Решение № 200 от 22.6.2026 г. на Окръжен съд - Стара Загора по дело № 49/2026 г.

Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК. Производството е образувано по първа въззивна жалба от „П.ф.к.Б. - С.З.“ ЕАД, чрез адв.М. Р. от АК - Стара Загора, против Решение № 1038 от 18.11.2025г. постановено по гр.дело № 2263/2025г. по описа на Районен съд Стара Загора. Въззивникът обжалва първоинстанционното решение. Намира същото за неправилно, поради противоречие с материалния закон. Излага съображения по отношение на правната квалификация на първоначално сключения между страните договор, като посочва, че двете страните съзнателно и доброволно са встъпили в договор, в който се уреждат отношенията им на професионален футболен клуб - от една страна, и професионален треньор със съответната квалификация - от друга страна. Твърди, че договорите между професионален футболен клуб - член на лицензирана спортна организация по смисъла на Закона за физическото възпитание и спорта и професионален треньор със съответната квалификация са специални договори, чието задължително съдържание се урежда от чл. 78 на ЗФВС. Твърди, че в България, единствената лицензирана спортна организация по чл. 18, ал. 1 от ЗФВС оправомощена да организира професионални състезания по спорта футбол е Български футболен съюз, сдружение с нестопанска цел. Твърди, че съгласно чл. 78 на ЗФВС, в задължителното минимално съдържание на договорите между професионалните треньори и спортните клубове - членове на лицензирана спортна организация следва да се съдържа арбитражна клауза. Счита, че такава би била недействителна, ако договорът по чл. 78 от ЗФВС се квалифицира като трудов договор - аргумент от чл. 19, ал. 1 от ГПК. На следващо място, твърди, че въззиваемият не е ангажирал доказателства за основанието и размера на претенциите си за неизплатени суми по процесното споразумение за взаимно прекратяване, сключено между страните на 18.09.2023 г. Счита, че ако въззиваемият твърди, че претендираните суми представляват обезщетения, дължими по Кодекса на труда, то той е следвало да посочи вида на обезщетението, на което счита, че има право по Кодекса на труда и да ангажира доказателства за съществуването и размера на неизплатените суми, напр. чрез назначаване на съдебносчетоводна експертиза, каквато е обичайната практика при претендиране на неизплатени суми по трудови дела. Моли съда да отмени постановеното решение, тъй като е постановено при трудовоправен спор и да постанови решение, с което исковете да бъдат отхвърлени. В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от другата страна М. М., гражданин на ••••••••••чрез пълномощника си адв.С. К. от АК - Варна, в който изразява становище, че въззивната жалба е изцяло неоснователна, а постановеното решение в обжалваната му част е правилно, обосновано и постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон. Счита, че първоинстанционният съд напълно правилно е счел, че са налице всички елементи от фактическия състав за заплащане на трудово обезщетение, съобразно уговореното споразумение между страните. Намира доводите изложени в жалбата за неоснователни, като излага подробни съображения по оплакванията в нея. Моли съда да отхвърли жалбата и да потвърди постановеното решение в обжалваната част. Претендира присъждане на направените съдебни разноски във въззивното производство, включително адвокатско възнаграждение. Постъпила е и втора въззивна жалба от М. М., гражданин на ••••••••••чрез пълномощника си адв.С. К. от АК - Варна, против Решение № 1038 от 18.11.2025г. постановено по гр.дело № 2263/2025г. по описа на Районен съд Стара Загора. Въззивникът обжалва първоинстанционното решение в частта, с която съдът е отхвърлил като неоснователен предявения от него иск за сумата от 10 000 лева. Намира, че решението в тази му отхвърлителна част е неправилно. Счита, че съдът неправилно достигнал до извода, че платените от работодателя суми за месеците Юли и Август 2023 г. следва да бъдат разпределени като плащания по споразумението за прекратяване на трудовия договор. Твърди, че сумите платени за месеците Юли и Август 2023 г. са извън предмета на споразумението за прекратяване на трудовия договор. По съществото си това представляват трудови възнаграждения, дължими заплати по действащ трудов договор от дата 01.07.2023 г. до 18.09.2023 г. Твърди, че за месеците Юли и Август 2023 г. му се дължат пълните месечни трудови възнаграждения и именно това са плащанията, осъществени от клуба. Намира, че съдът погрешно достигнал до извод, че признава плащане на 10 000 лева по споразумението. Единственото признание за получена сума по споразумението е за сумата от 4 000 лева. Твърди, че заплатените 10 000 от „П.Б. - С.З.