Решение № 3070 от 7.5.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 5114/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. Образувано е по 2 бр. въззивни жалби на страните. С въззивната си жалба ответникът Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР обжалва решение № 13538/09.07.2024г., постановено по гр. дело № 62826/2023г. по описа на СРС, 179-и състав, в частта, в която, на основание чл. 32 ЗДСл е осъден да заплати на ищеца С. М. Т. сумата 63.72 лева, представляваща разлика между заплатеното му възнаграждение за 6 работни дни от 563 лева и полагащото му се такова от 626.86 лева, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 19.11 лева, представляваща мораторна лихва върху същата главница за периода от 01.12.2019г. до 13.11.2022г. включително, на основание чл. 33, т. 9 и чл. 192, ал. 3 ЗМВР, вр. чл. 10, ал. 2, т. 1 от Наредба № 8121з-347/25.07.2014г. сумата 48 лева и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата 14.81 лева – мораторна лихва върху последната главница за периода от 13.10.2019г. до 13.11.2022г. включително. Жалбоподателят Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР намира, че атакуваното съдебно решение в обжалваната от ответника част било неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон. При прекратяването на служебното правоотношение с ищеца на 05.02.2018г. същият получавал основна месечна заплата в размер на 1 971 лева и при възстановяването му на работа със заповед № 8121к-13757/13.11.2019г. на министъра на вътрешните работи не му била определена нова индивидуална основна заплата. Твърденията на ищеца, че основната му месечна заплата била 2 367 лева били неоснователни и недоказани. Неправилно СРС определил и съобразил такава от 2 194 лева – съдът нямал работодателска власт и компетентност да определя възнаграждение и да изземва функциите на работодателя. Съобразеното от СРС възнаграждение не било минималното такова съгласно ред 24 от таблица към Вътрешните правила за заплатите на държавните служители по чл. 142, ал. 2, т. 2 ЗМВР, утвърдени със Заповед № 8121з- 92/31.01.2019г. на министъра на вътрешните работи (1 632 лева за конкретната длъжност „началник сектор в министерство“). По силата на чл. 67, ал. 4 ЗДСл органът по назначаването определял индивидуалния размер на основната заплата на държавния служител, при условията на оперативна самостоятелност и в рамките на диапазона по Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация. Съгласно чл. 3, ал. 2 и ал. 3 от Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация, основната месечна заплата се определяла по нива и степени съобразно Приложение № 1, като се отчитало нивото на заеманата длъжност, квалификацията, професионалния опит. Нивата на основните месечни заплати били определени по длъжностни нива в Класификатора на длъжностите в администрацията. Съгласно длъжностното ниво на ищеца по Заповед № 8121к-13757/13.11.2019г., експертно ниво 6А и Приложение № 1 към Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация, към релевантния период, минималният размер на основното възнаграждение бил 700 лева, а максималният 3 200 лева. В случая за периода от 15.11.2019г. до 24.11.2019г. заплатата на ищеца от 1 971 лева била съобразена с предвидените от Наредбата размери. Хипотезите, при които индивидуалната месечна заплата можела да се увеличава, били визирани в чл. 67, ал. 5 ЗДСл и чл. 11, ал. 1 от Наредбата за заплатите на служителите от държавната администрация, като една от тях била възстановяване на държавен служител. И в двата акта обаче това било единствено възможност, но не и императивно задължение на работодателя. От друга страна присъденият от СРС увеличен размер противоречал на Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация и вътрешните актове. Така например Заповед № 8121з-92/31.01.2019г. на министъра, с която били утвърдени вътрешните правила за заплатите на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, предвиждала размер на увеличението според получените годишни оценки – т. 5 от заповедта. За хипотезата на възстановяване на уволнен служител се прилагала т. 6 – реда на чл. 11, ал. 1, т. 2-5 от Наредбата, а максималният размер на увеличението бил до 10% от определената заплата – т. 7 от заповедта. Съобразно последната оценка на ищеца увеличението можело да е 3%. По изложените доводи намира искът по чл. 32 ЗДСл за неоснователен. В условията на евентуалност поддържа възражение, че същото вземане се погасило по давност – 3г. от подаването на молбата срещу