Решение № 3615 от 17.6.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 3577/2023 г.

Предявени са искове с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ и чл. 86 от ЗЗД. Ищецът Н. Х. Ш. поддържа твърдение, че е един от пряко пострадалите от деянията, които са предмет на разследване по сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780 -II/1998 г. по описа на ВОП - София, а сега ДП № II – 048/1999 г. по описа на ВОП- София, което е известно в публичното пространство като делото за т. нар. „Възродителен процес“. Твърди, че през 1985 г. работел в завод ЗММ-Сливен, като през м. януари на същата година управителят на завода, заедно със служител на МВР и партиен член го заставили да си смени имената. На следващия ден бил задържан. Около два месеца бил държан затворен в сградата на МВР – Сливен, където имало и други хора от турски етнически произход. В продължение на две седмици ищецът бил многократно разпитван, като разпитите били съпроводени с мъчения и насилие. След това бил настанен в гаражните помещения на полицейското управление, където условията били сурови - липса на вода, отопление, завивки, тоалетна, а храната, която им давали била сух хляб и сирене. Ищецът твърди, че в началото на м. март 1985 г. с белезници на ръцете, заедно с други хора бил качен в полицейски микробус и закаран на остров Белене. През периода от 10.01.1985 г. до 25.05.1987 г. ищецът бил задържан и фактически лишен от свобода в затвора на остров Белене и в затвора в Бобов дол. През първите месеци нямал право да се свързва с роднините си, нито имал право на свиждане, а впоследствие свиждания му били разрешени през дълги периоди от 6 месеца. Непрекъснато бил под наблюдение на служители на органите за сигурност. По- късно ищецът бил изпратен в с. Сапарева баня с тежките ограничения и изолация, в които фактически бил лишен от свобода по см. на чл. 5 от ЕКЗПЧОС. По- късно ищецът твърди да е бил принуден да напусне заедно със семейството си страната и да се установи да живее в Турция, като едва след демократичните промени в България през 1989 г. се завърнал в родния си град. От средствата за масово осведомяване, ищецът разбрал, че Държавата започнала разследване, за да установи организаторите и участниците в т. нар. „Възродителен процес“ и да потърси отговорност от тях, но години наред пострадалите не били потърсени от разследващите и ищецът нямал никаква информация за разследването. Сочи, че във връзка с извършените спрямо него и другите пострадали действия е започнало досъдебно производство срещу висши членове на ръководството на Държавата по обвинение в престъпления за това, че в периода 1984-1989г. са подбуждали към национална вражда и омраза – престъпление по чл. 162 НК. Впоследствие било повдигнато ново обвинение за престъпление по служба - по чл. 387, ал. 2 НК, от което са произлезли тежки последици. По тези обвинения било образувано следствено дело № 1/1991 г. на Прокуратурата на Въоръжените сили (образувано на 30.01.1991 г.), по което на 20.07.1993 г. във Върховния съд – Военна колегия, бил внесен обвинителен акт, по който било образувано НОХД №1/1994г. по описа на Върховния съд – Военна колегия, но с разпореждане делото било върнато за допълнително разследване, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Впоследствие, на 19.12.1997 г. бил внесен отново обвинителен акт във ВКС, във връзка с което било образувано НОХД 01/1998 г. по описа на ВКС срещу същите извършители по същите обвинения, но с разпореждане от 28.04.1998 г. делото било върнато повторно поради това, че не са били изпълнени дадените указания. Поради настъпили промени в подсъдността, с писмо от 13.05.1998 г., делото било изпратено на Софийска военноокръжна прокуратура, а с постановление от 29.09.1998 г. сл. дело 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили е преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. по описа на СВОП. С постановление от 06.04.1999 г. наказателното производство било спряно поради наличие на свидетели в чужбина, а на 04.12.1999 г. било възобновено и разследването продължило под нов номер – ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София. Ищецът сочи, че е разпитван като свидетел пред Военно-окръжна прокуратура гр. Сливен и са му били разяснени правата на пострадало лице по образуваното следствено дело - понастоящем ДП № II- 048/1999 г. по описа на ВОП-София. Поддържа доводи, че в материалноправен аспект има качеството на пострадал от деянията, предмет на разследването, поради това, че със същите са му били причинени имуществени и неимуществени вреди в лично качество. На 11.01.2012 г., 41- вото Народно събрание приело Декларация, с която осъдило опита за насилствена асимилация на българските мюсюлмани и призовало българското правосъдие и главния прокурор на Република България да направят необходимото за приключване на делото, но в продължение на повече от 10 години след това, делото не било приключено с повдигане на обвинение, а било прекратено поради това, че всичките пет лица, привлечени като обвиняеми - починали. В резултат на приетите в края на 2017г. изменения в НПК, с които за първи път се давала възможност на пострадалия в наказателното производство да поиска ускоряване на разследването, ищецът упражнил правото по чл. 368, вр. чл. 369 от НПК, в резултат от което било образувано НЧД № 4775/2018г. по описа на СГС, НО, 13 с-в. С Определение № 4945 от 06.11.2018 г. по това дело, съдът предоставил на прокуратурата едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата, както и да се произнесе съгласно правомощията по чл. 242, ал. 1 НПК. С Постановление от 04.10.2018 г. на ВОП- досъдебното производство било спряно, след като продължило в течение на 31 години, а с Постановление от 31.05.2022 г. досъдебното производство било прекратено но това постановление било отменено с Определение № 1223 от 22.12.2022 г. по ВЧНД № 821/2022 г. на Апелативен съд-София и делото било върнато за продължаване на процесуално- следствените действия. Ищецът поддържа, че продължителността на досъдебното производство от над 30 години