Решение № 12390 от 29.9.2026 г. на Административен съд - Варна по дело № 1573/2026 г.

Производството е по реда на чл. 197, ал. 2 – 4 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) и чл. 145 и сл. от АПК, във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. Образувано е по жалба с вх. № 10766/22.05.2026г., подадена от С. Д. Д., с [ЕГН], от с. Добрина, област Варна, чрез адвокат Б. Й. срещу Решение № 100 от 13.05.2026г. на Директора на ТД на НАП, с което на осн. чл. 197, ал. 1 от ДОПК е потвърдено Постановление за налагане на предварителни обезпечителни мерки №С260003-023-0001431/30.04.2026г. издадено от публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП гр. Варна, срещу С. Д. Д.. В жалбата се излагат съображения за немотивираност, незаконосъобразност и противоречие на обжалваното решение с материалния и процесуалния закон, както и несъответствие с целта на закона. Жалбоподателят заявява, че в случая липсват, каквито и да било мотиви относно необходимостта от налагане на предварителни обезпечителни мерки. Пояснява, че бланкетно е преповторена разпоредбата на чл. 121, ал. 1 ДОПК. Сочи, че основният довод на НАП, че „не е установено притежавано движимо и/или недвижимо имущество“ е недостатъчен. Твърди, че органа по приходите не е установил действия на лицето по укриване или разпореждане с имущество, които да застрашават интереса на фиска. Изложени са съображения, че с наложеният запор върху всички банкови сметки на лицето е нарушен принципа за съразмерност по чл. 6 от АПК и чл. 121, ал. 3 ДОПК. Пояснява, че с тази мярка е възпрепятстван да получава доходи, да извършва плащания и да посреща ежедневните си нужди. Навежда доводи, че предполагаемото задължение в размер на 17 469 евро е посочен без да бъде обоснован, като не е разграничено главното задължение и лихвите, с което е нарушен чл. 196, ал. 1, т. 5 ДОПК. Оспорва изводите на Директора на ТД на НАП Варна, че публичният изпълнител действа в условията на обвързана компетентност. Твърди, че публичният изпълнител е длъжен да извърши самостоятелна проверка за наличието на законовите предпоставки по чл. 121, ал. 1-3 ДОПК, включително и за съразмерността на мярката. По така изложените доводи е формулирано искане за отмяна на оспорения акт. Претендира присъждане на направените по делото съдебно деловодни разноски. Ответникът – Директор на ТД на НАП – Варна, чрез процесуален представител Р. Г. – главен юрисконсулт, в депозирано писмено становище с. д. № 18060/24.08.2026 г., оспорва жалбата като неоснователна и счита оспореното решение за правилно и законосъобразно. Твърди, че предвид извършена в ТД на НАП Варна данъчна ревизия, възложена със ЗВР № Р-03000325006084-020-002/04.02.2026 г. и Мотивирано искане за предварително обезпечаване на задължения за налагане на ПОМ № Р-03000325006084-039-002/29.04.2026 г. от публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ е издадено ПНПОМ с изх. №С260003-023-0001431/30.04.2026 г. Твърди, че обезпечителната мярка е наложена на основание чл. 121, ал. 1 от ДОПК. Преценка за наличие на предпоставките по чл. 121, ал. 1 ДОПК се прави с оглед очаквания размер на задълженията, като техния окончателен размер ще бъде определен при издаване на ревизионния акт, като е възможно с оглед събраните доказателства в хода на ревизионното производство, да не се стигне до установяване на публични задължения. Това показва привременния характер на предварителните обезпечителни мерки, като предназначението им е да гарантират събирането на публичните вземания. Изложени са съображения, че публичният изпълнител не е контролен орган на ревизиращия орган по приходите и не може да оспорва неговото предположение. Сочи, че необходимостта от налагането на обезпечителни мерки е обоснована от големия размер на предполагаемото публично вземане и за предотвратяване извършването на сделки и действия с имуществото на ревизираното лице, вследствие на което събирането на задълженията ще бъде невъзможно или ще се затрудни значително. Опровергава твърдението за нарушение на чл. 6 от АПК, с довода, че размерът на паричното вземане от банка, върху която е наложена ПОМ напълно съответства на предполагаемия размер на бъдещия дълг, подлежащ на установяване с ревизионния акт. