Решение № 4605 от 3.7.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 9566/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК. Подадена е въззивна жалба с вх. № 231092/01.07.2025 г. от ответницата В. М. срещу Решение № 10411/03.06.2025 г. постановено по гражданско дело № 20241110149727 по описа за 2024 година на СРС, 41 състав, с което е признато за установено по предявения от А. Б. Д. и Н. Б. Д. иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, че В. К. М., не е собственик на поземлен имот с идентификатор 68134.2822.363 по КККР на гр. София, с адрес: гр. София, район •••••••• с площ по документ за собственост 360 кв.м., а по скица – 341 кв.м., като разликата попада в улична регулация, с трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – незастроен имот за жилищни нужди, номер по предходен план: 363, кв. 22, при съседи: ул. „357-ма“, от две страни – застроени имоти и улица, при съседи по кадастрална карта: 68134.2822.365, 68134,2822.364, 68134.2822.3029 и 68134.2822.2506. Във въззивната жалба се твърди, че решението е неправилно, поради нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите на първата инстанция, като се излагат следните съображения: ищците нямали право да предявяват този иск, защото не са законни собственици на целия имот и дори ако твърденията им били верни, те щели да придобият само 2/3 от имота по наследство. Твърди се, че процесния имот е съпружеска имуществена общност, а постановлението за възлагане, с което Балканбанк придобива имота на публична продан, било издадено само срещу съпруга , поради което нейната половина от имота не била прехвърлена. Поддържа се, че договорът за продажба от 1997 г., по който банката продала имота на наследодателя на ищците, е нищожен, тъй като по това време банката вече била в производство по несъстоятелност и нямала право да се разпорежда с имуществото си. Поддържа се и че ответницата владяла имота непрекъснато повече от 10 години, което било достатъчно основание за придобиване на собственост по давност. Навежда се, че един от ищците признал в съдебно заседание, че не се е интересувал от имота, което противоречало на твърденията му, че е собственик. Поддържа, че към датата на завеждане на иска имота е бил в собственост на трето неучастващо в процеса лице. Моли съдът да отмени решението на първата инстанция и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск. В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивна жалба от ищиците А. Д. и Н. Д., с която се моли подадената въззивна жалба да бъде оставена без уважение, като се излагат следните съображения: твърди се, че ответницата не доказала непрекъснато и необезпокоявано владение върху имота в продължение на 10 години, като по делото било установено, че поставените от нея огради били премахвани многократно, което прекъсвало владението и доказвало, че то не било „необезпокоявано“. Сочи и че ответницата не манифестирала явно пред трети лица намерението си да държи имота като свой. Поддържа, че твърденията на ответницата били противоречи, тъй като от една страна твърдяла, че нотариалният акт на наследодателя на ищците е нищожен, но от друга страна поддържала, че е придобила имота по давност, а не въз основа на сделка или наследство. Оспорват се твърденията на ответницата, че била ипотекирана само 1/2 идеална част от процесния имот, тъй като целият процесен имот бил представен като обезпечение и ответницата също учредила ипотека върху своята идеална част. Счита, че постановлението за възлагане от 1997 г., било валидно и не е било оспорено по надлежния ред. Навежда, че сделката с която неговия наследодател е придобил имота е валидна, тъй като покупко-продажбата приключила преди съдебното решение за обявяване на банката в несъстоятелност. По изложените съображения моли съдът да потвърди решението на СРС. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, като по същество съдът намира следното: Пред първата инстанция ищците А. Б. Д. и Н. Б. Д. са предявили срещу ответницата В. К. М. отрицателен установителен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ответницата не е собственик въз основа на давностно владение на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор 68134.2822.363 по КККР на гр. София, с адрес: гр. София, район •••••••• с площ по документ за собственост 360 кв.м., а по скица – 341 кв.