Решение № 12306 от 22.6.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 35579/2025 г.

№ 20251110135579 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното: Предявен е осъдителен иск от ищеца А. В. Й., с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ срещу ответника Върховен касационен съд за осъждане на последния да заплати на ищеца сумата в размер на 1651.09 лева, представляваща удържана част от сумата, изплатена на ищеца за облекло през 2020 г. Ищецът твърди, че между него и ответника е възникнало валидно трудово правоотношение по сключен между страните трудов договор. Твърди, че трудовото правоотношение е прекратено със заповед № 605/11.05.2020г., връчена на ищеца на 11.05.2020г. Релевира, че работодателят е издал заповед от 25.06.2020 г., въз основа на която неправомерно и при прекратяване на трудовото му правоотношение от полагащото му се обезщетение за неползван платен годишен отпуск е удържана сумата от 1651.09 лева, представляваща част от изплатената през 2020 г. сума за облекло, пропорционално на неотработеното време през годината. Излага, че е постановено съдебно решение по гр. д. № 26870/2020 г. по описа на СРС, ГК, 65 състав, потвърдено със съдебно решение по в.гр.д. № 10715/2021 г. по описа на СГС, 4Е в.св., влязло в сила през 2024 г., с което уволнението на ищеца, извършено с горепосочената заповед, е отменено, като е уважен искът му за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение. Твърди, че на 17.03.2025 г. депозирал искане пред работодателя за възстановяване на удържаната сума, което ответникът отказал да стори с писмо от 20.05.2025 г., като аргументирал отказа си с довод, че средства за облекло за време, в което не е полаган труд, не се дължат. С оглед на изложените твърдения, ищецът прави искане ответникът да бъде осъден да му възстанови удържаната сума в размер на 1651.09 лева. В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, в който е изложено становище за нередовност на исковата молба, както за неоснователност на предявения с нея иск. Поддържа, че ищецът не е полагал труд в орган на съдебната власт през цялата 2020 г., така и удържаната сума за облекло не е част от работната заплата, а се изплаща въз основа на ЗСВ, с оглед на което и получената през 2020 г. сума за периода от датата на прекратяване на трудовото правоотношение до края на тази година следва да бъде възстановен от служителя пропорционално на неотработеното време. Излага, че за плащанията за облекло нормата на чл. 272 КТ, забраняваща да се извършва удръжки от трудовото възнаграждение, попадат извън закрилата на чл. 272 КТ, доколкото са налице изискванията за компенсация на двете насрещни вземания, които към датата на прекратява на трудовото правоотношение са станали ликвидни и изискуеми, съответно могат да бъдат прихванати до размера на по-малкото от тях. Релевира евентуално възражение за погасяване на съдебно предявеното вземане по давност, като намира за приложима кратката тригодишна погасителна давност, позовавайки се на нормата на чл. 358 КТ. При условията на евентуалност навежда и възражение за прихващане на сумата от 1651.09 лева за изплатена сума за облекло през 2020 г., която сума е дължима на ответника от служителя при прекратяване на трудовото правоотношение, доколкото последният не е полагал труд в периода от 11.05.2020 г. до 31.12.2020 г. Във връзка с релевираното възражение за прихващане излага, че ищецът не е предявил иск за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност. При тези доводи моли съда да отхвърли иска на ищеца като неоснователен. Претендира разноски. При проверка на материалите по делото, съдът намира от фактическа страна следното: Обявено е за безспорно с доклада по делото, срещу който няма възражения, че между страните е съществувало трудово правоотношение, което е било прекратено със заповед № 605/11.05.2020г., връчена на ищеца на 11.05.2020г. Правоотношението е прекратено с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. С уволнителната заповед е разпоредено на служителя да се изплатят следните обезщетения: на основание чл. 224, ал. 1 КТ обезщетение за неизползван