Решение № 1746 от 16.2.2026 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 1049/2025 г.

Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл). Образувано е по искова молба на Р. М. К., [ЕГН], с постоянен адрес: гp. Пловдив, [улица], чрез процесуалния му представител адв. К. П. от АК – Пловдив, срещу Българска агенция по безопасност на храните, с която се претендира присъждане на сумата от 14 800 лв., представляваща обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл за времето, през което ищецът не е заемал държавна служба поради незаконно прекратено служебно правоотношение, във връзка с отменена Заповед № ОСОС–026/20.05.2024 г. на изпълнителния директор на Българската агенция по безопасност на храните, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 22.05.2025 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 246,55 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 09.04.2025 г. до 22.05.2025 г. В исковата молба са изложени твърдения, че служебното правоотношение на ищеца е прекратено със Заповед № ОСОС–026/20.05.2024 г. на изпълнителния директор на Българската агенция по безопасност на храните, отменена с влязло в сила съдебно решение. Посочва се, че в релевантния шестмесечен период по чл. 104, ал. 1 ЗДСл, считано от 20.05.2024 г., ищецът не е заемал друга държавна служба, нито е извършвал работа по трудово правоотношение. Твърди се, че при прекратяване на служебното правоотношение на основание чл. 106, ал. 1, т.2 от ЗДСл на ищеца е било изплатено обезщетение в размер на две основни месечни заплати, поради което с депозирана до ответника молба от 09.04.2025 г. е отправена покана за изплащане на обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл в размер на още четири основни месечни заплати. Излага се, че основното месечно възнаграждение за заеманата длъжност е в размер на 3700 лв., поради което се претендира обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл в общ размер на 14 800 лв., както и обезщетение за забава върху главницата за периода от датата на поканата до датата на предявяване на исковата молба, ведно със законната лихва до окончателното изплащане на сумите и сторените по делото разноски. Изпълнителният директор на Българската агенция по безопасност на храните е оспорил изцяло исковата молба, като е заявил, че обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл е изцяло изплатено на ищеца. В хода на производството ищецът Р. М. К., чрез процесуалния си представител адв. К. П., на основание чл. 214, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 144 АПК е направил искане за изменение на предявения иск по размер, като е поискал увеличаването му от първоначално предявения размер от 15 046,55 лв. (съставен от 14 800 лв. главница и 246,55 лв. мораторна лихва) на 17 303,20 лв., като след увеличението претендираната главница възлиза на 17 020 лв. (14 800 лв. + 2 220 лв.), а претендираните лихви – общо на 283,20 лв. (246,55 лв. + 36,65 лв.). Ищецът е изложил твърдения, че извършеното от ответника плащане не е в пълен размер и не води до погасяване на задължението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл, тъй като макар ответникът да е превел сума по банковата му сметка, при изплащането на обезщетението е бил удържан 10 % данък по Закона за данъците върху доходите на физическите лица, поради което реално изплатената сума е по-ниска от дължимото обезщетение, определено въз основа на основното месечно възнаграждение. Ищецът е поддържал, че удържането на данък не следва да намалява размера на обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл, тъй като законът предвижда изплащането му в размер на основната месечна заплата за съответния период, поради което счита, че разликата между брутния размер на обезщетението и изплатената сума следва да бъде присъдена от съда. В тази връзка е изложено, че увеличението на иска се формира от сумата, съответстваща на удържания данък върху обезщетението, както и от допълнително изчислена законна лихва за забава за периода от датата на отправената покана до датата на предявяване на исковата молба, като общият увеличен размер на претенцията възлиза на 17 303,20 лв. В предоставения писмен отговор ответникът – Българската агенция по безопасност на храните, чрез изпълнителния си директор, е изразил становище, че искането за увеличение на предявения иск е неоснователно и лишено от правна