Решение № 117 от 11.6.2026 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 165/2026 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 62 / 04.02.2026 г. по гр. д. № 266 / 2025 г. по описа на ОС - Велико Търново е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на М. Г. К. следните суми:

сумата от 22 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по чл.143, ал.1 от НК, по което М. Г. К. е оправдан с влязла в законна сила присъда по НОХД № 415/2023 г. по описа на ВТРС, потвърдена с решение № 49/27.03.2024 г. по ВНОХД № 131/2024 г. по описа на ВТОС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.03.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен, като неоснователен, искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 22 000 лева до пълния претендиран размер от 150 000 лева;

сумата от 1 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по чл.143, ал.1 от НК, по което М. Г. К. е оправдан с влязла в законна сила присъда по НОХД № 415/2023 г. по описа на ВТРС, потвърдена с Решение № 49/27.03.2024 г. по ВНОХД №131/2024 г. по описа на ВТОС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.03.2024 г. до окончателното изплащане на сумата.

Присъдени са разноски.

В срока по чл. 259, ал.1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство М. Г. К., чрез процесуалния му представител, против горепосоченото решение, в отхвърлителната му част за сумата над 22 000 лева до претендираната от 150 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху него, като неправилно. Релевира се оплакване за неправилно приложение на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като се твърди, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение било занижено, несъответно на конкретно установените по делото неимуществени вреди, а именно: продължителността на воденото срещу ищеца наказателно преследване; същественото засягане на неговото достойнство, добро име и известността му в обществото; влошаване на здравословното му състояние и подлагането му на постоянен стрес и остро психо-емоционално напрежение, вследствие воденото разследване, а впоследствие и след внасянето на делото в съда; изпитването на унижение и срам, предвид това, че бил познат и известен в обществото и сред своите съграждани, приятели и близки като човек, достоен за подражание и уважение и винаги, както по време на изпълнение на служебните си задължения, така и в личния живот, е бил даван за пример; изпълнявал в един сравнително малък град длъжността заместник - директор на ТД на НАП, което предполагало и изисквало по-високо обществено доверие, както и по-широка обществена известност; разгласяването и неминуемото узнаване на случая в обществото и т.н. Искането до въззивния съд е за отмяна на решението в обжалваната част и за уважаване на предявения иск за заплащане на неимуществени вреди над размера от 22 000 лева до пълния претендиран размер от 150 000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда до окончателното изплащане. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от другата страна - Прокуратурата на Република България.

В срока по чл. 259, ал.1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство Прокуратурата на Република България, против горепосоченото решение в частта, в която е уважен предявеният иск за заплащане на неимуществени вреди, като неправилно. Твърди се, че при определянето на обезщетението за неимуществени вреди, не били съобразени от съда всички важни за това обстоятелства и не бил извършен анализ на събраните доказателства, което довело до погрешни фактически и правни изводи на съда. Периодът от 2 години, един месец и 11 дена от привличането на ищеца като обвиняем до постановяване на решение № 49 от 27.03.2024 г., което било окончателно, бил с номинална продължителност, спрямо ищеца не били взети мерки за процесуална принуда, за престъплението, за което му е било повдигнатото обвинение (чл. 143, ал. 1 от НК) се предвиждало наказание до 6 г. лишаване от свобода, без предвиден минимум, трите явявания за предявяване на разследването по ДП № ЗМ 160/2020 г. по описа на ОД на МВР Велико Търново не били задължителни за ищеца, ищецът не бил отстранен от работа, не била отчетена и съдебната практика по подобни случаи, представените разпечатки от публикации в пресата не съдържали информация за конкретното лице, на което му било повдигнато обвинение. Всички тези обстоятелства, сочили, че интензивността на наказателната репресия била по - ниска от обичайното, с което следвало да бъде съобразен и размерът на присъденото обезщетение, като се намали. Излагат се съображения и за липса причинно - следствена връзка между сърдечносъдовите заболявания на М. Г. К. и полученият от него инсулт и воденото срещу него наказателно преследване, тъй като това състояние било налице, преди да му бъде повдигнато обвинение и инсултът се явявал закономерна последица с напредването на възрастта му. В решението съдът изобщо не бил коментирал и наличието на други фактори, източник на тревоги и страдания. Искането до въззивния съд е за отмяна на решението, като бъде отхвърлен предявеният от ищеца иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за неимуществени вреди, като недоказан по основание и размер.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от другата страна М. Г. К..

