Решение № 4717 от 8.7.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 3582/2026 г.

Софийски градски съд08.07.2026reporting judge Румяна Милчева Найденова

Ruling

ПОТВРЪЖДАВА изцяло решение № 3919/27.02.2026г., постановено по гр. д. № 25289/2025г. на СРС, 170 с-в.

ОСЪЖДА “Оптикс” АД, с ЕИК 121722373 да заплати на П. А. Ш., с ЕГН ••••••••••, на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 750 евро, представляваща направените във въззивното производство разноски.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при предпоставките на чл. 280 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

  1. _______________________
  1. _______________________

Grounds

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Оптикс“ АД, чрез адв. П., срещу решение № 3919/27.02.2026г., постановено по гр. д. № 25289/2025г. на СРС, 170 с-в. С обжалваното решение СРС е отменил уволнението на П. А. Ш., с ЕГН ••••••••••, извършено със заповед № 18/ 22.04.2025г., издадена от изпълнителния директор на “Оптикс” АД, с ЕИК 121722373, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. В жалбата са развити доводи за неправилност на решението. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Счита, че съдът не е обсъдил цялостното поведение на страните и не е отчел, че срокът на предизвестието е изтекъл на 29.04.2025г., поради което до тази дата работодателят е имал право да наложи дисциплинарно наказание. Моли решението да бъде отменено и искът да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Претендира разноски. В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: В исковата молба са изложени твърдения, че между страните е съществувало трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор № 98/ 18.08.2017г., по силата на който ищецът е заемал длъжността "Цехов технолог". В трудовия договор страните уговорили срок на предизвестие от три месеца. Посочил е, че на 06.01.2025г. подал молба за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, считано от 10.01.2025г., а в случай, че работодателят не изрази такова, то същата да се приеме за предизвестие по чл. 326 КТ за прекратяване на трудовия договор. Впоследствие ищецът оттеглил това предизвестие. На 22.01.2025г. ищецът подал втора молба за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, считано от 28.01.2025г., като посочил, че в случай, че работодателят не изрази съгласие за прекратяване на трудовия договор, то същата да се счита за предизвестие по чл. 326 КТ за прекратяване на трудовия договор. Със заповед № 18/ 22.04.2025г. работодателят прекратил трудовия договор поради налагане на дисциплинарно наказание "Уволнение". Изложил е съображения за незаконосъобразност на уволнението. Посочил е, че трудовият договор е прекратен с изтичане на срока на предизвестието, тоест най – късно на 22.04.2025г., поради което последващо прекратяване на договора в по- късен момент било невъзможно. В срока по чл. 131 ГПК ответникът е оспорил предявените искове. Навел е твърдения, че ищецът е оттеглил подадената на 06.01.2025г. молба, както и, че срокът за произнасяне от ответника по подадената на 22.01.2025г. от ищеца молба за прекратяване на трудовия договор е изтекъл на 29.01.2025г., откогато е започнало да тече даденото предизвестие. Посочил е, че същото е изтекло след издаване и връчване на заповедта за прекратяване на трудовия договор. Навел е доводи, че датата на връчване на заповедта е релевантна единствено за началото на давностния срок. За да постанови обжалваното решение СРС е приел, че изтичането на срока на предизвестието ще доведе до прекратяването на трудовия договор и в случаите, когато работодателят е предприел действия по налагането на дисциплинарно наказание на работника или служителя, но заповедта за това още не е връчена към този момент. Счел е, че срокът на предизвестието е изтекъл на 23.04.2025г., а заповедта за уволнение е връчена на ищеца на 28.04.2025г., поради което от посочената първа дата трудовото правоотношение между страните се счита прекратено, тъй като при прекратяване без предизвестие трудовият договор се прекратява от момента на получаването на писменото изявление за прекратяването на договора. Поради това е приел, че, първо се е осъществил фактическият състав на основанието за прекратяване на трудовия договор, регламентиран в разпоредбата на чл. 326 КТ (срокът на предизвестието е изтекъл на 23.04.2025г.), като към датата на връчване на оспорената заповед трудовото правоотношение между страните е било прекратено. При тези мотиви е приел, че уволнението на ищеца е извършено незаконосъобразно и е уважил предявения иск. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. С оглед въведените във въззивната жалба оплаквания основният спорен въпрос е кога е прекратено трудовото правоотношение и на коя дата е изтекъл срокът на предизвестието. С подаването на молбата от 22.01.2025г. работникът е упражнил правото си да прекрати трудовия договор, като е отправил писмено предизвестие до работодателя - чл. 326 ал. 1 от КТ. Предизвестието е получено от работодателя на 22.01.2025 г. Съгласно чл. 326, ал. 4 от КТ, срокът му започва да тече от следващия ден – 23.01.2025 г. Следователно тримесечният срок на предизвестието е изтекъл на 23.04.2025 г. Съгласно чл. 335, ал. 2, т. 1 от КТ, трудовият договор се прекратява с изтичането на срока на предизвестието. Ето защо, правоотношението е прекратено, считано от 23.04.2024 г. Действително работодателят има право да упражни дисциплинарната си власт по време на срока на предизвестието, тъй като правоотношението все още съществува. Правното действие на дисциплинарното уволнение обаче настъпва не от датата на издаване на заповедта, а от датата на нейното връчване на работника, съгласно чл. 195 ал. 3 от КТ. В конкретния случай заповедта за дисциплинарно уволнение е връчена на 28.04.2025г. По въпроса за тълкуването на волеизявлението на работник, в което той единствено изразява воля да бъде освободен от заеманата длъжност без да посочва условия на прекратяване и конкретно дали същото представлява молба без правно значение, или предложение по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, или предизвестие по смисъла на чл. 326, ал. 1 КТ и какви са юридическите последици от такава молба, е формирана практика, намерила израз в решение № 82 от 07.02.2024г., постановено по гр.д. № 4133/2023г. по описа на ВКС, IV ГО. В цитираното решение е прието, че преценката какъв е характерът на направено от работника/служителя волеизявление за прекратяване на трудов договор – дали е предложение по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ или е предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ, следва да се извършва от съда във всеки отделен случай въз основа на конкретното съдържание на волеизявлението и на фактите и обстоятелствата по конкретното дело. Посочено е още, че според съдебната практика /решение № 50173/23.03.2023 г. по гр. д. № 4041/2021 г. на IV ГО, решение по гр. д. № 171/2020 г. на ІV ГО, решение по гр. д. № 278/2011 г . на ІV ГО/, когато предложението за прекратяване на трудовия договор е подадено от работник или служител, без в него да са посочени условията на прекратяването, искането следва да се приеме за предизвестие по инициатива на работника или служителя, съгласно чл. 326, ал. 1 КТ. Работникът или служителят не е длъжен да мотивира писменото волеизявление, с което предизвестява работодателя, че едностранно прекратява трудовия договор, на основание чл. 326, ал. 1 КТ. Относно правните последици от подаване на такова предизвестие от страна на работника съдебната практика приема, че с изтичане срока на предизвестието трудовото правоотношение се прекратява, без да е необходимо издаване на някакъв акт от страна на работодателя. В случая депозираната по делото молба от 22.01.2025г. на работника съдържа искане за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, т. 1 КТ, считано от 28.01.2025г. В същата молба изрично е заявено, че в случай, че това предложение за прекратяване по взаимно съгласие не бъде прието, то подадената молба да се счита за предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ. С резолюция от 23.01.2025г. работодателят изрично е посочил „След изтичане на предизвестието“, тоест не е приел искането на служителя за прекратяване от посочената дата по взаимно съгласие. Ето защо, така подадената молба представлява предизвестие по смисъла на чл. 326, ал. 1 от КТ. Тази молба е достигнала до работодателя на 22.01.2025г., видно от поставения входящ номер върху същата. С оглед изложеното се налага извод, че трудовото правоотношение е прекратено от ищеца по реда на чл. 326, ал. 1 от КТ - с изпращане на едностранно заявление до работодателя, получено от последния на 22.01.2025г., и изтичане на уговорения в трудовия договор тримесечен срок на предизвестие. Това изявление отправено до работодателя е основано на законово регламентираното субективно преобразуващо право на работника да предизвика едностранно, независимо