опора. Поддържа се, че след влизане в сила на съдебните актове, с които е отменена заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на ищеца, ответникът е изпълнил изцяло задължението си по чл. 104, ал. 1 ЗДСл, като е извършил пълно плащане на дължимото обезщетение. Изложено е, че това обстоятелство се установява по безспорен начин от приложените по делото платежни документи, удостоверяващи извършеното плащане. Ответникът е заявил, че удържането на данък при изплащането на обезщетението е извършено в изпълнение на императивните разпоредби на данъчното законодателство и не може да се тълкува като непълно изпълнение на задължението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Поддържа се, че обезщетението представлява облагаем доход, поради което платецът на дохода е задължен да изчисли, удържи и внесе дължимия данък, като това не поражда задължение за изплащане на допълнителна сума на получателя. В тази връзка е изложено становище, че твърдяното от ищеца „непълно плащане“ не намира опора в доказателствата по делото и противоречи на приложимата правна уредба. С Определение № 7572/29.08.2025 г., постановено на основание чл. 214 ГПК във връзка с чл. 144 АПК, съдът е допуснал изменение на предявения иск от Р. М. К. срещу Българска агенция по безопасност на храните, като същият е увеличен от 15 046,55 лв. (петнадесет хиляди четиридесет и шест лева и петдесет и пет стотинки) на 17 303,20 лв. (седемнадесет хиляди триста и три лева и двадесет стотинки). АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – Пловдив, като прецени доводите на страните във връзка със събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна: Р. М. К. е заемал длъжността „главен експерт“ в отдел „Здравеопазване на животните“ при Областна дирекция по безопасност на храните – София област към Българската агенция по безопасност на храните. Със Заповед № ОСОС-026/20.05.2024 г., издадена от изпълнителния директор на Българската агенция по безопасност на храните, е прекратено служебното правоотношение на ищеца на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл, считано от 20.05.2024 г. Заповедта за прекратяване е оспорена по съдебен ред и е отменена с Решение № 10259/25.11.2024 г., постановено по адм. д. № 1148/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, VIII състав. Решението е потвърдено с Решение № 3490/02.04.2025 г., постановено по КАД № 1116/2025 г. по описа на Върховния административен съд, като съдебните актове са влезли в сила. От представената и приета по делото служебна книжка на Р. М. К. се установява, че след датата на прекратяване на служебното правоотношение – 20.05.2024 г., не са налице вписвания за заемане на друга държавна служба. От представената и приета по делото трудова книжка се установява, че след 20.05.2024 г. ищецът не е встъпвал в трудово правоотношение и не е получавал възнаграждение по трудов договор. По делото е прието Разпореждане № 151-00-5317-3/07.08.2024 г. на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – Пловдив, от което се установява, че на Р. М. К. е отпуснато парично обезщетение за безработица за периода от 20.05.2024 г. до 19.05.2025 г. От приетите писмени доказателства се установява, че при прекратяване на служебното правоотношение на ищеца е било изплатено обезщетение по чл. 106, ал. 2 ЗДСл в размер на две основни месечни заплати. По делото е приета Заповед № ВР-3/10.04.2025 г. на изпълнителния директор на Българската агенция по безопасност на храните, с която е определен размерът на основното месечно възнаграждение на ищеца, а именно 3 700 лв. От приетите по делото платежни документи се установява, че на 24.06.2025 г. е извършено плащане по банков път към Р. М. К. в размер на 13 320 лв., с основание „обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл“, като плащането е извършено от Областна дирекция по безопасност на храните – София област чрез бюджетен превод в системата СЕБРА. Отделно от това по делото е приет платежен документ, от който се установява, че на 29.04.2025 г. по банковата сметка на ищеца е преведена сума в размер на 2 500 лв. с посочено основание „разноски по дело“. От съдържанието на платежния документ се установява, че плащането е извършено въз основа на издаден изпълнителен лист № 271/08.04.2025 г. и касае присъдени съдебни разноски по предходното съдебно производство по оспорване на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, като