Първоинстанционното решение досежно присъденото обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 000 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.03.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, като необжалвано, е влязло в законна сила и е изключено от въззивен контрол.

В открито съдебно заседание М. Г. К., лично и чрез процесуалния си представител, поддържа подадената въззивна жалба по изложените в нея съображения, които доразвива, както и оспорва въззивната жалба на другата страна.

В открито съдебно заседание представителят на Прокуратурата на Република България оспорва въззивната жалба на К. и поддържа тази, подадена от Прокуратурата. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма и/или следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената служебна проверка, съдът намира, че първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваните му части - и допустимо.

Предвид горното, съдът пристъпи към проверка по чл. 271, ал.1 ГПК на правилността на решението, в обжалваните му части, съобразно правомощията си.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от М. Г. К. против Прокуратурата на Република България, кумулативно обективно съединени искове с правни основания чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 150 000 лева и за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 000 лева, и искове с правни основания чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетения за забава /мораторна лихва/ върху тях, считано от 27.03.2024 г. /влизане в сила на оправдателна присъда/ до окончателното им изплащане.

В исковата молба ищецът М. Г. К. е изложил следните обстоятелства досежно претърпените от него неимуществени вреди и претендираната законна лихва за тях, които само са предмет на разглеждане във въззивното производство, както следва:

Твърди, че работил като държавен служител в ТД на НАП - Велико Търново 21 години и 8 месеца на различни длъжности, с отлични характеристики и постигнат най – висок ранг, като последно заеманата от него длъжност била „заместник - директор“ в ТД на НАП - Велико Търново.

Твърди още, че е бил привлечен като обвиняем с постановление от 16.02.2022 г. на прокурор при Районна прокуратура - Велико Търново, предявено му на 01.03.2022 г., по ДП № ЗМ-160/2020 г. по описа на ОД на МВР - Велико Търново, за това, че в периода 22.08.2019 г. - 23.08.2019 г., в гр. Велико Търново, принудил Й. Д. Д. - гл. юрисконсулт на ТД на НАП - Велико Търново, да изготви жалба от името на дружество „Булкарто “ ЕООД, чрез Териториалния директор на ТД на НАП - Велико Търново, до Административен съд - Габрово против действията на органи по приходите в ГД „ Фискален контрол“ при ЦУ на НАП, като за това злоупотребил с власт - използвал йерархическа зависимост на подчинения му Й. Д. спрямо заеманата от него длъжност на заместник-директор на ТД на НАП - Велико Търново - престъпление по чл.143, ал.1 НК. След привличането му като обвиняем, бил разпитан в това качество и му била извършена криминалистическа регистрация - вземане на отпечатъци от пръстите на двете ръце, изготвяне на фотоснимки в различни позиции на тялото, вземане на материал за ДНК анализ, от което се почувствал много унизително. Освен това, се явявал три пъти за предявяване на разследването в сградата на ОД на МВР - Велико Търново. След това, бил предаден на съд с внесен обвинителен акт против него за горепосоченото деяние и било образувано НОХД № 415/2023г. по описа на РС – Велико Търново. Били проведени 6 съдебни заседания, като с присъда № 08/05.02.2024 г. бил признат за невиновен по повдигнатото му обвинение и оправдан изцяло. Последвал протест на прокуратурата, образувано било ВНОХД № 131/2024 г. по описа на ОС – Велико Търново, като с постановеното по него решение № 49/27.03.2024 г. била потвърдена оправдателната присъда.

Ищецът твърди, че това незаконно наказателно преследване му се отразило изключително тежко на здравословното му състояние, като изживял изключителен стрес, изразяващ се в безсъние, напрежение и срам, наложило посещения на лекари – специалисти и прием на медикаменти. Вследствие представянето му в съда като личност с висока степен на обществена опасност, след проведеното открито съдебно заседание пред ОС – Велико Търново, се наложило да бъде приет в Спешно отделение при МОБАЛ „ Д-р Стефан Черкезов “ - Велико Търново за стабилизиране на състоянието му. Стигнало се и до сериозно влошаване на неговото здраве, получил исхемичен мозъчен инсулт. Наложило се лечение в неврологично отделение на МОБАЛ „ Д-р Стефан Черкезов “ - Велико Търново, а след това се наложило лечение и в СБАЛ по Кардиология - Велико Търново. Развил и смесено тревожно - депресивно разстройство, с трайни негативни и продължаващи последици в неговата психика. Станал раздразнителен, потиснат, изолирал се, вял, с негативни мисли, загубил увереност и самочувствие.

