Решение № 68 от 8.1.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 12285/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 15768 от 17.08.2024 г. по гр.д. № 65790/2023 г. Софийският районен съд е осъдил Министерство на вътрешните работи да заплати на М. И. Й., на основание чл. 234, ал. 8 от ЗМВР и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата 46 131 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 1996 г. – 2008 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 30.11.2023 г. до окончателното изплащане, и сумата 13 755,21 лв., представляваща мораторна лихва за периода 06.03.2021 г. – 30.11.2023 г. Ответникът Министерство на вътрешните работи е осъден да заплати на пълномощника на ищцата М. Й. – адв. Я. А., на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на 1884,44 лв. за оказана безплатна правна помощ, както и по сметка на СРС сумата 2395,45 лв. – държавна такса и разноски за производството. Решението е обжалвано от ответника Министерство на вътрешните работи като неправилно – постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, и необосновано. Излага се възражение, че при формиране на правните си изводи първоинстанионният съд неправилно е приложил закона и не е изпълнил в цялост задължението си да анализира всички доказателства по делото, както и не е зачел доказателствената сила на представените от ответника официални документи, опровергаващи извода му за основателност на главния иск по чл. 234, ал. 8 от ЗМВР. Навежда се оплакване срещу извода на съда, че Министерство на вътрешните работи е пасивно легитимирано да отговаря по предявените искове. Изтъква се, че работодател на ищцата към момента на формалното прекратяване на служебното й правоотношение в МВР е ОДМВР – София, а не МВР, подробни съображения за което били изложени от ответника в отговора на исковата молба, които твърде пестеливо били коментирани в обжалваното решение. На следващо място, въззивникът излага довод, че ако се приеме за правилно становището на районния съд, че МВР е пасивно легитимиран да отговаря по предявените искове, обжалваното решение е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила, в частност правилата за разпределение на доказателствената тежест на страните и писмените доказателства в процеса. В тази връзка се поддържа, че изводът на съда за доказаност, че ищцата не е ползвала полагащия й се платен годишен отпуск през процесния период, е направен без обсъждане на доказателствената сила на представените от ответника удостоверения, представляващи официални удостоверителни документи. От приетите по делото удостоверения/справки, изготвени от структурите на МВР, в които ищцата била на държавна служба, се установявало, че към датата на прекратяване на служебното й правоотношение в МВР, считано от 06.12.2020 г., същата е запазила правото си по силата на § 69, ал. 10 от ЗИД МВР /ДВ, бр. 81 от 2016 г./ да ползва платен отпуск по чл. 189 от ЗМВР на 1 ден за 2016 г. Съдът не бил съобразил също, че данни за наличието на неизползван от ищцата платен годишен отпуск за исковия период 1996 г. – 2008 г. не се съдържат и в отбелязванията на длъжностните лица на съхраняваните в кадровото дело на ищцата заявления за отпуск. Според възивника, тези удостоверения/справки, като издадени от длъжностни лица от МВР в кръга на службата и в по установения в МВР ред и форма, съобразно чл. 179, ал. 1 от ГПК съставляват доказателство за отразените в тях обстоятелства. Същите не били оспорени по надлежния процесуален ред от ищцата и съдът следвало да зачете доказателствената им сила. Навежда се довод за некоректно интерпретиране от съда на направеното от вещото лице уточнение в съдебно заседание, че при проверка на ведомостите то е констатирало, че в тях не е посочено за исковия период ищцата да е ползвала платен годишен отпуск. Въззивникът изтъква, че вещото лице е разяснило нещо съвсем друго, а именно, че начинът на счетоводно отразяване на ползването на отпуск в МВР, и в частност в СДВР през исковия период, е бил нетрадиционен – дните, ползвани като отпуск, са отчитани като присъствени. С оглед на това счита, че е невъзможно да бъдат изведени данни във връзка с броя дни, които съответният служител е ползвал платен годишен отпуск от ведомостите за заплати. Въззивникът навежда и довод, че при оценката на