Решение № 529 от 24.6.2026 г. на Районен съд - Хасково по дело № 436/2026 г.

Предявени са обективно съединени искове с правна квалификация чл. 234 ал.1 от Закона за министерство на вътрешните работи /ЗМВР/ и чл.86 ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ от Д. И. М., ЕГН ••••••••••, с адрес: ••••••••••••• против Областна Дирекция на МВР – гр. Хасково, ЕИК/Код по БУЛСТАТ: 129009984, адрес: гр.Хасково, бул.“България“ № 85.

Ищецът твърди, че със Заповед № 8121К-511 от •••• г. е бил назначен като държавен служител в ОД на МВР-Хасково на длъжността Главен юрисконсулт. Със Заповед № 8121К-12721 от •••• е освободен от заеманата длъжност, като към момента на освобождаването от МВР е бил с натрупан непрекъснат трудов стаж в системата от 2 г. и 8 месеца и с определена основна месечна заплата (брутна) в размер на 2912 лева. Към момента на освобождаването си подал заявление към ОД на МВР за изплащане на полагащото му се обезщетение по реда на чл.234, ал.1 ЗМВР, но с писмо с рег. индекс № 812100-23016 от ••••, му било отговорено, че обезщетение по този ред няма да бъде изплатено нито в срока по чл.234, ал.10, нито след изтичането на този срок, тъй като служебното правоотношение на ищеца възникнало, съществувало и е било прекратено по реда на ЗДСл.

Ищецът счита отказът от страна на ОД на МВР-Хасково за незаконосъобразен, както и че ОД на МВР - Хасково следва да бъде осъдено да заплати претендираната сума, поради следните обстоятелства:

Разпоредбата на чл.234, ал.1 ЗМВР предвижда възможност за държавните служители при прекратяване на служебното им правоотношение да получат обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20. В същото време разпоредбата на чл.235, ал.1 ЗМВР предвижда, че при определяне размера на обезщетението по чл.234 се вземат предвид прослужените години като държавен служител, офицер или сержант в МВР; като гражданско лице в МВР по отменения Закон за Министерството на вътрешните работи; като служител по отменения § 19 от ПЗР на ЗИД на ЗИН; на военна служба, с изключение на служилите редовна военна служба като срочно служещи, като съгласно ал.2 на същия законов текст при определяне размера на обезщетението по чл.234 се вземат предвид само прослужените години по ал. 1 без приравнения трудов стаж.

В тази връзка ищецът счита, че правото на обезщетение по реда на чл.234, ал.1 ЗМВР следва да се прилага еднакво както за служители, назначени по реда на ЗДСл, така и по реда на ЗМВР. Това било така, защото държавните служители в МВР изпълняват служба на държавата и техният правен статус, както на всеки държавен служител, се определя от волята на държавата, обективирана в актове на публичното право и в частност на административното. Държавен служител бил конституционно понятие. Правилото на чл. 116, ал. 1 от Конституцията на Република България определяло държавните служители като изпълнители на волята и интересите на нацията. В чл. 2, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл) била дадена легална дефиниция на понятието "държавен служител", а именно това било лице, което по силата на административен акт за назначаване заема платена щатна длъжност в държавната администрация и подпомага органа на държавна власт при осъществяване на неговите правомощия. От своя страна ЗДСл не давал легална дефиниция на понятието "държавна служба". Понятието "държавна служба" било дефинирано и в Решение № 5/1993 г. к. д. № 6/1993 г. на КС, в което се сочело, че "държавната служба е дейност по осъществяване на функциите на държавата. Тази дейност се извършва от името на държавата и за реализиране правомощията на предвидените в Конституцията нейни органи и за нея се предвижда възнаграждение. Това не е дейност, непосредствено свързана с производството на материални ценности. Този най-общ смисъл на понятието "държавна служба" обаче не изключва и особеностите, с които то се употребява в Конституцията и които то придобива в зависимост от конкретното си систематично място и от съответния правен институт, с който е пряко свързано". Държавната служба била институция на държавата и имала за основно предназначение да реализира държавната политика, държавните интереси, както и обществения интерес, представен в държавната политика. Функционирането на държавната служба било свързано с упражняването на държавна власт и при осъществяването й винаги се действало от името на държавата, и затова държавната служба била израз на държавно-властнически правомощия, и нейното нормално функциониране се гарантирало от държавната власт, като при нужда за целите на изпълнение на задачите на държавната служба можело да се прибегне и до държавна принуда. Държавните служители в МВР били част от конституционното