Повдигнатото му обвинение и предаването на съд придобило широка гласност, чрез публикации в различни вестници и в резултат на това съседи, приятели и познати започнали да странят от него. Били уронени достойнството му и доброто име в обществото.

Оценява нанесените му неимуществени вреди на сума в размер от 150 000 лева, като претендира и законна лихва върху това обезщетение, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда – 27.03.2024 г. до окончателното му изплащане.

В срока по чл.131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника Прокуратура на Република България, с който се оспорва иска по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, както по основание, така и по размер. Претендираните неимуществени вреди не били подкрепени с доказателства, не била доказана и причинната връзка между твърдяното увредено здравословно състояние на ищеца и воденото наказателно производство. Твърди се, че Прокуратура на Република България не можела да носи отговорност във връзка с медийните публикации за ищеца. Излагат се съображения за прекомерност на претендираното обезщетение за неимуществени вреди – продължителността на наказателното производство не била извън разумния срок, не била взета никаква мярка за неотклонение, а криминалистическата регистрация не се извършвала от ответника, а от органите на МВР. Размерът на ищцовата претенция не бил съобразен и с обществено – икономическите условия на живот към периода на увреждането. Липсвали доказателства за настъпили вреди, надхвърлящи обичайните такива.

Апелативен съд – Велико Търново, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства по реда на чл.235, ал.2 ГПК, във връзка с чл. 12 ГПК, намира за установено, от фактическа страна, следното:

По делото не е спорно, а и видно от справка от ЦУ на НАП, ищецът М. Г. К. е заемал различни длъжности в ТД на НАП - Велико Търново, като считано от 31.12.2015г. до 01.02.2022 г. е бил „заместник - директор“ в ТД на НАП - Велико Търново, когато служебното му правоотношение е било прекратено, поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Същият е неосъждан.

По делото не е спорно също така, установимо и от приетите от първоинстанционния съд писмени доказателства и от приложеното НОХД № 415/2023 г. по описа на РС - Велико Търново, ведно с ВНОХД № 131/2024 г. по описа на ОС – Велико Търново, ведно с ДП № ЗМ -160/2020 г. по описа на ОД на МВР – Велико Търново, следното:

С Постановление от 16.02.2022 г., предявено на 01.03.2022 г., ищецът М. Г. К. е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 143, ал.1 НК, за това че в периода от 22.08.2019 г. - 23.08.2019 г., в гр. Велико Търново, принудил Й. Д. Д. - главен юрисконсулт в ТД на НАП - Велико Търново, да изготви жалба от името на дружество „Булкарто“ ЕООД, чрез Териториалния Директор на ТД на НАП-Велико Търново, до Административен съд – Габрово, против действията на органи по приходите в ГД „ Фискален контрол “ при ЦУ на НАП, като за това злоупотребил с власт - използвал йерархическата зависимост на подчинения му Й. Д. Д. спрямо заеманата от М. Г. К. длъжност на заместник-директор на ТД на НАП - Велико Търново. Не му е била взета мярка за неотклонение. Непосредствено след предявяване на постановлението за привличане като обвиняем, е бил извършен разпит на К., като видно от Протокола за разпит, той е отказал да дава обяснения. Не е спорно между страните, че му е била извършена криминалистическа (полицейска) регистрация.

Видно от протоколи за предявяване на разследване от 26.09.2022 г., 29.09.2022 г. и 10.01.2023 г., на тези дати К. се е явил за запознаване с материалите по досъдебното производство, като на първата дата предявяването на разследването е било отложено поради служебна ангажираност на адвоката му, на втората дата - процесуалният му представител е направил искания за събиране на доказателства и на 10.01.2023 г. е било предявено разследването.