“ ЕАД представляват заплатени трудови възнаграждения за периода преди сключване на споразумението за прекратяване, а именно за периода на действие на трудовия договор. Счита, че няма нито правна, нито фактическа логика плащането от 10 000 лева да бъде отнасяно към споразумението за прекратяване. В случай, че съдът приеме това, тогава следва да му се дължи възнаграждение за престарания труд от 01.07.2023 г. до 18.09.2023 г. Въззивникът заявява, че не признава да е получил 10 000 лева по споразумението за прекратяване. Признава единствено, че е получил сумата от 4 000 лева по споразумението за прекратяване. Твърди, че към настоящия момент общата дължима сума за главница по споразумението за прекратяване на трудов договор от 18.09.2023 г. продължава да бъде в размер на 47 500 лева. Моли съда да отмени обжалваното решение в частта, с която PC - Стара Загора е отхвърлил исковата му претенция за сумата от 10 000 лева, представляващи разликата от 37 500 лева до 47 500 лева, дължими по Допълнително споразумение от 18.09.2023 г. към Трудов договор от 01.07.2023г. и да осъди „П.ф.к.Б. - С.З.“ ЕАД да заплати на М. М. пълната сума от 47 500 лева, включително отхвърлените от първата инстанция 10 000 лева, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното заплащане на дължимата сума. Претендира присъждане на всички направени по настоящото производство разноски, включително адвокатско възнаграждение за първоинстанционното дело и за въззивната инстанция. В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор от другата страна „П.ф.к.Б. - С.З.“ ЕАД. Въззивникът П.ф.к.Б. - С.З.“ ЕАД, чрез адв.М. Р. от АК - Стара Загора, редовно и своевременно призовани, не се явяват. Вместо това по делото е постъпила писмена молба от адв. М. Р. от АК-Стара Загора, с която моли да се уважи подадената от него първа въззивна жалба и да се отмени решението на първоинстанционния районен съд като неправилно и незаконосъобразно, в частта му, с която съдът е уважил исковете на ищеца М.М.. Подробни съображения са изложени в същата писмена молба по съществото на делото от 11.03.2026г., като претендират и за присъждане на разноски по делото и пред двете съдебни инстанции. Въззиваемият и втори въззивник М. М., гражданин на ••••••••••чрез пълномощника си адв.С. К. от АК - Варна, против Решение № 1038 от 18.11.2025г. постановено по гр.дело № 2263/2025г. по описа на Районен съд Стара Загора, редовно и своевременно призовани, за тях се явява адв. С. К. от АК - Варна надлежно упълномощен по делото, от който отново е постъпила писмена молба, с която моли да се уважи тяхната въззивна жалба, като се остави без уважение въззивна жалба на другата страна и да бъде отменено решението на първоинстанционния съд в обжалваните от тях части. Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намери за установено следното: Предявен е първоначален иск с правно основание по чл. 128 и чл. 242 от КТ и акцесорен иск по чл. 84, ал. 2 и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Съдът намира, че подадената първа въззивна жалба се явява процесуално допустима, но разгледана по съществото си, същата е неоснователна, поради следните съображения: В първоинстанционното производство правилно е установена следната фактическа обстановка: По делото не е спорно, а и видно от представените и приети като доказателства по делото пред първостепенния съд, съдържащи се в личното трудово досие на ищеца при ответника Договор за наемане на професионален помощник треньор от 01.07.2023г., акт за прекратяване на трудов договор между треньор и футболен клуб по взаимно съгласие от 18.09.2023г., Заповед с № 18/18.09.2022г. за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, връчена на ищеца на 18.09.2023г., споразумение за взаимно прекратяване от 18.09.2023г., декларации и уведомления по чл.62, ал.5 от КТ, удостоверение за регистрация от 03.07.2023г. пред НАП - ТП Пловдив справка за приети и отхвърлени уведомления от НОИ, ищецът е сключил договор с ответния клуб на 01.07.2023г., действието на който е било прекратено на 18.09.2023г., страните по него са постигнали споразумение, с което уреждат финансовите взаимоотношения между тях, съгласно което ответникът се е задължил да заплати на ищеца обезщетение от 51 500 лева - на първите 10 равни вноски от по 5000 лева и една вноска от 1500 лева /до 10.06.2024г. или докато ищецът си намери работа в друг клуб/, с периодичност на падежите на вноските - на 25-то число на месеците от септември 2023г. до 25.07.2024г. включително. Договорът между страните е прекратен при условието на чл. 10.1.1, представляващо изключение от общия случай за невъзможност за едностранно прекратяване на договора по време на сезона и преди изтичане на срока му, а именно - по взаимно съгласие на страните. По делото е представена и писмена покана - в заверен препис на български език, в която Г.А.А. /треньор/ и М. М. /кондиционен треньор/ твърдят, че са подписали с футболен клуб „Б.С.З.“ „редовен договор, който предвиждаше плащане на уговореното обезщетение на 11 месечни части, считано от юли 2023г.“ и „срещу горепосоченото договорно задължение сте извършили плащането само на сумите, отнасящи се за месеците юли и август 2023г, - Не са платени месечните суми за септември, октомври, ноември и декември 2023г.