Решение № 12 от 6.1.2026 г. на Районен съд - Русе по дело № 6429/2024 г.

Предявен е иск с правно основание чл.2, ал.З вр. ал.1 от ЗОДОВ. Образувано е по искова молба от З. С. М. от гр.Русе, предявена срещу Прокуратурата на РБ. Наведени са доводи, че О.Сл.О. - Русе при ОП-Русе е изготвил разпореждане до „ЦПЗ - Русе" ЕООД за изготвяне на писмено становище за психичното състояние на ищеца. От своя страна „ЦПЗ -Русе" ЕООД е изготвило писмо до него, с което го задължава да се яви на 05.11.2024г. Ищецът твърди, че според волята на законодателя, изразена със състава на чл.70 от НПК, такова изследване може да бъде реализирано само и единствено след влязло в сила определение на съответния първоинстанционен съд. Твърди, че според юридическата доктрина за деяния, които игнорират индивидуалния суверенитет на човека с явно посегателство върху неговата свобода, релевират със състава на чл.1 от ЗОДОВ, вр. с ЕКПЧ. Ищецът счита, че нарушението на закона е в пряк умисъл за причиняване вреда на съответното лице, в случая - на него, изразена в изживяна психо-болка и страдание, че е уличен в контингента на лица с психологични проблеми. Твърди, че описаните по-горе събития предизвикали у него дълбока психическа травма и многобройни негативни преживявания , както за него, така и за цялото му семейство. Моли съда да постанови решение, с което да осъди Прокуратурата на Република България, в лицето на О кръжна прокуратура - Русе, да му заплати обезщетение в размер на 5000,00 лева за нанесените му неимуществени вреди. Към исковата молба са приложени писмени доказателства относими към предмета на спора. В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът - Прокуратурата на Република България, в лицето на О кръжна прокуратура – Русе оспорва иска, като развива съображения за неговата неоснователност. Направени са доказателствени искания за допускане на гласни доказателства и прилагане към делото на материалите по пр.пр. N:2548/2024г. по описа на Русенска районна прокуратура, която се води като ДП сл.д. N:1753/2022г. по описа на Окръжен следствен отдел при Окръжна прокуратура Русе. Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните съобразно разпоредбата на чл.235 о т ГПК, намира следното от фактическа и правна страна: От събрания по делото доказателствен материал се установява, че с оглед изясняване характера на правния спор, Административен съд гр.Русе изискал информация от третото неучастващо в производството лице - Районна прокуратура - Русе относно следното: „Във връзка с разследване по ДП №СлО-1753/2024г. по описа на Окръжен Следствен отдел - Русе при ОП-Русе, разпоредено ли е на „ЦПЗ - Русе" ЕООД изготвяне на писмено становище за психичното състояние на ищеца З. С. М. - гр. Русе, от кого и с какъв акт“. От Районна прокуратура - Русе е постъпило писмо вх. № 5102/13.11.2024г. по описа на АС-Русе, с което АС-Русе е уведомен, че Районна прокуратура - Русе упражнява ръководство и надзор на разследването по досъдебно производство - пр.пр. №2548/2024г. по описа на Районна прокуратура - Русе (ДП №1753/2022г. по описа на О.Сл.О. при Окръжна прокуратура - Русе), по което ищецът З. М. е привлечен в качеството на обвиняем. Според писмото, по указание на наблюдаващия делото прокурор, с Постановление от 21.10.2024г. разследващият орган е назначил изготвянето на комплексна психиатрично-психологична експертиза на обв. М. /ищеца по делото/, която е възложена на „ЦПЗ -Русе". С оглед обстоятелството, че се касае за наказателно производство, а не за проверка по реда на чл.145, ал.1 от ЗСВ, не е било изискано писмено становище с оглед иницииране на производство по чл.155 от 33. От показанията на св.К. Д. А., младши следовател в Окръжен следствен отдел при ОП-Русе се установява, че познава ищеца З. М., тъй като е бил обвиняем по досъдебно производство, което тя е разследвала. Твърди, че лично му повдигнала обвинение по чл.286, ал.1 о т НК за набедяване. Свидетелката установява, че получила указания от наблюдаващия прокурор - Ралица Драганова да бъде назначена психолого-психиатрична експертиза на обвиняемия З. М., тъй като имало съмнения за психологическата годност на М., а именно дали е психически годен да носи наказателна отговорност. Първо била назначена експертиза с вещи лица о т ЦПЗ Русе, но те си направили самоотвод. След това св.А. назначила психолого-психиатрична експертиза с вещи лица от Държавна психиатрична болница в гр.Бяла – д-р М. и д-р М.. Свидетелката установява, че д-р М. потърсила съдействие от разследващите, тъй като М. не се е явил на датите, на които е бил призован от ВЛ. Тя поискала по възможност А. в качеството си на следовател да призове лицето и да съдейства за провеждане на психиатрична беседа в Следствен отдел в гр.