На 08.03.2023 г. М. Г. К. е бил предаден на съд с внесен обвинителен акт в РС – Велико Търново и е било образувано НОХД № 415/2023 г. по описа на РС - Велико Търново. Проведени са били 6 открити съдебни заседания с участието на подсъдимия, в периода от 10.05.2023 г. до 05.02.2024 г. С присъда № 8 от 05.02.2024г., постановена по делото, К. е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото обвинение за извършване на престъпление по чл. 143, ал.1 НК.

На 13.02.2024 г. е бил подаден протест от прокурор при РП – Велико Търново против оправдателната присъда и е било образувано ВНОХД № 131/2024 г. по описа на ОС – Велико Търново. Проведено е било 1 открито съдебно заседание на 21.03.2024 г.. С решение от 27.03.2024г., неподлежащо на обжалване, решаващият въззивен състав на ОС – Велико Търново е потвърдил оправдателната присъда, като е споделил изводите на първоинстанционния съд за недоказаност на обвинението. От една страна, е приел, че изготвеният проект за жалба не е бил за обжалване на наложени обезпечителни мерки пред Административен съд – Габрово, каквото било обвинението, а за обжалване пред Директора на ТД на НАП, а от друга страна, че деянието било несъставомерно поради недоказаност на елемента „злоупотреба с власт“.

За претърпените неимуществени вреди от ищеца са изслушани от първоинстанционния съд свидетелските показания на трима свидетели С. К. К.а /съпруга на ищеца/, П. М. Р. /близка семейна приятелка/ и Е. С. С. /бивш колега/, които по еднопосочен и взаимодопълващ начин установяват негативните преживявания и притеснения на К., свързани с незаконно повдигнатото обвинение срещу него, както следва:

Свидетелката К.а разказва, че воденото наказателно преследване срещу съпруга й, му се отразило здравословно и психически – не можел да спи нощем, затворил се вкъщи, не искал да комуникира с околните, изпадал в тежки състояния, че са опетнили името и честта му. Започнал да вдига високо кръвно. А преди това не е имал такива оплаквания. Разказва подробно за случай - след открито съдебно заседание в ОС – Велико Търново, че вдигнал кръвно 200 и тяхна позната, която била медицинско лице и се намирала в близост до съда, го откарала по спешност в болница. Свидетелката разказва още, че се наложило съпругът й да посещава психиатър и да пие успокоителни лекарства, изписани със зелена рецепта, за да може да спи. И към днешна дата не можел да преодолее това и след оправдателната присъда получил инсулт, бил около месец в болница. Казва, че колеги и познати били прочели в медиите за обвиненията срещу него и им звънели да ги питат, не можели да повярват, защото той имал много добра репутация в обществото.

Свидетелката Р. потвърждава изнесеното в показанията на К.а за случилото след съдебното заседание и че тя е медицинското лице, което е откарало ищеца в Бърза помощ. Посещението му в Спешно отделение към МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов“ АД е удостоверено и в лист за преглед на пациент от 12.03.2024г., с вписана диагноза – припадък и колапс. Свидетелката Р. разказва още, че е научила от медиите за наказателното преследване срещу ищеца и му се обадила. Имената му били изписани с инициали. Всички приятели и познати били много изненадани, защото знаели, че той не е такъв човек. Разказва, че обвинението срещу него много го променило - вече не се събирали толкова често, а преди е бил душата на компанията и най – вече се отразило много сериозно върху здравето му.

Свидетелят С., разказва, че познава М. от 2000 г., когато ищецът е постъпил на работа. Казва, че ищецът се е доказал в работата си като честен и деен човек, подобрил условията на работа, помагал на всеки, който имал нужда, без никаква користна цел и се ползвал с много добро име сред колегите си. Преминал през всички нива на йерархията. Свидетелят казва, че чул за обвинението през 2022г. от „слухове по коридорите“ и после излязло в пресата, но с инициали, не били изписани имената му. Всички били шокирани. К. напуснал и срещите им станали по – редки, защото той започнал да страни от свидетеля и да се затваря в себе си.