към момента на предявяване на настоящия иск е нарушила правото му за разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6, параграф 1 от ЕКЗПЧОС. Излага съображения, че необоснованото забавяне на делото по същество е равносилно на отказ на достъп до правосъдие и своеобразен отказ за извършване на разследването по ефективен начин. Навежда доводи, че отговорност за необоснованото забавяне на делото носи Държавата, която е длъжна да обезщети вредите, причинени в разултат на нарушаване на правото по чл. 6§1 от ЕКЗПЧОС за разумна продължителност на съдебния процес. В резултат на това нарушение ищецът твърди да е понесъл неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения, очакване и безпокойство за резултата от това производство, фрустрация от бавенето, тревоги и страх, че същото се води формално, разочарование и загуба на доверие в институциите, правосъдието и справедливостта. С оглед значителната продължителност на досъдебното производство от над 31 години, ищецът бил лишен от възможността да се конституира като частен обвинител в съдебната фаза, за да поддържа обвинението срещу виновните лица за извършените спрямо него деяния, както и като граждански ищец, за да може да предяви иск за обезщетяване на причинените му от деянията вреди. Забавянето довело до невъзможност да се реализира наказателната отговорност на виновните лица, а очакването на ищеца за възмездие останало неудовлетворено и задълбочило чувството му за липса на справедливост. Ищецът сочи Прокуратурата на РБ като надлежен процесуален субституент на Държавата, поради ръководните й функции в досъдебната фаза на процеса (чл. 46, ал. 1 НПК). При изложените фактически твърдения, ищецът претендира за осъждане на ответника, да му заплати сумата от 124 000 лева – представляваща обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780 – II/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, за периода от образуване на делото през януари 1991 г. до момента на предявяване на настоящия иск, ведно със законната лихва, считано от 23.03.2020 г. до окончателното изплащане на сумата. С оглед очаквания благоприятен изход от процеса, ищецът претендира за осъждане на ответника, да му заплати сумата на направените съдебни разноски. Исковата претенция е оспорена от процесуалния субституент на ответника –Прокуратура на РБ, чрез подадения отговор от Софийска градска прокуратура. По съображения, които са подробно изложени в отговора, ответникът оспорва исковата претенция като неоснователна, а независимо от оспорването на основанието, оспорва иска и по размер. Релевира доводи, че нормата на чл. 2б от ЗОДОВ, е в сила от 15.12.2012 г. /ДВ, бр. 98/11.12.2012 г./ и няма обратно действие, поради което урежда само онези житейски хипотези, които са се осъществили след приемането й. В тази връзка се поддържа, че ищецът не е уточнил кое конкретно процесуално действие не е извършено в разумен срок от органи на Прокуратура на РБ по времето на правно действие на тази норма т.е. след 15.12.2012г. Излагат се съображения, че претенция, основана на забавени действия, извършени преди влизане в сила на посочената норма е недопустима, поради това, че до този момент не е налице признато от закона защитимо право на обезщетение от неспазен разумен срок за разглеждане на делото. Навеждат се доводи, че приложените към исковата молба писмени доказателства, вкл. постановлението на ВОП- София от 4.10.2018 г. за спиране на наказателното производство не доказвали неизпълнение на задължение, произтичащо от закон. Посочва, че продължителността на разумния срок за конкретно производство зависи от конкретните обстоятелства по делото. Излагат се съображения, че за вреди, претендирани за периодите след внасянето на обвинителния акт в съда до връщането му на органи на Прокуратура на РБ не била е пасивно материално-правно легитимирана да отговаря за вредите, които може да се настъпили, понеже в този период - друг правен субект бил отговорен за своевременното разглеждане и решаване на делото. Ответникът оспорва твърденията за характера и обема на понесените вреди като поддържа, че не са ангажирани доказателства за действително търпени неимуществени вреди като пряк и непосредствен резултат от релевираното нарушение на правото на разглеждане на досъдебното производство в разумен срок, в подкрепа на твърденията за негативното отражение върху личния живот, здравословното и емоционално състояние на ищеца. Излагат се доводи, че не следвало да се вземат предвид от съда всички твърдения в исковата молба, отнасящи се до вредите от „възродителния процес“, тъй като същите се обезщетяват по друг ред - по реда на Закона за политическата и гражданска реабилитация на репресирани лица, който е специален и изключва приложението на ЗОДОВ. Ответникът оспорва началния момент на претенцията за законна лихва върху сумата на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, като поддържа, че ако искът е основателен- лихва би била дължима, най- рано от датата на подаване на исковата молба в съда. Съдът, като прецени доводите и възраженията на страните, взети предвид съобразно събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното: Страните не спорят, а и от събраните в хода на съдебното дирене писмени доказателства – Удостоверение изх. № 1779/05.06.1992 г. на Министерство на вътрешните работи се установява, че за времето от 10.01.1985 г. до 25.05.1987г. ищецът Н. Х. Ш. е бил задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене, а след това и в затвора в Бобов дол. От съдържанието на представените като доказателства по делото Предложение от 07.02.1985 г. на Началника на ОУ – МВР гр. Сливен, Заповед № I-177 от 19.02.1985 г. и се установява, че по отношение на ищеца Н. Х. Ш. /с променено име А.Х.