понятие "държавен служител". (ТР № 2/26.02.2014 г. на ОС на ВАС). Длъжностите, които се заемали от държавните служители, се определяли в Единен класификатор на длъжностите в администрацията, който се приема от Министерския съвет и се обнародва в държавен вестник ". Във функционален аспект понятието за държавна служба в МВР трябвало да се разглежда като особен вид държавна дейност за осъществяване на функции от органите на МВР по защита на националната сигурност, противодействието на престъпността и осигуряването на обществения ред. Статутът на служителите на МВР включвал техните права, задължения и техните ограничения на права. Право на законодателя било по целесъобразност да изменя правната рамка с оглед настъпили съществени изменения в обществените отношения, като преходът следвало да е плавен и да не засяга придобити права и интереси. Законодателят не можел да бъде ограничен да не променя законоустановени права и свободи, защото така не би могъл да адаптира правото към изменящите се обществени отношения. Правовата държава във формален смисъл била държавата на правната сигурност, което на свой ред предполагало законите да са ясни, точни и непротиворечиви (в този смисъл били Решение № 1 от 27.01.2005 г. по к. д. № 8/2004 г.; Решение № 7 от 16.06.2005 г. по к. д. № 1/2005 г.; Решение № 4 от 11.03.2014 г. по к. д. № 12/2013 г. и др.). Държавната служба в МВР обединявала два правни режима на служителите - административно правен /държавно-служебен/ и трудово правен. Последната била особен вид държавна дейност за осъществяване функциите на държавата чрез предоставени правомощия на органи на МВР, реализиращи управлението по защитата на националната сигурност, противодействието на престъпността и осигуряването на обществения ред, структурирани в администрацията за вътрешен ред и сигурност. От цялостното съдържание на разпоредбите, уреждащи статута на държавните служители в МВР, било видно, че законодателят се е стремил да съхрани придобития статут и произтичащите от него права и да уреди последиците от възникването на правоотношенията по ЗДСл за попадащите в обхвата на измененията държавни служители на МВР съобразно принципа на материална справедливост като елемент на правовата държава.

Според разпоредбата на чл. 234 ал.1 ЗМВР при прекратяване на служебното правоотношение държавните служители имат право на обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20. Чл. 235, ал.1 гласял, че при определяне размера на обезщетението по чл. 234 се вземат предвид прослужените години: 1. като държавен служител, офицер или сержант в МВР. Изричния текст на чл. 1 ЗМВР, имащ характер на обща разпоредба, определяща предметния обхват на закона, предвиждал, че този същият урежда принципите, функциите, дейностите, управлението и устройството на МВР и статута на служителите в него, поради което останалите текстове на същия следва да се тълкуват с оглед и във взаимовръзка с тази разпоредба. Ето защо и разпоредбата на чл. 142, ал. 4 ЗМВР, която предвиждала, че ЗМВР статутът на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 се урежда със ЗДСл, следвало да се тълкува във връзка с чл. 1 ЗМВР, чл. 56, чл. 151 ЗМВР и др., като общите разпоредби относно статута на служителите на МВР следвало да се прилагат по отношение на служители по чл. 142, ал.1, т. 2 ЗМВР. Изключването изцяло на статута на държавните служители по чл. 142, ал.1, т. 2 ЗМВР от приложното поле на този закон би противоречало на основните принципи на управление на държавната служба в МВР. Обстоятелството, че правният статус на държавните служители по чл. 142, ал.1, т. 2 се урежда и от ЗДСл , а не само в ЗМВР, не означавало, че по същността си те са някаква категория служители на държавата извън останалите, които изпълняват държавна служба в МВР.

