Решение № 3698 от 2.6.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 12212/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК. Подадена е въззивна жалба от ищеца Н. Т., действащ със съгласието на попечителя си Ц. М. срещу Решение № 13445 / 09.07.2025 постановено по гр.д. № 22494/2024 по описа на СРС, 182 състав, в частта, с която е отхвърлен предявения от Н. Г. Т. срещу Прокуратурата на Република България, иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно ЗОДОВ, във вр. с чл. 5 § 1 б. "с" от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи за горницата над сумата от 500 лева до пълно претендирания размер от 10000 лв., представляваща обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди от незаконното задържането на ищеца в ареста за периода от 03.10.2023 г. до 24.10.2023 г. Със същото решение СРС е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на ищеца сумата от 500 лева, представляваща обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди от незаконното задържането на ищеца в ареста за периода от 25.10.-29.10.2023 г. В частта, с която предявения иск е бил уважен, решението на СРС не е обжалвано и е влязло в сила. Във въззивната жалба се твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния закон и събраните по делото доказателства, като се излагат следните съображения: На 03.02.2023 г. въззивника бил привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 149, ал. 1 и по чл. 151, ал. 1 от НК и задържан за 24 часа по чл. 72 ЗМВР. На 03.02.2023 г. с постановление на СРП бил задържан за 72 часа на основание чл. 199, чл. 64, ал. 2 вр. чл. 63, ал. 1 от НПК, като на 06.02.2023 г. СРС му наложил мярка за неотклонение "Задържане под стража". На 02.08.2023 въззивника бил привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 149, ал. 2, т. 1, пр. 2 вр. ал. 1 и по чл. 152, ал. 4, т. 1 вр. ал. 1, т. 2 от НК, а на 15.09.2023 г. СРП изготвило обвинителен акт и внесло делото в СРС. Сочи, че на 18.09.2023 г., СРС прекратил съдебното производство и изпратил делото на СГС, като на 05.10.2023 г., СГС прекратил съдебното производство и изпратил досъдебното производство по компетентност на СГП. На 10.10.2023 г., СГП приел материалите и въззивника бил привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 149, ал. 2, т. 1, пр. 2 вр. ал. 1 и по чл. 152, ал. 4, т. 1 вр. ал. 1, т. 2, пр. 2 от НК. На 24.10.2023 г. СГС оставил без уважение молба на въззивника за изменение на мярката за неотклонение, като на 30.10.2023 г., СГП отменил мярката за неотклонение "Задържане под стража" на въззивника, поради изтекъл срок на задържане, и той бил освободен. Сочи, че на 11.10.2023 г. 09 РУСДВР изпратило 3 тома преписи от досъдебното производство на СГП, а на 13.10.2023 г., СГП изпратило тези заверени преписи и молбата за изменение на МН на СГС. На 17.10.2023 г. СГС изискал информация от СГП дали изпратените материали са в цялост, като на 18.10.2023 г.: 09 РУ-СДВР уведомило СГП, че изпратените томове са заверени преписи на всички материали, а оригиналите се намират в 09 РУ-СДВР за продължаване на разследването. Твърди се, че СРС неправилно е приложил постановките в ТР №1/ 2002 г. на ОСНК на ВКС, според което сроковете на "Задържане под стража" по чл. 63, ал. 4 НПК не текат, когато делото е в съдебна фаза, тъй като оригиналите на досъдебното производство никога не са се намирали в СГС след 06.10.2023 г., а са били в СГП и 09 РУ-СДВР до 04.12.2023 г. Счита, че изпращането на копия на материали в съда не променяло фактическата процесуална фаза, ако разследването остава под ръководството на Прокуратурата. По тези съображения въззивникът, счита че незаконния период на задържане обхваща периода от 06.10.2023 г. до 29.10.2023 г. Поддържа, че определения размер на обезщетението от СРС е явно занижен и в противоречие с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и трайната съдебна практика, тъй като ищецът страдал от умствена изостаналост и бил диагностициран с посттравматично разстройство, причинено от задържането и разпитите. По изложените съображения моли съдът да отмени решението в обжалваната част и да уважи претенцията му в пълен размер. С въззивната жалба ищецът се е отказал от претенцията си за следните дни: 03, 04, 05 и 30.10.2023 г. В законоустановения срок е постъпил не е постъпил отговор на въззивна жалба. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна, като съображенията за това са следните. За да постанови така обжалваното решение първата инстанция е приела, че съобразно постановките на ТР №1/2002 г. срокът за задържане по чл.63,ал.4 от НПК спира да тече, когато наказателното производството премине в своята съдебна фаза. Посочено е, че тъй като делото е било в съдебна фаза 21 дни, 8-месечният максимален срок за задържане е изтекъл на 25.10.2023 г, респ. на ищеца се дължи обезщетение за периода от 25.10.2023 г. до 29.10.2023 г., т.е. за 5 дена. При определяне размера на обезщетението първата инстанция е приела, че съобразно назначената по делото психологическата експертиза ищецът, (който лице под попечителство с лека умствена изостаналост) има по-нисък праг на тревожност и преживява по-интензивно стреса от задържането, поради което за петте дена незаконно задържане справедливия размер на обезщетението му възлиза на 500 лева. От фактическа страна по делото безспорни са следните факти: С влязло в сила съдебно решение № 260031/04.02.2021 г., постановено по гр.д. № 245/2020 г. по описа на СОС, ищецът е бил поставен под ограничено запрещение на 20.04.2021 г. С Експертно решение № 0455/08.04.2016 г. на ТЕЛК към Център за психично здраве – София област, на ищецът е призната пожизнено 50 % трайно намалена работоспособност, считано от датата на инвалидизацията - 04.07.1996 г., с водеща диагноза лека умствена изостаналост. На 03.02.2023 г. ищецът е бил привлечен в качеството му на обвиняем за престъпления по чл. 149, ал. 1 НК и чл. 151, ал. 1 НК. С определение от 06.02.2023 г., постановено по ч.н.д. № 1784/2023 г по писа на СРС, 96 състав по отношение на ищеца е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, която е била потвърдена от СГС. На 15.09.2023 г. в СРС е бил внесен обвинителен акт срещу ищеца за престъпление по чл. 149, ал. 2 т. 1 пр. 2 вр. ал. 1 НК и за престъпление по чл. 152, ал. 4 т. 1 вр. ал. 1 т. 2 пр. 2 НК, въз основа на който е било образувано нохд № 12535/2023 г.. С Разпореждане от 18.09.2023 г. СРС е прекратил съдебното производство делото и го е изпратил на СГС по подсъдност. По делото, а и от представените по делото доказателства се установява, че в периода 06.02.2023 г.-15.09.2023 г. спрямо ищеца е продължила да действа взетата мярка за неотклонение задържане под стража. На 20.09.2023 г. е образувано НОХД № 5271/2023 г. по описа на СГС, 18 с-в по повдигнатото срещу ищеца обвинение. С разпореждане от 05.10.2023 г. съдебното производство по делото е било прекратено и изпратено по компетентност на СГП. Материалите по делото са били получени на получени в СГП на 06.10.2023 г. С постановление от 10.10.2023 г. по пр.пр. № 19680/2023 г. по описа на СГП са приети по компетентност материалите по делото и ищецът е привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 149, ал. 2 т. 1 пр. 2 вр. ал. 1 НК и за престъпление по чл. 152, ал. 4 т. 1 вр. ал. 1 т. 2 пр. 2 НК от компетентната СГП. С протоколно определение от 24.10.2023 г. СГС е оставил без уважение искането на ищецът за изменение на наложената мярка „задържане под стража“ в полека, в това число и поради факта, че все още не е изтекъл максималният осеммесечен срок за задържане под стража. С постановление от 30.10.2023 г. по пр. пр. № 19680/2023 г. по описа на СГП, наблюдаващият прокурор е констатирал, че е изтекъл максималния срок за задържане на ищеца в досъдебната фаза и е изменил мярката му за неотклонение в „ подписка“. На същата дата / 30.10.2023 г./ ищецът е бил освободен. На 04.12.2023 г. е внесен ОА срещу ищеца, въз основа на което е образувано НОХД 6982/2023 г. по описа на СГС, 16-ти състав. По това наказателно дело на 23.10.2024 г. е постановена присъда, с която ищецът е признат за виновен по повдигнатите му обвинения по чл. 149 ал. 1 НК и чл. 151 ал. 1 НК и е оправдан по