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В условията на евентуалност е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът, след като обсъди доказателствата по делото, доводите на страните и след преценка на законосъобразността и обосноваността на оспорения административен акт, приема за установено от фактическа страна следното: Спрямо жалбоподателя е възложена ревизия със ЗВР № Р-03000325006084-020-002/04.02.2026 г. за установяване на задължения по ЗДДФЛ, КСО и ЗЗО. С Постановление с изх. № С260003-023-0001431/30.04.2026 г. на основание чл. 121, ал. 1 от ДОПК е наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, депозити, както и вложени вещи в трезори, включително съдържанието на касети и суми, предоставени за доверително управление или върху налични и постъпващи суми по платежни сметки, открити при доставчик на платежни услуги в размер на 17 469 евро, върху вземания от „Банка ДСК“ АД, „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, „Уникредит Булбанк“ АД, „Изипей“ АД. Постановлението е издадено във връзка с постъпило мотивирано Искане с № Р-03000325006084-039-002/29.04.2026 г. от орган по приходите Р. М. М.. На основание чл. 202, ал. 2 от ДОПК са издадени запорни съобщения с изх. №С260003-003-0029682/30.04.2026 г. до „Изипей“ АД. Издадено е запорно съобщение с изх. №С260003-003-0029683/30.04.2026 г. до „УниКредит Булбанк“ АД, като с писмо от 04.05.2026 г. е отговорено, че сметките са запорирани, както и че има наложени запори от други съдебни/публични изпълнители, НОИ, АМ. Издадено е запорно съобщение с изх. № С260003-003-0029684/30.04.2026 г. до „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, като е постъпил отговор от 04.05.2026 г., че запорът е наложен и има наложени предходни запори, а по банковите сметки няма наличност. Издадено е запорно съобщение с изх. № С260003-003-0029685/30.04.2026 г. до „Банка ДСК“ АД, като е постъпил отговор от 04.05.2026 г., че запорът е наложен върху вземанията на лицето по посочените сметки. Пояснено е, че върху вземането на длъжника има и други претенции – ТД на НАП Варна, залог в полза на Банка ДСК. В хода на административното обжалване решаващият орган се е произнесъл с Решение № 100/13.05.2026 г., предмет на оспорване в настоящото производство. Органът е приел, че Постановление за налагане на предварителни обезпечителни мерки с изх. № С260003-023-0001431/30.04.2026 г. е издадено от компетентен орган, в кръга на неговата компетентност, съгласно правомощията, определени в чл. 167 от ДОПК, както и в предвидената в чл. 196 от ДОПК писмена форма и посочените в същата норма задължителни реквизити. В същото са изложени мотиви и е направен анализ на имущественото състояние на лицето. Изложено е, че предвид големия размер на бъдещото публично вземане и наличието на явна обезпечителна нужда, мярката е наложена от публичния изпълнител при строго спазване на принципа за съразмерност, така, че тя да не накърнява повече от необходимото интересите на длъжника. Посочено е, че по отношение на констатираната от НАП липса на достатъчно имущество, от страна на Д. не са представени опровергаващи доказателства, поради което е прието, че видът на наложените обезпечителни мерки се явява съответен на фактическата установеност на имущественото му състояние. Изложено е, че размерът на предполагаемото публично вземане не е предмет на настоящото производство, доколкото същият съгласно ДОПК е от компетентността на органите по приходите извършващи ревизията. Единствено в рамките на самото ревизионно производство се установяват съответните задължения на задължено лице за определен период, като относно евентуалните възражения по наличието или размера на тези задължения законодателно е регламентиран друг ред за разглеждане. Прието е, че наложените обезпечителни мерки са определени в такъв вид и обем, че да защитят интересите на публичния кредитор и същевременно да не ограничат правата на длъжника в степен надвишаваща тази, произтичаща от целта на закона, а именно да не се възпрепятства или спира дейността му, да се съхрани имуществото, което да послужи за погасяване на дълга при евентуално бъдещо неизпълнение. Посочено е, че в случая