Ш./ е направено предложение, във връзка с което е наложена превантивна административна мярка по чл. 39, ал. 3, т. 5 във връзка с ал. 1 от ЗНМ – „Принудително установяване в ТВО „Белене“ за срок от 3 години. Няма спор между страните, а посочения факт се установява и от представеното по делото Удостоверение изх. № 1779/22.05.1991 г., издадено от Министерството на вътрешните работи, че ищецът Н. Х. Ш. е бил изселен за времето от 26.05.1987 г. до 14.12.1988 г. в гр. Сапарева баня, обл. Кюстендил с административен акт по политически причини. Като доказателства по делото са представени и Предложение от 12.05.1987 г. на началника на ОУ-МВР гр. Сливен и Заповед I-353 от 26.05.1987г. на МВР за прилагане на превантивна административна мярка по чл. 39 от ЗНМ. Не се спори, че в документите от тези години имената на ищеца Н. Х. Ш. са били принудително сменени като същият е фигурирал с имена – А.Х.Ш. и Н.Х.Ш.. От удостоверение за идентичност на лице с различни имена с изх. № 9400-1914/26.01.2023 г. на Община Сливен, обл. Сливен се установява, че имената Н. Х. Ш. и Н.Х.Ш. са имената на едно и също лице. От съдържанието на представеното като доказателство по делото Предложение от 01.12.1988 г. на началника на Окръжно управление на МВР се установява, че е направено предложение да бъде отменена принудителната мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗНМ на лицето Н.Х.Ш. и да му бъде разрешено завръщане в гр. Сливен. От представения като доказателство по делото Протокол от 09.12.1988 г. от заседание на Комисията по чл. 6 от Наредбата за прилагане на чл. 39, ал. 1 от ЗНМ се установява, че е взето решение по отношение на лицето Н.Х.Ш., живущ в Сапарева баня, обл. Кюстендил да бъде прекратена административната мярка „Принудително установяване в друго населено място“. От представената по делото Заповед № I – 847 на Министерството на вътрешните работи от 14.12.1988 г. се установява, че въз основа на взетото решение е издадена заповед за прекратяване на превантивната административна мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗНМ по отношение на ищеца Н.Х.Ш.. Видно от представените писмени доказателства с Постановление от 31.01.1991 г. на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили, което е преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. на ВОП - София, а след това преобразувано в ДП № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП - София, за разследване на извършени през време на възродителния процес престъпления. Страните не спорят, че и към момента наказателното производство е висящо. Установява се, че следствено дело № 1/1991 г. е образувано срещу петима обвиняеми за престъпления по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26 от НК – че в периода от 1984 г. до 1988 г., при условията на продължавано престъпление всеки от тях в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 2 НК, във вр. с, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК, че през периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано престъпление обвиняемите злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната. С Постановление от 26.04.1991 г. е спряно предварителното производство по сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили – София на основание чл. 22, т. 1 от НПК поради наличие на заболяване на обвиняемото лице, което пречи на провеждане на производството по делото. С Постановление от 15.07.1991 г. на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили – София е отменено постановлението на прокурора от 26.04.1991 г. за спиране на предварителното производство по сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили и е постановено да бъдат извършени необходимите следствени действия по делото за изясняване на фактическата обстановка и привличане като обвиняеми на установените виновни лица. С Постановление от 08.08.1991 г. на Главния прокурор на Република България е отменено постановлението на Прокуратурата на въоръжените сили от 15.07.1991 г., с което е било отменено постановлението за спиране и е възобновено предварителното производство по сл. дело № 1–1991 г. водено срещу обвиняемия за престъпление по чл. 162, ал. 1 от НК, поради отпадане на основанието за спиране. С постановление от 21.12.1992 г. и постановление от 14.01.1993 г. на Прокуратура на въоръжените сили обвиняемите лица са привлечени за престъпление по чл. 387, ал. 2 във вр. с чл. 20, ал. 2 и чл. 26, ал. 1 НК. С Постановление за частично прекратяване на наказателното производство от 25.06.1993 г. на Прокуратурата на въоръжените сили е прекратено наказателното производство по сл. дело № 1/1991 г. на Прокуратурата на въоръжените сили в частта по чл. 162, ал. 1 във връзка с чл. 26 и чл. 20, ал. 2 НК срещу обвиняемите. На 20.07.1993 г., следствено дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили е било внесено с обвинителен акт във Върховния съд на Република България, с който на обвиняемите са били повдигнати в извършване на престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 3 от НК, както и срещу един от обвиняемите за извършване на престъпление по чл. 387, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК. С Разпореждане по НОХД № 1/1994 г. по описа на Военна колегия на Върховен съд, делото е било върнато за допълнително разследване поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила с даване на задължителни указания. На 19.12.1997 г. следствено дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили е било внесено за втори път с обвинителен акт във Върховния съд на Република България, с който на обвиняемите са били повдигнати обвинения за извършване на престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 3 от НК и срещу един от обвиняемите за престъпление по чл. 387, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК. С Разпореждане от 28.04.1998 г. по НОХД № 1/1994 г. по описа на Върховен касационен съд на Върховен съд на Р. България е било прекратено съдебното производство по НОХД № 1/1998 г. и делото е върнато за допълнително разследване на Прокуратурата на въоръжените сили за изпълнение на задължителни указания. С постановление от 29.09.1998 г. на Софийска военно-окръжна прокуратура е преобразувано наказателното производство по сл. дело № 1/1991 г. по описа на ПВС в следствено дело № 780-II/1998 г. по описа на СВОП срещу двама от обвиняемите за престъпление по чл. 387, ал. 