Русе. Св.А. изпратила призовка, връчена по надлежен ред на М.. Въпреки несъгласието си, под страх за арест или принудително довеждане, (посочени в призовките) ищецът З. М. бил принуден да се яви в гр.Русе, в Окръжен следствен отдел, кабинет 413, където в присъствието на нарочно изпратен полицай от състава на „Охрана на съдебната власт“ (св.С. М. – полицай от съдебна охрана) била проведена психиатричната беседа. Според св.А. експертите формирали заключение, че З. М. е вменяем и може да носи наказателна отговорност. От показанията на св.Л. Ц. М., лекар психиатър се установява, че за изготвената съдебна експертиза на г-н М. , обследването било извършено в ОД на МВР - Русе, на кръговото, в следствения отдел. Ищецът дошъл лично и чакал във фоайето. Били заедно с психоложката и служебно лице от съдебна охрана. Следователката ги представил а и поканили ищеца З. М. за събеседване. Същият бил негативно настроен според св.Л. М., но пък не бил изразил несъгласие да отговаря на въпросите. Явно според тази свидетелка „негативното настроение“ на свидетеля, при липса на изрично употребен израз „не съм съгласен“, означава съгласие за психиатрично обследване. Пак според св.М., при т.н. „доброволно обследване“ си водили бележки, а не протокол, при което г-н М. ги бил обиждал относно това доколко са лекари и доколко са специалисти. Свидетелката твърди, че М. се държал арогантно и не съдействал, като в същото време поддържа, че същия се явил за доброволно обследване. Св.М. установява, че мате риалите по дознанието им били изпратени с резолюция от директора на болницата д-р Ц.. Той резолирал експертизата да бъде извършена от нея като лекар-психиатър и от психолога М. М.. Св.М. установява, че намерили адреса на лицето и го поканили за среща писмено, с писмо с обратна разписка. След т о в а имало телефонно обаждане до централата на болницата от З. М., с което заявил, че „няма да се яви на никакво изследване“, при което сигнализирали следователката А. и срещата била организирана от нея на 06.01. Св.М. твърди, че разговаряла по телефона със съпругата на З. М., за да почерпи повече информация за лицето, за да може да изготви експертизата. Телефонът на съпругата му взели от разследващото лице. Твърди, че от разговора със т.н. „съпруга“ получил а отговори, които цитирала в експертизата. Твърди, че цялото обследване продължило между половин до един час. Твърди, че когато поставяли въпросите на г-н М., от негова имало нежелание и демонстрация, с чувство на превъзходство. От показанията на св. М. А. М., психолог се установява, че на изследването присъствал и полицай, като не може да каже какво правел там и кой го е пратил. Установява, че З. М. започнал с вербална агресия. Отговарял на въпросите в нагъл стил и не искал дори името си да каже – отговорил им „то е написано в материалите по делото“. Съдът приема като доста странен отговора на психолог и то с докторска степен по психология, че „Не на сто процента З. М. съдействаше за изследването. Съдействаше единствено с присъствието си. Това, че беше дошъл….“ , като в последствие пък твърди, че записвала отговорите на въпросите, които д-р М. задавала. По нататък, св.М. твърди, че З. М. не отговарял на въпросите и заплашвал, че ще съди болницата, което наложило да присъства и полицай. Нещо повече, св.М. твърди в показанията си пред съда, че д-р М. говорила по телефона със съпругата на З. М. но не чула този разговор, а й бил преразказан впоследствие. По-нататък в показанията си пък казва – „Задъжително попитахме жената на господина дали иска да дава информация. Тя нямаше да вдигне телефона, ако не е съгласна“. – Остава неизяснен въпроса, как св.М. е попитала (лично или чрез д-р М.) съпругата на ищеца, дали иска да дава информация, като въобще не е участвала в този разговор, а същият й бил преразказан впоследствие. От показанията на св.Г. Н. М., съпруга на ищеца се установява, че н а 04.02.2025г. не е разговаряла по телефона с лицата Л. М. и М. М.. Установява, че стационарният им домашен телефон е 082855158, а мобилният й телефон е с номер ••••••••••. С показанията си св.М. опровергава показанията на св.Л. М. и св.М. М. в частта им в която се твърди, че същите са комуникирали по телефон с нея относно извършваното освидетелстване на ищеца. От показанията на св. С. Д. М., полицай в съдебна охрана се установява, че познава ищеца от момента в който били заедно с него в следствието. Бил определен от ръководството на съдебна охрана да отиде в следствието и присъства на беседа между докторки от Психодиспансера в гр.Бяла и г-н М.. Св.