ДУССД през м.12.2023г. Неоснователен бил и искът по чл. 33, т. 9 и чл. 192, ал. 3 ЗМВР, вр. чл. 10, ал. 2, т. 1 от Наредба № 8121з-347/25.07.2014г., уважен от СРС до размера на сумата 48 лева. От заповеди № 81213-1556/13.12.2018г. и № 81213-1575/19.12.2018г. на министъра било видно, че изплащането на гратификационните възнаграждения било обвързано от две предпоставки – постигане на резултати и съществен принос в изпълнението на целите и приоритетите в дейността на министерството за периода от 01.01.2018г. до 30.11.2018г. и наличието на служебно или трудово правоотношение към 30.11.2018г. В случая принос на ищеца към постигането на задачите нямало и с решението си да присъди съразмерно възнаграждение за отработеното време през периода, СРС изменил волята на министъра. По изложените съображения моли за отмяна на решението в обжалваната част, а вместо това да бъде постановено друго, с което исковете бъдат изцяло отхвърлени от съда. Моли съобразно този изход на спора въззивният съд да разпредели и отговорността за разноските. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищецът С. М. Т. не е депозирал писмен отговор на въззивната жалба на ответника. С въззивната си жалба ищецът С. М. Т., чрез адв. Й., обжалва решение № 13538/09.07.2024г., постановено по гр. дело № 62826/2023г. по описа на СРС, 179-и състав, в частта, в която са отхвърлени предявените срещу ответника Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР искове по чл. 32 ЗДСл за разликата над сумата 63.72 лева до пълния предявен размер от 113.26 лева - представляваща разлика между заплатеното му възнаграждение за 6 работни дни от 563 лева и полагащото му се такова от 626.86 лева, по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за горницата над сумата 19.11 лева, представляваща мораторна лихва върху същата главница за периода от 01.12.2019г. до 13.11.2022г. включително до пълния предявен размер от 34.48 лева, по чл. 33, т. 9 и чл. 192, ал. 3 ЗМВР, вр. чл. 10, ал. 2, т. 1 от Наредба № 8121з-347/25.07.2014г. за горницата над сумата 48 лева до пълния предявен размер от 480 лева и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за горницата над сумата 14.81 лева – мораторна лихва върху последната главница за периода от 13.10.2019г. до 13.11.2022г. включително до пълния предявен размер от 148.26 лева. Въззивникът-ищец намира решението за неправилно и необосновано в обжалваните от него части. Със заповед № 8121к-13757/13.11.2019г. на министъра на вътрешните работи, издадена на основание чл. 122, ал. 1 ЗДСл, бил възстановен на длъжност началник сектор „Планово-бюджетна дейност“ към отдел „Административен“ при ответната дирекция, считано от 15.11.2019г. Със заповедта не му била определена основна заплата. Съобразно Вътрешните правила за заплатите на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР и таблицата, за ръководно ниво 6А, ниво на основна месечна заплата 12, IV степен, основната заплата била 2 367 лева. Със заповед № 8121к-13947/20.11.2019г. бил преназначен на друга длъжност. За 6-те отработени дни за времето от 15.11.2019г. до 25.11.2019г. възнаграждението му било определено на база основна месечна заплата от 1 971 лева. Неправилно СРС обсъждал въпроса за годишната му оценка – следвало да съобрази заплатата, определена от Вътрешните правила, утвърдени със заповед № 8121з-92/31.01.2019г., а именно 2 367 лева. Годишна оценка за 2018г. обяснимо не била изготвена поради незаконното уволнение, т.е. по вина на ответника. Същото се отнасяло и до иска по чл. 33, т. 9 и чл. 192, ал. 3 ЗМВР, вр. чл. 10, ал. 2, т. 1 от Наредба № 8121з-347/25.07.2014г. – следвало да се изходи от принципното положение, че служебното правоотношение въобще не прекъсвало, а било възстановено такова, каквото съществувало преди незаконосъобразното прекратяване, с произтичащите права и задължения. Единственото изискване за получаването на възнаграждението по заповеди №№ 8121з- 1556/13.12.2018г. и 8121з-1575/19.12.2018г. било трудово или служебно правоотношение към 30.11.2018г., не и каква част от времето да било отработено от служителя, за да се приеме принос в дейността. Моли за пълно уважаване на исковете. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР депозира писмен отговор на въззивната жалба на ищеца, с който оспорва същата като неоснователна. Поддържа възраженията си, изложени в отговора на исковата молба и в подадената от него въззивна жалба. Моли въззивната жалба на ищеца Т. да бъде оставена без уважение. Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение на въведените във въззивната жалба основания настоящият съдебен състав намира следното: Със сезиралата съда искова молба, уточнена с молба с вх. № 360562/14.12.223г., ищецът С. М. Т. излага, че със Заповед № 8121к-627/05.02.2018г. на министъра на вътрешните работи, считано от 05.02.2018г. било прекратено служебното му правоотношение като началник сектор „Планово-бюджетна дейност“ към отдел „Административен“ при Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР, на основание чл. 106, ал. 1, т. 5 и чл. 108 ЗДСл, поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. С решение № 13885/17.10.2019г. по адм.д. № 2082/2019г. на ВАС, влязло в законна сила на 17.10.2019г. заповедта била отменена. Въз основа на подадено от ищеца заявление, със заповед № 8121к-13757/13.11.2019г. на министъра на вътрешните работи, на основание чл. 122, ал. 1 ЗДСл, считано от 15.11.2019г. ищецът бил възстановен на заеманата преди уволнението длъжност. В същата заповед обаче компетентният орган – чл. 67, ал. 4 ЗДСл не определил основното месечно възнаграждение на ищеца, макар и то да било задължителен реквизит на заповедта за назначаване – чл. 11, ал. 2, т. 5 и т. 6 ЗДСл. Към 05.02.2018г., когато служебното правоотношение на ищеца било прекратено, основното му месечно възнаграждение било 1 971 лева – максимална IV степен за повече от 11 години опит и стаж в същата дирекция. Към възстановяването му на 15.11.2019г. за длъжността на ищеца, съобразно Вътрешните правила за заплатите на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, за ръководно ниво 6А, ниво на основна заплата 12, степен на основна заплата 4, основното месечно възнаграждение било 2 367 лева. Ответникът обаче не приложил последното, а за периода от 15.11.2019г. до 25.11.2019г., през който ищецът заемал длъжността, за 6 отработени дни, му изплатил възнаграждение на база основна месечна заплата 1 971 лева. Ищецът, на основание чл. 32 ЗДСл претендира сумата 113.26 лева, явяваща се разликата от изплатеното възнаграждение за периода от 15.11.2019г. до 25.11.2019г. от 563 лева и полагащото му се такова от 676.26 лева. Претендира и мораторна лихва върху тази главница за периода от 15.11.2019г. до 13.11.2022г. включително в размер на сумата 34.48 лева и законна лихва от депозирането на исковата молба в съда на 14.11.2022г. до окончателното погасяване на вземането. Излага още, че за времето от 01.01.2018г. до 05.02.2018г. бил обвързан от служебно правоотношение с МВР. С отмяната на уволнението му служебното му правоотношение било възстановено все едно не било прекъсвано за цялото време от уволнението на 05.02.2018г. до възстановяването на 15.11.2019г. Поради това и следвало да се приеме, че се намирал в служебно правоотношение и към 30.11.2018г., поради което имал право на индивидуалното възнаграждение в общ размер 480 лева, определено със заповеди № 8121з-1556/13.12.2018г. и № 8121з-1575/19.12.2018г. на министъра на вътрешните работи. Претендира същото на основание чл. 33, т. 9 и чл. 192, ал. 3 ЗМВР, вр. чл. 10, ал. 2, т. 1 от Наредба № 8121з-347/25.07.2014г., както и сумата 148.26 лева - мораторна лихва върху последната главница за времето от 30.10.2019г. до 13.11.2022г. включително, и законна лихва върху главницата от 480 лева от депозирането на исковата молба в съда на 14.11.2022г. до окончателното погасяване на вземането. Претендира разноски. С отговора на исковата молба ответникът Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР, оспорва исковете. Признава, че с ищеца С. М. Т. били обвързани от валидно служебно правоотношение, прекратено със Заповед № 8121к-627/05.02.2018г. на министъра на вътрешните работи, считано от 05.02.2018г., че уволнението било признато от съда за незаконно, че със заповед № 8121к-13757/13.11.2019г. на министъра на вътрешните работи, на основание чл. 122, ал. 1 ЗДСл, считано от 15.11.2019г. ищецът С. М. Т. бил възстановен на заеманата преди уволнението длъжност началник сектор „Планово-бюджетна дейност“ към отдел „Административен“ при Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР и че преди уволнението основното му месечно възнаграждение било определено в размер на сумата 1 971 лева. Оспорва твърдението в исковата молба, че към възстановяването му на 15.11.2019г. ищецът следвало да получава основна месечна заплата от 2 367 лева. Действително със заповедта, с която ищецът бил възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, министърът не му определил нова индивидуална месечна заплата. Предвид нормата на чл. 67, ал. 3 ЗДСл минималните и максималните размери на основните заплати по нива се определяли с Наредба на МС и не можели да бъдат по.