2, във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2 от НК за това, че при условията на продължавана престъпна дейност, през периода от 08.05.1984 г. до 18.12.1988 г. обвиняемите са злоупотребили с властта си системно и от това са настъпили тежки последици – насилствено установяване в местата за лишаване от свобода на около 600 души български граждани, за различни срокове от време, без да имат постановени присъди или мярка за неотклонение „Задържане под стража“. С постановлението е било прекратено частично наказателното производство спрямо един от обвиняемите за престъпление по чл. 387, ал. 2, във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 3 от НК. През 1998 г. и през 1999 г. двама от обвиняемите са починали и производството по отношение на тях е било прекратено. През 1999 г. и през 2002 г. производството по делото е спирано поради наличие на свидетели в чужбина, които е трябвало да бъдат разпитани, след което е възобновявано. От представените по делото писмени доказателства /л. 110 – л. 127, както и от л. 152-157/ се установява, че в периода от 2018 г. до 2021 г. са образувани множество наказателни дела по заявления по чл. 368 от НПК с искания за ускоряване на производството по сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в ДП № II -048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура - София, по които съдът е определял едномесечен или двумесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства и произнасяне на прокурора съгласно правомощията му по чл. 242, ал. 1 НПК по процесното досъдебно производство. От представеното по делото Определение № 4945 от 06.11.2018 г. се установява, че едно от тези производства (н.ч.д. № 4775/2018 г. по описа на СГС, НО, 13 състав) е било образувано по молба на ищеца Н. Х. Ш.. По нея съдът се е произнесъл като отново е определил едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства и произнасяне на прокурора съгласно правомощията му по чл. 242, ал.1 НПК по процесното досъдебно производство ( л. 300-305). С Постановление от 04.10.2018 г. по ДП № II-048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура – София е спряно наказателното производство на основание чл. 244, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 25, ал. 2 във вр. чл. 242, ал. 1 от НПК. Видно от постановлението в хода на наказателното производство в периода от 05.02.2001 г. до 04.02.2004 г. са били установени общо 446 пострадали лица, както и техните наследници по закон, като от тях разпитани са били общо 369 души, но не са били разпитани още 38 свидетели, които са починали, както и 35 лица, които по това време преобладаващо са се намирали на територията на Република Турция. В тази връзка в хода на досъдебното производство е била изпратена четвърта поред съдебна поръчка до Република Турция с искане за разпит на 35 лица, намиращи се на територията на Република Турция, от която не са били получени резултатите, във връзка с което наказателното производство е било спряно. От представената по делото разписка се установява, че на 16.10.2018 г. ищецът Н. Х. Ш. е получил екземпляр от постановлението. /л. 308/ С Постановление на наблюдаващия прокурор от 18.04.2022 г. производството по делото е възобновено на основание чл. 199 и чл. 245, ал. 2 от НПК. С Постановление от 31.05.2022 г. по ДП № II-048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура – София е прекратено наказателното производство по ДП № II-048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура – София на основание чл. 199 и чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК поради настъпила смърт на единствения жив обвиняем в производството. С Определение № 1331 от 20.06.2022 г., постановено по н.ч.д. № 2337/2022 г. по описа на СГС, НО, 9 с-в е било потвърдено постановлението на Военно-окръжна прокуратура – София от 31.05.2022 г., с което е прекратено наказателното производство по ДП № II-048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура – София. С Определение № 1223 от 22.12.2022 г., постановено по н.ч.д. № 821/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, НО, 6-ти състав е било отменено определението от 20.06.2022 г., постановено по н.ч.д. № 2337/2022 г. по описа на СГС, НО, 9 с-в за прекратяване на наказателното производство по ДП № II-048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура – София и делото е върнато на Военно-окръжна прокуратура – София за продължаване на процесуално-следствените действия. Видно от представената молба с вх. № 03/01 г. от 03.02.2023 г. до Военно-окръжна прокуратура – София е подадена молба от десет лица, сред които е и ищецът по делото Н. Х. Ш., с която са поискали да бъдат конституирани като пострадали лица в досъдебната фаза на ДП № 11- 048/1999 по описа на ВОП- София и са поискали да им бъда предоставена информация за хода на разследването. От представената като доказателство по делото призовка от Военно- окръжна прокуратура се установява, че ищецът Н. Х. Ш. е бил призован да се яви на 19.10.2023 г. в качеството на пострадало лице по ДП № II-048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура – София. По делото е представен препис от бр. 44 от 01.06.1990 г. на Държавен вестник, в който е обнародван списък на лицата, приет с решение на Комисия на Народното събрание за политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишените от свобода и въдворени в Белене лица във връзка с насилствената промяна на имената на една част от българските граждани, сред които е и ищецът. Представена по делото е и декларация на 41-то Народно събрание от 11.01.2012 г., от съдържанието на която се установява, че категорично се осъжда асимилационната политика на тоталитарния комунистически режим спрямо мюсюлманското малцинство в България, включително и т.нар. "Възродителен процес". По делото са събрани и гласни доказателства за установяване на търпените от ищеца неимуществени вреди и интензитета им, чрез разпит на свидетеля Г.О. Ш.