м., като разликата попада в улична регулация, с трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – незастроен имот за жилищни нужди. За да постанови така обжалваното решение първата инстанция е приела, че праводателя на ищците е придобил процесния имот чрез валиден договор за покупко-продажба сключен с „Балканбанк“ през 1997 г., като банката от своя страна е станала собственик чрез влязло в сила постановление за възлагане от публична продан през 1995 г. Приела е също, че целия имот е бил ипотекиран от ответницата и съпруга като обезпечение за заем, което позволява на кредитора да се удовлетвори от целия имот, независимо от съпружеската имуществена общност. Посочила е че продажбата на имота на праводателя на ищците е извършена преди обявяването на банката в несъстоятелност, поради което сделката не е нищожна по смисъла на Търговския закон. СРС е приел, че ответницата не е доказала елементите на чл. 79, ал. 1 от ЗС, тъй като нейното владение не е било спокойно, явно и постоянно, а към 2002 г. ответницата дори не е знаела, че сградата в имота е разрушена, което доказвало липсата на трайна връзка с вещта и фактическо намерение за своене, годно да прекъсне собствеността на законните титуляри. От фактическа страна по делото се установят следните обстоятелства: От нотариален акт № 172, том LVI, дело № 12076/1992 г. за покупко- продажба на недвижим имот се установява, че С.А.С. и Й.В.С. са продали на С.С.Л. следния свой собствен недвижим имот: дворно място, находящо се в гр. София, район „••••••••, цялото с площ 360 кв.м., съставляващо имот пл. № 363, отреден за улица, по плана на гр. София, местността „НПЗ Модерно предградие", при съседи Л.Д., Н.Х., наследници на Стоянов, ведно с построените в имота жилищна сграда, от 65 кв.м.и стопанска постройка на 23 кв.м., за сумата от 60 000 лева. По делото не се спори и че С.С.Л. и В. К. М. са сключили граждански брак 28.06.1986 г., поради което процесния имот е придобит в съпружеска имуществена общност на основание чл.19,ал.1 от СК-1985 г. / отм./. От мотивите на съдебното решение, постановено по търг.д. № 17/1997 г. на СГС, постановление от 02.12.2020 г. на нотариус Ж.Б. се установява, че върху процесния имот е била учредена договорна ипотека от С.С.Л. и В. К. М. с нотариален акт върху недвижим имот № 10, дело № 13284/1992 г. от 26.08.1992 г. на 1-ви Нотариус при Нотариалната служба на ІІ-ри РС-София. С изпълнителен лист от 30.03.1993 г., издаден на основание чл. 237 ГПК по гр.д. № 768/1993 г. от Четвърти районен съд, С.Л., действащ като „Феникс – ССЛ“ е осъден да заплати на „Балканбанк“ АД сумата 1 252 628 лева, ведно със законна лихва , считано от 10.03.1993 г. до изплащането, както и 25 000 лева – разноски. С постановление за възлагане на недвижим имот от 22.05.1995 г., издадено по изпълнително дело № 2181/1993 г., съдия изпълнител при Районен съд – София е възложил на ТБ „Балканбанк“ АД, взискател по изпълнителното дело, процесния недвижим имот, за сумата 200 000 лева, на основание на чл. 382, вр. чл. 384 ГПК. С решение № 80/01.08.1997 г. по ф.д. № 130/1996 г. на СГС, ТО, е обявена неплатежоспособността на ТБ „Балканбанк“ АД, определена е начална дата на неплатежоспособността – 31.10.1996 г. и е открито е производство по несъстоятелност по отношение на банката. С нотариален акт за покупко- продажба № 91, том LXXXV, нот.дело № 16585/1997 г. от 04.07.1997 г., ТБ „Балканбанк“ АД продава на Г.С. Д. процесния недвижим имот. По делото не се спори, че С.С.Л. е починал на 31.05.1996 г. и е оставил за свои наследници по закон В. К. М. (съпруга) и И.С.Л. (син), като синът му се е отказал от наследството и отказът е бил вписан в книгата за откази на СРС. По делото не се спори, а и от представеното по делото удостоверение за наследници се установява, че на 07.11.2011 г. Г.С. Д. е починал и е оставил за свой наследник по закон брат си Б. С. Д.. Последният е починал на 24.05.2012 г. и негови наследници по закон са съпругата му К. Г.а Д.а и синовете му А. Д. и Н. Д.. От нотариален акт № 25, том II-1, рег. № 3284, дело № 144/2020 г. на нотариус Ж. Б. се установява, че ответницата е призната за собственик на процесния имот по давност. Между страните не се спори, а и от представената справка от имотния регистър е видно, че на 28.12.2023 г. ответницата е продала имота на И.И. с Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 155, том 1, рег. № 03527, дело № 0146/2023 г., изповядан пред нотариус М.Б. - Нотариус с район на действие Районен съд - София, вписан под № 764 в регистъра на Нотариалната камара. По делото са събрани показанията на св. Н., който познава ответницата от дълги години. Свидетелят посочва, че е посещавал имота заедно с ответницата в продължение на 15-16 години (от 2002 г. до 2018 г.), като посещенията били изключително чести над 100 пъти общо, като в определени периоди ходили по 10 пъти годишно. Посочва, че през 2002 г. свидетелят лично помогнал на ответницата да заградят имота с мрежа и колци два поредни пъти, но и в двата случая мрежата е била крадена в рамките на дни, което е отказало ответницата от по-нататъшни опити заради страх от съседите. Поддържа, че ответницата плевила имота и обмисляла да сади „лехички“, както и че активно търсила начин да застрои имота. Свидетелят водил потенциални инвеститори, които обаче са отказвали заради неатрактивното местоположение на имота. Посочва, че през 2002 г. в имота е имало основи на съборена къща, която според ответницата е била разрушена или ограбена преди това, а мястото е било „голо“, с няколко плодни дръвчета и храсти, като на по-късен етап дръвчетата са били отрязани от неизвестни лица.