нито дейността на лицето е затруднена, нито е налице цялостното й възпрепятстване, поради което изводът на публичния изпълнител, че събирането на публичното вземане ще бъде затруднено, е приет за обоснован и правилен. Предвид големия размер на бъдещото публично вземане и наличието на явна обезпечителна нужда, мерките са наложени от публичния изпълнител при строго спазване на принципа за съразмерност, така, че да не накърняват повече от необходимото интересите на длъжника. Пояснено е на длъжника, че съществува възможност по чл.199, ал.1 ДОПК да поиска замяната на един вид обезпечение с друго равностойно такова, а съгласно ал. 2 без съгласието на публичния взискател длъжникът може винаги да замени наложеното обезпечение с пари, неотменяема и безусловна банкова гаранция или държавни ценни книжа. Установено е, че длъжникът не е предприел такива действия. Посочено е също, че съгласно чл. 229, ал. 1 ДОПК публичният изпълнител с разпореждане до банката може да разреши определена част от постъпилите или постъпващите по сметката на длъжника суми, да се оставят на негово временно разпореждане за неотложни плащания във връзка с дейността му. Предвид установената фактическа обстановка и след като в изпълнение на изискването на разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, съдът приема от правна страна следното: Жалбата е подадена в предвидения от закона преклузивен срок по чл. 197, ал. 2, изр. второ, във вр. с чл. 197, ал. 1 от ДОПК, от адресат на подлежащ на съдебен контрол и неблагоприятен за него административен акт и след иницииране на задължителния административен контрол по реда на чл. 197, ал. 1 от ДОПК, което прави същата допустима. Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА. Предпоставките при наличието, на които съдът е задължен да отмени наложените обезпечителни мерки, са визирани в разпоредбата на чл. 197, ал. 3 от ДОПК, като същите не са разграничени с оглед фазата на производството. Анализът на цитираната разпоредба налага извод, че предмет на съдебен контрол за законосъобразност в производство с предмета на настоящото е, както ПНОМ, така и потвърждаващото го решение на директора на ТД на НАП. Следователно съдът, с оглед задължението си по чл. 168 от АПК, във вр. с § 2 от ДР на ДОПК – за служебна проверка на законосъобразността на оспорвания акт на всички основания по чл. 146 от АПК, дължи да извърши преценка, дали при издаването и на решението и на ПНОМ, са спазени всички изисквания за законосъобразност на административните актове. Обжалваното ПНОМ е издадено от материално и териториално компетентен орган – публичен изпълнител (чл. 200 от ДОПК), орган на принудителното изпълнение (чл. 167, ал. 1 от ДОПК) в структурата на ТД на НАП – Варна, която дирекция, ако не е предвидено друго (чл. 8, ал. 1 от ДОПК), е компетентната териториална дирекция по постоянния адрес на физическите лица. Отделно от това, обжалваното решение, като резултат от разглеждането на жалбата по административен ред, също е издадено от компетентен административен орган, съгласно чл. 197, ал. 1 от ДОПК, а именно директорът на компетентната териториална дирекция на НАП, която в случая е ТД на НАП Варна. Не е налице основание за отмяна на актовете в хипотезата на чл. 146, т. 1 от АПК, във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. Обжалваното ПНОМ, респективно потвърждаващото го решение, са издадени в предвидената в чл. 196, ал. 1 от ДОПК, във вр. с чл. 59, ал. 2, във вр. с § 2 от ДР на ДОПК, писмена форма и съдържат изискваните законови реквизити. От формална страна съдържат и фактически и правни основания за издаването им, съгласно чл. 196, ал. 1, т. 3 от ДОПК, респективно чл. 197, ал. 1 от ДОПК и чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. Доколко същите надлежно мотивират, т. е. обосновават налагането на процесната обезпечителна мярка, респективно отхвърлянето на жалбата срещу ПНОМ, е въпрос по съществото на спора. Не е налице основанието по чл. 146, т. 2 от АПК, във вр. с § 2 от ДР на ДОПК, за отмяна на актовете. Неоснователно е възражението в жалбата, че в ПНОМ и Решението на Директора на ТД на НАП Варна, е посочено предполагаемото задължение, но не е посочен размера на главницата и лихвите, което