а /съпруга на ищеца/. Свидетелката заявява, че ищецът бил в затвора в Белене четири години, а през това време тя останала сама с малко дете на 2 години и половина. Спомня си, че съпругът й бил първа смяна на работа, когато го задържали и отвели в затвора в Белене. Те го очаквали да се прибере в къщи след работа и когато се прибрал заедно с него дошли трима служители на полицията с кола, които претърсили навсякъде у дома им, а след това отвели съпруга й без да знае къде. През следващите дни ходила няколко пъти в полицията, за да получи информация къде е съпругът й, но никой не й отговорил. Следващият път, когато видяла ищеца било след около три-четири месеца като през това време семейството му не знаели дали е жив. След около три месеца получили писмо с отворен плик от съпруга й, в което същият им съобщил, че се намира в Белене, както и че може да отидат, за да го видят. Те отишли в Белене, но свиждането не се състояло, тъй като синът им, който по това време бил на 2 години започнал да плаче, поради което ги изгонили. Свидетелката посочва, че отново видяла съпруга си след около 2-3 месеца в Белене, той бил блед и с гола глава, видели се само за няколко минути. През периода, в който съпругът й бил в Белене отишли да го видят общо около 5-6 пъти, а в края на 1988 г. той бил освободен от Белене и се прибрал в къщи. Посочва, че след дългия период на раздяла, ищецът имал голяма слабост към детето си, което не му казвало татко, а го наричало по име, тъй като не го помнело добре, защото те не го водели на свиждане поради това, че се опасявали, че ще плаче и може да развали свиждането им. Свидетелката сочи, че това, което знае е, че докато съпругът й бил на работа искали да му сменят името, но той казал, че не иска и поради това го задържали. След като се завърнал в къщи започнали да викат съпругът й във Военна прокуратура в Сливен, за да дава показания какво се е случило. Те очаквали да получат възмездие и да има наказание за тези четири години, в които ищецът бил затворен в Белене без присъда, но минали няколко години, а те продължават да очакват и да се надяват. При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Предявен е иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/. Според чл. 2б, ал. 1 и, ал. 2 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98 от 2012 г. ) държавата отговаря чрез съответния орган за вредите, причинени на граждани в резултат на нарушаване правото им на разглеждане и разрешаване на делата в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. По допустимостта на иска: По отношение на възражението за недопустимост на производството поради липса на обратно действие на разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ /приета с ДВ бр. 98/11.12.2012 г., в сила от 15.12.2012 г./, съдът намира същото за неоснователно. Искът за обезщетение за вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на висящо дело в разумен срок по чл. 6, § 1 от Конвенцията е с правна квалификация чл. 2б ЗОДОВ и отговорността на държавата следва да се реализира по особения ред на ЗОДОВ, когато делото, по което е допуснато нарушението е висящо към датата на влизане в сила на Закона. /Решение № 210 от 15.06.2015 г. по гр. д. № 3053/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о./. Възможността за претендиране на обезщетение за неимуществени вреди вследствие на забавено правосъдие произтича от прякото действие на разпоредбата на чл. 7 от Конституцията на Република България, съгласно която държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Произтича и от непосредствената приложимост по чл. 5, ал. 4 КРБ на ЕКЗПЧОС, в сила за Република България от 07.09.1992 г., която закрепва правото на разглеждане на делата в разумен срок от националните съдилища. Може да се заключи следователно, че правото на ищцата, упражнено посредством предявяването на иска по чл. 2б ЗОДОВ, намира нормативно основание в ЕКЗПЧОС и КРБ, като ЗОДОВ единствено регламентира специален облекчен процесуален ред за реализирането на това право и представлява вътрешно правно средство за защита по смисъла на чл. 13 ЕКЗПЧОС /решение № 50280 от 11.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4210/2021 г., IV г. о./. Легитимиран да предяви иск по чл. 2б ЗОДОВ за вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е страна в производството. В този смисъл и доколкото процесното дело представлява наказателно производство в досъдебната си фаза, страни в производството са обвиняемото лице и пострадалото лице. От представената като доказателство по делото молба от ищеца от 03.02.2023 г. до Военно-окръжна прокуратура – София се установи, че на основание чл. 75, ал. 3 НПК, същият е заявил желание да бъде конституиран като пострадал в досъдебната фаза на ДП № 11-048/1999 по описа на ВОП - София. По отношение качеството пострадал на лицето следва да бъде съобразена практиката на ЕСПЧ относно съдържанието на понятието "жертва"- физическото или юридическо лице, което е пряко или косвено засегнато от твърдяното нарушение. Пряко пострадали са лицата засегнати от нарушението, а косвено пострадали са лица, лично засегнати от нарушение срещу друго лице, имащи валиден личен интерес от преустановяване на нарушението. В конкретния случай следва да се приеме, че безспорно евентуалната присъда срещу преките причинители би имала значение за правото на ищеца да претендира и да получи както морално удовлетворение, така и материално обезщетение от тези извършители. Възможността за предявяване на граждански иск е затруднена от липсата на развитие на наказателното производство. Освен това ищецът е придобил процесуално качество на пострадал в досъдебното производство по смисъла на глава осма от НПК, което е възникнало на основание чл. 75, ал. 3 от НПК с подадената от него молба по това производство от 03.02.2023 г. По изложените съображения, съдът намира, че искът е процесуално допустим, доколкото е предявен от легитимирана страна, при спазване на предписаните от процесуалния закон ред и форма, пред компетентен да го разгледа съд и е насочен срещу надлежен процесуален субституент на Държавата. По основателността на иска: Според чл. 2б, ал. 1 и, ал. 2 ЗОДОВ държавата отговаря чрез съответния орган за вредите, причинени на граждани в резултат на нарушаване правото им на разглеждане и разрешаване на делата в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. В настоящия случай ищецът излага твърдения, че е пострадал от престъпления, изразяващи се в незаконно задържане, побой, въдворяване в концлагер на остров Белене и принудително изселване, извършени по време на т.