Посочва, че ответницата заявявала, че това е „единственото нещо, останало от съпруга “ и имала идея да построи къща там, за да живее в нея, тъй като е била под наем, и дори е проучвала възможности за кредит. Свидетелят заявява, че за всичките 15 години, през които се е грижил за имота, никога никой не се е появил, за да предяви претенции или да попита какво правят там. Поддържа, че ответницата твърдяла, че имотът е бил обект на съдебен спор с „Балканбанк“, но през 2002 г. съобщила на свидетеля, че съдът е отхвърлил иска на банката и тя има решение в своя полза. По делото пред първата инстанция е била разпитана и св. Т., приятелка на ищцата от 1995 г. Свидетелят посочва,че за първи път посетила имота през 2002 г., след като бил отхвърлен иска на банката. Посочва, че при първото посещение през 2002 г. къща в парцела била напълно разрушена, а оградните стълбове били повредени. Сочи, че заедно с ответницата посещавали имоти редовно за да берат плодове и да почистват имота.Посочва, че ответницата се опитвала да си направи градинка и засаждала растения, но те са били системно унищожавани от неизвестни лица. Потвърждава, че през 2002 г. били правени опити за поставяне на ограда, но мрежата изчезнала веднага след поставянето и след това повече опити за поставяне на ограда не били правени. Сочи, че посещавала имота заедно с ответницата от 2002 г. до около 2018 г., като първоначално ходели по- често, а след разболяването на ответницата– поне веднъж годишно или през година. Свидетелката заявява, че ответницата плащала данъци за имота и обмисляла да се премести да живее там или да го продаде. По делото е разпитана и св. П., дългогодишен семеен приятел на ищците. Свидетелят заявява, че е посещавала е имота в 3-4 пъти в периода 2016–2017 г., когато тя и нейният партньор търсили терени в района. Описва имота, като малък, буренясал и запустял, приличащ на „запустяла нива“, а в имота имало поставена табела „Продава се“, която свидетелят предполага, че е поставена от братята. Потвърждава, че в имота не е имало сгради, но е имало дръвчета и много храсти. Посочва, че в периода 201-2017 г. имотът не е бил заграден. Посочва, че Н. Д. ходил няколко пъти да коси тревата и храстите в периода 2016–2018 г. Посочва, че до 2023 г. свидетелката не била чувала за претенции от трети лица, когато Н. е заварил в имота непознат човек да поставя ограда, който твърдял, че е закупил имота от трето лице и не знаел за други собственици. По делото е разпитан св. С., приятел на ищеца Н. Д.. Свидетелят заявява, че живее в квартал „Модерно Предградие“, където се намира имота и познава мястото още от детството си. Сочи, че в края на 2023 г. Н. му е показал имота лично. Описва парцела като системно неподдържан, пуст и обрасъл в храсти от неговото детство до края на 2023 г., като имотът нито бил заграден, нито свидетелят виждал опити за поставяне на ограда. Посочва, че никога не виждал някой да коси тревата, да почиства имота или да извършва каквато и да е дейност по поддръжка. От писмо от 19.02.2025 г., изходящо от съдебно-изпълнителната служба при СРС се установява, че изп.д. № 2181/1993 г. е било унищожено през 2008 г. При така установената фактическа страна от правна съдът намира следното: По допустимостта на предявените искове съдът намира следното: Според т. 1 от ТР № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК, в производството по предявения отрицателен установителен иск ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва правото на ответника, при което и доколкото правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск, при недоказване на фактическите твърдения, които го пораждат, производството по отрицателния установителен иск подлежи на прекратяване като недопустимо. Тази постановка обаче е в сила само в случай, че ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват притежаване на самото спорно право, което той отрича на ответника. Когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, по силата на диспозитивното начало в гражданския процес той е в състояние сам да определи обема и интензивността на търсената защита, вкл. като се ограничи до отричане със сила на пресъдено нещо на правото на ответника, т. е. предявявайки отрицателен установителен иск. В този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, обаче е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация- въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот/ в този смисъл е Решение № 9 от 10.