квалифициращото обстоятелство по чл. 149 ал. 2 т. 1 пр. 2 НК, съответно по чл. 152 ал. 4 т. 1 във вр. с ал. 1 т. 2 пр. 2 НК. Към датата на устните състезания по настоящото дело присъдата все още не е влязла в сила. От назначената по делото съдебно- психологична експертиза се установява, че макар ищецът да страда от лека умствена изостаналост, той напълно съзнава и преживява негативното отношение спрямо него. Вещото лице е установило, че интелектуалният му дефицит повишава нивата на тревожност и страх в сравнение с хора с нормален интелект, поставени в същата ситуация, като за периода За периода на задържане при ищеца се установява посттравматично стресово разстройство, породено от стреса при ареста и разпитите. Посочено е още, че ищецът е преминал през мъчителни състояния, включващи срам, страдание и постоянен страх от доживотен затвор, като към момента на изследването у ищеца остават трайно завишени нивата на безпокойство и страх от евентуално ново задържане. Експертизата е установила, че въпреки преживяното, подкрепата на семейството му позволява да функционира в обществото и частично да преодолее психологическата травма. От правна страна съдът намира следното: С оглед изрично заявения частичен отказ от иска за дните 03, 04, 05 и 30.10.2023 г. на основание чл.233 от ГПК, решението на първата инстанция следва да бъде обезсилено за тези дни и производството прекратено в тази част. По така предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно от ЗОДОВ, във вр. с чл. 5 § 1 б. "с" от КЗПЧОС, в тежест на ищеца е било да установи твърденията си, че в периода 03.10.2023 г. – 30.10.2023 г. по отношение на него е била изпълнявана мярка за неотклонение „задържане под стража“; че продължителността на периода, в който е изтърпявал мярка за неотклонение „задържане под стража“ надвишава законоустановената максимална продължителност на тази мярка; че е претърпял твърдените в исковата молба неимуществени вреди и причинно- следствена връзка между незаконното задържане и претърпените неимуществени вреди. Първият спорен въпрос по делото е с колко е надхвърлен законоустановената максимална продължителност на мярката за неотклонение „ задържане под стража“. В разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ са уредени три фактически състава при наличието на които отговорността на държавата може да бъде ангажирана при незаконно задържане. Първият фактически състав урежда отговорността на държавата при задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, както и домашен арест, когато са били отменени. Вторият фактически състав урежда отговорността на държавата при прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени. Третия фактически състав урежда всички други случаи, в които задържането не е било отменено като незаконно, но държавата отговаря за претърпените от задържания вследствие на него вреди, ако то е било осъществено в нарушение на чл. 5, пар. 1 от КЗПЧОС. Нормата на чл. 5, пар. 1 от Конвенцията прокламира правото на свобода и сигурност, според което, никой не може да бъде лишен от свобода, освен в посочените в букви А-F случаи, сред които по б. С – законен арест на лице с цел да се осигури явяването му пред предвидената от закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление, само в съответствие с процедури, предвидени от закона. В случая ищецът е изложил твърдения, след направения частичен отказ от иск, че е налице незаконно задържане в периода от 06.10.2023 г.- 29.10.2023 г., тъй като е изтекъл максимално допустимия срок на задържането под стража в досъдебното производство. Съдът споделя изводите на първата инстанция, че всъщност периода на незаконно задържане е бил 25.10.2023 г. до 29.10.2023 по следните съображения: Съгласно т.3.2 от ТР № 1/2002 г. на ОСНК срокове по чл. 152, ал. 4 НПК- отм. ( аналогичен на чл.63,ал.4 от сега действащия НПК) се отнасят само за досъдебната фаза на наказателното производство, защото имат както правозащитен, така и дисциплиниращ характер. Затова, когато съдът върне делото на разследващите органи, не започва да тече нов срок, а времето, през което