Решение № 413 от 26.3.2026 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 2439/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба от „Сити кеш“ ООД против решение № 211 от 31.05.2025 г., постановено по гр. д. № 500/2025 г. по описа на Районен съд – Карлово, с което „Сити Кеш“ ООД, ЕИК •••••, със седалище и адрес на управление: гр. •••••, представлявано от Н. П., е осъдено да заплати на Е. М. Б. от с. ••••• с ЕГН ••••••••••, сумата от 250.00 (двеста и петдесет) лева, представляваща сума, получена от ответника на 15.08.2022г. при начална липса на основание, с която ответното дружество се е обогатило неоснователно за нейна сметка, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 11.03.2025г. до окончателното изплащане, както и сумата от 50 лева - разноски по делото. Със същото решение „Сити кеш“ ООД, ЕИК •••••, е осъдено да заплати на адвокат К. Й. К., адрес: гр. ••••• сумата от 200.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата. Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението поради допуснати съществени процесуални нарушения. Изразява се несъгласие с изводите на съда, че ответникът е оспорил получаването на процесната сума и че не е доказал правното основание за получаването й, като се излагат подробни аргументи в тази насока. Твърдят се допуснати от съда съществени процесуални нарушения, изразяващи се в това, че с доклада по делото съдът не е указал на ответника за кои свои твърдения не представя доказателства, както и че не е уважил своевременно направеното от ответника искане за предоставяне на възможност за вземане на становище при представяне на доказателства за плащане, с което е нарушил правото му на защита. В тази връзка се прави искане за приемане като доказателство на справка за извършените плащания по договор за кредит № 543945 от 05.07.2021 г. или при неприемането й да бъде допусната съдебно счетоводна експертиза с оглед доказване основанието за получаване на процесната сума. Излагат се оплаквания, че първоинстанционният съд не е обсъдил и не е взел предвид твърденията на ответника за извършена злоупотреба с права от страна на ищцата, която била подала две отделни искови молби за суми, платени по един договор за кредит, с цел да увреди ответното дружество, като се възложи в негова тежест заплащането на разноски в прекомерен размер. Въпреки, че ищцата е имала възможност да получи защита на правата си в рамките на едно производство, като предяви в една искова молба претенциите си за връщане на суми, тя била образувала две с целта да се обогати за сметка на кредитора си с по-високия размер на присъдените в тежест на последния разноски. Иска се отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна Е. Б., с който жалбата се оспорва като неоснователна. Изложени са съображения, че не са налице сочените от жалбоподателя процесуални нарушения, тъй като съдът е дал подробни указания във връзка с разпределената доказателствената тежест между страните, но жалбоподателят не е направил доказателствени искания и не е представил всички доказателства. Намира се доказателственото искане на въззивника за преклудирано и се възразява срещу допускането на доказателствата. Оспорва се наличието на сключен договор за потребителски кредит № 543945/5.7.2021 г., респ. справка на извършените плащания. Твърди се, че сочените и заплатени на ответното дружество суми по претенцията в размер на 250 лв. била сума, заплатена без наличие на правно основание за това по прекратени правоотношения. Твърди се, че към датата на извършените плащания Б. нямала вече каквито и да било парични задължения към ответника, като въпреки това се претендирало заплащането на посочената сума. Същата не притежавала договор за потребителски кредит с посочения номер, не е получавала, респ. не се е запознавала, нито с договора, нито с ОУ по него, преддоговорната информация и стандартния европейски формуляр. Представеният от ответника договор не бил подписан с КЕП, нито имало постигнато съгласие за подписването му с обикновен. В тази връзка нямало възникнали облигационни правоотношения между страните. Искането е за потвърждаване на решението и за присъждане на разноски. Съдът, като разгледа въззивната жалба в рамките на наведените основания, съобрази доводите на страните и взе предвид събраните по делото доказателства, намира за установено следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от надлежна страна, насочена е против подлежащ на обжалване акт, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК, поради което подлежи на разглеждане по същество. Първоинстанционното производство е образувано по предявен от Е. М. Б. против „Сити кеш“ ООД, осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата сумата от 250 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното й изплащане. В исковата молба се твърди, че на 15.08.2022 г. Е. Б. била заплатила на ответното дружество сумата от 250 лв. с разписка чрез системата на „Изипей“ АД. Твърди се, че към датата на извършване на плащанията ищцата нямала парични задължения към ответника, поради което сумите били платени