Разпоредбата на чл. 234, ал. 1 ЗМВР предоставяла правото на обезщетение за прослужено работно време за всички служители в МВР, назначени по реда на ЗМВР и ЗДСл, като законът не делегирал на министъра на вътрешните работи да може да определя и кои лица следва да се възползват от това си право. На държавните служители в МВР, чийто статут се урежда и от ЗДСл, не било отречено правото да са със статут на служители на държавна служба в МВР, чието функциониране е свързано с упражняването на държавна власт. Следвала да се има предвид и практиката на Конституционния съд, който още с Решение № 3 от 07.03.1998 г. по к. д. № 1/ 1998 г. приел, че "изобщо е неоправдано офицерите и сержантите от МВР да бъдат третирани различно от останалите държавни служители". Ето защо по отношение и на държавните служители по реда на ЗДСл била приложима разпоредбата на чл. 234, ал. 1 ЗМВР. Това се подкрепяло и от обстоятелството, че ЗДСл е общ закон за държавната служба в администрацията. При конкуренция на норми приложение намирал принципът 1ех specialis derogat legi generali – специалният закон дерогира общия в частта, в която съдържа специална уредба. Нормата на чл. 142, ал. 4 ЗМВР не изключвала приложението на ЗМВР спрямо служителите по т. 2, а установявала субсидиарно приложение на ЗДСл, само при липса на уредба в ЗМВР („доколкото в този закон не е предвидено друго"). Следователно, когато ЗМВР съдържа конкретна правна норма относно определено възнаграждение, тя имала предимство пред общата уредба на ЗДСл. Това означавало, че ЗДСл не може да бъде тълкуван като основание за отричане на право, изрично установено в специалния закон, освен ако самият специален закон ясно и недвусмислено дерогира собствената си уредба, чрез изрично изключване или ограничение - каквото в случая не било налице. Тази конструкция съответствала на разясненията в ТР № 1/2024 г., че „изключване изцяло" на служителите по т. 2 от приложното поле на ЗМВР по отношение на права, предоставени общо на служителите/държавните служители в МВР, би противоречало на статутната функция на ЗМВР като специален закон за МВР. Акцентът в мотивите бил върху правилното тълкуване на чл. 142, ал. 4 ЗМВР като субсидиарна норма, а не като основание за „общо изключване". Макар ТР № 1/2024 г. да било постановено по конкретен въпрос за храна/левова равностойност по чл. 181, ал. 1 ЗМВР, мотивите му съдържали общозначима теза, че ЗМВР е закон, който урежда статута на служителите в МВР (чл. 1 ЗМВР) и отделни статутни права по него не могат да се "изключват" само с позоваване на чл. 142, ал. 4 ЗМВР и общия режим на ЗДСл, когато самата материалноправна норма на ЗМВР предоставя правото без да разграничава категориите служители. Обстоятелството, че правният статус на служителите по т. 2 се урежда и от ЗДСл, не означавало, че те са „категория извън останалите", която може да бъде лишавана от статутни гаранции, предвидени за служителите в МВР. Съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ тълкувателните решения били задължителни за съдилищата и те са длъжни да прилагат тълкуваната норма в смисъла, посочен в тълкувателния акт. От гореизложеното следвало, че чл. 234, ал. 1 ЗМВР е специална статутна норма и се отнасяла до служителите в МВР без изрично ограничение по категории; чл. 142, ал. 4 ЗМВР въвеждал субсидиарност на ЗДСл, но не дерогирал специалните права по ЗМВР.

При тези доводи се иска от съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 5824 лева или 2977,76 евро, ведно със законната лихва, считано от датата на освобождаването му от длъжност, представляваща неизплатено обезщетение на основание чл.234 ал. 1 ЗМВР при прекратяване на служебно правоотношение за срок от 2 прослужени години в системата на МВР.

Ответникът оспорва основателността на предявените искове. Не се оспорва обстоятелството, че ищецът Д. И. М. е бил служител на ОД на МВР - Хасково. На •••• г. той е бил назначен за държавен служител на длъжност главен юрисконсулт в сектор „Координация, административно и правно обслужване и човешки ресурси" към отдел „Административен" при Областна дирекция на МВР-Хасково със заповед № 8121К-511/•••• г. на основание чл.9, във връзка с чл.81а от Закона за държавния служител и сключено споразумение peг. № 8121К-337/•••• г., считано от •••• г.