М. твърди, че през цялото време на беседата присъствал, като бил седнал на един стол. Твърди, че не е имало някакви конфликти, нито от страна на З. М. , нито от страна на докторките, но просто М. не им позволил да си свършат работата. Те му задавали някакви въпроси, а той си говорел нещо съвсем друго, което не е по темата, цитирал си някакви работи. След около половин час психоложките, като видели че нищо не могат да постигнат казали: „Приключваме до тук“. Щели да го настаняват в Психодиспансера в гр.Бяла и там да му направят тази експертиза. Това го казала едната от докторките, по-пълната. Казала на З. М. – „ че щом не могат да се разберат да водят нормален разговор и да получат отговор на задаваните от тях въпроси, ако се наложи ще ви настаним в психото в Бяла и там ще си направим експертизата, която трябва“. Св.М. е категоричен, че ищецът не се е държал арогантно, а просто си приказвал неговите работи, все едно, че не говорят на него. Съдът кредитира изцяло показанията на св.М., тъй като същите са логични, последователни и без вътрешни противоречия. От друга страна този свидетел е неангажиран към разследващите органи, следователно е незаинтересован от изхода на делото. С показанията си св.М. опровергава показанията на св.Л. М. и св.М. М. в частта им в която се описва поведението на ищеца като агресивно провокиращо, както и по отношение на това, че ищецът бил обиждал вещите лица по време на извършване на експертизата. Нещо повече, с показанията си св.М. установява по категоричен начин несъгласието на ищеца да бъде доброволно освидетелстван, както и упоритостта на вещите лица и разследващите да представят процеса на освидетелстване, като доброволен и едва ли не по желание на З. М.. При тази фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: По чл.2 от ЗОДОВ държавата носи обективна отговорност за незаконно причинени вреди от дейността на правозащитните органи. Съдът и другите правозащитни органи представляват държавата като процесуални субституенти. ЗОДОВ е едно от средствата за защита на предоставените от Конституцията права и едно от вътрешноправните средства за защита по смисъла на чл.35, §1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /Конвенцията/. В настоящия казус се установи по безспорен начин, че ищецът З. М. не е желаел доброволно да бъде освидетелстван за нуждите на досъдебното производство по което е бил привлечен, като обвиняем за извършено престъпление от общ характер. Процедурата по настаняване на психично болни лица за задължително лечение е напълно самостоятелна и независима от тази по чл.427 и сл. НПК /определение №51 от 09.04.2009г. по н.д.№210/2009г. на ВКС, НК, ІІн.о./. С влизане в сила на Закона за здравето /обн.ДВ бр.70/2004г., в сила от 01.01.2005г./ са променени основни елементи на процедурата в сравнение с тази по действащия по-рано Закон за народното здраве. Съгласно Закона за здравето принудителното настаняване за целите на освидетелстването /психиатричното изследване/ е отредено поначало на съда, с оглед удовлетворяване изискванията на чл.5, §4 от Конвенцията - да се гарантира незабавно достъп до съд на всяко лице, спрямо което се изпълнява мярка, равнозначна на лишаване от свобода. Законът за здравето урежда института на задължителното настаняване и лечение, в раздел втори на Глава пета „Психично здраве“ – чл.155-165, като регламентира и материално-правните предпоставки, и процедурата за постановяване на задължително лечение. По силата на чл.146-164 от Закона за здравето, задължителното настаняване и лечение в психиатрично заведение на лица, засегнати от психически разстройства, се извършват с решение на районен съд. При действието на Закона за здравето единствено съдът е компетентен да разпореди извършването на експертиза и, ако е необходимо, хоспитализирането на заинтересованата страна за целите на експертизата, и то след като бъдат изслушани в открито заседание въпросното лице, подпомагано от неговия защитник, и един психиатър. При спешни случаи, лице, засегнато от психическо разстройство, може да бъде временно настанено и подложено на лечение в психиатрично заведение за максимален срок от 24 часа с решение на директора на заведението /след овладяването на спешното състояние с предоставената спешна психиатрична помощ/. Това настаняване не се санкционира от съд, но в изключителни случаи срокът може да бъде продължен до 48 часа, за което здравните власти искат разрешение от районния съд. Ако доставчикът на спешна психиатрична помощ счете, че състоянието на пациента изисква вземане на решение за провеждане на задължително лечение, тогава ръководителят на лечебното заведение внася незабавно искане до съда, като се мотивира и прилага становище на психиатър относно състоянието на лицето. Прокурорът внася искане за задължително настаняване и