нар. "възродителен процес", за който е образувано сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в ДП № II - 048/1999 по описа на ВОП - София, което и към момента е висящо, както и че в резултат на продължилото повече от 30 години наказателно производство, висящо и към момента, е претърпял вреди, изразяващи се в разочарование от това, че дълги години няма изгледи за приключване на делото; страх, че обвиняемите ще останат ненаказани; излъгани очаквания за възмездие за погазените права и достойнство; загуба на доверие в институциите и усещане за липса на справедливост; безпомощност, раздразнителност, затваряне в себе си, постоянно емоционално напрежение, стрес, безсъние. Разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ представлява специална вътрешно-правна защита на признатото от чл. 6, § 1 от Конвенцията право, като ангажира отговорността на държавата да обезщети вредите, настъпили вследствие на нарушено право на неин гражданин за разглеждане и решаване на дело в разумен срок. Материално-правно легитимирано да предяви иска е и лицето, което има статут на жертва по смисъла на чл. 6 ЕКЗПЧОС - носител на права, признати от националното право, които са засегнати от неоправданото забавяне и изходът на производството има решаващо значение за тези права. Както вече бе изложено, решаващият фактор за определяне приложимостта на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС в гражданскоправния му аспект, по отношение на наказателно дело, е дали висящото наказателно производство е от значение за съдебната защита на съответното гражданско право, принадлежащо на жертвата на престъплението. Изисква се връзка между правото, което се твърди, че е нарушено и наказателно правния спор, който предстои да бъде решен. Преценката за това дали правото е гражданско се прави в зависимост от неговото материално съдържание и последици, определени съобразно приложимото вътрешно право и целта на ЕКЗПЧ. Чл. 6 от Конвенцията се прилага независимо от статута на страните и от характера на законодателството, регламентиращо решаването на спора. Значение има характера на конкретното право и дали изходът на производството ще засегне това право. В практиката си ЕСПЧ неизменно разглежда като гражданскоправни спорове исковете, предявени от жертви на твърдяно престъпление в рамките на воденото наказателно производство. Особено внимание се отделя на качеството, в което лицето претендира правото, на условията, при които то го упражнява или желае да го упражнява. Ищецът има възможност да претендира обезщетение от нарушаване на правото му на разглеждане на наказателно дело в разумен срок дори и когато то е в досъдебната си фаза, щом е образувано по повод на обвинение за деяние, от което е пострадал. Правото на обезщетение, което той претендира, олицетворява негов „личен и имуществен“ интерес, основаващ се на нарушаване на основни негови права. В настоящия случай, част от вредните обществено опасни последици на престъплението, по което е повдигнато обвинение в процесното ДП № II- 48/1999 г. по описа на ВОП - София (първоначално образувано като сл. дело № 1/1991 г. ) са именно засягането на основни права на етническа принадлежност, право на име, на свободно придвижване, право на труд и други, като в случая липсва спор, че ищецът е сред тези лица, които са засегнати от действията на обвиняемите при превишаването на власт. Именно обстоятелството, че е засегната неимуществената сфера на ищеца, чрез описаните действия, му придава качеството на пострадал от престъплението и обосновава правото му да се ползва от търсената с предявения иск закрила (статут на жертва по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията), изводима от интереса образуваното досъдебно производство да се разгледа и реши в разумен срок. В този смисъл Решение № 72 от 01.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4037/2021 г., III г.о., Решение № 73 от 02.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4038/2021 г. на ВКС, III г.о., Решение № 6 от 11.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1555/2021 г. на ВКС, IV г.о. и др. Качеството жертва/пострадал от престъплението ищецът е придобил от момента на образуване на досъдебното производство, който е и началният момент за определяне продължителността, съответно разумността на срока на разследване (в този смисъл решение № 72/18.05.2017 г. по гр. д. № 3619/2016 г. на ВКС). Релевантните факти, обуславящи основателност на исковата претенция са свързани с установяване нарушение на правото на справедлив съдебен процес, една от гаранциите за което е решаване на правния спор или основателността на наказателното обвинение в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Нормата на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98 от 2012 г.) установява нормативно фактическото основание на иска и предвидените критерии, които съдът е длъжен да вземе предвид при преценката дали е допуснато нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията. По приложението на чл. 2б ЗОДОВ има трайно установена практика на ВКС /решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 60291 от 20.12.2021 г. по гр. д. № 1406/2021 г. по описа на ВКС, III г.