делото е било в съдебната фаза, не се зачита по чл. 152, ал. 4 НПК. Постановките дадени в т.3.2 от ТР №1/2002 г. на ОСНК намират приложение и при действащия НПК, поради което съдът е длъжен да ги отчете при определяне на периода на незаконното задържане. От събраните по делото доказателства се установява, че ищецът е бил задържан на 03.02.2023 г., като максималния срок на задържането му по чл.63,ал.4 от НПК е следвало да изтече на 03.10.2023 г. От събраните по делото доказателства се установява, че наказателното производство водено срещу ищеца е било в своята съдебна фаза в периода от 15.09.2023 г., включително, до 05.10.2023 г., т.е. 21 дена. За този период делото е било в съдебна фаза и той не следва да бъде отчитан по чл.63,ал.4 от НПК. От изложеното следва, че последния ден на законосъобразното задържане на ищеца е бил 24.10.2023 г., като в периода от 25.10.2023 г. до 29.10.2023 г. същият е бил незаконно задържан, а на 30.10.2023 г. е бил освободен с постановление на наблюдаващия прокурор. Съдът не намира за основателни оплакванията на въззивника, че тъй като оригиналите на досъдебното производство никога не са се намирали в СГС след 06.10.2023 г., а били в СГП и 09 РУ- СДВР до 04.12.2023 г., то постановките на ТР №1/2002 г. на ОСНК не намирали приложение, понеже обстоятелството къде се намират оригиналите на досъдебното производство е без значение при определяне на максималния срок на задържане по чл.63,ал.4 НПК. В случая първата инстанция е взела предвид, че съдебната фаза на наказателното производство е била образувана на 15.09.2023 г., с внесения в СРС обвинителен акт и е приключила на 05.10.2023 г., когато съдебното производство е било прекратено, а делото изпратено по компетентност на СГС. Периода от 15.09.2023 г., включително до 05.10.2023 г., включително, се състои от 21 дена. През този период срока на чл.63,ал.4 от НПК не е текъл, поради което правилно СРС е приел, че периода на незаконното задържане е започнал да тече от 25.10.2023 г. Съдът намира, че размерът на присъденото обезщетение е справедлив по смисъла на чл.52 от ЗЗД по следните съображения: В ППВС № 4/68 г. - т. 11 и раздел II от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях практика, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, се приема, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца. Настоящия състав на съда намира, че справедливия размер на обезщетението, което следва да бъде присъдено на ищеца, за периода 25.10.2023 г.- 29.10.2023 г., възлиза на 500 лева- колкото е присъдила и първата инстанция. Съдът, при определяне паричния еквивалент на обезщетението, взе предвид продължителността на задържането, която макар и неголяма ( пет дена), е от естество да предизвика стрес и безпокойство у всяко едно лице. В случая следва да бъдат отчетени и личностните особености на ищеца, които са довели до претърпяване на неимуществени вреди в по- голям обем- същият е страдал от лека форма на умствена изостаналост и интелектуалният му дефицит е повишил нивата на тревожност и страх в сравнение с хора с нормален интелект, поставени в същата ситуация, като за периода. Трябва да бъзе взето предвиди и обстоятелството, че назначената по делото съдебно- психологична експертиза е установила, че ищецът е преминал през мъчителни състояния, включващи срам, страдание и страх от доживотен затвор, като към момента на изследването у ищеца са останали трайно завишени нивата на безпокойство и страх от евентуално ново задържане. При определяне на обезщетението съдът отчете и икономическото състояние в страна към датата на увреждането и обстоятелството, че осъждането на прокуратурата само по себе си съдържа морално удовлетворение и също има ефект на репарация, наред с паричното обезщетение. С оглед на изложеното подадената въззивна жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на първата инстанция потвърдено. По разноските: Съгласно чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. С оглед на неоснователността на подадената въззивна жалба, разноски на въззивника не се дължат. Така мотивиран Софийският градски съд,