Ищецът бил преназначаван на следните длъжности:

-ВПД началник на сектор „Обществени поръчки" при Главна дирекция „Национална полиция"-МВР със заповед № 8121К-3868/•••• г. на основание чл.82а, ал.1 и ал.2 от Закона за държавния служител, считано от 25.05.2022 г. Прекратено е било временното преназначаване на длъжност началник на сектор „Обществени поръчки" при Главна дирекция „Национална полиция"- МВР със заповед № 8121К-5191/•••• г. по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, считано от ••••.;

-главен юрисконсулт в сектор „Координация, административно и правно обслужване и човешки ресурси" при Областна дирекция на МВР-Хасково със заповед № 8121К-5192/•••• г. на основание чл.82, ал.1 от Закона за държавния служител, считано от ••••.;

• ВПД началник на сектор „Обществени поръчки" при Главна дирекция „Национална полиция"-МВР със заповед № 8121К-5193/•••• г. на основание чл.82а, ал.1 и ал.2 от Закона за държавния служител, считано от ••••. Прекратено е било временното преназначаване на длъжност началник на сектор „Обществени поръчки" при Главна дирекция „Национална полиция"- МВР със заповед № 8121К-10256/24.08.2022 г. по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, считано от ••••.

Прекратено било и служебно правоотношение на държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 от Закона за Министерството на вътрешните работи на длъжност главен юрисконсулт в сектор „Координация, административно и правно обслужване и човешки ресурси" при Областна дирекция на МВР- Хасково със заповед № 8121 К-12721 /••••, считано от ••••., на основание 106, ал. 1, т. 2 и чл. 108 от Закона за държавния служител.

Поради неоснователност на иска по чл. 234, ал. 1 ЗМВР, неоснователно се явявало и искането за лихва, както и че същата се дължи от датата на освобождаването. Обезщетението по чл. 234, ал. 1 ЗМВР се изплащало в тримесечен срок от датата на прекратяване на служебното правоотношение, съгласно ал. 10 на същата разпоредба. Предвид на това, при неизплащане в законовия срок, лихва би могла да се дължи считано от деня, следващ изтичане на тримесечния срок.

Изложено е в отговора от фактическа страна, че служебното правоотношение на ищеца Д. И. М. като държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР на длъжност главен юрисконсулт в сектор „Координация, административно и правно обслужване и човешки ресурси" на ОД на МВР - Хасково е възникнало на основание чл. 81а от ЗДСл. и сключено споразумение peг. № 8121К-337/•••• г., считано от •••• г. Същото е било прекратено със заповед № 8121К-12721/••••, считано от ••••., на основание 106, ал. 1, т. 2 и чл. 108 от Закона за държавния служител. Правоотношението възникнало от самото начало и е било прекратено по реда на ЗДСл. В тази връзка от правна страна се излага, че законът изрично посочвал кои служители имат правото на обезщетение по чл. 234, ал. 1 ЗМВР като статутът на държавните служители по ал. 1, т. 2 се уреждал със Закона за държавния служител (ЗДСл) и с чл. 56, чл. 151, ал. 1 и 7, чл. 156, ал. 4, чл. 181, ал. 3, чл. 182, чл. 185, ал. 1, чл. 186а, чл. 189, ал. 1, т. 7, чл. 190, ал. 2, чл. 191, 233, 238, ал. 1- 3 и 5, чл. 239, ал. 1, т. 1 и ал. 2, чл. 245а, чл. 247, ал. 1 и 4 и чл. 247а, ал. 1, 3 и 4 от същия закон. Видно било от разпоредбата на чл. 142, ал. 4 ЗМВР, че към служебното правоотношение на Д. М. бил приложим ЗДСл, а не ЗМВР. Съгласно преходните и заключителните разпоредби към ЗМВР, (обн. - ДВ, бр. 81 от 2016 г., в сила от 01.01.2017 г., доп. - ДВ, бр. 98 от 2016 г., в сила от 01.01.2017 г., доп. - ДВ, бр. 58 от 2017 г., изм. - ДВ, бр. 97 от 2017 г., в сила от 01.01.2018 г.), § 69. (в сила от 01.02.2017 г.) (1) Служебните правоотношения на държавните служители в МВР, за които се прилага § 86 от Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи (ДВ, бр. 14 от 2015 г.) и които към датата на влизане в сила на този закон заемат длъжности за държавни служители с висше образование и притежавaщи висше образование, с изключение на тези от Медицинския институт на Министерството на вътрешните работи и на тези по § 70, ал. 1, т. 1, се преобразуват в служебни правоотношения по Закона за държавния служител, считано от датата на влизане в сила на този закон. Съгласно § 71, ал. 1 от същия закон, при прекратяване, независимо от основанието, на служебните или трудовите правоотношения на служителите по § 69 и 70 се изплаща обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20, и по чл. 234, ал. 5 от Закона за Министерството на вътрешните работи. Тези разпоредби обаче не били приложими в конкретния случай, тъй като служебното правоотношение на ищеца възникнало след влизане в сила на ЗИДЗМВР (Обн. - ДВ, бр. 81 от 2016 г., в сила от 01.01.2017 г.). Съгласно § 72, ал. 1 от същия закон, когато при прекратяване на служебното правоотношение на лицата по § 69 се дължи обезщетение по чл. 106, ал. 3 от Закона за държавния служител, то се изплаща заедно с обезщетението по §71, като общият им размер не може да надвишава 20 основни заплати. В случаите, когато е налице превишение над 20 основни заплати, се намалява обезщетението по чл. 106, ал. 3 от Закона за държавния служител. Следователно законът изрично правел разграничение при определяне обезщетението за прослужено време, когато служебното правоотношение е възникнало по реда на ЗМВР, а в последствие преобразувано и прекратено по ЗДСл, и когато е възникнало и прекратено само по ЗДСл.