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 6320/2015 г., II г. о., ГК, Решение № 500 от 20.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3835/2023 г., II г. о., ГК и множество друго/. Доколкото в случая ищците претендират да са собственици на процесния имот, то за същите съществува правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, но не в заявеният от ищците обем. От твърденията изложени в исковата молба следва, че ищците претендират да са собственици на по 1/3 от процесния недвижим имот, тъй като същият е придобит в наследство от техния баща- Б. С. Д., който е оставил трима наследници по закон- съпругата си К. Г.а Д.а и синовете му А. Д. и Н. Д.. За притежаваните от майка им идеални части от имота /1/3 идеална част /, предявеният от ищците отрицателен установителен иск за собственост е недопустим поради следното: ищците не са процесуални субституенти на своята майка и поради това не са процесуално легитимирани да предявят искове за защита на нейните права. Освен това, ищците не са обосновали конкретен техен личен правен интерес за предявяване на отрицателен установителен иск за онези идеални части от имота, които са собственост на майка им. Единственото твърдение в исковата молба, което обосновава правния им интерес е, че ответницата се легитимира пред трети лица като собственик на целия имот. Това твърдение в исковата молба обосновава правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост за притежаваните от ищците идеални части от имота, но не и за притежаваните от майка им идеални части. Поради това, след като прецени правния интерес на ищците по конкретното дело и с оглед приетото в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 3/2021 от 25.10.2022 г. по тълк. д. № 3 от 2021 г. на ОСГК на ВКС, настоящият състав достигна до извод, че предявеният отрицателен установителен иск за собственост на идеални части от процесния имот, над притежаваните от ищците 2/3 ид. ч. ( по 1/3 ид. ч. ), е недопустим. Съответно недопустимо е и постановеното по този иск първоинстанционно решение. Същото следва да бъде обезсилено и производството по делото в тази част прекратено ( в този смисъл е и практиката на ВКС, например решение № 35 от 05.03.2019 г. по гр. д. № 1845 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г. о., определение № 50257 от 15.11.2022 г. по ч. гр. д. № 1541 от 2021 г. на ВКС, ГК, I г. о. , Решение № 372 от 18.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2501/2023 г., II г. о., ГК, Решение № 349 от 20.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2220/2024 г., I г. о., ГК). На следващо място без значение за допустимостта на предявените искове е обстоятелствата, че преди подаването на исковата молба ответницата е продала имота на трето лица, тъй като с т. 3 б от ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС се прие, че действителният собственик на един имот има правен интерес да установи правото си на собственост ( чрез положителен установителен или отрицателен установителен иск) спрямо последният прибретател на имота, така и срещу неговия праводател, независимо че последният се е разпоредил с имота преди подаване на исковата молба. Съдът намира, че първоинстанционното решение в останалата му част е валидно, допустимо и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: По оплакването, че постановлението за възлагане е прехвърлило само ½ от правото на собственост върху процесния имот съдът намира следното: По делото не се спори, че с нотариален акт върху недвижим имот № 10, дело № 13284/1992 г. от 26.08.1992 г. на 1-ви Нотариус при Нотариалната служба на ІІ-ри РС-София е била учредена договорна ипотека върху процесния имот. Спорно е обаче какво е съдържанието на този нотариален акт и дали ответницата има качеството ипотекарен длъжник по него. Действително по делото не е представен нотариален акт върху недвижим имот № 10, дело № 13284/1992 г. от 26.08.1992 г. Независимо от това обаче от представените по делото косвени доказателства е изводимо неговото съдържание. На първо място в мотивите на решението по търг.д. № 17/1997 г. на СГС е посочено, че е безспорно, че С.С.Л. и В. К. М. са учредили договорна ипотека върху процесния имот / и още две/ за обезпечаване на задълженията на С.С.Л. към ТБ „ Балканбанк“ АД. На следващо място същото се установява и от мотивите на постановление от 02.12.2020 г. на нотариус Ж.