същото не се отнася до изпълнение на задължението за заплащане на обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл и няма отношение към предмета на настоящия спор. С цел изясняване на обективната истина по делото и проверка на спорните обстоятелства, след указания на съда и по искане на ищеца е допусната изготвянето на съдебно-счетоводна експертиза. От заключението на вещото лице се установява, че последното основно месечно възнаграждение на Р. М. К. за заеманата от него длъжност „главен експерт“ е било в размер на 3 700 лв. Вещото лице е посочило, че при прекратяване на служебното правоотношение на ищеца му е било изплатено обезщетение по чл. 106, ал. 2 ЗДСл в размер на две основни месечни заплати, което обстоятелство е отчетено при изчисляване на дължимото обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. От експертизата се установява, че поради отмяната на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на ищеца, последният има право на обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл за максимален период от шест месеца, като с оглед вече изплатеното обезщетение по чл. 106, ал. 2 ЗДСл в размер на две основни месечни заплати, дължимото обезщетение възлиза на още четири основни месечни заплати по 3 700 лв. Вещото лице е посочило, че на 24.06.2025 г. от страна на Българската агенция по безопасност на храните е извършен банков превод по сметката на ищеца в размер на 13 320 лв. с основание „обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл“, като сумата представлява изплатено обезщетение за четири основни месечни заплати по 3 700 лв., намалено с удържан данък по Закона за данъците върху доходите на физическите лица в размер на 10 на сто. В заключението е отразено, че при изплащането на обезщетението не са удържани осигурителни вноски. Вещото лице е извършило и изчисления относно дължимата мораторна лихва върху сумата на обезщетението за периода от 09.04.2025 г. до 22.05.2025 г., както и до датата на извършеното плащане – 24.06.2025 г., като е посочило конкретните размери на изчислените лихви. В заключението е направено обобщение, че при извършеното от ответника плащане на обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл не остава неизплатен остатък от дължимата сума, освен в хипотезата, при която съдът приеме, че обезщетението следва да бъде изплатено без удържане на данък по ЗДДФЛ. При така очертаната фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи: Искът е предявен от процесуално легитимирана страна и е допустим. По отношение основателността на иска съда намира следното: Нормата на чл. 104, ал. 1 ЗДСл предвижда, че държавният служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но за не повече от 6 месеца. Касае се за законодателна преценка относно периода и размера на обезщетението за имуществени вреди, претърпени в резултат на незаконосъобразно уволнение на държавен служител. С други думи, обезщетението за имуществени вреди е определено от самия законодател в размер на основната заплата на служителя към визиран в закона момент, но за период не повече от 6 месеца. Определяне на имуществените вреди в друг размер, за друг период или на друго основание (напр. за лично заплатени от лицето осигуровки, който разход то не би направило, ако не е уволнено незаконосъобразно) е недопустимо именно поради визираната предварителна законодателна преценка относно претърпените поради незаконно уволнение имуществени вреди. В идентичен смисъл са мотивите на Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2023 г. по тълк. д. № 4/2022 г., ОСС на ВАС, I и II Колегии – Текстове на чл. 104, ал. 1 ЗДСл, чл. 237 ЗМВР, чл. 119 ЗДАНС и чл. 172, ал. 1 ЗОВСРБ очертават като общи следните признаци на обезщетяването по реда на цитираните закони - то има имуществен, обективен и ограничен характер в следните насоки - увреждащ юридически факт, правни субекти - носители на субективното право, период от време на търпене на вредите, размер на обезщетенията и предмет на обезщетяване. От обективна страна, обезщетенията, предвидени в цитираните по-горе устройствени закони, имат ограничен, от гледна точка на времевия критерий и критерия размер, характер. Те обезщетяват държавния служител, адресат на незаконното уволнение, за неполучаването на заплата само за периода на оставане без работа, а обезщетението се изчислява на базата на получаваната от него основна заплата (възнаграждение), но за не повече от 6 месеца. Имат имуществен характер и са дължими поради признаването на уволнението за незаконно, след отмяната на заповедта за уволнение от органа по назначаването или съда. Законът не изисква установяване виновен характер на издаването на незаконосъобразната заповед или виновно лишаване на държавния служител от възможност да получава заплатата си. Основната предпоставка за получаването на обезщетението, освен признаване на уволнението за незаконно и отмяната на заповедта за уволнение, е оставането на служителя без работа след прекратяване на служебното правоотношение или извършване на работа на по-ниско платена длъжност в същия период, като максималният период на обезщетяване е 6 месеца. От това следва, че обезщетенията по чл. 104, ал. 1 ЗДСл, чл. 237 ЗМВР, чл. 119 ЗДАНС и чл. 172, ал. 1 ЗОВСРБ следва да се разглеждат като парично компенсаторно средство за покриване на претърпени вреди. От обективна страна, анализът на текста на разпоредбите, на систематичното им място, на вида и характера на самите закони, налага извод, че така очертаното субективно право на обезщетение се основава единствено на обстоятелството, че служителят незаконосъобразно е бил лишен от възможност да заема държавна служба и обезщетението има за цел да компенсира неполучената от него заплата "за цялото време, през което не заема държавна служба", поради незаконното му уволнение, но за не повече от 6 месеца. Като обезщетение за вид вреда, по естеството си то представлява обезщетение за пропусната полза, изразяваща се в неполучени заплати или възнаграждения, за времето, през което не се заема държавна служба, които със сигурност биха били получени, в случай че служебното правоотношение не е било незаконосъобразно прекратено. Доколкото е предвидено да компенсира липсващия доход от заплати, то представлява обезщетение за имуществени по характера си вреди. Изводът за това се подкрепя и от императивно посочения законов начин на определяне на дължимото обезщетение, което се извършва въз основа на получаваното основно възнаграждение или разликата между получавания след уволнението доход и дохода, от който служителят е бил лишен за периода на оставане без работа, но за не повече от 6 месеца. В тази насока законите, освен основната заплата като основа за обезщетението, въвеждат и ограничен времеви критерий, валиден и в двете хипотези за изчисление на размера на обезщетенията - "цялото време", в което не се заема държавна служба по причина на незаконното уволнение (периодът на незаемане държавната служба има начален и краен момент), но не повече от 6 месеца (допълнителен времеви ограничител), през който период служителят не получава заплатата си. В настоящето производство между страните не се спори, че служебното правоотношение на Р. М. К. е било прекратено със Заповед № ОСОС-026/20.05.2024 г. на изпълнителния директор на Българската агенция по безопасност на храните, като същата е отменена с влязло в сила съдебно решение, поради което за ищеца са възникнали последиците по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Безспорно е и че при прекратяването му е изплатено обезщетение по чл. 106, ал. 2 ЗДСл в размер на две основни месечни заплати, както и че основното месечно възнаграждение на ищеца за заеманата длъжност е 3 700 лв. Не се спори и че за периода след прекратяване на служебното правоотношение, считано от 20.05.2024 г., ищецът не е заемал друга държавна служба и не е упражнявал труд по трудово правоотношение. Това обстоятелство се подкрепя и от приетите по делото писмени доказателства, от които се установява, че за посочения период на ищеца е било отпуснато и изплащано парично обезщетение за безработица от Националния осигурителен институт, което е несъвместимо с упражняването на трудова дейност по трудово правоотношение. Страните не спорят и относно факта на извършеното в хода на процеса плащане, при което на 24.06.2025 г. по банковата сметка на ищеца е преведена сума в размер на 13 320 лв. с основание „обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл“, както и относно обстоятелството, че по-рано е било извършено плащане в размер на 2 500 лв. с основание „разноски по дело“, което не е предмет на настоящия спор. Съдът кредитира заключението на допуснатата и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза като обективно и обосновано, тъй като същото се основава на