доказателствата съдът е следвало да съобрази и отдалечеността на исковия период – времевият диапазон на исковата претенция бил с начало 18 години преди предявяване на иска, като през това време ищцата била работила в няколко структури на МВР. Същата била запозната с издадените от съответните длъжностни лица удостоверения за броя на дните платен годишен отпуск, които не е ползвала, и в нито един момент не е била възразила срещу отразените в тях данни. Въззивникът излага и оплаквания срещу извода на съда за основателност на иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Изтъква се, че не е налице основание за прилагане на разпоредбата а чл. 234, ал. 10 от ЗМВР по отношение на лице, държавен служител по чл. 142, ал.1, т. 2 от ЗМВР, във връзка с отношения, прекратени по реда на Закона за държавния служител. Разпоредбата на чл. 234, ал. 10 от ЗМВР, както и останалите разпоредби от глава 11 „Обезщетения” от ЗМВР, били приложими единствено по отношение на държавните служители по чл. 142, ал.1, т.1 и ал. 2 от ЗМВР. По отношение на ищцата била налице хипотезата на § 86 от ПЗР на ЗИДЗМВР /ДВ, бр. 14 от 2015 г., като за таза категория държавни служители в МВР изрично в § 69, ал. 10 от ПЗР на ЗИДЗМВР /ДВ, бр. 81 от 2016 г./ било предвидено, че неизползваните отпуски, пропорционално към датата на влизане на този закон в сила, се запазват и могат да се ползват. Ищцата попадала в обхвата на § 69 от ПЗР на ЗИДМЗВР /ДВ, бр. 81 от 2016 г./ и към момента на прекратяването на първото й служебното й правоотношение в МВР същата била държавен служител по чл. 142, ал.1, т. 2 от ЗМВР, т.е. статутът й бил уреден в Закона за държавния служител и императивно изброените в чл. 142, ал. 4 от ЗМВР разпоредби. Възивникът изтъква, че доколкото в Закона за държавния служител и в § 71, ал. 2 от ЗИД на ЗМВР /обн. ДВ, бр. 81 от 2016 г./ не е предвиден срок, в който съответният орган следва да заплати обезщетението за неизползван платен годишен отпуск на служителя при прекратяване на служебното му правоотношение, приложима е общата разпоредба на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД – когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора. Сочи се, че исковата молба ищцата не е изложила твърдение да е отправяла такава покана, а в доказателствата по делото няма данни за депозирана такава от нея до МВР. Въззиваемата страна М. Й. е подала писмен отговор, с който оспорва жалбата. Излага аргументи срещу наведените от въззивника възражения, че не е пасивно легитимиран на отговаря по предявените искове, както и срещу оплакванията му за допуснати процесуални нарушения във връзка със събирането и оценката на доказателствата. За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното: М. И. Й. е предявила срещу Министерство на вътрешните работи иск за осъждането му да й заплати сумата 48 960 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 1996 г. – 2008 г., общо за 450 дни, ведно със законната лихва от подаването на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и на сумата 14 598,76 лв., представляваща обезщетение за забава върху тази сума за периода от 06.03.2021 г. до 30.11.2023 г. Ищцата твърди в исковата молба, че със заповед рег. № К-1424 от 01.08.1996 г. на министъра на вътрешните работи е била назначена на длъжността „Разузнавач І степен в сектор „Икономическа полиция” при 07 РУ-СДВР, като за периода от 01.08.1996 г. о 06.12.2020 г. е изпълнявал различни длъжности. Със заповед рег. № 8121 К-8665/18.04.2019 г. на министъра на вътрешните работи е била преназначена в длъжност „Галевн експерт” в сектор „Човешки ресурси” към отдел „Административен” при ДКИС-МВР. Със заповед рег. № 8121 К-10822/27.11.2020 г. на МВР служебното правоотношение на ищцата било прекратено на основание чл. 105, ал.1 от Закона за държавния служител – по взаимно съгласие считано от 06.12.2020 г. Твърди се, че за времето си на работа в ответното ведомство в периода от 1996 г. до 2008 г. ищцата не е ползвала полагащия й се платен годишен отпуск, а именно: за 1996 г. – 15 дни; за 1997 г. – 31 дни; за 1998 г. – 32 дни; за 1999 г. – 33 дни; за 2000 г. – 34 дни; за 2001 г. – 35 дни; за 2002 г. – 36 дни; за 2003 г. – 37 дни; за 2004 г. – 38 дни; за 2005 г. – 39 дни; за 2006 г. – 40 дни; за 2007 г. – 40 дни; за 2008 г. – 40 дни. Твърди, че при прекратяване на