Б., където изрично е посочено, че върху процесния имот е била учредена договорна ипотека нотариален акт върху недвижим имот № 10, дело № 13284/1992 г. от 26.08.1992 г., същият е бил възложен с постановление за възлагане от 22.05.1995 г. на „ Балканбанк“ АД, която на 04.07.1997 г. го е продала на Г.С. Д.. На следващо място от поведението на ответницата е изводимо, че същата е наясно с обстоятелството, че не е запазила ½ от процесния имот, тъй като е инициирала производство по издаване на констативен нотариален акт за собственост за целия имот, като изрично е посочила го е придобила имот въз основа на придобивна давност. Въз основа на изложеното съдът намира за безспорно обстоятелството, че върху процесния имот е била учредена ипотека от съпрузите С.С.Л. и В. К. с нотариален акт върху недвижим имот № 10, дело № 13284/1992 г. от 26.08.1992 г. На следващо място съдът намира за неоснователни оплакванията във въззивната жалба, че постановлението за възлагане породило вещно прехвърлителен ефект само за ½ идеална част, тъй като изпълнителното производство било водено само срещу съпруга на ответницата, тъй като съгласно чл.326,ал.3 от ГПК- отм. изпълнителният лист срещу длъжника има сила и срещу третото лице дало своя вещ в залог или ипотека за обезпечение на дълга, когато взискателят насочва изпълнението върху тая вещ. Чл.326,ал.3 от ГПК- отм. урежда една от хипотезите при които изпълнителния лист разширява своите субективни предели, респ. изпълнение може да се насочи върху ипотекирания имот и същият да бъде валидно продаден, в производството по публична продан, дори и без ипотекарния длъжник да е бил осъден (отделен е въпроса за допустимостта на т.нар. ипотечен иск). Не са основателни и оплакванията, че постановлението за възлагане е издадена при допуснати множество нарушения в производството по публична продан, поради което същото не е породила своите правни последици. За разлика от действащия ГПК, по отменения ГПК на обжалване подлежаха всички неправилни действия на съдебния изпълнител ( арг. от чл.332,ал.1 от ГПК- отм.), а постановлението за възлагане подлежеше на отмяна, когато са допуснати процесуални нарушения във фазата на проданта ( освен ако в предходните фази на изпълнителното производство не са допуснати нарушения на норми от публичен реднапр. имота не е несеквестируем). Веднъж обаче след като постановлението за възлагане влезе в сила, било защото е изтекъл срока за неговото обжалване, било защото то е било обжалвано, но жалбата е била оставена без уважение от съда, то поражда своите правни последици и прехвърля правото на собственост, независимо от допуснатите в изпълнителното производство процесуални нарушения. Единствената хипотеза в която действителността на проданта може да бъде оспорена, след като постановлението за възлагане е влязло в сила, е при нарушения на чл.384,ал.3 от ГПК/ отм./- когато имота е възложен на лице, което няма право да участва в проданта по чл.379 от ГПК- отм. или когато цената не е внесена. По делото липсват както твърдения, така и доказателства за наличието на тези два порока, поради което съдът намира, че процесното постановление за възлагане е влязло в сила и по силата на чл.384,ал.2, изр. първо от ГПК- отм. същото е прехвърлило изцяло правото на собственост върху процесния имот на ТБ „ Балканбанк“ АД. По оплакването, че договорът от 04.07.1997 г., с който Балканбанк“ АД е продала процесния имот на Г.С. Д. е нищожен, съдът намира следното: По делото не се спори, че с решение № 80/01.08.1997 г. по ф.д. № 130/1996 г. на СГС, ТО, е обявена неплатежоспособността на ТБ „Балканбанк“ АД, определена е начална дата на неплатежоспособността – 31.10.1996 г. и е открито е производство по несъстоятелност по отношение на банката. Съгласно чл.646,ал.1 от ТЗ в относимата редакция нищожно по отношение масата на несъстоятелността е направеното след обнародване на решението за откриване на производство по несъстоятелност не по установения в производството ред: 1. изпълнение на задължение, което е възникнало преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност; 2. учредяване на залог или ипотека върху право или вещ от масата на несъстоятелността; 3. сделка с право или вещ от масата на несъстоятелността. От изложеното е видно, че договорът от 04.07.1997 г. не е нищожен, тъй като сделката е сключена п р е д и обнародване на решението, с което е открито производството по несъстоятелност. По делото липсват и данни да са били провеждани отменителни искове по чл.647 ТЗ или чл.135 от ЗЗД по отношение на договорът от 04.07.1997 г., поради което съдът намира, че процесната сделка е валидна и е породила своите правни последици. По оплакването на ответницата, че е придобила имота по давност съдът намира следното: фактическият