Освен горното се сочи в отговора, че поради неспазен срок на предизвестие за периода от ••••. до 26.10.2024 г. на ищеца е било изплатено парично обезщетение по реда на чл. 106, ал. 4 от ЗДСл. Съгласно действащият ЗДСл, поради прекратяване на служебните правоотношения по реда на чл. 106, ал. 1, т. 2, т.е. при съкращаване на длъжността, на Д. М. е било изплатено на обезщетение за времето, през което е останал без работа, но за не повече от два месеца, при представен документ удостоверяващ постъпване на работа при друг работодател.

Посочено е, че ищецът Д. М. от постъпването си в ОДМВР Хасково до прекратяване на служебните правоотношения попада под разпоредбата на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, а съгласно чл. 142, ал. 4 статута на тези държавни служители се урежда със Закона за държавния служител. Предвид гореизложеното, ответникът счита, че не са налице законовите основания за изплащане на обезщетение по чл. 234, ал. 1 ЗМВР на държавен служител с възникнало и прекратено правоотношение само по ЗДСл.

Предвид гореизложеното се иска да бъде постановено решение, с което да се отхвърли насочената искова претенция срещу ОД на МВР – Хасково. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение, а в случай, че се претендира адвокатско възнаграждение и същото надвишава минимално определения размер в Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, е направено възражение за прекомерност.

Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, събраните по делото доказателства и становищата на страните, съобразно чл.235 ал.2, вр. чл.12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Липсва спор по делото, а и се установява от представените от страните и приети писмени доказателства, че със заповед № 8121К-511/•••• г. на министъра на МВР на основание чл.9, във връзка с чл.81а от Закона за държавния служител и сключено споразумение peг. № 8121К-337/•••• г. (по описа на МВР) между министъра на вътрешните работи, кмета на община Чирпан и ищеца Д. И. М. – юрисконсулт в Общинска администрация гр. Чирпан, считано от •••• г. той е бил назначен за държавен служител на длъжност „Главен юрисконсулт“ в сектор „Координация, административно и правно обслужване и човешки ресурси" към отдел „Административен" при Областна дирекция на МВР-Хасково.

Със заповед № 8121К-3868/•••• г. на министъра на МВР, на основание чл.82а, ал.1 и ал.2 от Закона за държавния служител, считано от 25.05.2022 г. ищецът е временно преназначен на длъжност „Началник на сектор „Обществени поръчки" при Главна дирекция „Национална полиция"-МВР. Със заповед № 8121К-5191/•••• г. на ВПД Административен секретар на МВР относно прекратяване на временното преназначаване на длъжност на държавен служител по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, считано от ••••. е прекратено временното преназначаване на ищеца на длъжност „началник на сектор „Обществени поръчки" при Главна дирекция „Национална полиция"-МВР“.

Със заповед № 8121К-5192/•••• г. на ВПД Административен секретар на МВР, на основание чл.82, ал.1 от Закона за държавния служител, считано от ••••., ищецът е преназначен на длъжност „Главен юрисконсулт в сектор „Координация, административно и правно обслужване и човешки ресурси" при Областна дирекция на МВР-Хасково.

Със заповед № 8121К-5193/•••• г. на ВПД Административен секретар на МВР, на основание чл.82а, ал.1 и ал.2 от Закона за държавния служител, считано от ••••. ищецът е бил временно преназначен на длъжност „Началник на сектор „Обществени поръчки" при Главна дирекция „Национална полиция"-МВР“. Временното преназначаване на длъжност на държавен служител по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР спрямо ищеца е прекратено със заповед № 8121К-10256/24.08.2022 г. на ВПД Административен секретар на МВР, считано от ••••.