о. и др./, според която съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок съобразно примерно посочените в закона - чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ критерии, но прилага и съобразява стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Съобразно цитираната съдебна практика, при преценката дали е спазен разумен срок за разглеждане на делото, съдът изхожда от критериите заложени в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, като следва вземе предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Необходим елемент от фактическия състав е установяване на сочените неимуществени вреди, причинна връзка с установеното нарушение за разглеждане на делото в разумен срок и размер на претендираното обезщетение. Съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС – всяко лице, при решаването на правен спор относно негови граждански права /в случая за присъждане на обезщетение от нарушението им/, има право на гледане на делото в разумен срок, независимо от това в коя фаза се намира производството – в досъдебна или съдебна. Разглеждането и решаването на наказателното дело в разумен срок е основен принцип в наказателното производство, съгласно чл. 22 НПК. Предмет на установяване в настоящото производство е общата продължителност на наказателното дело, с оглед на неговата фактическа и правна сложност, като съдът преценява осъществяването на отделните забавяния, причината, която ги е предизвикала с изключение на забавянията, които се дължат на поведението на претендиращата обезщетение страна. По делото се установи, че процесното следствено дело е било образувано на 30.01.1991 г. и към момента - повече от 33 години е на фазата на досъдебното производство. Безспорно следва бъде отчетена високата фактическа и правна сложност на образуваното досъдебно производство. В тази връзка следва да се посочи, че от представените доказателства по делото действително се установи, че фактите, обосноваващи обвиненията са били многобройни, а наред с това са били повдигнати обвинения срещу няколко лица и за извършването на отделни деяния, което предполага извършването на множество процесуално-следствени действия по делото, които са засягали широк кръг от лица. Независимо от изложеното, обаче настоящият състав намира, че споменатата фактическа сложност на следственото дело не може да оправдае продължилото повече от 30 години досъдебно производство за установяване на фактите като неговата продължителност значително надхвърля критериите за определяне на разумен срок. Изложеното дава основание на настоящия състав да приеме, че е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, което е в резултат на действията на органите на досъдебното производство. Следва да се вземе предвид и обстоятелството, че по делото не се установиха причини от обективно естество, които да наложат изключително дългата продължителност на делото. Общият период на продължителност на досъдебното производство към настоящия момент е 33 години и четири месеца. Тази продължителност на следственото дело, довела до изтичането и на срока на абсолютната давност, не може да бъде оправдана с характера и сложността на знаково за държавата дело, като причина за превишаване на разумния срок. В досъдебното производство на няколко пъти са били допуснати съществени процесуални нарушения при изготвянето на обвинителните актове, като не са били положени достатъчно усилия по надлежното идентифициране на пострадали от престъплението лица, въпреки посочването на част от тях в обвинителния акт, което е довело до двукратно връщане на делото от съда за допълнително разследване. Наред с това, съдът намира, че с поведението си ищецът не е допринесъл за забавяне на разследването, а тъкмо обратното – същият е опитвал да способства за неговото ускоряване. Предвид изложеното съдът приема, че в случая досъдебното производство е надхвърлило многократно разумния срок, а Прокуратурата не е упражнила всички обективно възможни и необходими за конкретния случай процесуални правомощия, за да обезпечи ритмичното и своевременно извършване на необходимите процесуално - следствени действия. Във връзка с изложените правни изводи, съдът намира, че поради неизпълнение на задълженията на Прокуратурата, е нарушено правото на ищеца, като пострадал от престъпление, за разглеждане и решаване на процесното следствено дело в разумен срок. По този начин ищецът е бил лишен от възможността да се ползва от представените му от закона права на пострадал, като основен елемент на това право е поддържането на обвинението, наред с държавата, с цел получаване на справедливост и възмездие, чрез наказване на виновните. Предвид изложеното, съдът намира, че искът е доказан по своето основание. По делото се установяват и настъпили за ищеца неимуществени вреди. По отношение на размера на обезщетението: При иска по чл. 2б от ЗОДОВ на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство. Относно неимуществените вреди, според практиката на ЕСПЧ, както и съгласно трайно установената практика на ВКС /решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 48/06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г., на ВКС, IV г. о./ е налице оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява обичайни вреди от неразумната продължителност на производството, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в държавността поради забавянето на делото. Презумпцията обаче, има отношение към факта на настъпването на вредите, но не и на техния размер, който във всеки случай следва да бъде установен, като се отчита спецификата на конкретния случай и естеството на вредите. Доказването на обема на вредите е в доказателствена тежест на ищеца. Съобразявайки цитираната съдебна практика следва да се приеме, че както по принцип, така ив конкретния случай, накърненото право за разглеждане и решаване на делото в разумен срок има за неизменна последица емоционално напрежение, стрес, загуба на доверие в институциите, безпомощност, раздразнителност, неудовлетвореност, който в конкретния случай, при ищеца, са продължили повече от 30 години. По тази причина, настоящият състав на съда намира, че установената презумпция на ЕСПЧ за възникването на вредоносния резултат не е опровергана. От друга страна- ответникът /Държавата/, чрез своя процесуален субституент, не ангажира доказателства, които да оборят тази презумпция. Относно обема на вредоносните последици, ищецът ангажира свидетелските показания на двама свидетели, но след изслушване на първия свидетел заяви изрично, че не поддържа искането за изслушване на втори свидетел. Показанията на разпитаната по молба на ищеца свидетелка Г.