състав на придобивната давност включва следните два елементи, когато владелецът е недобросъвестен/ каквито твърдения са изложени в отговора на исковата молба/- осъществено владение и изтичане на предвидения в закона срок от десет години. Владението, като елемент от фактическия състав на придобивната давност трябва да е непрекъснато, спокойно /да не е установено и поддържано с насилие/, явно /да не е установено и поддържано по скрит начин/ и несъмнено /да се установи, че действително се упражнява фактическа власт с намерение за своене/. Следователно при наличието на спор съдът следва да постави на страните въпроси чрез какви действия е упражнявана фактическата власт и да формира изводи дали извършените действия по упражняване на фактическа власт са разкривали намерението за своене по начин, то да може да стане достояние на заинтересованите лица, като отчита предназначението на имота и конкретните твърдения за действията чрез които е осъществявана фактическата власт / виж в този смисъл Решение № 262/1.11.2012 г. по гр. д. № 439/2012, ВКС, ІІ г. о./. Настоящият състав на съда споделя изводите на първата инстанция, че ищцата не е осъществявала владение върху процесния имот, по следните съображения: От събраните по делото свидетелски показания се установява, че усилията на ответницата да завладее имота са се оказали безуспешни / поставяните на имота огради и заграждения са били премахвани веднага/ и още през 2002 г. е преустановила своите опити да загради имота. От показанията на разпитаните по делото свидетели следва, че посещенията на ответницата са имали по- скоро сантиментален и епизодичен характер / доколкото имота бил единственото, което е останало е останало от нейния починал съпруг/- независимо от твърдените над 100 посещения в рамките на 15 години, имотът е останал без трайна ограда, не е бил почистван или обработван системно. Единствената активност се е свеждала до инцидентно събиране на плодове от наличните дръвчета и спорадично почистване на двора. Обстоятелството, че ответницата е имала планове да намери инвеститор за имота или да изтегли кредит, за да живее в него не води до извод, че е осъществявано владение, тъй като тези намерения не са били реализирани. В обобщение съдът намира, че владението изисква не само владелецът да счита имота за свой, но и да обективира това чрез своите действия, които ясно да покажат на заинтересованите лица, че счита имота за свой. В случая това не е налице, доколкото епизодичните посещения на имота от ответницата не покриват изискуемите от закона признаци на владението. В допълнение към гореизложеното, обстоятелството, че ищците са разбрали за това че ответницата има претенции за имота, едва след като го е продала, ясно показва, че ответницата, чрез своите действия, не е осъществявала владение. На последно място съдът не намира за основателно оплакването, че ищецът А. Д. признал в о.с.з. проведено на 07.03.2025 г., че с брат му не са се интересували от имота, което противоречало на твърденията им, че са собственици на имота. От събраните по делото доказателства се установява, че ищците са придобили право на собственост върху 2/3 идеални части от процесния имот по силата на наследствено правоприемство. Правото на собственост, за разлика от облигационните субективни права, не се погасява по давност, ако собственик на имота се е дезинтересирал от него. Правото на собственост ще бъде изгубено ако собственик направи изричен отказ от право на собственост по чл. 100 от ЗС или ако имота бъде придобит на оригинерно основание от трето лице. В този смисъл доколкото не се установи, ответницата да е придобила процесния имот по давност, то ищците продължават да са собственици на имота и предявеният иск следва да бъде уважен до притежаваните от тях идеални части. За разликата над притежаваните от ищците идеални части (2/3) обаче решението на СРС следва да бъде обезсилено, а производството прекратено в тази част по изложените по горе съображения. По разноските: По разноските в производството пред СРС: при този изход на спора на ответницата се дължат разноски, на основание чл.78,ал.4 ГПК, в размер на 235 лева (120,15 евро), а решението на първата инстанция следва да бъде отменено в частта за разноските присъдени на ищците за разликата над сумата от 726,87 лева до присъдения от първата инстанция размер от 1090,30 лева. По разноските във въззивното производство: На основание чл.78,ал.4 във вр. с чл.273 от ГПК на ответницата се дължат разноски в размер на 194,74 евро. При този изход на спора разноски принципно се дължат и на въззиваемите, но доколкото липсват доказателства такива да са извършени, разноски не следва да бъдат присъждани. Така мотивиран Софийският градски съд,