Със заповед № 8121К-12721/•••• на министъра на МВР, считано от ••••., на основание 106, ал. 1, т. 2 и чл. 108 от Закона за държавния служител, служебното правоотношение на ищеца като държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 от Закона за Министерството на вътрешните работи на длъжност главен юрисконсулт в сектор „Координация, административно и правно обслужване и човешки ресурси" при Областна дирекция на МВР-Хасково е прекратено. В заповедта е разпоредено на основание чл.61 ал.2 от ЗДСл, на служителя да се изплатят полагащите се обезщетения, както и на основание чл.106 ал.4 ЗДСл да се изплати обезщетение в размер на основната заплата за неспазения срок на предизвестието.

Не е полемично на следващо място обстоятелството, а и същото е видно от представената както от ищеца, така и от ответника заповед № 8121К- 6072/09.05.2024 г. на ВПД Административен секретар на МВР, че размерът на основната месечна заплата на ищеца, към датата на прекратяване на служебното правоотношение е 2912 лева.

С писмо рег. № УРИ 272000-21139 от 14.10.2024 г. на ответника ОД МВР _ Хасково, ищецът е уведомен, във връзка със заявление с вх. № 272000- 20571/08.10.2024 г., че длъжността, която е заемал същия до 30.04.2024 г. не попада в обхвата на разпоредбите на чл.234 и чл.235 ал.1 от ЗМВР.

Съгласно представените от ответника две справки - Справка с рег. № 272р-25387/15.10.2024 г. на ОД МВР – Хасково за изпращане на парично обезщетение, на основание чл. 106, ал. 4 от ЗДСл, при неспазен срок на предизвестие за периода ••••. до 26.10.2024 г. включително и Справка с рег. № 272р-4642/14.02.2025 г. на ОД МВР – Хасково за изпращане на парично обезщетение, на основание чл. 106, ал. 2 от ЗДСл, в периода ••••. до 30.11.2024 г. включително, двумесечен срок след прекратяване на служебните правоотношения, на ищеца Д. И. М. са начислени обезщетения в размер на 2165,01 лева по чл. 106, ал. 4 от ЗДСл и 3184,46 лева – по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 234 ал.1 ЗМВР и чл.86 ал.1 ЗЗД, които са процесуално допустими.

Разгледани по същество, исковете се явяват изцяло неоснователни, като съображенията за това са следните:

Липсва спор по делото, а и от описаните по – горе писмени доказателства се установява, че считано от •••• г. до ••••. ищецът е бил държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 от Закона за Министерството на вътрешните работи при ответника, като е заемал последователно длъжностите главен юрисконсулт в сектор „Координация, административно и правно обслужване и човешки ресурси" към отдел „Административен" при Областна дирекция на МВР-Хасково, Началник на сектор „Обществени поръчки" при Главна дирекция „Национална полиция"- МВР“ и главен юрисконсулт в сектор „Координация, административно и правно обслужване и човешки ресурси" при Областна дирекция на МВР- Хасково. Служебното правоотношение на ищеца Д. И. М. е възникнало на основание чл. 81а от ЗДСл и сключено споразумение peг. № 8121К-337/•••• г., считано от •••• г. Същото е прекратено със заповед № 8121К-12721/••••, считано от ••••., на основание 106, ал. 1, т. 2 и чл. 108 от Закона за държавния служител. Следователно правоотношението е възникнало и е прекратено по реда на ЗДСл.

Съгласно чл. 142, ал.1 ЗМВР служителите на МВР са: 1. държавни служители – полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението; 2. държавни служители и 3. лица, работещи по трудово правоотношение. Чл. 142, ал.4 ЗМВР предвижда, че статутът на държавните служители по ал. 1, т. 2 се урежда със Закона за държавния служител и с чл. 56, чл. 151, ал. 1 и 7, чл. 156, ал. 4, чл. 181, ал. 3, чл. 182, чл. 185, ал. 1, чл. 186а, чл. 189, ал. 1, т. 7, чл. 190, ал. 2, чл. 191, 233, 238, ал. 1 – 3 и 5, чл. 239, ал. 1, т. 1 и ал. 2, чл. 245а, чл. 247, ал. 1 и 4 и чл. 247а, ал. 1, 3 и 4 от този закон.

