Решение № 326 от 14.10.2026 г. на Окръжен съд - Перник по дело № 611/2026 г.

дело № 20261700500611 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 404/28.05.2026 г. по гр.д. № 9144/2025 г. Районен съд Перник е осъдил Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията" да заплати на Е. Д. Б., ЕГН •••••••••• на основание чл. 177, ал. 1 ЗМВР сума в размер на 2482,34 евро, представляваща нетна разлика между изплатената заплата в периода от 01.01.2025 г. до 25.04.2025 г. и дължимата се такава за същия период съобразно изменението на работната заплата, въведено на 01.01.2025 г., на основание чл. 234, ал. 1 ЗМВР сума в размер на 14516,60 евро, представляваща нетна разлика между изплатеното обезщетение и дължимото се такова съобразно изменението на работната заплата, въведено на 01.01.2025 г., на основание чл. 234, ал. 8 ЗМВР сума в размер на 440,75 евро, представляваща нетна разлика между изплатеното обезщетение и дължимото се такова съобразно изменението на работната заплата, въведено на 01.01.2025 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба (23.12.2025 г.) до окончателното им изплащане. С решението е отхвърлен изцяло иска с правно основание чл.234, ал.5 ЗМВР за осъждане на Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията" да заплати на Е. Д. Б. сума в размер на 153,39 евро – разлика между изплатено и дължимо се еднократно допълнително вещево имущество или на равностойността му. Със същото решение съдът се произнесъл и относно разноските по делото. В срока по чл.259, ал.1 от ГПК е постъпила въззивна жалба от Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията", чрез юрк. Й., с която се обжалва постановеното от първата инстанция решение в неговата осъдителна част, като се твърди, че същото е неправилно и необосновано. Сочи, че служителите на ГД “ИН“ са държавни служители по смисъла на чл.19, ал.1, т.1 от ЗИНЗС и техните правомощия се уреждат от този закон и подзаконови нормативни актове. Вътрешните правила за работната заплата на служителите на ГД „ИН“ са утвърдени със заповед на министъра на правосъдието. Твърди, че по силата на същите, новите размери на работната заплата са определени за служители, които са в служебно/трудово правоотношение с ГД „ИН“ към и след датата на заповедта /15.05.2025 г./, поради което Е. Б. не е получила предвиденото увеличение за периода от 01.01.2025 г. до 25.04.2025 г., както и не е получила увеличение на дължимите обезщетения по чл.234, ал.1 и ал.8 от ЗМВР. Първоинстанционният съд не се е съобразил ограничителната разпоредба в §2 от Допълнителните разпоредби на Вътрешните правила и обстоятелството, че това увеличение се касае само за служители., които са в служебно/трудово правоотношение с ГД „ИН“ към и след 15.05.2025 г. Моли се съда за отмяна на атакуваното решение и постановяване на ново, с което да бъдат отхвърлени изцяло исковите претенции. Претендира присъждане на ю.к. възнаграждение за въззивната инстанция. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Е. Б., чрез адв. А., с който същата се оспорва изцяло като неоснователна. Намира изводите на първата инстанция за правилни. Заповедта на министъра на правосъдието, с която са утвърдени вътрешните правила влиза в сила от 01.01.2025 г., като обратното й действие е съобразено изцяло с изискването на чл.177, ал.3 от ЗМВР. Вътрешните правила не могат да противоречат на нормативните актове и условията договорени в колективния трудов договор, като същевременно твърди, че §2 от Допълнителните разпоредби на вътрешните правила противоречи на чл.177, ал.3 от ЗМВР, според която основното възнаграждение се преизчислява ежегодно през първия месец на всяка година за всички служители. Сочи, че на Е. Б. се дължи увеличение на работната заплата за периода 01.012025 г. до 25.04.2025 г., така както е предвидено за останалите служители. Намира постановеното от ПРС решение за правилно поради което същото следва да се потвърди. Претендира присъждане на сторените по делото разноски. Пернишкият окръжен съд при извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК служебна проверка не установи съществуването на основания за нищожност и недопустимост на обжалваното решение, поради което намира, че то е валидно и допустимо – в обжалваната му част. Съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК при проверка на правилността на решението, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. По оплакванията във въззивната жалба въззивният съд излага следното: По отношение на установената и приетата от районния съд фактическа обстановка страните не спорят, които се установяват от събраните писмени доказателства и от заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, както следва: между страните е било налице служебно правоотношение, прекратено със Заповед ЧР - ••• на министъра на правосъдието поради навършване на пределна възраст за служба - 60 години, считано от деня, следващ датата на навършване на пределна възраст - 12.05.2025 г. На ищеца са изплатени трудово възнаграждение за периода от 01.01.2025 г. до 25.04.2025 г., обезщетенията за придобито право на пенсия в размер на 20 брутни работни заплати, еднократно допълнително вещево имущество и за неизползван платен годишен отпуск в размер преди актуализацията за 2025 г., извършена с тук посочената заповед. Със Заповед ЧР-••• на министъра на правосъдието е утвърдил Вътрешни правила за работната заплата на служителите в главна дирекция Изпълнение на наказанията и териториалните й служби, като на тази заповед е придадено обратно действие и същата влиза в сила от 01.01.2025 г. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 1 от тях, целта на тези правила е да конкретизират определените в ЗИНЗС, ЗМВР, КТ и подзаконовите нормативни актове, заплащането на труда в съответствие със спецификата на ГДИН и териториалните й служби, а съобразно т.3. - да формират индивидуалната работна заплата според постигнатите текущи и крайни резултати от служебната дейност. По делото е приета в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза. В заключението е отразено, че на ищеца са изплатени заплата и полагаемите се обезщетения по размерите за работната заплата към 2024 г. (също безспорно по делото обстоятелство). Изчислена е разликата, като е посочено, че в исковия период възнаграждението за положения труд би било 2482,34 евро нетно повече. Обезщетението по чл. 234, ал. 1 ЗМВР би било 14516,60 евро нетно повече, това по чл. 234, ал. 1 ЗМВР би било 440,75 евро нетно повече, а обезщетението по чл. 234, ал. 5 ЗМВР е непроменено - 600,00 лева (306,78 евро), което преценено по реда на чл. 202 ГПК, съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено от специалист в съответната област. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят установената от доказателствата пред РС фактическа обстановка, а необсъдените настоящият въззивен състав счита за неотносими. Единствените спорни между страните въпроси във въззивното производство са прани и относно това има ли право ищецът на подобно преизчисляване и получаване на доплащане на трудовото възнаграждение и на обезщетенията. Въззивният съд приема, че размерът на възнагражденията е нормативно установен и дължимото за съответната длъжност възнаграждение е утвърденото от ръководителя със заповедта, издадена в изпълнение на ЗМВР и наредбата. С изменението на наредбата, в сила от 01.01.2025 г. е предвидено увеличение на основното възнаграждение, което е приложимо към всички служители от съответните структури считано от 01.01.2025 г. Актуализираният размер на възнагражденията, съобразно нормативните промени, в базата за определянето им, е приложим към всички служители, които са били в служебно или трудово правоотношение към датата на увеличението на основното възнаграждение с наредбата и не зависи от преценката на органа по назначаването. Ето защо органът по назначаването, в случая Министърът на правосъдието, не може с вътрешнослужебен акт, какъвто са Вътрешните правила за работната заплата, да ограничи действието на нормативни разпоредби, каквито са разпоредбите на наредбата, с които се увеличават възнагражденията. Следователно ищецът, считано от 01.01.2025 г., от когато измененията в наредбата влизат в сила, също е имал право на увеличение на основното му възнаграждение. В допълнение и във връзка с оплакванията по жалбата и възраженията в отговора на исковата молба, съдът излага следното: Видовете възнаграждения и начинът на формиране на техния размер на служителите в МВР са разписани в Част трета, Раздел шест, Глава