ниски от определените в трудовото законодателство. Ал. 4 на същия текст предвиждала индивидуалният размер на основната месечна заплата да се определя от органа по назначаването при отчитане нивото на заеманата длъжност, квалификацията и професионалния опит. Ал. 5, уреждаща хипотезите на увеличение на индивидуалната заплата на държавния служител, предвиждала възможност за увеличение при възстановяване на уволнен. Намира, че на основание чл. 67, ал. 3 ЗДСл органът по назначаването действал в условията на оперативна самостоятелност, в рамките на определените в Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация размери и можел, но не бил длъжен, да увеличи размера на индивидуалната месечна заплата на ищеца. Позовава се на чл. 3, ал. 2 и ал. 3 от наредбата. В случая със заповедта за възстановяване на ищеца министърът му определил експертно ниво 6А съгласно НЗСДА, при което минималният размер на основното възнаграждение бил от 700 лева, а максималният – 3 200 лева, при което възнаграждението му от 1 971 лева било в рамките на наредбата. Отделно увеличението съгласно чл. 67, ал. 5 ЗДСл и чл. 11, ал. 1 НЗСДА било възможност, но не и нормативно задължение на органа по назначаването. Позовава се на т. 6 от заповед № 8121з-92/31.01.2019г. на министъра на вътрешните работи – увеличение в случаите по чл. 11, ал. 1, т. 1-5 от НЗСДА, можели да получат служителите, които не са получили такова по т. 3 от заповедта, но в 3-месечен срок от настъпване на обстоятелство, даващо право на това и при спазване на чл. 15 и чл. 16 от наредбата. Това увеличение не можело да надвишава 10% от определената заплата – т. 7 от заповедта. Позовава се и на ниската оценка на ищеца за 2017г., при която съгласно т. 5 от заповедта увеличението било 3%. Намира иска за неоснователен, а в условията на евентуалност се позовава на изтекла погасителна давност за вземането, при съобразяване на датата на уточнителната молба с която искът е насочен спрямо него. Неоснователен бил и искът по чл. 33, т. 9 и чл. 192, ал. 3 ЗМВР, вр. чл. 10, ал. 2, т. 1 от Наредба № 8121з-347/25.04.2014г., тъй като по отношение на ищеца не били налице изискванията за получаване на индивидуална парична награда. Наградите били лични и индивидуални. В периода от 05.02.2018г. до 15.11.2019г. ищецът не осъществявал фактически служебна дейност, нямал принос за постигане на резултати на министерството, а положеният труд до началото на м.02.2018г. не можел да се презумира като съществен, тъй като касаел един малък период от време. В условията на евентуалност поддържа възражение за погасяване на вземането по давност. Акцесорните претенции по чл. 86, ал. 1 ЗЗД били неоснователни поради недължимост на претендираните главници. Претендира разноски. Между страните по делото не е спорно и от приетите писмени доказателства, в т.ч. Заповед № 8121з-6046/20.07.2017г. на министъра на вътрешните работи се установява, че същите били обвързани от валидно служебно правоотношение, по силата на което ищецът С. М. Т. изпълнявал при ответника длъжността началник на сектор „Планово-бюджетна дейност“ в отдел „Административен“ в Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ – МВР, длъжностно ниво по Класификатора на длъжностите в администрацията – 6А, с ранг III-младши, с дневно работно време от 8 часа, 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица. С посочената заповед на ищеца била определена основна месечна заплата от 1 971 лева, ниво на основната месечна заплата – 12, степен – IV. Служебното правоотношение на ищеца било прекратено със заповед № 8121к-627/05.02.2018г. на министъра на вътрешните работи, която била отменена по съдебен ред. Въз основа на влязлото в сила съдебно решение ищецът на 30.10.2019г. депозирал заявление и се явил да заеме длъжността, на която бил възстановен, считано от 15.11.2019г. със заповед № 8121к- 13757/13.11.2019г. на министъра на вътрешните работи. Не е спорно и от съвкупния анализ на доказателствата по делото се установява, че при възстановяването му на служба, на ищеца не било определено ново основно месечно трудово възнаграждение, като за процесния период от 15.11.2019г. до 25.11.2019г., при изплащане на месечното възнаграждение на ищеца по чл. 32 ЗДСл, работодателят съобразил основна месечна заплата от 1 971 лева. Съгласно чл. 32 ЗДСл за изпълнение на държавната служба държавният служител има право на брутна заплата, която включва основна заплата и допълнителни възнаграждения. Брутната заплата на държавния служител е уредена от нормата на чл. 67 ЗДСл. Ал. 4 на текста предвижда, че индивидуалният размер на основната заплата на държавния служител се определя от органа по назначаването при отчитане на нивото на заеманата длъжност, квалификацията и професионалния опит. Предвид нормата на чл. 67, ал. 5, т. 4, предл. 