е нарушение на чл.196, ал.1, т.5 от ДОПК. В ПНОМ много ясно публичният изпълнител е посочил размера на главницата – 12 471 евро и размера на лихвите - 4 998 евро. В оспореното решение при описание на фактическата обстановка Директора на ТД на НАП Варна също е посочил размера на общото задължение, като е разграничил размера на главницата и лихвите. В производството по издаване на процесното ПНОМ, както и в това, в което е постановено потвърждаващото го решение, формално не са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, които да представляват основание за отмяна на актовете. Актовете са издадени и в приложимия материален закон. На първо място, съгласно чл. 195, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК обезпечение се налага по отношение на установени и изискуеми публични вземания, когато без него действително ще бъде невъзможно или ще се затрудни тяхното събиране. ПНОМ е издадено във връзка със Заповед № Р-03000325006084-020-002/04.02.2026 г. за възлагане на ревизия, с която в зависимост от изхода на спора ще бъдат изискуеми задължения по ЗДДФЛ, КСО и ЗЗО, т. е. налице е първата предпоставка, тази, по чл. 195, ал. 1 от ДОПК, за налагане на обезпечителна мярка по реда на ДОПК. Разпоредбата на чл. 195, ал. 2 от ДОПК разписва и следващо условие за налагане на обезпечение – когато без него ще бъде невъзможно или ще се затрудни значително събирането на публичното задължение. Целта на обезпечителното производство е да се гарантира изпълнението на публичните задължения посредством отделянето и предназначаването да предназначи определен актив от имуществото на длъжника, с който актив последният губи право да се разпорежда и който актив би могъл да послужи за принудително удовлетворяване на вземанията на държавата. По този начин законодателят защитава интереса на фиска като гарантира, че държавата ще може да събере установеното публично задължение с лихвите, до окончателното му погасяване. Изпълнението на едно публично вземане ще бъде невъзможно, когато ревизираното лице към датата на изпълнението не разполага с достатъчно средства, за да го изпълни. Сериозно затруднено би било изпълнението на публичното задължение, когато макар и стойността на годните за разпореждане активи да покриват размера на очакваните задължения, видът на тези активи или тяхното правно положение са такива, че не позволяват бързо и ефективно осребряване. В тежест на административния орган във всеки конкретен случай е да установи наличието на така посочените фактически основания, обуславящи необходимост от налагането на конкретна обезпечителна мярка. В процесното ПНОМ е извършено подробно разяснение на причината, поради която ще бъде невъзможно или ще се затрудни значително събирането на публичното задължение – за ревизираното лице са установени данни за реализирани недекларирани приходи от продажби на стоки, пораждащи задължения за осигурителни вноски по КСО и ЗЗО, както и данък по ЗДДФЛ, върху определена по чл. 122, ал. 4 от ДОПК подробно описани в издадения РД на лицето. Това на практика покрива напълно изискването за мотивиране на актове с фактическите основания за налагане на процесното обезпечение, с което се опровергават твърденията на жалбоподателя за бланкетно посочване на обстоятелства, сочещи за реална опасност от затруднено събиране на бъдещия дълг. Следва да се уточни, че евентуалните бъдещи задължения по издадената ЗВР, са във връзка с реализирани недекларирани приходи от продажби на стоки, което обосновано може да се приеме, че след като жалбоподателят не е декларирал приходите от продажба на стоки, то напълно възможно е да бъдат предприети действия за избягване изплащането на дълга по установените задължения. Въз основа на изложеното се приема, че по делото е безспорно установено, че без налагането на процесното обезпечение ще бъде невъзможно или ще се затрудни значително събирането на публичното задължение. Не е налице основание за отмяна на наложената обезпечителна мярка и в някоя от хипотезите на чл. 197, ал. 3 от ДОПК, очертаващ допълнително обхвата на съдебната проверка при оспорване на актовете, постановени в производството по налагане на обезпечителни мерки по реда на ДОПК. Съгласно цитираната