От приетите от първоинстанционния съд, като писмени доказателства, амбулаторен лист от 16.02.2024 г. и амбулаторен лист от 22.03.2024 г., както и от приетото от този съд заключение на съдебнопсихиатрична експертиза (неоспорено от страните) се установява, че ищецът М. Г. К. е диагностициран със Смесено тревожно - депресивно разстройство.Това е разстройство, когато симптомите на тревожност и депресия се срещат едновременно, но нито един не е толкова интензивен. Вещото лице е посочило, че при наличните данни по делото, воденото срещу К. наказателно производство се е отразило на неговото психично състояние, изразяващо се с потиснатост, тревожност, затруднение при ежедневните си дейности и чувство за невъзможност за справяне със ситуацията, за планиране на бъдещето. Поради оплаквания от постоянно безсъние и напрежение, му е била назначена терапия с антидепресант и сънотворен медикамент. Вещото лице – психиатър е отразила в заключението, че към датата на психиатричното изследване, оплакванията са намалели, но все още е налице остатъчен депресивитет.

По делото не е спорно, а и от събраните доказателства - медицински документи (два броя епикризи, издадени от МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов“ АД - Велико Търново с изх. № 1/2025г. и от СБАЛ по кардиология ЕАД - гр. Велико Търново с изх. №155/2025г.), както и от кредитираното, прието без възражения от страните, заключение на съдебно - медицинската експертиза, изготвена от вещи лица кардиолог и невролог, се установява, че на 31.12.2024 г. ищецът е получил исхемичен мозъчен инсулт (мозъчен инфаркт), което е наложило хоспитализация в горепосочените болнични заведения за периодите от 01.01.2025 г. до 08.01.2025 г. и от 15.01.2025 г. до 21.01.2025 г.. От заключението на СМЕ се установява още, че мозъчен инфаркт е остро разстройство на мозъчно кръвообращение в резултат на недостатъчен приток на кръв, кислород и глюкоза към мозъка. Причина /етиология/ за настъпилия мозъчен инфаркт са хипертонична болест на сърцето, атеросклероза на съдовете /с дислипидимия, променен мастен профил/. Усложненията са именно съпътстващите рискови фактори като причина за мозъчен инфаркт. Посочено е, че безспорно стресовите ситуации от каквото и да е естество, включително и воденото съдебно производство влияят върху метаболизъм и физиологични функции, но в организма са налице адаптивни механизми за защита. Колкото е по - възрастен организмът, толкова пластичните механизми за защита намаляват, тъй като са налице и рискови фактори за други заболявания. В заключението е отразено още, че към датата на съдебното производство ищецът е бил на 57 г., с налични отпреди това рискови фактори за сърдечно съдови заболявания - хипертонична болест и дислипидимия /промяна в обмяна на мазнините/. В съдебно заседание вещите лица уточняват, че от наличната документация, при личния лекар на ищеца, която са проучили, ищецът е провеждал лечение на високо кръвно налягане поне в 10 – годишен предходен период, имал е нарушения в мастната обмяна, както и че не могат пряко да свържат инсулта със стреса от наказателното преследване срещу него, предвид и отдалечеността му във времето, като дават и различни примери за получаване на инсулт и без никакъв стрес.

Въззивният съд кредитира обсъдените по – горе заключения на СПЕ и СМЕ, като пълни, ясни, компетентно изготвени и съответни на писмените доказателства по делото. Настоящият съдебен състав също дава вяра на показанията на горепосочените свидетели досежно претърпените вреди от ищеца, като пресъздаващи техни непосредствени впечатления, кореспондиращи с останалите доказателства, като по делото не са събрани други, които да ги оборват или да поставят под съмнение тяхната достоверност. Показанията на съпругата са преценени през призмата на чл. 172 ГПК.

По делото са представени хартиени извадки от публикации в медии – от електронни издания на вестник „Борба“ и вестник „168 часа“, както и ПИК, които са със заглавия „шеф на държавна институция с обвинение за принуда чрез злоупотреба с власт“ /без посочване на длъжност и инициали/. Представени са извадки и от две статии, отразяващи оправдателната присъда срещу зам. – директора на НАП и протестирането й от Прокуратурата.

При така установеното от фактическа страна, съдът, от правна страна, намира следното:

Съгласно чл. 2, ал. 1, т.3 ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено, поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано.