полагаем платен годишен отпуск 2 дни за 2018г., 36 дни за 2019г. и 14 дни /пропорционално на отработеното време/ за 2020г. Посочено е, че на основание чл. 221, ал. 2 от Кодекса на труда служителят дължи едно брутно трудово възнаграждение, а на основание чл. 2, ал. 8 от Правилата за определяне и изплащане на суми за облекло на магистрати, държавни съдебни служители, съдии по вписванията и съдебни служители в органите на съдебната власт, служителят дължи възстановяване на изплатената сума за облекло за 2020г. пропорционално на неотработеното време. Обявено е за безспорно с доклада по делото, срещу който няма възражения, че на ищеца е изплатена сума в размер на 2640 лева за работно облекло за календарната 2020 г. От представения фиш за работна заплата за месец май 2020г. се извежда, че ищецът е имал 4 отработени дни, за които му се дължало възнаграждение, пари за ранга, ДТВ за клас прослужено време. Извежда се, че от тази сума като дължими са посочени вземания за посочените по-горе обезщетения по чл. 221, ал. 1 КТ в размер на 2362.28 лева и пари за дрехи за неотработеното време – 1651.09 лева. От фиша за работна заплата за месец юни 2020г. се извежда, че на ищеца е дължимо обезщетение за неползван платен годишен отпуск от общо 52 дни в размер на сумата от 6141.72 лева. Обявено е за безспорно с доклада по делото, срещу който няма възражения, че със съдебно решение по гр. д. № 26870/2020 г. по описа на СРС, ГК, 65 състав, потвърдено със съдебно решение по в.гр.д. № 10715/2021 г. по описа на СГС, 4Е в.св., влязло в сила през 2024 г., уволнението на ищеца, извършено със заповед № 605/11.05.2020г., е отменено. Ответникът Върховен административен съд е осъден, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ, да заплати на ищеца обезщетение за оставането му без работа за срок от шест месеца в размер на 11811.40 лева за периода 11.05.2020г.-08.10.2020г. За присъдената сума, ведно с разноските от общо 2500.00 лева е издаден изпълнителен лист От заповед на ответника от 16.07.2020г. се извежда, че е поканил ищеца да получи трудовата си книжка оформена, както и да уредят отношенията си в резултат на прекратяване на правоотношението, но същият не се е явил, поради което и ответникът го е уведомил, че с дължимото обезщетение за неползван платен годишен отпуск е прихванал насрещното си вземане за обезщетение по чл. 221, а. 1 КТ и за пари за дрехи пропорционално на неотработеното време. Извежда се от заповед на ответника от 20.05.2025г., че на ищеца е отказано възстановяване на удържана/прихваната сума за дрехи пропорционално на неотработеното време в размер на 1651.09 лева, както и че са предприети действия за възстановяване на удържаната сума за обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ в размер на 2362.28 лева поради отмяната на уволнението с влязло в сила решение. Обявено е за безспорно с доклада по делото, срещу който няма възражения, че работодателят е издал заповед от 25.06.2020 г., въз основа на която е удържал сумата от 1651.09 лева, представляваща част от изплатената през 2020 г. сума за работно облекло; Обявено е за безспорно с доклада по делото, срещу който няма възражения, че в периода от 11.05.2020 г. до 31.12.2020 г. ищецът не е полагал труд при ответника. При така изяснените факти, съдът прави следните правни изводи: По предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване следните обстоятелства: 1) валидно трудово правоотношение с ответника за периода преди уволнението; 2) прекратяване на трудовото правоотношение с налагане на дисциплинарно наказание - „дисциплинарно уволнение“; 3) че уволнението е незаконно; 4) че работодателят е издал писмена заповед по чл. 352 ЗСВ, с която е определено основанието и размера на сума за работно облекло през 2020 г. за съдебните служители; 5) отпадане на правното основание за извършеното плащане на сумата за облекло в периода от 11.05.2020 г. до 31.12.2020 г., а именно: наличие на трудово правоотношение с ищеца, което е било прекратено, поради което в тежест на ищеца да е възникнало задължение да възстанови сумата за облекло, пропорционално на неотработеното време; 6) че