Разпоредбата на чл.234, ал.1 ЗМВР предвижда възможност за държавните служители при прекратяване на служебното им правоотношение да получат обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20, а според чл.235, ал.1 ЗМВР - при определяне размера на обезщетението по чл.234 се вземат предвид прослужените години като държавен служител, офицер или сержант в МВР; като гражданско лице в МВР по отменения Закон за Министерството на вътрешните работи; като служител по отменения § 19 от ПЗР на ЗИД на ЗИН; на военна служба, с изключение на служилите редовна военна служба като срочно служещи, като съгласно ал.2 на същия законов текст при определяне размера на обезщетението по чл.234 се вземат предвид само прослужените години по ал. 1 без приравнения трудов стаж.

Според настоящия съдебен състав, правната рамка, уреждаща статута на държавните служители по чл.142 ал.1 т. 2 ЗМВР, какъвто безспорно е бил ищецът, изключва възможността същият да претендира обезщетение по чл.234, ал.1 ЗМВР за двете прослужени години при ответника. Служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР са „държавни служители“, но техният статут се урежда от Закона за държавния служител и само от изрично изброени разпоредби на ЗМВР. В изброяването на чл. 142, ал. 4 ЗМВР са посочени чл. 233, чл. 238, чл. 239 и др., но не са посочени чл. 234 и чл. 235 ЗМВР. Разпоредбите на чл.234 ЗМВР и чл.235 ЗМВР не са включени в препращането на чл. 142, ал. 4 ЗМВР, поради което те не формират част от приложимия служебен статут по отношение на тази категория служители.

Тук е мястото да се посочи, с оглед позоваването от страна на ищеца на мотивите на ТР № 1/27.11.2024 г. на ОСГК на ВКС, във връзка с обосноваване на претенцията си, че то касае правото на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР на безплатна храна или левовата равностойност по чл. 181, ал. 1 ЗМВР, а не обезщетенията при прекратяване на служебното правоотношение. Посоченият тълкувателен акт не обосновава право на обезщетение по чл. 234 ЗМВР при съкращаване на длъжността на държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Това е така, тъй като предметът на ТР № 1/2024 г. на ОСГК на ВКС е ограничен до чл. 181, ал. 1 ЗМВР. ВКС е постановил, че държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР имат право да им се осигурява безплатна храна или да им се заплаща левовата равностойност по чл. 181, ал. 1 ЗМВР. Тълкувателното решение не разглежда и не тълкува правото на обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение. Мотивите на ТР също са специфични и касаят единствено предвидено в чл.181 ал.1 ЗМВР право на посочената категория държавни служители в МВР. ВКС приема приложимост на чл. 181, ал. 1 ЗМВР, защото тази норма предоставя правото на храна на „служителите на МВР“ и не прави разграничение между категориите служители. Изводът е изрично мотивиран с общия характер на правото по чл. 181, ал. 1 ЗМВР и със систематично тълкуване на ЗМВР относно статута на служителите в МВР. С ТР № 1/27.11.2024 г. на ОСГК на ВКС не се въвежда общ принцип, че всички обезщетения по ЗМВР се прилагат и към служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР.

В случая, по отношение на ищеца, след прекратяване на служебното му правоотношение, са приложими обезщетенията, предвидени в ЗДСл. При съкращаване на длъжността, органът по назначаването може да прекрати служебното правоотношение с едномесечно предизвестие по чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл, като в този случай служителят има право на обезщетение за времето, през което е останал без работа, но за не повече от два месеца, съгласно чл. 106, ал. 2 ЗДСл. При неспазване на срока на предизвестие от органа по назначаването на държавния служител се дължи обезщетение в размер на основната заплата за неспазения срок на предизвестието – чл.106, ал. 4 ЗДСл. По настоящото дело са представени от страна на ответника доказателства за това, че и двата вида обезщетения са били начислени и изплатени на ищеца, а именно - в размер на 2165,01 лева по чл. 106, ал. 4 от ЗДСл и в размер на 3184,46 лева – по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл.