Обстоятелствата, че ищецът е бил привлечен към наказателна отговорност в извършване на престъпление и впоследствие оправдан с влязла в законна сила присъда, сами по себе си са достатъчни да обосноват основателност на претенцията за претърпени неимуществени вреди, доколкото е житейски логично наказателното преследване да породи негативни преживявания в емоционалната сфера на ищеца. Противно на доводите на представителя на Прокуратурата на Република България, при тези деликти не е необходимо ищецът да доказва обичайните, типични, неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, което е незаконно обвинено в извършването на престъпление, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство, страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК, негативни изживявания и чувство за онеправданост, накърняване на чувството за собствено достойнство и справедливост (определение № 330 от 11.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4636/2018 г., IV г. о., ГК и посочената в него трайна съдебна практика на ВКС). Отделно от това, в случая първоинстанционното решение, като необжалвано, е влязло в законна сила досежно присъденото обезщетение за имуществени вреди, вследствие този деликт, което означава, че пределите на силата на пресъдено нещо (СПН) обхващат основанието на предявените осъдителни искове, индивидуализирано посредством правопораждащите факти (юридическите факти, от които правоотношението произтича).

Следователно предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е доказан по основание, поради което отговорността на ответника следва да бъде ангажирана, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

Съгласно чл. 52 от ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост. Понятието „справедливост” не е абстрактно Според т. 2 от ППВС № 4/23.12.1968 г. то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. В частност, при исковете по чл. 2 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, следва да се съобразят и постановките на т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК. От съществено значение е как обвиненията са се отразили върху пострадалия именно с оглед на неговата личност, начина му на живот, среда и ценностна система, степента и интензитета на преживените от него емоционални страдания, други увреждания и неудобства, колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид. Когато се твърди причиняване на болки и страдания, над обичайните за такъв случай, или конкретно увреждане на здравето, съдът следва да ги обезщети само при успешно проведено от ищеца пълно и главно доказване, което означава да се създаде сигурно убеждение у съда за тяхното настъпване.

В случая, при определяне на размера на дължимото обезщетение съобразно чл. 52 ЗЗД, като изходи от:

• тежестта на повдигнатото обвинение – ищецът е бил привлечен като обвиняем за едно престъпление по чл. 143, ал.1 от НК, за което законът предвижда наказание лишаване от свобода за срок до 6 години, без предвиден в закона минимален размер на наказанието;

• вида на наказателното производство /дали е приключило в досъдебната фаза или е проведено и съдебно производство/ и продължителност - наказателното производство е включвало досъдебна фаза и съдебна фаза, с обща продължителност от 2 години, 1 месец и 11 дена, която е разумна. В хода на досъдебното производство извършените с участието на ищеца процесуално – следствени действия са в рамките на обичайните за този вид производство, видно от изложената по делото фактическа обстановка, като същият е бил призован за предявяване на обвинението и извършване на разпит, което е осъществено в един ден и впоследствие – за предявяване на разследването, което е отложено два пъти по искане именно на процесуалния му представител. Съдебното производство пред първа инстанция е приключило за срок от 9 месеца, като ищецът е присъствал на 6 – те проведени открити съдебни заседания, като на 05.02.2024 г. е постановена оправдателна присъда от първоинстанционния съд по наказателното дело, като в рамките на 1 месец и половина се е развило въззивното производство, с проведено 1 открито съдебно заседание и постановено на 27.03.2024 г. решение, потвърждаващо оправдателната присъда, като мотивите за оправдаването на ищеца са в две насоки – неизвършване на деянието по начина, по който е описано в обвинителния акт и несъставомерност на престъплението;

• вид и продължителност на мерки на процесуална принуда – в случая спрямо ищеца не е била взета никаква мярка за неотклонение. Била е извършена криминалистическа (полицейска) регистрация;