“, като приканили ответния футболен клуб да извърши необходимото дължимо плащане на сумите в 14 дневен срок от получаване на поканата. В исковата молба се твърди, че след получаването на поканата са заплатени на ищеца още 4000 лева, факт по който страните не спорят. От друга страна първоинстанционният съд приема в мотивите си, че от ангажираните по делото писмени доказателства се установява, че всъщност заплатената от ответника сума по споразумението била в размер на 14 000 лева - две месечни вноски от по 5000 лева за месец юли и месец август 2023г. /посочени като платени в поканата за доброволно изпълнение/ и сумата от 4000 лева/посочена в исковата молба като платена на ищеца след изпращането на поканата за доброволно плащане/. По отношение на твърдението и оплакването на първия въззивник за недоказаност на исковите претенции на първоначалния ищец, въззивният съд възприема следното: Ищецът и втори въззивник е ангажирал надлежни доказателства за дължимост на уговореното между страните и дължимо трудово обезщетение съгласно Допълнително споразумение от 18.09.2023 г. към Трудов договор от 01.07.2023 г., а ответникът в своя отговор изрично признава сключването на това споразумение. Още повече, че въззивникът не е представил никакви доказателства за погасяването на дължимите суми по споразумението в хода на делото. Следователно първоинстанционният съд напълно правилно е счел, че са налице всички елементи от фактическия състав за заплащане на дължимото и непогасено трудово възнаграждение и като обезщетение съобразно уговореното споразумение между страните. В тази насока правилно решаващият съд приема, че предявеният иск, в частта му относно претендираното трудово възнаграждение и като обезщетение при прекратяването на първоначалния договор от 01.07.2023 год. и съответно надлежно уговорено с втория такъв от датата 18.09.2023 год. от въззивника М. се явява основателен и доказан поради непогасяването му чрез плащане в тези му части от длъжника и първи въззивник ПФК „Б.“, което е дължимо още при предявяването на горепосочената писмена покана. Следва извода, че първата въззивна жалба на жалбоподателя ПФК „Б.“ се явява неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение. Въззивният съд намира от друга страна, че подадената втора въззивна жалба се явява също процесуално допустима, но разгледана по съществото си, същата е основателна, поради следните съображения: В тази връзка съдът е приел в мотивите към обжалваното Решение и след съобразяването от негова страна на направено по делото признание от ищеца за настъпване на неблагоприятни за него факти - заплащането на две вноски от по 5000 лева преди изпращане на поканата и сума от 4000лева след нейното изпращане, следователно по споразумението оставали за плащане сумата според първостепенния съд сумата от 37 500 лева, за които суми РС Стара Загора е приел, че следва да бъде осъден ответника да заплати на ищеца, ведно със законната лихва върху сумата от датата на завеждане на исковата молба в съда - 19.05.2025г. до окончателното заплащане на сумата. В тази насока въззивната инстанция намира, че изводите на първоинстанционния съд са неправилни и необосновани. Съдът в този смисъл е приел по делото горепосочената покана за доброволно изпълнение от името на М. М., в която ищецът признавал да е получил дължимите му се суми за месеците Юли и Август 2023 г. от общо 10 000 лева. Ищецът също така признава да е получил и 4 000 лева след предявяване на поканата за доброволно изпълнение, която сума погасява част от дължимите по споразумението. Но съдът съвсем неправилно достига до извода, че платените от работодателя-ответник суми за месеците Юли и Август 2023 г. следва да бъдат разпределени като плащания по второто споразумение за прекратяване на трудовия договор от 18.09.2023 год.. Съдът намира от данните по делото, че сумите действително платени за месеците Юли и Август 2023 г. са извън предмета на второто споразумение за прекратяване на трудовия договор. По съществото си това представляват трудовите възнаграждения, дължими заплати по действащия трудов договор от дата 01.07.2023 г. до 18.09.2023 г. За месеците Юли и Август 2023 г. се дължат пълните месечни трудови възнаграждения на М. М. и именно това са плащанията, осъществени от клуба. Съдът погрешно достига до извода, че втория въззивник и ищец признава плащане на 10 000 лева по споразумението. Единственото признание за получена сума по споразумението е за сумата от 4 000 лева. Заплатените от ответника 10 000 лева представляват заплатените трудови възнаграждения за периода преди сключване на споразумението за прекратяване, а именно за периода на действие на първоначалния трудовия договор от датата 01.07.2023 год.. През месеците Юли и Август 2023 г. работникът полага труд при същия работодател. Престацията срещу положения труд също следва да бъде заплащането на трудово възнаграждение. Неслучайно и в самата покана е записано, че заплатените