Изключение от посоченото положение е предвидено за преобразуваните правоотношения по § 69 и § 70 ПЗР на ЗИДЗМВР, но то не обхваща настоящия случай, доколкото служебното правоотношение на ищеца е възникнало след влизане в сила на ЗИДЗМВР (обн. - ДВ, бр. 81 от 2016 г., в сила от 01.01.2017 г.) Съгласно § 69 ПЗР на ЗМВР, в сила от 01.02.2017 г., служебните правоотношения на държавните служители в МВР, за които се прилага § 86 от Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи (ДВ, бр. 14 от 2015 г.) и които към датата на влизане в сила на този закон заемат длъжности за държавни служители с висше образование и притежавaщи висше образование, с изключение на тези от Медицинския институт на Министерството на вътрешните работи и на тези по § 70, ал. 1, т. 1, се преобразуват в служебни правоотношения по Закона за държавния служител, считано от датата на влизане в сила на този закон. Съгласно § 71, ал. 1 от същия закон, при прекратяване, независимо от основанието, на служебните или трудовите правоотношения на служителите по § 69 и 70 се изплаща обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20, и по чл. 234, ал. 5 от Закона за Министерството на вътрешните работи. В този смисъл основателни се явяват доводите на ответника, че законът прави разграничение при определяне обезщетението за прослужено време, когато служебното правоотношение е възникнало по реда на ЗМВР, а в последствие преобразувано и прекратено по ЗДСл, и когато същото е възникнало и прекратено само по ЗДСл.

По изложените съображения съдът намира, че предявеният иск по чл. 234 ал.1 ЗМВР се явява неоснователен, поради което следва да бъде отхвърлен.

Предвид обусловеността на акцесорния иск по чл.86 ал.1 ЗЗД от изхода на спора по главния иск и доколкото съдът намира същия за неоснователен и недоказан, следва да се отхвърли и обусловения от него иск. Тук само за пълнота следва да се посочи, че в принципен план обезщетението по чл.234 ал.1 ЗМВР, съгласно изричната разпоредба на чл.234, ал.10 ЗМВР, се изплаща в тримесечен срок от датата на прекратяване на служебното правоотношение, в случая от ••••., т.е. ответникът би изпадал в забава от деня, следващ този на изтичане на посочения тримесечен срок, а именно от 02.01.2025 г., а не както претендира ищецът, считано от датата на освобождаването му от длъжност.

При този изход на делото на ищеца не се дължат разноски. Същият обаче не е освободен от заплащането на юрисконсултско възнаграждение, поради което и на основание чл. 78 ал.3, вр. ал. 8 ГПК, с оглед отхвърлянето на исковете му изцяло, следва в полза на ответника да бъде присъдено такова, предвид своевременно направеното искане. В настоящото производство ответникът се е представлявал от юрисконсулт и е направил искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на основание чл. 78 ал. 8 ГПК, вр. чл.37 от Закона за правната помощ /ЗПП/, вр. чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ на 200 лева /102,26 евро/, като взе предвид конкретната фактическа и правна сложност на делото, приключване разглеждане на делото в едно съдебно заседание и извършените процесуални действия от процесуалния представител на ответника.

Предвид характера на настоящото производство и на основание чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК ищецът не дължи заплащане на държавна такса и разноски за предявените искове. На основание чл.78, ал.6 ГПК и в тежест на ответника не следва да се възлага такава.

На следващо място, съдът съобрази, че с определение № 748/28.04.2026 г., постановено в закрито съдебно заседание, съдът на основание чл. 140а, ал. 1 и ал. 2 ГПК, е задължил страните лично да участват в информационна среща за процедура по медиация, в срок до 05.06.2026 г. От представените от координатора по съдебната медиация към ОС - Хасково документи се установява, че на проведената информационна среща са присъствали лично и двете страни, кат о ответникът се е представлявал от юрисконсулт, но не е постигнато споразумение. В този случай, по аргумент от разпоредбата на чл. 78а ал. 1 ГПК, разноските за информационна среща за процедура по медиация, остават за сметка на бюджета на съда.

С оглед Закона за въвеждане на еврото в Република България, обн. ДВ, бр.70 от 20.08.2024 г., в сила от 01.01.2026 г., всички присъдени суми, в това число разноски, следва да бъдат превалутирани в евро, предвид смяната на националната валута /лев/ с евро, считано от 01.01.2026 г., като бъдат преизчислени по официалния фиксиран курс /1 евро е равно на 1.95583 лева/.

Мотивиран от горното, съдът