служебното й правоотношение от страна на МВР не й е заплатено дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за посочения период в размер общо на 450 дни за посочения период от 1996 г. до 2008 г. включително. Поддържа, че са налице предпоставките на чл. 234, ал. 8 от ЗМВР да претендира от ответника да й заплати обезщетение за неизползвания отпуск по чл. 189, ал. 1, т. 1-3 от ЗМВР в размер на исковата сума. Сочи, че към момента на прекратяване на служебното й правоотношение размерът на последното получено брутно трудово възнаграждение е бил 2285 лв., или 108,80 лв. на ден. Предвид размера на неизползвания платен годишен отпуск за процесния период от 1996 г. до 2008 г. – 450 дни, дължимото според ищцата обезщетение е в размер на 48 960 лв. Ищцата твърди, че ответникът е следвало да й изплати дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в тримесечен срок от датата на прекратяване на служебното й правоотношение, на основание действащата към този момент разпоредба на чл. 234, ал. 10 от ЗМВР. С оглед на това поддържа, че ответникът е изпаднал в забава за плащането на обезщетението на 06.03.2021 г. и размерът на мораторната лихва от този момент до датата на подаване на исковата молба 30.11.2023 г. възлиза на сумата 14 598,76 лв. В писмения си отговор ответникът оспорва исковете. На първо място излага възражение за недопустимост на исковете поради липса на процесуална легитимация на ответника. Изтъква, че МВР, като юридическо лице по чл. 2, ал. 2 от ЗМВР, не е носител на материална и процесуална легитимация да отговаря по предявените претенции, тъй като към момента на прекратяване на първото й служебно правоотношение в МВР ищцата е изпълнявала държавна служба в ОДМВР- София, която е самостоятелно юридическо лице и разпоредител с бюджетни кредити. Сочи, че по аргумент от правилото на чл. 61 от КТ, приложимо по аналогия и при действието на Закона за държавния служител, ЗМВР и други закони, уреждащи държавна служба, заплатата и всички други допълнителни възнаграждения и обезщетения се дължат от учреждението, в което се изпълнява службата – структурата, разпоредител с бюджетни кредити. Във връзка с това ответникът счита, че легитимирана да отговаря по предявените искове е ОДМВР-София, с оглед на което настоява за прекратяване на производството. Алтернативно, ответникът излага съображения за неоснователност на исковете. Оспорва твърдението на ищцата, че МВР има спрямо нея неизпълнено задължение, произтичащо от разпоредбата на чл. 234, ал. 8 от ЗМВР, както и че към 06.03.2021 г. е в забава на изпълнението му. Сочи, че ищцата попада в обхвата на § 69 от ПЗР на ЗИДЗМВР /ДВ, бр. 81/2016 г./ и към момента на прекратяване на първото й служебно правоотношение в МВР същата е била държавен служител по чл. 142, ал.1, т. 2 от ЗМВР, съответно статутът й е уреден в Закона за държавния служител и императивно изброените в чл. 142, ал. 4 от ЗМВР разпоредби. Твърди, че със заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на ищцата министърът на вътрешните работи е разпоредил да й се изплатят полагащите й се обезщетения по чл. 61, ал. 2 от ЗДСл и § 71 от ПЗР на ЗИДЗМВР /ДВ, бр. 81 от 2016 г./, в обхвата на които влиза и обезщетението за неизползваните към момента на прекратяване отпуски по § 69, ал. 10 – до датата на назначаването на ищцата като държавен служител по реда на ЗДСл, считано от 01.02.2017 г. на длъжността „началник отдел Човешки ресурси” при СДВР. Дължимите на ищцата обезщетения били платени от ОДМВР – София на 19.02.2021 г. Ответникът сочи, че от изготвените от структурите на МВР, в които ищцата е била на държавна служба, документи – удостоверения/справки, се установява, че към датата на прекратяване на служебното й правоотношение в МВР, считано от 06.12.2020 г., същата е запазила правото си по силата на § 69, ал. 10 от ЗИД на ЗМВР /ДВ, бр. 81/2016 г./ да ползва платен отпуск по чл. 189 от ЗМВР на 1 ден за 2016 г. Данни за наличието на неизползван платен годишен отпуск за исковия период – 1996 г. – 2008 г. не се съдържали и в отбелязванията на длъжностните лица на съхраняваните в кадровото й дело заявления за отпуск. Ответникът поддържа, че доколкото не са представени доказателства за наличие на неизползван платен годишен отпуск на ищцата за процесния период, а от представените удостоверения/справки се установява