конкретните счетоводни и платежни документи по делото и съдържа ясни и проверими изчисления. Вещото лице е установило размера на последното основно месечно възнаграждение на ищеца – 3 700 лв., размера на дължимото обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл за четири месеца – 14 800 лв., както и извършеното в хода на процеса плащане на 24.06.2025 г. в размер на 13 320 лв., представляващо изплатено обезщетение след удържане на дължим данък по ЗДДФЛ в размер на 10 %. Заключението съдържа и конкретни изчисления на мораторната и законната лихва за релевантните периоди, които кореспондират с представените по делото доказателства и не са опровергани от страните, поради което съдът го възприема при формиране на правните си изводи относно изпълнението на задължението и дължимостта на лихвите. Спорът между страните се свежда до въпроса дали извършеното плащане по чл. 104, ал. 1 ЗДСл представлява пълно изпълнение на задължението на ответника, при положение че при изплащането е удържан данък по Закона за данъците върху доходите на физическите лица, както и дали удържането на този данък поражда право за ищеца на допълнително обезщетение. В този контекст спорни са и въпросите относно размера и дължимостта на претендираната мораторна лихва, както и отражението на извършеното в хода на процеса плащане върху основателността на увеличения иск. Чл. 24 ЗДДФЛ урежда съдържанието на „облагаемия доход от трудови правоотношения“. Нормата е с обхват „всички плащания“ и е конструирана като общо правило (ал. 1), допълнено от изчерпателни изключения (ал. 2). По силата на чл. 24, ал. 1 ЗДДФЛ облагаемият доход включва трудовото възнаграждение и всички други плащания в пари и/или в натура от работодателя или за сметка на работодателя. Това законодателно решение означава, че за да се квалифицира дадено плащане като облагаем доход от трудови правоотношения, е достатъчно то да е предоставено „от работодателя“ или „за сметка на работодателя“ във връзка с правоотношението, като законът не поставя като условие плащането да е възнаграждение за положен труд. Следователно в обхвата на ал. 1 попадат и плащания с компенсаторен характер (обезщетения), стига да са извършени от работодателя в рамките на отношенията, породени от служебното/трудовото правоотношение. Същевременно чл. 24, ал. 2 ЗДДФЛ предвижда кои плащания не се включват в облагаемия доход по ал. 1. По характер това са изключения от общото правило и като такива подлежат на стриктно тълкуване – извън изрично предвиденото в ал. 2 не може да се приема, че дадено плащане е необлагаемо само поради неговия „обезщетителен“ характер. Важно за настоящия спор е, че законодателят е уредил специално и изчерпателно определени категории обезщетения, които не се включват в облагаемия доход, като същевременно е изброил точно конкретни правни основания (закони/разпоредби), по които тези обезщетения се изключват. В този контекст релевантно е и систематичното място на чл. 24, ал. 2 ЗДДФЛ – нормата не изключва „по принцип“ всички обезщетения, а само тези, които законът изрично е посочил. Когато законодателят е преценил, че определен вид обезщетение следва да бъде извън облагаемия доход по чл. 24, той го е направил чрез конкретизация на правното основание. Именно поради това изреждането в ал. 2 е с решаващо значение: ако дадено обезщетение не е включено в изключенията, то остава в обхвата на ал. 1 и се третира като облагаем доход. От приложимата към спора разпоредба на чл. 24, ал. 2, т. 8 ЗДДФЛ (в частта ѝ относно обезщетения по специални закони) се извежда, че законодателят е направил изрична данъчна квалификация за определени обезщетения по ЗДСл – като е посочил точно кои от тях не се включват в облагаемия доход. В това изброяване са включени обезщетенията по чл. 104, ал. 3 и ал. 4 и по чл. 106, ал. 3 ЗДСл, но не и обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Следователно от самата структура на разпоредбата следва изводът, че законодателят е разграничил данъчното третиране на различни обезщетения по ЗДСл, като за част от тях е предвидил изключване от облагаемия доход, а за обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл такова изключване не е предвидено. При този нормативен модел не е допустимо по тълкувателен път да се добавя ново изключение, което законът не съдържа, още повече при изрично посочване на други хипотези по същия закон. Отделно, чл. 13 ЗДДФЛ съдържа