение по чл. 224 КТ в размер на 1478,26 лв. за 20 дни платен годишен отпуск за 2022 г., като след удържане на данък общ доход, на 25.07.2025 г., т. е. в хода на процеса, ответникът й е изплатил сумата от 1330,43 лв. На основание чл. 235, ал. 3 ГПК съдът следва да зачете и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право. Следователно дължим остава непогасеният остатък от 67,14 лв. Предвид всичко гореизложено, искът с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ следва да бъде уважен за сумата от 67,14 лв., дължима за периода от 01.01.2022 г. до 31.12.2022 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба– 18.03.2025 г., до окончателното плащане. За разликата над тази сума до сумата от 1545,40 лв. искът следва да бъде отхвърлен поради плащане в хода на процеса, а за разликата над 1545,40 лв. до пълния предявен размер от 2240,90 лв. и за период 21.07.2021 г. – 31.12.2021 г. искът подлежи на отхвърляне като неоснователен. Както се посочи по-горе, на 25.07.2025 г. ответникът е заплатил на ищцата 1478,26 лв., като от тази сума е удържал дължимият данък общ доход. Изплатената в хода на производството сума по главния дълг принципно се дължи ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане, както е заявена. Това е периодът, в който кредиторът е претърпял вреди от неизпълнението и по отношение на който претенцията е доказана по основание. В случая, съдът, с помощта на лихвен калкулатор и на основание чл. 162 ГПК, изчислява, че дължимата законна лихва върху заплатената в хода на процеса сума възлиза на 72,76 лв. Посочената сума не е заплатена от ответника към датата на приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция, поради което същата следва да бъде присъдена в полза на ищцата. По иска с правно основание чл. 86 ЗЗД: Съгласно правилото на чл. 228, ал. 3 КТ, паричното обезщетение по чл. 224 КТ, дължимо при прекратяване на трудовото правоотношение, се изплаща не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е прекратено, освен ако в КТД е договорен друг срок. След изтичане на този срок работодателят изпада в забава и дължи съответното обезщетение заедно със законната лихва. В конкретния казус не се твърди, нито се установява по отношение на ищцата да е уговорен различен от предвидения в КТ срок за плащане. Предвид това, доколкото трудовото правоотношение между страните по делото е прекратено, считано от 20.02.2024 г., то паричното обезщетение за неизползван платен годишен отпуск се дължи от работодателя не по-късно от 31.03.2024 г., когато е настъпил падежът на вземането за обезщетение по чл. 224 КТ. Следователно за периода от 21.02.2024 г. до 31.03.2024 г. искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен. Размерът на дължимата мораторна лихва за периода от 01.04.2024 г. до 17.03.2025 г. върху дължимото обезщетение в размер на 1545,40 лв., определен по реда на чл. 162 ГПК, възлиза на 206 лв., до който размер искът следва да бъде уважен, а за разликата над така посочената сума до пълния предявен размер от 620,21 лв. следва да бъде отхвърлен. По разноските: При този изход на спора право на разноски имат и двете страни. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата сумата в размер на 397,89 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение съобразно уважената част от исковете. Доколкото ответникът не претендира разноски, не се следва и присъждането на такива в негова полза. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да заплати по сметка на СРС съобразно уважената част от исковете дължимата държавна такса в размер на 78,43 лв., както и 183,64 лв. – депозит за експертиза, или общо – 262,07 лв. Така мотивиран, Софийски районен съд