О. Ш.а, разкриха значителен обем на негативни психо-емоционални преживявания на ищеца, страданията и мъката, която той е изпитал по време на процесуално- репресивните мерки, които са приложени спрямо него в периода на 80-те години на ХХ век, когато е бил задържан в МВР Сливен, а в последствие в затвора на остров Белене. За тези факти съдът кредитира показанията на свидетелката, защото няма никакви съмнения, че ищецът е страдал, но при това съобрази, че значителната част от съобщените от свидетелката Ш.а факти са извън предмета на настоящото дело, чиито предмет е ясно очертан от основанието на предявения иск по чл. 2б от ЗОДОВ. Както беше посочено по- горе, правно значимите факти за настоящия процес факти, не са свързани онези вреди, които ищецът е понесъл поради репресиите по време на т.нар. „Възродителен процес“, а с обема на вредите, които ищецът твърди да е понесъл след това - поради неразумния срок за приключване на досъдебното производство. Показанията на свидетелката Ш.а обаче, никак не бяха фокусирани върху правнорелевантните вреди, които сетвърди да са настъили в резултат от неразумната продължителност на процесното следствено дело. От показанията на свидетелката може да се установи само, че ищецът е бил разочарован, понеже дълги години е очаквал да получи морално възмездие на преживените репресии прямо него и да има наказание за годините, в които бил затворен в Белене без присъда, но минали няколко години в очакване да получи справедливост и такава все още нямало. Относно размера на дължимото обезщетение съдът съобразява, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ Държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно забавените действия на правозащитните органи и чиито обем е установен за всеки конкретен случай. В настоящото производство не може да се присъжда обезщетение за неимуществени вреди за упражнената спрямо ищеца репресия по време на т. нар. "възродителния процес", макар очевидно да е била с много висок интензитет, тъй като този въпрос не е предмет на делото. Затова доводите на ищеца, свързани с принудителното му въдворяване в Белене и впоследствие заселване в Сапарева баня, обл. Кюстендил не могат да бъдат взети предвид при определяне на размера на дължимото обезщетение. Следва да се вземе предвид, обаче, че високият интензитет на упражнената по отношение на ищеца репресия, определя и по-високите очаквания, които той е имал с оглед своевременното приключване на досъдебното производство, което също се отразява на размера на обезщетението за неприключването на последното в разумен срок. /в този см. решение № 50062 от 02.02.2024 г. по гр. д. № 1080/2022 г., ВКс, ІV г.о./. Във връзка с изложеното, съдът намира, че по делото се установи, че ищецът е пострадал от престъпление с висока обществена опасност, при което са били накърнени негови основни права и свободи и преживяванията му през периода от 1984 г. до 1989 г., свързани с преименуване, задържане на остров Белене, принудително заселване, загуба на работа, извършени по време на т.нар. "възродителен процес", за който е образувано сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в ДП № II - 048/1999 по описа на ВОП - София, което и към момента е висящо, както и че в резултат на продължилото повече от 30 години наказателно производство, е претърпял вреди, изразяващи се в разочарование и загуба на доверие институциите. По делото не са налице доказателства, сочещи на негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на следственото дело. Няма данни продължителността на воденото производство да е оказало сериозен негативен ефект върху начина на живот на ищеца или да е причинило други неудобства, вън от обичайните. Той не е ангажирал доказателства за настъпили негативни последици за здравето му, които да надхвърлят тези, които са типични за всеки потърпевш от бавното разследване на престъпление, от което е пострадал. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2б ЗОДОВ се определя глобално - за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им - в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече - с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди; респ. - не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца. Поради това, размерът на обезщетението се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като се вземат предвид и възприемането на понятието "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото и стандартът на живот в страната. Съобразявайки тези обстоятелства и отчитайки икономическия стандарт в страната съдът приема, че обезщетение в размер 5 000 лева е справедливо, доколкото е съответстващо на размера на доказаните от ищеца вреди. При определяне размера на обезщетението съдът взе предвид съдебната практика по аналогични случаи от забавено правосъдие по чл. 2б ЗОДОВ. Поради изложеното, съдът намира, че исковата претенция следва да бъде уважена да размер на сумата от 5 000 лева, до който искът се явява основателен и доказан. Върху сумата на обезщетението следва да бъде присъдена и законната лихва, считяно от датата на предявяването на иска (завеждането на исковата молба в съда) до деня на окончателното му изплащане. Претенцията за присъждане на обезщетение по чл.2б от ЗОДОВ, в частта - за разликата над определеното обезщетение от 5 000 лева и до пълния претендиран размер от 124 000 лева - следа да бъде отхвърлен, като недоказан и поради това- неоснователен. По отношение на съдебните разноски: С оглед изхода от спора следва да бъде разпределена и отговорността за разноските по делото, при условията на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ. На основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лева за държавна такса в производството. В производството пред СГС не са представени доказателства за уговорено и платено от ищеца адвокатско възнаграждение в полза на упълномощения по делото адвокат, поради което съдът не би могъл да присъди разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно уважената част от иска. Така мотивиран, съдът