противното, не е възникнало правото на ищцата на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск като държавен служител в МВР. По отношение на претендираните лихви за забава, ответникът излага възражение, че разпоредбата на чл. 234, ал. 10 от ЗМВР не е приложима в случая, тъй като в ЗДСл и в § 71, ал. 2 от ЗИД на ЗМВР /ДВ, бл. 81/2016 г./ не е предвиден срок, в който съответният орган следва да заплати обезщетението за неизползван платен годишен отпуск на служителя при прекратяване на служебното му правоотношение. С оглед на това счита за приложима разпоредбата на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, като твърди, че ищцата не е депозирала до МВР покана за изплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. С протоколно определение от 11.07.2024 г. е допуснато изменение на размера на предявените искове, както следва: размерът на иска за главницата е изменен на 46 131 лв., а размерът на иска за обезщетение за забава – на 13 755,21 лв. Въз основа на събраните по делото доказателства и доводите на страните, въззивният съд намира за установено следното от фактическа и правна страна: Предявени са искове с правно основание чл. 234, ал. 8, вр. чл. 189, ал.1, т. 1 и 2 от ЗМВР и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищцата обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за претендирания период от 1996 г. до 2008 г., и обезщетение за забава за периода от 06.03.2021 г. до 30.11.2023 г. Не е спорно между страните и се установява от представената кадрова справка, издадена от МВР, ч е със заповед на министъра на вътрешните работи № К—1424 от 01.08.1996 г. ищцата е назначена на длъжността „разузнавач І степен” в сектор „Икономическа полиция” към 07 РУП при СДВР, след което тя последователно е заемала различни длъжности при СДВР до 01.05.2019 г. В периода от 02.05.2019 г. до 28.01.2020 г. същата е заемала длъжността „главен експерт в сектор „Човешки ресурси и правно обслужване към отдел „Административен” при дирекция „Комуникационни и информационни системи” – МВР, а със заповед № 8121К-501/28.01.2020 г. на министъра на вътрешните работи е преназначена на длъжността „началник сектор „Координация, административно и правно обслужване и човешки ресурси” към отдел „Административен” при ОДМВР-София, на основание чл. 82, ал. 1 от Закона за държавния служител. Със заповед №8121К-10823/27.02.2020 г. на министъра на вътрешните работи ищцата е назначена на длъжността „началник отдел „Административен” при ОДМВР-София, на основание чл. 9 и чл. 10д, ал. 4 от ЗДСл. Със заповед № 8121К-10822/27.11.2020 г. на министъра на вътрешните работи е прекратено служебното правоотношение на ищцата на основание чл. 105, ал.1, вр. чл. 108 от ЗДСл. Неоснователно е наведеното възражение за липса на пасивна материална легитимация н а ответника Министерство на вътрешните работи по предявения иск за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск при прекратяване на служебното правоотношение с ищцата. Съгласно разпоредбата на чл. 227 ЗМВР – заповед за прекратяване на служебното правоотношение на държавен служител се издава от съответния орган по чл. 158 и чл. 159 ЗМВР, т.е. от министъра на вътрешните работи, съответно от ръководителя на съответната структура. В конкретния случай служебното правоотношение на ищцата е прекратено със Заповед № 8121К – 10822/27.11.2020 г. на министъра на вътрешните работи, предвид характера на заеманата от ищцата длъжност в Областна дирекция на МВР-София. Доколкото органът по освобождаването е министърът на вътрешните работи, а не директорът на ОДМВР, то ответник по предявения иск по чл. 234, ал. 8 от ЗМВР е Министерството на вътрешните работи, тъй като съгласно чл. 159, ал. 1, т. 3 от ЗМВР ръководителите единствено преназначават държавните служители на изпълнителски длъжности. Следва да се отбележи, че служебното правоотношение е комплексно. От един юридически факт - индивидуален административен акт, възникват задължително две правоотношения - административно и трудово. Административното е водещото и определя специфичното проявление на трудовоправните институти - вкл. отпуските, прекратяването на правоотношението, обезщетенията и т.