• влияние върху здравословно състояние на лицето - по делото, от подробно анализираните, при изложението на фактическата обстановка, доказателства, освен обичайните негативни емоции като безпокойство, стрес, притеснения, характерни за всяко едно лице, подложено на наказателна репресия, се установяват вреди, надхвърлящи обичайните. Ищецът е бил диагностициран със смесено тревожно - депресивно разстройство, с провеждане на медикаментозно лечение с антидепресант и сънотворен медикамент, като към датата на психиатричното изследване от вещото лице (близо 3 год. по – късно от привличането му като обвиняем), все още е наличен остатъчен депресивитет. Що се касае до получения от ищеца исхемичен мозъчен инсулт 9 месеца по – късно след влизане в сила на оправдателната присъда, то ищецът не проведе пълно и главно доказване досежно причинно – следствената връзка между получения инсулт и воденото срещу него наказателно преследване. Напротив, изводът за липса на пряка причинно – следствена връзка се установява от заключението на СМЕ, според което възрастта на ищеца – на 58 г. тогава, хипертоничната болест с давност над 10 години и дислипидимия /промяна в обмяна на мазнините/ са причината са мозъчния инсулт. Действително, според вещите лица стресът влияе върху метаболизъм и физиологични функции, но в организма са налице адаптивни механизми за защита, които намаляват с възрастта на лицето. В случая на стреса следва да бъде придадено значение само на фактор, довел до влошаване на съпътсващото заболяване на ищеца – хипертония, за което свидетелстват данните, съдържащи се и в свидетелските показания, изслушани по делото, за оказана медицинска помощ на същия след проведеното открито съдебно заседание пред ОС – Велико Търново;

• конкретните преживявания на ищеца и отражение върху живота му /промяна в семейството, професионалната и обществена среда/ – от изслушаните свидетелски показания по делото се установява, че ищецът се е изолирал в контактите си с околните, като ги е редуцирал, станал по - затворен и по – раздразнителен, т.е. обичайните, свързани с негативния ефект на обвинението. Същият се е пенсионирал поради придобиване на това право, поради което незаконното обвинение не довело до промяна в трудовата област на лицето. Не са събрани доказателства и за съществени промени в семейните отношения на лицето. Няма данни обвинението срещу ищеца да е дискредитирало по такъв начин личностния и професионален авторитет и компетентност в социалното му обкръжение, че това да е довело до загуба на доверие от страна на приятели и колеги, до тяхното отдръпване или дистанциране, а е установено само отдръпването на К. от тях, вследствие преживяваните негативни емоции от него;

• други обстоятелствата, относими към търпените вреди - чисто съдебно минало на ищеца, на 58 г. тогава към датата на привличането му като обвиняем, с много добра професионална репутация и име (показания на св. С. и справка от НАП – л. 73), заемащ дълги години ръководна длъжност в ТД на НАП – Велико Търново, поради което очакванията и изискванията на обществото за почтеност и спазване на законите са завишени, като престъплението, за което е бил привлечен като обвиняем е било в сферата на професионална му реализация и е намерило медиен отзвук. Следователно незаконно повдигнатото срещу него обвинение е имало по - силно негативно отражение върху неимуществената му сфера от обичайното;

• социално – икономическите условия и стандарт на живот в страната за периода на незаконното обвинение – (първата половина на 2024г., когато е влязла в законна сила оправдателната присъда (21.03.2024 г.), като обвинението е било повдигнато през първата половина на 2022г.);.

• и като отчете и обичайно присъжданите обезщетения в аналогични случаи (доколкото пълната идентичност е невъзможна, то изхождайки от спецификите на настоящия случай, като ориентир, биха могли да бъдат посочени определените такива в определение № 476 от 4.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2619/2024 г., IV г. о. – 30 000 лева; решение № 374 / 25.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3246 / 2024 г., II г.о. – 30 000 лева),

въззивният съд намира, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди следва да бъде определено на сумата от 30 000 лева (15 338,76 евро). В този смисъл частично основателни се явяват оплакванията на М. Г. К., че определеният от първоинстанционния съд размер от 22 000 лева се явява занижен, с оглед доказаните по делото претърпени от него неимуществени вреди.

Определяне на обезщетение в по - висок размер от 30 000 лева (15 338,76 евро) обаче няма да е съответно на конкретните установени по делото обстоятелства за сравнително ниската степен на наказателна репресия, приложена спрямо ищеца, с оглед престъплението, за което е бил привлечен като обвиняем, разумната продължителност на наказателното производство, липсата на взета мярка за неотклонение и ограничения брой извършени процесуални действия с негово участие, както и на това, че незаконно повдигнатото обвинение на ищеца, макар за престъпление в сферата на професионалната му реализация, не е оказало влияние върху трудовата му заетост – той е упражнил придобитото от него право да се пенсионира поради навършване на осигурителен стаж и възраст. Оттук следва неоснователността на доводите на ищеца за определяне на обезщетение над сумата от 30 000 лева (15 338,76 евро).