изброяване на необлагаемите доходи в общ план. Тази разпоредба е самостоятелно основание за необлагане, но също е структурирана като изчерпателен списък на категории доходи, които не подлежат на данъчно облагане. Когато даден доход/обезщетение не попада в хипотезите на чл. 13 ЗДДФЛ и не е изключен по реда на чл. 24, ал. 2 ЗДДФЛ, той остава облагаем при условията на общите правила. В случая обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл не е сред необлагаемите доходи по чл. 13 ЗДДФЛ и не е включено и сред изключенията от облагаемия доход от трудови правоотношения по чл. 24, ал. 2 ЗДДФЛ. Следователно то следва да бъде третирано като облагаем доход и да се включи в облагаемия доход по чл. 24, ал. 1 ЗДДФЛ. От така очертаната нормативна уредба следва и конкретната последица за начина на изплащане: когато платецът начислява и изплаща облагаем доход, за който законът не предвижда освобождаване, той прилага правилата за облагане и удържане на данък при източника. Ето защо, при изплащане на обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл, платецът (органът/администрацията) законосъобразно определя данъчната основа и удържа дължимия данък по реда на ЗДДФЛ, като удържането на данъка не представлява „намаляване“ на законовия размер на обезщетението, а изпълнение на императивно предвидено данъчно задължение, произтичащо от квалификацията на плащането като облагаем доход. В обобщение и съобразно установената съдебна практика (вкл. Решение № 12629 от 13.10.2020 г. на ВАС по адм. д. № 4371/2020 г., V о.), съгласно чл. 24, ал. 1 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ), облагаемият доход от трудови правоотношения включва трудовото възнаграждение, както и всички други плащания в пари и/или в натура от работодателя или за сметка на работодателя, с изключение на изрично посочените в ал. 2 на същата разпоредба. Сумите, начислени и изплатени като обезщетение, представляват парично плащане от работодателя, като същите не попадат сред изключенията, предвидени в чл. 24, ал. 2 ЗДДФЛ, включително и сред тези по т. 8 на същата алинея, в която законодателят изчерпателно и изрично е регламентирал кои обезщетения по специални закони не се включват в облагаемия доход, в това число обезщетенията по чл. 104, ал. 3 и ал. 4 и по чл. 106, ал. 3 от ЗДСл. Обезщетението по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл не е включено сред посочените изключения и следователно представлява облагаем доход по смисъла на чл. 24, ал. 1 ЗДДФЛ. Същото не попада и сред необлагаемите доходи, изброени в чл. 13 ЗДДФЛ, поради което при изплащането му правилно е начислен и удържан данък при източника. Позоваването на процесуалния представител на ищеца на Решение № 1245 от 28.06.2023 г. по адм. д. № 151/2023 г. на Административен съд – Пловдив не може да обоснове извод за недължимост на данък при изплащане на обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. В цитираното съдебно решение въпросът за данъчното третиране на присъденото обезщетение не е бил предмет на спор, нито на обсъждане от съда, като съдебният състав се е произнесъл единствено относно наличието на предпоставките за възникване на правото на обезщетение и неговия размер по материалноправната норма на чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Решението не съдържа извод, че обезщетението следва да бъде изплатено без прилагане на императивните правила на данъчното законодателство, нито че данъчната тежест следва да бъде поета от работодателя. Следователно от него не може да се изведе аргумент, че при вече извършено плащане с удържан данък е налице неизпълнение на задължението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл или основание за присъждане на допълнителна сума, съответстваща на удържания данък. Съдът определя размера на обезщетението въз основа на основната месечна заплата, послужила като база за изчисление по чл. 104, ал. 1 ЗДСл, докато удръжките за дължими вземания се извършват при изплащане на сумата съобразно приложимите правила на данъчното законодателство. При така установената фактическа обстановка и след преценка на относимата правна уредба съдът намира следното: резултат на отмяната на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение за ищеца е възникнало правото на обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл за период до шест месеца, изчислено въз основа на основната му месечна