от волята на работодателя, изменение на съществуващото правоотношение в посока прекратяването му. Именно защото това право е субективно и преобразуващо и може да бъде упражнено едностранно от работника, то и не са необходими каквито и да било действия на работодателя, както и не е необходимо неговото съгласие във връзка с това, поради което с изтичането на срока на предизвестието, е произвело целеното действие и трудовото правоотношение е било прекратено, считано от 23.04.2025г. И молбата за прекратяване на трудовия договор и изтичането на тримесечния срок на предизвестие са юридически факти, които са настъпили преди прекратяване на правоотношението на соченото от работодателя основание дисциплинарно уволнение, поради което следва да се приеме, че правоотношението е било прекратено именно на основание чл. 326, ал. 1 от КТ – прекратяване от работника с предизвестие. Неоснователни са доводите, изложени във въззивната жалба, че волята на служителя е срокът на предизвестието да започне на тече от 28.01.2025г. Тази дата е посочена като дата на прекратяване само в случай, че работодателят приеме предложеното от служителя прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. Изрично е заявено, че в случай, че молбата му за това не бъде приета, същата да се счита за предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ, като не е посочена конкретна дата, от която да тече това предизвестие, поради което срокът на предизвестието започва да тече от датата на връчване на същото на работодателя. Без правно значение е, че с резолюция от 23.01.2025г. работодателят е посочил „След изтичане срока на предизвестието“, след като не е приел предложението на служителя за прекратяване по взаимно съгласие. Дори обаче и хипотетично да се приеме, че от тази дата следва да тече срокът на предизвестието /което не е така поради изложеното по – горе/, то към датата на връчване на заповедта за уволнение – 28.04.2025г., трудовото правоотношение отново би било прекратено поради изтичане срока на предизвестие. След като към 28.04.2025 г. трудовото правоотношение между страните е било прекратено с оглед подаденото предизвестие и изтичане на предвидения в него срок, то налагането на дисциплинарно наказание "уволнение" след този момент не може да породи правно действие, защото вече не съществува трудово правоотношение и на практика уволнителният акт на работодателя е извършен при вече липсващо субективно право за това. При конкуренция между насрещни волеизявления за прекратяване на трудовото правоотношение, конститутивно действие има това, чийто фактически състав е настъпил по-рано. Работодателят няма право да извърши дисциплинарно уволнение, когато трудовото правоотношение е било прекратено преди това с волеизявление на работника или служителя по чл. 326, ал.1 КТ. В този случай липсва една от кумулативно изискуемите предпоставки за упражняване на потестативното право на работодателя да уволни дисциплинарно работника, а именно съществуващо и непрекратено трудово правоотношение между страните, а връчената заповед за дисциплинарно уволнение след като вече е било прекратено трудовото правоотношение на друго основание е безпредметна. Трудовият договор се счита прекратен при прекратяване с предизвестие след изтичане на предизвестието /чл. 335, ал.2, т.1 КТ/, а при прекратяване със заповед за дисциплинарно уволнение от момента на връчване или получаване на заповедта /чл. 195, ал.3 КТ/. В случая предизвестието е изтекло на 23.04.2025г., поради което трудовият договор е бил прекратен на същата дата на основание чл. 326, ал.1 КТ, а връчената заповед за дисциплинарно уволнение на 28.04.2025г. е безпредметна и като такава е незаконосъобразна, защото не може да се прекрати нещо, което вече е прекратено. Работодателят по делото е изгубил правото си и възможността да наложи дисциплинарно уволнение от момента на прекратяване на трудовия договор на основание чл. 326, ал.1 КТ. По идентичен случай се е произнесъл ВКС с Решение № 20 от 19.02.2018 г. по дело 1822/2017г., III ГО. Поради изложеното по – горе е безпредметно обсъждането на въпроса дали дисциплинарните нарушения, описани в заповедта, са били достатъчни основания за уволнение. С оглед съвпадане крайните изводи на двете инстанции, решението следва изцяло да се потвърди. По разноските: На основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 750 евро, представляваща направените във въззивното производство разноски. Воден от изложеното, съдът

Cited provisions

15