седма от ЗМВР, приложими и към служебното правоотношение на ищеца. Съгласно чл. 177, ал. 1 от ЗМВР държавните служители получават основно месечно възнаграждение, което се образува от заплатата за длъжност. Конкретният размер на основните месечни възнаграждения на държавните служители се определя с наредба на министъра на вътрешните работи, според чл. 177, ал. 4 от ЗМВР. По делото не се спори, че за служителите от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" към Министерство на правосъдието не е приета нарочна наредба. Техните възнаграждения са определени от Вътрешни правила за работната заплата, утвърждавани от министъра на правосъдието със заповед. Към датата на прекратяване на служебното правоотношение с ищеца – 25.04.2025 г., дължимите му обезщетения са изчислени и е разпредено да й бъдат изплатени следните обезщетения: на осн. чл. 234. ал. 1 от ЗМВР - 20 брутни месечни възнаграждения на обща стойност 66 244 лв., за прослужени 26 години; на осн. чл. 234. ал. 5 от ЗМВР - полагащо се обезщетение за еднократно допълнително вещево имущество - 600 лв. и на осн. чл. 234. ал. 8 от ЗМВР - общо 15 дни в размер на 2 234.74 лв. В ДВ, бр. 26 от 27.03.2025 г. е обнародван Закон за държавния бюджет на Република България за 2025 година, в сила от 1.01.2025 г. В него са предвидени разходи за увеличени основните заплати на служителите в МВР, респективно съгласно чл. 19, ал. 2 от ЗИНЗС и на служителите на ГД "ИН" към МП. В Приложение № 1 към чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от Наредба за изменение на Наредба № 8121з-919 от 13.07.2017 г. за размера на основните месечни възнаграждения на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от Закона за Министерството на вътрешните работи и размера на началните и на максималните заплати за длъжност на лицата, работещи по трудово правоотношение /изм. ДВ бр. 25/2025 г., обн. 25.03.2025 г. /, са посочени размерите на основните трудови възнаграждения за всички видове длъжности в МВР. В § 5 от ПЗР към наредбата е разписано, че базата за определяне размера на основното месечно възнаграждение за най-ниската длъжност на основание чл. 177, ал. 2 и чл. 180, ал. 2 от Закона за Министерството на вътрешните работи за 2025 г. е 2296 лева. В § 10 от ПЗР на наредбата се предвижда влизане в сила на параграфи от 1 до 6 от 1.01.2025 г. т. е., придадено е обратно действие на изменението в цитираните по-горе разпоредби от нормативните актове, което обратно действие по изключение е допустимо, доколкото е предвидено в изрична разпоредба и създава по-благоприятни последици за адресатите си / чл. 14 от ЗНА/. С издадената на основание чл. 10, ал. 1 и ал. 2, т. 5 и т. 9, чл. 19, ал. 2 и 4 от ЗИНЗС, във връзка с чл. 176 и чл. 177, ал. 4 от ЗМВР Заповед № ЧР-05- 117/15.05.2025 г. на министъра на правосъдието, която влиза в сила на 1.01.2025 г., се отменя Заповед № ЧР-05- 295/2.09.2020 г. на министъра на правосъдието /изменена с последващи заповеди/ и се утвърждават нови Вътрешни правила за работната заплата на служителите в Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" и териториалните и служби. В § 2, т. 1 от ДР на правилата е разписано, че когато със заповед на министъра на правосъдието, която влиза в сила със задна дата, са определени нови размери на основните месечни възнаграждения/заплати в Таблица-приложение 1 към чл. 6 и Таблица - приложение 2 към чл. 8, ал. 6 от правилата, новите размери на основните месечни възнаграждения/заплати се определят за служители, които са в служебно/трудово правоотношение с ГД "ИН" към и след датата на издаване на заповедта. Видно от приложените към делото заповед за утвърждаване на Вътрешни правила за работната заплата № ЧР-05-117/15.05.2025 г., ред 8 от Раздел II Длъжности е териториална служба към Приложение № 1 от Вътрешните правила, размера на основното месечно възнаграждение - заплатата за длъжността „Началник на сектор РСИИ III категория“ е определен на 3377 лв., считано от 01.01.2025 г. При определяне на заплатата за длъжност на ищцата в размер на 3377 лв., допълнителното възнаграждение за прослужено време от 40 % се определя в размер на 1350,80 лв. или общо 4727,80 лв. (3377 + 1350,80). Доколкото ответникът се позовава на цитираният § 2, т. 1 от заповедта, съдът приема, че спрямо