суми се отнасят за месеците Юли и Август 2023 г., именно това са месеците, през които правоотношението по първоначалния трудов договор е действащо. Няма нито правна, нито фактическа логика плащането от 10 000 лева да бъде отнасяно към споразумението за прекратяване. В случай, че съдът приеме това, тогава на М. М. следва да се дължи възнаграждение за престарания труд от 01.07.2023 г. до 18.09.2023 г. Самият първоинстанционен съд посочва, че предметът на споразумението за прекратяване обхваща периодът от време от месец Септември 2023 г. до месец Юли 2024 г. Никъде в споразумението не се посочва да се дължат суми за месеците Юли и Август 2023 г. Причината е, че това са месеци на действащия първоначален трудов договор, по който се дължат трудови възнаграждения, заплатени и съответно от ответника на ищеца. В първоинстанционното производство ответникът не е представил или ангажирал някакви доказателства за заплатените суми в полза на ищеца, тоест за погасяването на задълженията си по второто споразумение от 18.09.2023 год.. Първоинстанционният съд неправилно тълкува и използва единствено твърденията и представените доказателства от ищеца в горепосочената писмена покана, за да достигне на практика до неправилния извод за признание за получената сума от 10 000 лева по второто споразумение за прекратяване, която сума в действителност е заплатена по първото споразумение от 01.07.2023 год. сключено отново между същите страни по делото. Ищецът и втори въззивник категорично е заявил, че ищецът не признава да е получил 10 000 лева по второто споразумение за прекратяване. Ищецът признава да е получил единствено сумата от 4 000 лева по същото споразумение за прекратяването на първоначалния договор. Въззивната инстанция намира, че към настоящия момент общата дължима сума за главница по споразумението за прекратяване на трудовия договор от 18.09.2023 г. продължава да бъде в размера на сумата от 47 500 лева или сумата от 24 286,36 евро. Правилно също така съдът приема, че претендираните от жалбоподателя суми по същите два иска с правно основание чл. 128 от КТ във вр. с чл.242 от КТ и по чл. 86 ЗЗД, не са били изплатени своевременно от въззиваемото дружество-ответник, което се установява по един категоричен начин, както от писмените доказателства по делото, така и от самите твърдения на страните. Ето защо настоящата съдебна инстанция счита, че следва да отмени като неправилно Решение с № 1038 от 18.11.2025 г. по ГД 2263/2025 г. по описа на PC - Стара Загора, в частта му, с която PC - Стара Загора е отхвърлил исковата претенция на ищеца и втори въззивник М. М. за сумата от 10 000 лева, представляващи разликата от неправилно присъдените 37 500 лева до сумата от 47 500 лева, дължими по Допълнително споразумение от 18.09.2023 г. към Трудов договор от 01.07.2023 г., както и съдът да осъди „П.ф.к.Б. - С.З.“ ЕАД да заплати на М. М. пълната сума от 47 500 лева, включително отхвърлените от първата инстанция още 10 000 лева, ведно със законната лихва за забавата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното заплащане на дължимата сума. Също така съдът следва да осъди ответника да заплати на ищеца всички направени по настоящото производство разноски, включително и адвокатското възнаграждение в пълния му размер за първоинстанционното дело и за въззивната инстанция. На основание чл. 359 от КТ по настоящия трудово-правен спор по смисъла на чл. 67, ал. 1, т. 1 и чл. 68, ал. 1, т. 1 от КТ, страната не заплаща държавна такса по предявените искове, но съгласно чл.78, ал.6 от ГГПК Когато делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса или от разноски по производството, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски. Съответните суми се присъждат в полза на съда. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, във вр. с чл. 273 от ГПК първия въззивник „П.ф.к.Б. - С.З.“ ЕАД следва да бъде осъден да заплати на ищеца и втори въззивник М. М. и въззиваем по делото, направените от него разноски по делото пред въззивната инстанция общо в размер на 3050 евро, представляващи възнаграждение за един адвокат, съобразно представените с писмения отговор пред въззивната инстанция договор за правна защита и съдействие от 25.02.2026г. и пълномощно от същата дата, както и списък на разноските по чл.80 от ГПК /на л. 51 и 52 от наст. дело/, както и остатъка от разноските пред първата инстанция в размер на сумата от още 1154,92 евро или 2258,82 лева, като общата сума на разноски, направени от ищеца пред първата инстанция възлиза общо на сумата от 6000 лева, представляващи заплатеното и дължимо адвокатско възнаграждение съобразно представения пред тази инстанция договор за правна защита и съдействие и списъка на разноските по чл.80 от ГПК. На основание чл.280, ал.2 от ГПК, тъй като цената на иска е над 5000 лева, а именно 47500 лева за първоначалната ИМ, поради което настоящото въззивно решение подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ. Водим от горното, съдът