работодателят е издал писмена заповед по чл.2, ал.8, изр.2 от Правилата за определяне и изплащане на суми за облекло на магистрати и съдебни служители в органите на съдебната власт, с която е определен размерът на дължимата сума за облекло за времето, в което служителят не е полагал труд; 4) размера на дължимата сума за облекло в периода от 11.05.2020 г. до 31.12.2020 г. От доказателствата по делото несъмнено се извежда, че между страните е съществувало трудово правоотношение, което е прекратено с налагане на дисцилинарно наказание „уволнение“, което е отменено с влязло в сила решение. В резултат на прекратеното трудово правоотношение между страните са възникнали имуществени отношения, а именно: на ищеца му се е полагало обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 6141.72 лева. В допълнение към тази сума, на ищеца се дължи и удържаното обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ предвид отмяната на уволнението, която сума е призната за дължима и подлежаща на възстановяване на ищеца от страна на ответника сума в размер на 2362.28 лева. По делото страните не спорят, че сумата от 2362.28 лева е заплатена от ответника на ищеца, както и че на ищеца е платена от страна на ответника една част от дължимото му обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 4490.63 лева. Спорно е дали на ищеца се дължи сумата от 1651.09 лева, която сума е удържана/прихваната от ответника от сумата за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск с негово насрещно вземане за парична сума за дрехи пропорционално на неотработеното време в размер на 1651.09 лева. Както се посочи по-горе и страните не спорят, ищецът е имал право на обезщетение за неползвна платен годишен отпуск в пълния му размер от 6141.72 лева, който страните не спорят, че не е платен изцяло. Останала е неплатена разликата от 1651.09 лева поради прихващането и с вземане на ответника. Спорът изисква предоставяне на разрешение дали ответникът е имал вземане към ищеца, което е имал право да прихване с дължимото от него на ищеца обезщетение. По силата на чл. 221 от ЗСВ всяка година на магистратите се изплащат средства за тога или облекло в размер две средномесечни заплати на заетите лица в бюджетната сфера. Аналогична е разпоредбата на чл. 352 ЗСВ, според която на съдебния служител се изплаща всяка година сума за облекло в размер до две средномесечни заплати на заетите в бюджетната сфера. Правилата за определяне и изплащане на средствата за облекло се приемат от Висшия съдебен съвет, който съгласно ЗСВ изпълнява бюджета на съдебната власт. Няма спор между страните, че ищецът е бил съдебен служител при ответника, както и че му се е полагало възнаграждение за облекло. Константна е съдебната практика по отношение на заплащането на това възнаграждение за магистрати, че този разход за съдебната власт е обвързан от обстоятелството, че съответният магистрат реално ще престира своя труд през съответната година. Следователно, тези средства не представляват доход за магистрата, а тяхната цел е насочена към обезпечаване нормалното изпълнение на трудовите му функции съобразно неговия социален и професионален статус. Поради тези правни съображения, когато магистратът не е полагал труд за съответната година, независимо от причината за това, той няма право да получи тези средства, респективно не притежава субективно право те да му бъдат изплатени като обезщетение за причинени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи. По тези правни съображения на ищеца не би се дължало и обезщетение за платен годишен отпуск, тъй като фактически не е изпълнявал трудовите си функции, като в този смисъл е Решение № 167/25.05.2011 г. по гр. д. № 1308/2010 г. на ВКС, III г. о. На още по-силното основание тази практика е приложила и за съдебните служители. Правото на служителя да получи плащане на дължимата сума за облекло е последица от работата по трудово правоотношение и е в зависимост от характера и тежестта на работата, поради което за времето, през което не е полаган труд, не възниква и право на допълнително възнаграждение по чл. 352 ЗСВ. Тези характеристики на вземането за облекло