3 ЗДСл индивидуалната заплата на служителя може да се увеличава при възстановяване на уволнен служител. Относно определянето и увеличаването на индивидуалния размер на основната заплата на държавния служител законът препраща към НЗСДА – чл. 67, ал. 6 ЗДСл. С арг. от нормата на чл. 104, ал. 1 ЗДСл, съобразно която обезщетението за незаконно прекратяване на служебно правоотношение се определя на база размера на основаната заплата на служителя към момента на признаване на уволнението за незаконно, настоящият съдебен състав приема, че и при възстановяването на уволнения държавен служител на работа следва да бъде отчетена междувременно настъпилата актуализация на работната заплата. Възраженията на ответника в противен смисъл са неоснователни, доколкото органът по назначаването е длъжен да приложи актуалните размери на основната заплата, зачитайки и законовоустановените от нормата на чл. 141 ЗМВР принципи, в частност – забраната за дискриминация по т. 7. НЗСДА, в разпоредбата на чл. 3 предвижда, че основната месечна заплата се определя по нива и степени съгласно приложение № 1, като се отчита нивото на заеманата длъжност, квалификацията и професионалният опит, освен ако друго не е определено в специален закон. Нивата на основните месечни заплати се определят въз основа на длъжностните нива в Класификатора на длъжностите в администрацията (КДА). Индивидуалните брутни месечни заплати на служителите в държавната администрация се определят в рамките на разходите за заплати, възнаграждения и задължителни осигурителни вноски по бюджетите на първостепенните разпоредители с бюджет съгласно закона за държавния бюджет на Република България за съответната година – чл. 5, ал. 1. Същите могат да се увеличават при възстановяване на уволнен служител – чл. 11, ал. 1, т. 4, като в тази връзка чл. 16, ал. 1 от наредбата изрично въвежда изискване за спазване на ЗЗДискр. В ПЗР наредбата предвижда ръководителите на административните структури да утвърждават вътрешни правила за заплатите. В случая ищецът е държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, като статутът му, съгласно приложимата към казуса редакция на чл. 142, ал. 4 ЗМВР, е регламентиран в ЗДСл. Приложение № 1 към НЗСДА за длъжностното ниво на ищеца по Класификатора на длъжностите в администрацията – 6А, степен – IV, към отмяната на уволнението, предвижда диапазон от 950 до 3 200 лева, а съгласно утвърдените от министъра на вътрешните работи със заповед № 8121з-92/31.01.2019г. Вътрешни правила за заплатите на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР и таблицата към същите, приложимият за ищеца диапазон на възнаграждението към релевантния за казуса момент е определен между 2 194 и 2 367 лева. Настоящият съдебен състав, за разлика от СРС приема, че следва да приложи максималния размер от 2 367 лева, като отчита от една страна действащите Вътрешни правила, а от друга обстоятелството, че преди служебното правоотношение на ищеца да бъде прекратено с незаконосъобразната заповед № 8121зк-627/05.02.2018г., на ищеца, при приложение на чл. 67, ал. 4 ЗДСл, било определено максималното основно възнаграждение от 1 971 лева за длъжностното ниво 6А, степен – IV, съобразно приложимите към онзи момент вътрешни правила и таблица. Както вече бе упоменато по-горе, следва да се отчете и забраната за дискриминация по чл. 16, ал. 1 НЗСДА. Обстоятелството, че министърът на вътрешните работи не издал изрична писмена заповед, каквото е изискването на чл. 10 от правилата, не може да благоприятства работодателя, респ. не може да бъде отнасяно във вреда на ищеца. За пълнота на изложението следва да се посочи още, че възможността за увеличение по чл. 12 НЗСДА въз основа на последната годишна оценка на изпълнението на длъжността е отделно и самостоятелно основание за увеличение на индивидуалната месечна основна заплата от предвиденото от нормата на чл. 11, ал. 1, т. 4 НЗСДА такова, предвид на което при увеличение, основано на последната разпоредба, годишната оценка на ищеца за 2017г. е без значение. Извод за приложимост на оценката в хипотезата на чл. 11, ал. 1, т. 4, пр. последно НЗСДА