заплата. По делото е безспорно установено, че основната месечна заплата на ищеца възлиза на 3 700 лв., поради което максималният размер на обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл възлиза на 22 200 лв. (6 × 3 700 лв.). Също така безспорно е, че при прекратяване на служебното правоотношение на ищеца му е изплатено обезщетение по чл. 106, ал. 2 ЗДСл в размер на две основни месечни заплати, а именно 7 400 лв. (2 × 3 700 лв.). Тази сума следва да бъде приспадната от общия размер на дължимото обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл, доколкото обезщетенията по чл. 104 и чл. 106 ЗДСл се основават на един и същ юридически факт – прекратяване на служебното правоотношение. След приспадане на изплатеното обезщетение по чл. 106, ал. 2 ЗДСл, дължимият остатък от обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл възлиза на 14 800 лв., съответстващи на четири основни месечни заплати (4 × 3 700 лв.). От приетите по делото доказателства се установява, че на 24.06.2025 г. ответникът е изплатил на ищеца сумата 13 320 лв., като при изплащането е удържан данък по Закона за данъците върху доходите на физическите лица в размер на 10 %, т.е. 1 480 лв. Удържането е извършено при източника от платеца на дохода. Съдът приема, че удържаната сума от 1 480 лв. не представлява неизплатена част от обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл, а дължим данък върху облагаем доход. Обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл, както беше разяснено по-горе, не е изключено от обхвата на облагаемите доходи по чл. 24, ал. 2 ЗДДФЛ и не попада сред необлагаемите доходи по чл. 13 ЗДДФЛ, поради което при изплащането му правилно е приложено данъчното законодателство. Съдът определя размера на обезщетението въз основа на основната месечна заплата, докато удържането на данък е последица от изплащането на сумата и не е елемент от самото обезщетение. При тези данни съдът намира, че ответникът е изпълнил задължението си по чл. 104, ал. 1 ЗДСл, като е изплатил на 24.06.2025 г. дължимото обезщетение за четири основни месечни заплати, при законосъобразно удържане на данък по ЗДДФЛ в размер на 10%, поради което претенцията за „остатък“ от 1 480 лв., както и претенцията за допълнителна сума в размер на 740 лв (удържаният 10 % данък при изплатените две основни месечни заплати по чл. 106, ал. 2 ЗДСл) или претенцията в общ размер на 2 220 лв., основана на твърдяна недължимост на данъка, се явява неоснователна. С оглед извършеното в хода на процеса плащане, искът за главницата е погасен чрез изпълнение, като спорът между страните остава относно дължимостта на лихвите за периода на забавата. Ето защо искът е основателен в частта за обезщетение за забава и законна лихва в размера, посочен по-долу, а в останалата част – за главницата – следва да бъде отхвърлен. По направените акцесорни претенции. Съгласно задължителното тълкуване, дадено в т. 4 от Тълкувателно решение № 3/2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, при отмяна на незаконосъобразен административен акт изискуемостта на вземането за обезщетение и началният момент на забавата настъпват от влизане в сила на съдебното решение за отмяна. В конкретния случай отменителното съдебно решение е влязло в сила на 02.04.2025 г., като от този момент е настъпила изискуемостта на вземането. След влизане в сила на съдебния акт ищецът е отправил до ответника изрична покана за заплащане на обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл, поради което съдът приема, че ответникът е изпаднал в забава, считано от 09.04.2025 г. – датата на поканата, доколкото лихва е претендирана от този момент и съдът не може да присъди лихва за по-ранен начален момент. По делото е установено, че дължимото обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл възлиза на 14 800 лв., представляващо четири основни месечни заплати по 3 700 лв., като при изплащането му на 24.06.2025 г. от тази сума е удържан дължимият данък по Закона за данъците върху доходите на физическите лица в размер на 1 480 лв., поради което на ищеца е преведена нетната сума от 13 320 лв. При тези данни и доколкото лихва се дължи единствено върху реално дължимото и неизпълнено парично задължение, в полза на ищеца се дължи мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху сумата от 13 320 лв. за периода от 09.04.2025 г. (датата на поканата) до 22.05.2025 г. (датата на