без правно основание. Евентуално, ако се установи между страните правоотношение по потребителски договор, се твърди че договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК и се претендира сумата като недължимо платена по недействителен договор. С отговора на ИМ Сити кеш ООД е оспорил иска, като е възразил, че процесната сума е платена на основание договор за потребителски кредит от разстояние № 543945 от 5.7.2021г., сключен между Е. М. Б. и „Сити кеш“ ООД, с който е отпуснат паричен заем в размер на 1000 лв. Изложил е твърдения, че основните параметри на договора – главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма, покрити са всички изисквания, регламентирани в ЗПК и в ЗПФУР, поради което платената сума е получена от „Сити кеш“ ООД на валидно правно основание и не подлежи на връщане. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което дължи произнасяне по същество. От представените по делото писмени доказателства е видно, че договорът е сключен по реда на ЗПФУР. Съгласно чл. 8 ЗПФУР - преди сключване на договора, доставчикът трябва да предостави на потребителят информация 1.за доставчика (име, седалище, АУ и БУЛСТАД, данни за представителя); 2.за финансовата услуга /характеристика, обща дължима цева, вкл.всички комисиони, такси и разходи, начин на плащане, период, всички дължими доп.разходи; 3.правото на потребителя за отказ от договора; правото за предсрочно прекратяване на договора и др.под. Същите задължения има доставчикът и по чл. 9 от ЗПФУР, когато за договаряне използва телефон или др.средство за гласова комуникация от разстояние. Съгласно чл. 10 от ЗПФУР преди потребителят да бъде обвързан от договора, доставчикът е длъжен да го уведоми своевременно за всички условия на договора и да му предостави информацията по чл.8 и 9 на хартиен или на друг траен носител. Съгласно чл.10, ал.3 от ЗПФУР потребителят има право през цялото време на действие на договора да получи условията на договора на хартиен носител, когато изрично заяви това. От представената разпечатка на приложения с исковата молба log файл (л.23 от делото на РС) се установява, че заемателят е кандидатствал за заем чрез интернет платформата на „Сити кеш“ съгласно ОУ. От log файла е видно, че заемодателят е изпратил на посочената от заемателя ел.поща цялата преддоговорна информация за искания кредит, проекта за договора и ОУ, а заемателят с натискане на бутона „Изпрати“ е декларирал, че приема условията и същото се счита за подписване на представените документи. От приетия по делото log файл е видно, че разпоредбата на чл.8 от ЗПФУР е спазена: Установява се следната последователност на договорните отношения между страните: преди подписване на договора от разстояние потребителят е избрал размер на заемната сума, период на връщане, приел е Общите условия и се е съгласил с тях, дал е съгласие за обработка на личните му данни, посочил е мобилния си телефонен номер и имейл адрес, имената си и ЕГН, след което заявката му е обработена и кредита е одобрен, договорът за кредит и ОУ са изпратени на посочения от потребителя имейл-адрес, при което е спазено изискването на чл.10 от ЗПФУР - информацията по чл. 8 и 9 да му е предоставена на друг траен носител, а именно на имейл адреса му. По изложените съображения ПОС намира, че доставчикът е доказал условията на чл. 18 ЗПФУР, поради което съдът намира, че въззиваемата е автор на електронна заявка, положила е подпис и съгласие за договорните условия, че й е предоставена задължителната информация по чл.8 и 9 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние на ответника преди сключването на договора. Предвид гореизложеното следва да се приеме, че между ищцата, в качеството й на кредитополучател, и ответното дружество като кредитор, е бил сключен по реда на ЗПФУР договор за потребителски кредит. Видно от приетия като доказателство по делото договор за паричен заем Кредирект № 543945 от 5.7.2021 г. на Е. Б. е отпуснат заем в размер на 1000 лв., при договорена възнаградителна лихва за периода с фиксиран лихвен процент от 40,15 %, ГПР в размер на 48,03%, при обща сума на плащанията от 1401,64 лв. В чл. 6 от договора страните са се споразумели договорът за заем да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, които да отговарят на условията на чл. 33, ал.1 от ОУ, в противен случай се дължи неустойка в размер на 2018,36 лв. От приетото във въззивното производство заключение на съдебносчетоводната експертиза, изпълнена от ВЛ М. М., неоспорено от страните и според съда компетентно изготвено, се установява, че на 15.08.2022 г. Б. е заплатила на „Сити кеш“ ООД сумата 250 лв., съгласно сключения между тях договор за кредит № 543945 от 5.7.2021 г., с която сума са погасени такси и разноски по кредита в размер на 6,10 лв. и неустойка в размер на 243,90 лв. От това следва, че сумата от 250 лв. е преведена на основание договор за кредит, поради което искът по чл. 55 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати исковата сума като получена при начална липса на основание е неоснователен. По отношение на евентуалния иск за връщането