ищеца, чието служебно правоотношение е прекратено преди издаването на заповедта и след обнародването на измененията в приложимите нормативни актове, но при предвиденото за тях обратно действие, са приложими тези изменения. Ищецът е полагал труд в периода 01.01.2025 г. - 25.04.2025г., в който съгласно придаденото ретроактивно действие на закона базата за изчисляване на дължимите му обезщетения следва да се формира, като се вземе размер на основното месечно трудово възнаграждение от 3377 лева + 1350,80 лева - допълнителното възнаграждение за прослужено време от 40 % или общо 4727,80 лв. Приемайки обратното, ответникът поставя в по-неблагоприятно положение спрямо другите служители, служителите като ищеца, чиито служебни правоотношения са прекратени след 1.01.2025 г., но преди издаването на Заповед № ЧР-05-117/15.05.2025 г. на министъра на правосъдието, при равни други условия. Освен това, съдът намира, че с издадената заповед, която е индивидуален административен акт, ненормативен, вътрешноведомствен, не може да се дерогират законови разпоредби, включително тези, на които е придадено обратно действие, още повече и когато самият ИАА е издаден въз основа на тези законови разпоредби- чл. 177, ал. 4 от ЗМВР, препращащ към Наредба за изменение на Наредба № 8121з-919 от 2017 г. за размера на основните месечни възнаграждения на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от Закона за Министерството на вътрешните работи и размера на началните и на максималните заплати за длъжност на лицата, работещи по трудово правоотношение /изм. ДВ бр. 25/2025 г., обн. 25.03.2025 г. /. Издадената заповед в § 2, т. 1 от ДР стеснява кръга от лица, имащи право да получат увеличен размер на възнаграждението, респективно на дължимите им обезщетения в разрез с предвиденото в закона, което излиза извън рамките на делегираните правомощия на министъра на правосъдието. Придаденото обратно действие на закона досежно предвидените в Закон за държавния бюджет на РБ за 2025 година бюджетни средства за увеличен размер на възнагражденията, очевидно е съобразено и разчетено спрямо числения състав на засегнатите ведомства към 1.01.2025 г., доколкото и законът влиза в сила на 1.01.2025 г. Изложеното по- горе, както и липсата на изрични изключения за определени категории субекти, предвидено в закон, или подзаконов нормативен акт, а не вътрешноведомствен акт, какъвто е цитираната по-горе заповед на министъра на правосъдието, води до единствено възможния извод, че ищецът, като лице, чието служебно правоотношение е прекратено след 1.01.2025 г. има право да получи увеличен размер на дължимите му се възнаграждения и обезщетения, съобразно предвиденото в Закона за държавния бюджет на Република България за 2025 г., ЗМВР и Наредба за изменение на Наредба № 8121з-919 от 2017 г. /изм. ДВ бр. 25/2025 г., обн. 25.03.2025 г. /. Тези обезщетения следва да се формират на база трудовото възнаграждение съгласно Приложение № 1 към чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от Наредбата. Предвид изложените съображения и въз основа на заключението на съдебносчетоводна експертиза, което съдът кредитира като компетентно, пълно и обосновано, съдът намира, че исковете са основателни и доказани и следва да бъдат уважени в размерите, в които са уважени с първоинстанционното решение. Доколкото правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и първоинстанцинното решение в обжалваната част следва да бъде потвърдено, включително и в частта за разноските правилно определени и разпределени съгласно разпоредбите на чл. 78 ГПК, като въззивният съд препраща и към мотивите на ПРС на осн. чл. 272 от ГПК. По разноските С оглед резултата от обжалването, на жалбоподателя не се дължат разноски по въззивното производство и не се присъждат. Предвид неоснователността на жалбата, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК жалбоподателят следва да понесе претендираните и доказаните от въззиваемия разноски по въззивното производство от 1750 евро – заплатено адв. възнаграждение (съгласно представените доказателства и списък по чл. 80 ГПК, като в представения договор за правна защита, е посочено, че уговореното адв. възнаграждение от 1750 евро е платено изцяло в брой). По изложените мотиви, Пернишкият окръжен съд