Определяне на обезщетение в по – нисък размер от 30 000 лева (15 338,76 евро), каквото е искането на Прокуратурата на Република България, няма да е съответно на установените по делото неимуществени вреди, претърпени от ищеца, надхвърлящи обичайните такива и на обществените разбирания за справедливост към първата половина на 2024 г.. От една страна, вследствие незаконното обвинение, ищецът е развил смесено тревожно - депресивно разстройство, наложило медикаментозно лечение, като към датата на психиатричното изследване от вещото лице – психиатър по СПЕ (близо 3 год. по – късно по – късно от привличането му като обвиняем), все още е наличен остатъчен депресивитет, т.е. К. не е възстановен напълно. Наред с това, стресът от воденото срещу наказателно преследване е оказал влияние и върху съпътстващото му заболяване - хипертония, обостряйки го на моменти до критични стойности, макар както подробно бе разгледано по – горе, да не е доказана причинно – следствената връзка с получения от него инсулт. От друга страна, неимуществената сфера на ищеца е била засегната в значително по – висока степен от обичайното и с оглед установеното за личността му и за безупречната му професионална репутация (добър и честен човек, всеотдаен и отговорен в работата, допринесъл за подобряване на условията на труд на работното си място), ръководната длъжност, която е заемал дълги години и че престъплението, за което му е било повдигнато обвинение е било в сферата на професионална му реализация и е било медийно отразено. Оттук следва неоснователността на доводите на Прокуратурата на Република България за определяне на обезщетение в по – нисък размер от 30 000 лева (15 338,76 евро).

Предвид гореизложеното, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в обжалваната му част, с която искът за заплащане на неимуществени вреди е отхвърлен над сумата от 22 000 лева (11 248,42 евро) до размера от 30 000 лева (15 338,76 евро), като бъде присъдено допълнително обезщетение в размер на 8 000 лева (4090,34 евро), ведно със законната лихва от 27.03.2024 г. до окончателното изплащане. В останалата обжалвана част, решението следва да бъде потвърдено, като правилно.

Относно разноските:

С оглед изхода на въззивното дело, Прокуратурата на Република България следва да бъде осъдена да заплати на процесуалния представител на М. К. – адв. М. Н. допълнително възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА за първата инстанция в размер на 146,74 евро (287 лева, изхождайки от основа за изчисление, приетата от първоинстанционния съд, доколкото липсва молба по чл. 248 ГПК). Допълнителна сума за разноски за първа инстанция не следва да бъде присъждана в полза на К., доколкото присъдената такава от първоинстанционния съд е с по – висок размер, който е съответен на изхода от въззивното дело.

С оглед частичната основателност на въззивната жалба на К. и направеното искане за присъждане на възнаграждение от процесуалния му представител по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, то настоящият съдебен състав, изхождайки от материалния интерес на въззивното производство, фактическата и правната сложност на делото, извършените процесуални действия и обема на работа на адвоката, определя възнаграждение на същия за въззивната инстанция в размер на 1533,88 евро (3 000 лева), като редуцирайки го съгласно правилото на чл. 78, ал.1 ГПК, следва да бъде присъдено в размер на 95,87 евро (187,50 лева). Както платеното от страната възнаграждение за адвокат, така и определеното от съда възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА подлежат на редуциране по един и същ начин, съгласно правилата на чл. 78 ГПК и съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от иска, което не е било сторено от първоинстанционния съд /в този смисъл определение № 1640 от 04.04.2024 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 3549/2023 г., определение № 5503 от 28.11.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 1219/2024 г., определение № 3822 от 01.08.2024 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 1542/2024 г. и много др./. Наредба № 1/09.07.2004 г. не следва да бъде прилагана, тъй като не съответства на правото на ЕС /решение от 25.01.2024г. на СЕС по дело С - 438/22 г./.

На основание чл. 273, във връзка с чл. 78, ал.1 ГПК, Прокуратурата на Република България следва да бъде осъдена да заплати на М. К. сумата в размер на 0,16 евро, представляваща направените във въззивното производство разноски за държавна такса, съразмерно с уважената част от въззивната жалба.

Водим от горното, съдът