на сумата по недействителен договор: Съгласно чл. 6 от горепосочения договор за потребителски кредит, заемателят се е задължил да обезпечи кредита с едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчителство. От Общите условия на „Сити кеш“ ООД по сключените от него договори „Credirekt“ е видно, че се изисква поръчителство от едно или две физически лица, отговарящи на следните условия: да имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната, когато поръчителства едно физическо лице; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителният доход на всеки един от тях трябвало да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход. В чл.6.2 от договора е уговорено, че в случай на неизпълнение от страна на заемателя на задължението по чл.6 от договора в уговорения тридневен срок, същият дължи неустойка в размер на 2018,36 лева, която следва да се заплати разсрочено, като част от погасителните вноски. Основните две функции на неустойката са обезпечителната и обезщетителната. Целта на обезпечението е да гарантира събираемостта на вземането на кредитора. То не следва да поражда нови парични вземания в негова полза. Обстоятелството, че предоставянето на обезпечение не е въведено като условие за предоставяне на кредита, дава основание да се счита, че кредитодателят няма интерес от обезпечението, а от получаване на неустойката, която всъщност се явява скрита печалба- скрито възнаграждение, определено в абсолютен размер, а не в лихви (в проценти неустойката съставлява повече от 50% от отпуснатия кредит). Аргумент в подкрепа на горния извод е и обстоятелството, че неустойката е включена в погасителния план, представляващ неразделна част от договора за потребителски кредит. Тази скрита печалба обаче не е включена в общия размер на плащанията, както и при формиране на ГПР. ГПР от 48,03% и общата сума на плащанията не съответства на действителните, тъй като още при сключването му е предвидено плащане на неустойка, включена в размера на погасителната вноска, с които се постига скрито оскъпяване на кредита; налице е невярна информация относно общите разходи по кредита, съставляващи нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.4, §1 от Директива 93/13/ЕО, водеща до недействителност на договора (Р.№1510/13.12.2019 г. по в.гр.д. №2373/2019г. на ПОС). От горното е видно, че кредитодателят е поставил неизпълними условия за получаване на кредит с цел да генерира допълнителна печалба под формата на неустойка, поради което сумата за неустойката е следвало да бъде включена в ГПР. Тъй като не е спазен чл.11, т.10 от ЗПК, ГПР в договора се явява некоректен. Горното води до извода, че договорът за кредит е нищожен на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11, т.10 ЗПК, при което заемателят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и други разходи по кредита. От заключението на ВЛ М. М. се установява, че по договора Б. е заплатила всичко 3500,49 лв., от което следва, че недължимо платена е сумата 2500,49 лв. В настоящото производство се претендира връщане само на вноската от 15.08.2022 г. в размер на 250 лв., от което следва че искът следва да се уважи в този размер. Не до същите изводи е достигнал и районния съд, поради което решението му, с което е уважен искът на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД – за връщане на даденото при начална липса на основание е неправилно и следва да се отмени, като вместо него се постанови друго, с което искът се уважи за сумата 250 лв. - за връщане на платена сума по нищожен договор за кредит №543945/5.7.2021 г. на осн. чл. 23 ЗПК във вр. с чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД ведно със законната лихва от 11.03.2025 г. до окончателното плащане. С оглед изхода на делото на въззиваемата следва да се присъдят разноски по делото – такива са поискани за адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА. От направената служебна справка по в. гр. д. № 2998/25 г. на ПОС, 14 гр.с. е видно, че длъжницата Б. е завела еднотипно дело за връщане на даденото без основание по същия договор за кредит за сумата от 500 лв., поради което защитата на ищца би била еднаква и ако исковете бяха заведени в едно производство. Има данни за заведени и други дела за връщане да дадени суми без основание по същия договор. Горното налага извода за злоупотреба с право с цел генериране на разноски. С оглед на това съдът намира, че следва да се присъди адвокатско възнаграждение по настоящото дело съобразно цената на иска отнесена към общия правен интерес за връщане на недължимо платеното по договора за кредит – сумата от 2500,49 лв. Спрямо този материален интерес при спазване на принципа за разумност и пропорционалност би следвало да се определи едно адвокатско възнаграждение, съгласно чл.7, т.2 от Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа във вр. с чл. 38 ЗА в размер на 550 лв. От тук за настоящото производство следва да се присъди адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер, съответстващ на материалния интерес от 250 лв., а именно 55 лв. /28,12 евро. Така мотивиран, съдът