не следва и от съдържанието на приложимите вътрешни правила. Видно е, че в тази случаи по глава 3, раздел II от НЗСДА, правилата не обвързват увеличението с изготвяне на оценка. Съгласно неоспореното заключение на ССчЕ, при прилагане на основно месечно възнаграждение от 2 367 лева, за процесния период от 15.11.2029г. до 24.11.2019г. включително, за ищеца възникнало вземане за трудово възнаграждение в размер на 676.28 лева, а ответникът му изплатил 563.14 лева. Искът по чл. 32, ал. 1 ЗДСл за разликата от 113.14 лева е основателен и следва да бъде уважен до посочения размер. До установения от вещото лице размер от 34.40 лева следва да се уважи и акцесорната претенция на ищеца по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Възражението на ответника за изтекла погасителна давност на вземанията е неоснователно. При отстраняване на нередовности на исковата молба, същата се счита за редовна от момента на подаването й - чл. 129, ал. 5 ГПК, а предвид нормата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД всеки иск прекъсва давността. Следователно и засегнатият от някакъв процесуален недостатък иск прекъсва давността така, както и редовно предявеният иск. Прекъсването на давността става в момента на предявяване на иска. Ето защо при обсъждане на възражението на ответника за погасителна давност правилно СРС е съобразил датата на депозиране на исковата молба в съда – 14.11.2022г., а не датата на молбата-уточнение на ищеца 14.12.2023г., подадена във връзка с указания на СРС, дадени с разпореждане № 145549/20.11.2023г. и съдържанието на определението на АССГ, с което процесните искове били изпратени по подсъдност за разглеждане от СРС. По делото е представена заповед № 8121з-1556/13.12.2018г. на министъра на вътрешните работи за награждаване на служители на МВР за 2018г., издадена във връзка с правомощието на министъра по чл. 33, т. 9 ЗМВР, вр. чл. 192, ал. 3 ЗМВР, вр. чл. 10, ал. 2, т. 1 Наредба № 8121з-347/25.07.2014г. за условията и реда за награждаване на служители на МВР, вр. чл. 67, ал. 7, т. 5 ЗДСл, вр. чл. 19, ал. 5 НЗСДА и чл. 15в, ал. 1 от Вътрешните правила за заплатите на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, утвърдени със заповед № 8121з-924/04.08.2015г. Със същата, за постигнати резултати и съществен принос в изпълнението на целите и приоритетите в дейността на МВР за периода от 01.01.2018г. до 30.11.2018г., със сумата 100 лева биват наградени служителите на МВР, намиращи се в служебно правоотношение към 30.11.2018г. Със заповедта изрично за изключени някои категории служители, а за назначените на непълно работно време наградата се определя пропорционално на отработеното време. Разпоредено е ръководителите на структури по чл. 37 ЗМВР да създадат организация и да утвърдят списъци на подчинените си служители, с конкретните размери на паричната награда, без да се издават персонални заповеди, и да предоставят същите до 13.12.2018г. Предвидено е съответното звено в министерството, в срок до 14.12.2018г., да отрази конкретните размери в съответната автоматизирана информационна система, а изплащането да стане едновременно със възнаграждението на служителите за м.12.2018г. По делото е представена и заповед № 8121з-1575/19.12.2018г. на министъра на вътрешните работи за награждаване на служители на МВР за 2018г., издадена във връзка с правомощието на министъра по чл. 33, т. 9 ЗМВР, вр. чл. 192, ал. 3 ЗМВР, вр. чл. 10, ал. 2, т. 1 Наредба № 8121з-347/25.07.2014г. за условията и реда за награждаване на служители на МВР, вр. чл. 67, ал. 7, т. 5 ЗДСл, вр. чл. 19, ал. 5 НЗСДА и чл. 15в, ал. 1 от Вътрешните правила за заплатите на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, утвърдени със заповед № 8121з-924/04.08.2015г. Със същата, за постигнати резултати и съществен принос в изпълнението на целите и приоритетите в дейността на МВР за същия период от 01.01.2018г. до 30.11.2018г., със сумата 380 лева биват наградени служителите на МВР, намиращи се в служебно правоотношение към 30.11.2018г. Със заповедта изрично за изключени някои категории служители, а за назначените на непълно работно време наградата се определя пропорционално на отработеното време. Разпоредено е ДКИС при ЗМВР да изготви и изпрати списъците с конкретните размери на паричната награда по тази заповед в срок до 19.12.2018г., а в срок до 20.12.2018г., разпоредителите с бюджет да организират изплащането. Както вече бе посочено по-горе, ищецът е държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, а статутът