н., откъдето произтичат разлики в правната уредба. Или страни по служебното правоотношение - което е едностранно властническо по възникване и характер, и двустранно по субекти - са държавният служител и органът по назначаването, респ. за длъжността на ищцата - министърът на вътрешните работи. Следователно, именно органът по назначаването е страна по служебното правоотношение. В този смисъл правоотношението е с МВР и същото е материално легитимирано да отговаря по иска. Първоинстанционинят съд е изложил аргументирани съображения в тази насока, цитирайки и относима съдебна практика, които се споделят от настоящия състав. Предпоставки за възникване правото на обезщетение по чл. 234, ал. 8 от ЗМВР са: прекратяване на служебното правоотношение на държавния служител и неизползване на полагаемия се на служителя платен годишен отпуск. Първата предпоставка безспорно е налице- служебното правоотношение с ищцата е било прекратено със заповед № 8121К-10822/27.11.2020 г. Безспорно е установено е представените писмени доказателства и заключението на ССчЕ, че при прекратяване на служебното правоотношение на ищцата не е заплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за исковия период – от 1996 г. до 2008 г. Видно от представената платежна бележка от ОДМВР-София, че при прекратяване на служебното й правоотношение на ищцата е заплатено само обезщетение по чл. 234, ал. 1 и ал. 5 от ЗМВР – за прослужени години и еднократно допълнително вещество имущество. Съгласно разпоредбата на чл. 229, ал.1, т. 1 и т. 2 от ЗМВР от 1997 г. /отм./, както и аналогичната разпоредба на чл. 212, ал.1, т. 1 и 2 от ЗМВР от 2006 г. /отм. от 27.06.2014 г./., приложими с оглед периода, за който се претендира обезщетение, държавните служители в МВР имат право на платен годишен отпуск в размер на 30 работни дни, както и допълнителен платен годишен отпуск – по един ден за всяка прослужена година, но не повече от 10 работни дни. С оглед наведените от ответника възражения, спорно по делото е дали ищцата е имала неизползван платен годишен отпуск за периода от 1996 т. до 2008 г. Ответникът е възразил, че за този период не е бил налице неизползван платен годишен отпуск, поради което ищцата няма право на обезщетение за такъв. При предявена от служителя претенция за обезщетение за неизползван отпуск и направено от ответника възражение, че не дължи такова обезщетение поради липса на неизползван от служителя годишен отпуск в исковия период, в тежест на последния е да докаже, че ищецът е използвал полагаемия му се платен годишен отпуск. Касае се за правоизключващо възражение, при което настъпването на фактите, които изключват правото на служителя да претендира обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в исковия период, следва да се установят от ответника. В случая ангажираните от ответника доказателства не са достатъчни, за да се направи извод, че ищцата е ползвала полагаемия се платен годишен отпуск в процесния период, съответно, че същата няма право на обезщетение. В разпоредбата на чл. 212, ал. 5 от ЗМВР от 2006 г. /нова, ДВ, бр. 88 от 2010 г./е предвидено, че редът за ползване на отпуск от служителите на МВР се определя с акт на министъра на вътрешните работи. До приемането на тази разпоредба в посочения ЗМВР от 2006 г., както и в предходния такъв от 1997 г., не е бил предвиден ред, по който на служителя в МВР да се разрешава ползването на полагащия му се платен годишен отпуск, като такива правила не са предвидени и в подзаконови нормативни актове по приложението на ЗМВР. За процесния период липсва норма, аналогична на чл. 22, ал. 2 от НРВПО и чл. 173, ал.1 от КТ, предвиждащи правото на платен годишен отпуск да се упражнява с писмено разрешение на работодателя въз основа на писмено искане от работника. При липсата в специалния ЗМВР на изрична норма относно реда за ползване на полагаемия се на служителите платен годишен отпуск, съгласно чл.46, ал.2 ЗНА за неуредените от него следва да се приложат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. За неуредените в специалния ЗМВР отношения със служителите в МВР, назначени по служебно правоотношение, които са държавни служители /какъвто статут е имала ищцата/, субсидиарно се прилага общия закон, а именно ЗДСл /обн. ДВ, бр. 67/1999 г./. Съгласно чл. 57, ал. 1 от ЗДСл /в ред. ДВ, бр. 67 от 1999 г./ платеният годишен отпуск се ползва с писмено разрешение на органа по назначаването. Аналогична е разпоредбата на чл. 173 от КТ – платеният