обосновават извод, че същото не представлява обезщетение във вложения в закона смисъл, тъй като не възстановява причинени вреди. Същевременно то не попада и сред визираните в чл. 446а, ал. 1 ГПК помощи и обезщетения съгласно друг нормативен акт /такива са например обезщетенията и помощите по държавното обществено осигуряване; социалните помощи п о ЗСП; застрахователните суми по застраховки "Живот" и "Злополука", както и застрахователните обезщетения по застраховка "Гражданска отговорност"/. В допълнение към изложеното следва да се отбележи, че в действителност процесното вземане не се включва в облагаемия доход от трудови правоотношения. По изложените по-горе мотиви, заплатената сума на ищеца за облекло е подлежала на връщане в резултат на уволнението му и пропорционално на неотработеното време. Тази сума страните не спорят, че възлиза в размер на 1651.09 лева. Изводът не се променя от отмяната на уволнението, тъй като ищецът не е полагал труд през този период, какъвто е смисълът на това плащане. Ето защо и това вземане подлежи на връщане на ответника, което последният е сторил с направеното удържане от дължимите на ищеца други обезщетения и плащания по КТ. Направеното удържане е законосъобразно. Вземането за пари за облекло не попада сред онези по чл. 272 КТ, за които законът изисква съгласието на кредитора, в случая на ищеца. Вземането не е и сред изключенията по чл. 105 ЗЗД. Съгласно константната съдебна практика, трудовото възнаграждение, всички плащания, имащи характер на възнаграждение за труд, както и пенсията са частично секвестируеми, т. е. наложеният запор върху тях обхваща само секвестируемата част. Преценката дали сумата, върху която е насочено изпълнението е секвестируема, изхожда от това, какъв е произходът на паричните средства, като следва да бъде съобразено и обстоятелството, че нормите уреждащи несеквестируемостта са императивни, съответно не могат да се тълкуват разширително. След извършването на тази преценка, настоящият съдебен състав намира, че процесното вземане по чл. 352 от ЗСВ няма характер на обезщетение от категорията на процеуално защитените вземания на длъжника, съответно не попада в предметния обхват н а чл. 446 и чл. 446а от ГПК. Ето защо и за прихващането му не се изисква съгласие на кредитора-ищец в производството. За пълнота, правната квалификация на иска се извежда от твърденията на ищеца в исковата молба, поради което и същата не се променя от повдигнатия спорен по делото въпрос за произхода на вземанията, отговора на който обуславя има ли неоснователно обогатяване или няма. Изводът се подкрепя и от обстоятелството, че ако се търси плащане на сума за облекло или на някое от другите обезщетения, то петитумът на исковата молба щеше да бъде оформен по този начин. Логично искове за плащане на суми не се предявява и защото всички обезщетения са платени до размера на тази сума. По изложените съображения и искът не се явява погасен по давност. Давността за иска по чл. 55 ЗЗД започва да тече от фактическото разместване на блага и е петгодишна. В случая, имущественото разместване на блага настъпва с отправянето на изявлението за прихващане – 16.07.2026г., а искът по чл. 55 ЗЗД е предявен на 17.06.2025г., т.е. в рамките на дваностния срок. Предвид текста на чл. 103, ал. 2 ЗЗД прихващането се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на давността. Към момента на извършване на прихващането, за което ищецът е бил уведомен и е знаел, т.е. към 11.05.2020г., вземанията не са били погасени по давност, независимо дали се прилага 3- годишната или 5-годишната давност. По изложените по-горе мотиви, предявеният иск следва да се отхвърли като погасен чрез извънсъдебно прихващане. По разноските При този изход на спора разноските се разпределят по правилото на чл. 78, ал. 2 ГПК. Ответникът своевременно е поискал присъждането на разноски за юрисконсултско възнаграждение, което се дължи в минимален размер на 102.25 евро, определен от съда на основание чл. 78, ал. 8 вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП. Мотивиран от гореизложеното, Софийският районен съд, Второ гражданско отделение, 55-ти състав,