му, съгласно приложимата към казуса редакция на чл. 142, ал. 4 ЗМВР, бил регламентиран в ЗДСл. С нормата на чл. 67, ал. 3 ЗДСл е предвидено, че размерите на допълнителните възнаграждения по ал. 7, т. 5 - допълнително възнаграждение за постигнати резултати, както и редът за получаването им се определят с НЗСДА. Съгласно ал. 8 на същия текст в приложимата към казуса редакция, допълнителното възнаграждение по ал. 7, т. 5 се определя за точно и в срок изпълнение на поставените задачи, като се изплаща четири пъти годишно - през месец април, юли и октомври за текущата година и през месец януари - за предходната година, въз основа на оценка по ред, определен в НЗСДА. В НЗСДА допълнителното възнаграждение за постигнати резултати е уредено в чл. 19, т. 5 и чл. 24. Предвидено е, че то може да се изплаща четири пъти годишно - през април, юли и октомври за текущата година и през януари - за предходната година. Допълнителните възнаграждения за постигнати резултати се определят въз основа на оценка на структурните звена в административната структура и/или на отделните служители – чл. 25, ал. 1. Определянето на допълнителните възнаграждения за постигнати резултати на служители, които по изискванията на закон не са включени в структурни звена, и на служители, изпълняващи дейности по управление и изпълнение на проекти и програми, се извършва само въз основа на индивидуална оценка – ал. 2 на същия текст. Съгласно чл. 25, ал. 5 от наредбата в приложимата към казуса редакция във вътрешните правила за заплатите на административните структури се определят административните звена и/или служителите, които ще бъдат оценявани, длъжностните лица, които ще определят оценките, степените на оценката, конкретните показатели, критерии, алгоритми и изисквания за определяне на оценките съобразно спецификата на дейността на съответната административна структура, източниците за финансиране на допълнителните възнаграждения за постигнати резултати. Приложими към иска по чл. 33, т. 9, вр. чл. 192, ал. 3 ЗМВР, вр. чл. 10, ал. 2, т. 1 от Наредба № 8121з-347/25.07.2014г. са Вътрешни правила за заплатите на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, утвърдени със заповед № 8121з- 924/04.08.2015г. на министъра на вътрешните работи (л. 114 и сл. от преписката на делото на СРС), ведно с измененията им до 19.12.2018г. С нормата на чл. 10 и чл. 11 от същите е предвидено, че допълнителните възнаграждения за постигнати резултати се определят въз основа на оценка на служителите и то за точно и в срок изпълнение на поставените задачи. Съгласно чл. 12 общият размер на допълнителните възнаграждения за постигнати резултати за всяка календарна година се определя от министъра на вътрешните работи. На основание чл. 14, ал. 1 от правилата оценяването на резултатите за длъжността на ищеца следва да се извършва от ръководителя на Дирекцията (чл. 37 ЗМВР) въз основа на изпълнението на целите, използваните ресурси и други обстоятелства, повлияли върху дейността на звеното през периода. Благоприятните последици от отмяната на незаконното уволнение с обратна сила се изразяват в зачитането на трудов стаж, в областта на общественото осигуряване, право на отпуск и др. Същите не се разпростират върху изплащането на допълнителни възнаграждения за постигнати резултати и в частност - зачитане на периода като такъв на ефективно изпълнение на служебните задължения от служителя. Тълкуването на съдържанието на двете заповеди на министъра с №№ 8121з- 1556/13.12.2018г. и 8121з-1575/19.12.2018г., в частност изричното възлагане на ръководителя на съответната дирекция да изготви и утвърди списък с посочване на „конкретен размер“ за съответния служител, респ. възлагане на ДКИС с втората заповед, да се съобрази с вече определените конкретни размери, налага извод, че изплащането на сумите за награди за 2018г. при всички положения е обусловено от преценката на ръководителя по чл. 37 ЗМВР, формирана според ефективното изпълнение на служебните задължения от служителя - постигнати резултати и съществен принос в изпълнението на целите и приоритетите в дейността на МВР за периода от 01.01.2018г. до 30.11.2018г. В този смисъл и съгласно Вътрешните правила допълнителните възнаграждения се определяли според оценка за точно и в срок постигнати резултати за календарната година. Следователно средствата за допълнително възнаграждение не са дължими винаги и безусловно, а се определят в зависимост от действително реализирани резултати и то при реално изпълнение на служебните задължения, каквото в случая не е налице. Настоящият съдебен състав намира, че реалното изпълнение на служебните задължения през изследвания период от 01.01.2018г. до 30.11.2018г. е релевантно и особено значимо в случая, доколкото наградите са определени от министъра за постигнати резултати и съществен принос в изпълнение на целите и приоритетите на МВР през периода от 01.01.2018г. до 30.11.2018г., т.