годишен отпуск се ползва от работника или служителя с писмено разрешение на работодателя. От посочената разпоредба на ЗДлС следва, че платен годишен отпуск държавните служители могат да ползват само при насрещно волеизявление на ръководителя си за разрешаване на ползването му по подадено писмено искане. Необходимо е въз основа на обективирано в писмена молба волеизявление на служителя с посочени основание и размер на искания отпуск и периода от време, в който желае да го ползва, да е налице волеизявление на насрещната страна за разрешаване на отпуска, обективирано в писмена заповед. В случая ответникът, който оспорва дължимостта на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на ищцата с твърдение, че тя няма неизползван такъв отпуск за претендирания период, не е представил писмени доказателства, удостоверяващи, че ищцата е ползвала в съответните години платен годишен отпуск съобразно нормативно установения ред. Не са представени писмени искания от служителката за ползване на отпуск, съответно разрешителни заповеди на ръководителя, нито са налице доказателства за отразяване на ползването на отпуски в документи за работно време, отпуски, графици и др. подобни актове на ответното ведомство, вкл. и в трудовото досие на ищцата. В приетото заключение на ССчЕ, извършено след проверка в счетоводството на СДВР и ОДМВР, в структурите на които ищцата е била на длъжност в процесния период, вещото лице е установило единствено подадени заявления от ищцата от 2007 г. и 2008 г. за разрешаване да ползва платен годишен отпуск, но не са открити заповеди за разрешаване на ползването на поискания с тези заявления отпуск. Данни за подадени заявления, респ. за издадени от ръководителя заповеди за разрешаване на отпуск за предходните години, няма по делото. При разпита му в съдебно заседание вещото лице е посочило, че във ведомостите за заплати за исковия период не е посочено ищцата да е ползвала отпуск. При липсата на писмени доказателства за издадени от ръководителя на ответното ведомство писмени актове, с които да разрешава ползването от ищцата на платен годишен отпуск в процесния период от 1996 г. до 2008 г. с посочени в тях брой дни и период на ползването им, респ. оставащи за ползване дни от съответната година, както и липсата на документно отразяване на тези обстоятелства в служебното досие и счетоводните документи на ответника, следва да се приеме за недоказано, че ищцата е ползвала платен годишен отпуск в този период. Представените от ответника удостоверения № 513р-35373/02.05.2019 г., № 5290р-2199/31.01.2020 г. и № 517р- 12290/02.06.2022 г. не доказват твърдението на ответника, че ищцата е ползвала полагаемия й се платен годишен отпуск за процесния период. В тези удостоверения е отразено колко дни неизползван платен годишен отпуск има ищцата за период 2016 г. – 2020 г., който период е извън процесния. В тях не е отразена информация за ползвания от ищцата платен годишен отпуск в периода от 1996 г. до 2008 г., за който се отнася исковата претенция. С оглед липсата в посочените удостоверения на информация за ползваните от ищцата дни платен годишен отпуск за исковия период, същите нямат доказателствено значение за относими към предмета на спора обстоятелства. С оглед на това неоснователно в подкрепа на тезата си, че не е налице неизползван платен годишен отпуск за исковия период, въззивникът се позовава на доказателствената сила на посочените удостоверения, съставляващи според него официални удостоверителни документи по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК. Тези издадени от ответника документи не удостоверяват направени пред съставителя изявления, нито извършени от него и пред него действия, а съдържат само едностранна констатация на издателя им за факти /брой дни неизползван от ищцата платен годишен отпуск за периода 2016-2020 г./, които обстоятелства не са предмет на установяване по разглеждания спор между страните в настоящото производство. При това положение и след като ползването от ищцата на платен годишен отпуск за процесния период не доказано с надлежни писмени доказателства, следва да се приеме, че в този период същата не е ползвала полагаемия й се съгласно чл. 229, ал.1, т. 1 и т. 2 от ЗМВР от 1997 г. /отм./, респ. по чл. 212, ал.1, т. 1 и 2 от ЗМВР от 2006 г. /отм. от 27.06.2014 г./, платен годишен