подаване на исковата молба) в размер на 210,82 лв. (двеста и десет лева и осемдесет и две стотинки), съответно 107,79 евро (сто и седем евро и седемдесет и девет евроцента) на основание чл. 11, ал. 2 във вр. с чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България и в съответствие с чл. 6 - 9 от Регламент (ЕО) № 974/98 , както и законна лихва върху същата сума за периода от 22.05.2025 г. (датата на подаване на исковата молба) до 24.06.2025 г. (датата на окончателното изплащане на дължимата сума) в размер на 158,11 лв. (сто петдесет и осем лева и единадесет стотинки), съответно 80,84 евро (осемдесет евро и осемдесет и четири евроцента). За разликата над този размер до претендирания за мораторни лихви от 283,20 лв., съответно 144,87 евро, искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен. След 24.06.2025 г. забава не е налице и лихва не се дължи. С оглед изхода на спора и обстоятелството, че ищецът е предявил иск с цена на иска в общ размер на 17 303,20 лв., включваща претенция за главница и лихви, съдът съобрази, че в хода на съдебното производство главницата в установения и дължим размер от 13 320 лв. е удовлетворена чрез изпълнение, а акцесорните претенции за лихви са уважени частично- мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размера на 210,82 лв. съответно 107,79 евро и законна лихва до окончателното изплащане на дължимата сума в размер на 158,11 лв., съответно 80,84 евро. При това положение искът не е бил предявен без основание, тъй като към датата на подаване на исковата молба (22.05.25г.) ответникът не е изпълнил изискуемото си парично задължение, въпреки отправената покана (09.04.25г.), и с поведението си е дал повод за завеждане на делото. Погасяването на задължението чрез изпълнение е настъпило едва в хода на процеса и не дерогира правото на ищеца на разноски за проведената съдебна защита. При тези данни и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 144 АПК съдът намира, че направените по делото разноски следва да бъдат възложени в тежест на ответника, доколкото задължението е погасено чрез изпълнение, извършено след образуване на производството, но изчислени върху установения по делото дължим размер. От представения списък на разноските по чл. 80 ГПК се установява, че ищецът е направил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 750 лв., за съдебно-счетоводна експертиза в размер на 600 лв. и държавна такса в размер на 10 лв. Ответникът е направил възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение с искане за намаляването му до минималния размер по Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Възражението е неоснователно, тъй като претендираното адвокатско възнаграждение е под минималния размер, определен по реда на чл. 8, ал. 1 във връзка с чл. 7, ал. 2 от Наредбата, с оглед цената на иска, поради което не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 5 ГПК за неговото намаляване. При този изход на спора, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски, както следва: адвокатско възнаграждение в размер на 1 384,43 лв., съответно 707,85 евро – седемстотин и седем евро и осемдесет и пет евроцента, разноски за съдебно-счетоводна експертиза в размер на 474,66 лв., съответно 242,69 евро – двеста четиридесет и два евро и шестдесет и девет евроцента и държавна такса в размер на 10,00 лв., съответно 5, 11 евро – пет евро и единадесет евроцента. Макар предявеният иск да се отхвърля изцяло като погасен чрез изпълнение, извършено в хода на съдебното производство, при разпределението на разноските съдът следва да съобрази дали и в какъв размер ответникът е дал повод за завеждане на делото. Установеният по делото размер на задължението на ответника е 13 320 лв., както и лихви в общ размер на 368,93лв, поради което за разликата до претендирания от 17 303,20 ответникът не е дал повод за завеждане на делото. При тези данни и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 144 АПК, чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение съразмерно тази част на иска в размер на 41,78 лв., съответно 21,36 евро – двадесет и един евро и тридесет и шест евроцента. С оглед същото разпределение на разноските, в тежест на ищеца следва да остане и разликата до пълния размер на направените разноски за съдебно-счетоводната експертиза, а именно сумата от 125,34 лв., съответно 64,07 евро – шестдесет и четири евро и седем евроцента.