разпоредба съдът отменя обезпечителната мярка, ако: 1. длъжникът представи обезпечение в пари, безусловна и неотменяема банкова гаранция или държавни ценни книжа; 2. не съществува изпълнително основание и 3. не са спазени изискванията за налагане на предварителни обезпечителни мерки по чл. 121, ал 1 от ДОПК и чл. 195, ал. 5 от ДОПК. По делото не се представиха доказателства за наличие на първата хипотеза за отмяна на наложената обезпечителна мярка, доколкото нито с жалбата, нито до приключване на устните състезания по делото, жалбоподателят представи пред съда доказателства за обезпечение в пари, безусловна и неотменяема банкова гаранция или държавни ценни книжа. Втората предпоставка по чл. 197, ал. 3 от ДОПК за отмяна на обезпечителната мярка също не е налице – факт е издадената ЗВР №Р-03000325006084-020-002/04.02.2026 г. В случая се касае за предварителна обезпечителна мярка, поради което към момента на налагането й не се изисква публичното вземане, което се очаква да бъде безспорно установено в хода на ревизията да бъде конкретно доказано. Това доказване ще се извърши в ревизионното производство. Не е налице и противоречие с принципа за "съразмерност" установен в чл. 6 от АПК, доколкото размерът на обезпечението кореспондира с размера на задължението и административният акт не цели да бъдат засегнати права на адресата в степен по-голяма от необходимото за изпълнение на законово установените правомощия на органите по приходите. За да създаде баланс между публичния интерес и правата на длъжника, законът дава възможност на лицето по всяко време да иска замяна на наложените обезпечителни мерки с други, като представи пред компетентния орган равностойно обезпечение. В обсъжданата насока следва да се съобрази разпоредбата на чл. 199 от ДОПК, в която норма е предвидена възможност за замяна на наложените обезпечителни мерки с друг вид равностойно обезпечение, като съгласно ал. 2 без съгласието на публичния взискател длъжникът може винаги да замени наложеното обезпечение с пари, неотменяема и безусловна банкова гаранция или държавни ценни книжа, и която възможност за замяна би могла да бъде реализирана по искане на лицето във всеки един етап от производството, в случай, че конкретно наложените мерки, възпрепятстват или затрудняват в една или друга степен осъществяваната дейност. Освен това по отношение на банковите сметки, съгласно чл. 229 от ДОПК, в случаите, когато длъжникът дължи суми и забавянето на плащането им, може да доведе до тежки финансови и икономически последици за него, той може да поиска от публичния изпълнител да му разреши извършването на неотложни плащания, при което част от сумите по запорираните банкови сметки се оставят на негово разположение. Казано с други думи, от една страна разпоредбите на ДОПК създават достатъчно гаранции, да не се накърняват повече от необходимо правата и интересите на данъчния субект, а от друга предоставя правото на публичния изпълнител да избере най - подходящата обезпечителна мярка. Наложеният запор е с цел предотвратяване извършването на сделки и действия с имуществото на лицето, вследствие на които събирането на задълженията за данъци ще бъде невъзможно или значително ще се затрудни, доколкото са налице данни за задължения в особено големи размери. Съдът намира, че са били налице предпоставките на чл. 121, ал. 1 от ДОПК за налагане на предварителната обезпечителна мярка / наложени са в хода на установително производство и наличие на данни за задължения на ревизираното лице/ и, че е спазена предвидената в чл. 195 от ДОПК процедура по налагането й /надлежно искане на орган по приходите и издадено в съответствие с това искане постановление на публичния изпълнител/. При този изход на спора основателна и своевременна е претенцията на ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 143, ал. 3 от АПК, във вр. с § 2 от ДР на ДОПК, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати в полза на ТД на НАП Варна сума в размер на 102. 26 евро, съответна на фактическата и правна сложност на делото и извършените от страна на пълномощника на ответника процесуални действия. По тези съображения и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд - Варна, Пети състав