отпуск, в размер общо на 424 дни. Тук е мястото да се посочи, че без правно значение за този извод е въведеният във въззивната жалба довод за установен от вещото лице „нетрадиционен” начин на счетоводно отразяване на ползването на отпуск в МВР през исковия период, а именно – отчитане като присъствени дни на дните, ползвани като отпуск. Това твърдение на въззивника за установен в МВР такъв „нетрадиционен” според него начин на счетоводно оформяне на начислените на служителя възнаграждения може да се цени като признание от негова страна за установена при него практика за необективно документно отразяване на обстоятелствата, въз основа на които се начисляват дължимите на служителите възнаграждения. От такова необективно документиране ответникът не може да черпи благоприятни последици, в т.ч. да извежда аргументи в подкрепа на защитната си теза, че ищцата е използвала полагаемия й се платен годишен отпуск и респ. той не дължи обезщетение за неизползван такъв. Предвид периода на полагаемия се на ищцата платения годишен отпуск /1996 г. - 2008 г./, правото й на ползването му, респективно и правото й на обезщетение, не е погасено. С оглед на това на основание чл. 234, ал. 8 от ЗМВР, действащ към този момент, на същата се дължи обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за исковия период. Размерът на дължимото обезщетение, определено съобразно разпоредбата на чл. 239, ал. 1 от ЗМВР, възлиза на сумата 46 131 лв., съгласно заключението на ССчЕ. С оглед на всичко гореизложено, предявеният иск по чл. 234, ал. 8 от КТ е основателен в предявения му размер. Съгласно чл. 234, ал. 10 от ЗМВР обезщетенията на държавните служители при прекратяване на служебните им правоотношения, предвидени в този закон, се изплащат в тримесечен срок от датата на прекратяване на служебното правоотношение. След като в приложимия закон е предвиден срок за изпълнение на задължението за заплащане на процесното обезщетение за неизползван служителя в МВР платен годишен отпуск, дължащото това обезщетение лице изпада в забава след изтичането на този срок, т.е. от 06.03.2021 г. Неоснователно е наведеното от въззивника възражение за приложимост на общата разпоредба на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, респ. за недължимост на обезщетение за забава от този момент поради липсата на покана от ищеца. Разпоредбата на чл. 234, ал. 10 от ЗМВР е изрична и ясна, като същата е специална по отношение на ЗДСл. и следва да се приложи. Разпоредбите на § 86 от ЗИДЗМВР, както и на § 69 и § 71, ал. 2 от ПЗР на ЗМВР, на които се позовава въззивникът в подкрепа на тезата си, че не дължи мораторна лихва върху обезщетението за неизползван платен годишен отпуск от претендирания начален момент, не установяват различен извод. Посочените разпоредби на § 86 от ЗИДЗМВР и § 69 от ПЗРЗМВР визират преобразуването на правоотношенията на държавните служители в МВР по чл. 142, ал.1, т. 2 от ЗМВР в служебни правоотношения по ЗДСл, считано от влизане на този закон в сила, но те не дерогират приложението на специалните правила на ЗМВР по отношение на тази категория служители на МВР, в т.ч. и правилото на чл. 234, ал. 10 от ЗМВР относно срока, в който им се дължи изплащането на предвидените в закона обезщетения. Съгласно заключението на ССчЕ, законната лихва за забава върху дължимото на ищцата обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 46 131 лв. за периода от изтичане на тримесечния срок по чл. 234, ал. 10 от ЗМВР – 06.03.2021 г. до датата на подаване на исковата молба – 30.11.2023 г., възлиза на сумата 13 755,21 лв. С оглед на това акцесорната претенция е основателна в предявения й размер. Поради пълното съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния, обжалваното решение следва да бъде потвърдено. При този изход на делото и направеното искане, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на въззиваемата - адв. Я. А. възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. за оказана й безплатна правна помощ. Размерът на дължимото на адв. А. възнаграждение съдът определя на 950 лв. – с оглед фактическата и правна сложност на делото, извършените от пълномощника процесуални действия в настоящото производство, разглеждането на делото в едно съдебно заседание и без събиране на доказателства. По изложените съображения Софийски градски съд