е. цели и приоритети, за които лицата, които не са работили реално, респ. работили са в незначителна част от периода, не са и допринесли. В този смисъл са и приетите от работодателя Вътрешни правила за заплатите на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, утвърдени от министъра на вътрешните работи със заповед № 8121з-92/31.01.2019г., в сила от 01.01.2019г. В чл. 19, ал. 2 от същите, като продължение на правилото за изплащане на допълнителните възнаграждения според действително отработеното време, изрично е изключено изплащането на допълнително възнаграждение за постигнати резултати на служителите, които не са изпълнявали служебна дейност в продължение на повече от половината работни дни в рамките на отчетния период, независимо от основанието (т. 1), както и на тези, които не са работили поради прекратяване на служебното правоотношение, което е било признато от съда за незаконно (т. 5). По горните мотиви искът на ищеца по чл. 33, т. 9 и чл. 192, ал. 3 ЗМВР, вр. чл. 10, ал. 2, т. 1 от Наредба № 8121з-347/25.07.2014г. е изцяло неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Поради недължимост на главното задължение изцяло следва да се отхвърли и акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава върху същата главница. Тъй като крайните изводи на двете съдебни инстанции не съвпадат напълно, по посочените по – горе съображения, първоинстанционното решение следва да се отмени в частите, в които искът на ищеца по чл. 32, ал. 1 ЗДСл е отхвърлен за горницата над 63.72 лева до размера на сумата 113.14 лева, а искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава за плащането на същата главница е отхвърлен за горницата над сумата 19.11 лева до размер на 34.40 лева, като вместо това исковете бъдат уважени за същите разлики. Решението следва да се отмени в частите, в които СРС е уважил иска по чл. 33, т. 9, вр. чл. 192, ал. 3 ЗМВР, вр. чл. 10, ал. 2, т. 1 от Наредба № 8121з-347/25.07.2014г. в размер на 48 лева и акцесорния към него иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 14.81 лева, като вместо това тези искове бъдат отхвърлени от въззивния съд като неоснователни. В останалата обжалвана част, в които СРС е уважил иска по чл. 32, ал. 1 ЗДСл за сумата 63.72 лева и акцесорният на него иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава за сумата 19.11 лева, и е отхвърлил иска по чл. 32, ал. 1 ЗДСл за горницата над 113.14 лева до пълния предявен размер от 113.26 лева, отхвърлил акцесорния на него иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за горницата над 34.40 лева до пълния предявен размер от 34.48 лева, отхвърлил иска по чл. 33, т. 9, вр. чл. 192, ал. 3 ЗМВР, вр. чл. 10, ал. 2, т. 1 от Наредба № 8121з-347/25.07.2014г. за горницата над сумата 48 лева до пълния предявен размер от 480 лева и акцесорния на него иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за горницата над 14.81 лева до пълния предявен размер от 148.26 лева, като правилно и законосъобразно, първоинстанционното съдебно решение следва да бъде потвърдено. По разноските: Предвид промяна в изхода от спора, решението следва да се отмени и в частта, в която на основание чл. 78, ал. 6 ГПК на СРС са присъдени разноски над сумата 76.05 лева. На ответника ДУССД, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, следва да се присъдят допълнително разноски от 0.37 лева. Пред СГС ищецът е сторил разноски за адвокатско възнаграждение 230.08 евро. Възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК на насрещната страна съдът намира за неоснователно. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да се присъдят 43.74 евро – разноски по делото, сторени пред СГС. Ответникът претендира сторените пред въззивната инстанция разноски. Същите възлизат в размер на общата сума 138.35 евро, от които 38.35 евро (75 лева) – заплатена държавна такса и 100 евро – юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника следва да бъдат присъдени 112.05 евро – разноски по делото, сторени пред СГС. Решението си СГС постановява в съответствие със Закона за въвеждане на еврото в Р България. Воден от горните мотиви, Софийски градски съд