лечение, когато не е налице спешно състояние, налагащо незабавни медицински мерки за овладяването му. Съдебната практика е установила минимални реквизити на искането, включвайки описание на обстоятелствата, от които се извежда опасността от поведението на лицето и описание на данните, от които се прави извод за наличието на психично разстройство. Преписката, по която се преценява дали да внесе искане за задължително настаняване и лечение по Закона за здравето, може да бъде заведена в прокуратурата по сигнал или предложение на родственици на лицето, страдащо от психично разстройство, на негови настойници или попечители, на личния лекар, на държавни или общински органи и на други заинтересовани лице /чл.9, ал.2 от Наредба №16/2005г. за съдебно-психиатричните експертизи и задължителното настаняване и лечение на лица с психиатрични разстройства, обн. ДВ бр.45/2005г./. Прокурорът събира данни за наличието на психично разстройство и опасност от поведението на болния, като използва правомощията си по чл.145 от Закона за съдебната власт. Редовността на искането за настаняване на лечение, което внася прокурора, се санкционира от компетентния съд, който следва да се произнесе. Ако въз основа на преценката на доказателствата от първа фаза на производството и мнението на изслушания психиатър съдът реши, че не са налице основанията по чл.135 от Закона за здравето или няма данни за психично разстройство в някоя от формите по чл.146, ал.1, т.1 и т.2, производството се прекратява с определение. По отменения Закон за народното здраве, прокурорът беше овластен сам да настани лице с психично разстройство в здравно заведение за страционарно освидетелстване, въз основа на което се инициира производство пред съда. По действащата уредба на Закона за здравето, инициативата за откриване на производство по задължително настаняване на лечение законът е възложил на прокурора и на ръководителя на лечебното заведенение за оказване на психиатрична помощ – чл.157 ЗЗД, като те действал в различни хипотези в зависимост от състоянието на болния и дали то изисква предприемането на предварителни медицински мерки, които не са разпоредени от съд. Съдът, сезиран с искането за задължително настаняване и лечение на лице с психично разстройство, се произнася в открито заседание. В първа фаза на производството съдът преценява предпоставките за възлагане на изготвянето на съдебно-психиатрична експертиза, като в нея задължително участват прокурор, защитник, психиатър; задължително е участието на лицето, чието настаняване и лечение се иска. То следва да се изслуша лично. Съдът е задължен да добие непосредствено впечатление за неговото състояние. За установяване на нуждата от задължително лечение на психичното разстройство съдът назначава съдебно-психиатрична експертиза, като определя дали тя да бъде извършена в медицински стационар с настаняване на лицето, или амбулаторно; определя лечебното заведение, в което да бъде извършена; срока за провеждането й; броя на експертите и при необходимост може да измени вида на експертизата – от амбулаторна на стационарна и обратно. По време на провеждането на експертизата лицето не се подлага на лечение, освен при спешни състояния или след изразено информирано съгласие от лицето. Определението за назначаване на експертиза подлежи на обжалване и протестиране. При сега действащата уредба на задължителното лечение по Закона за здравето прокурорът е възможен инициатор на процедурата по настаняване на психично болни лица за задължително лечение и участник в производството, а крайното решение се взема от съда. Съгласно чл.5, §1, б.“е“ от Конвенцията: „Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода освен в следните случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона: /…/ е/ законно лишаване от свобода /…/ на душевноболни лица /../“. Съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека, лишаването от свобода на лице, считано за душевноболно, може да бъде определено като съответстващо на чл.5, §1, б.“е“ от Конвенцията само ако бъде постановено след вземане становището на вещо лице – лекар, без което не би могло да бъде осигурена защитата срещу самоволие, закрепена в чл.5 от Конвенцията /Решение от 28 септември 2006г., пето отделение на ЕСПЧ – К. срещу България/. При действащата уредба на задължителното лечение по Закона за здравето, предвиждаща консултиране с лекар, като предварително условие за решението на съда за настаняване с цел задължителен психиатричен преглед, за да е „законно задържане на душевноболно лице“ по смисъла на чл.5, §1, б.“е“ от Конвенцията, следва да бъде основано на експертно заключение, че лицето страда от психично разстройство, чийто размер оправдава задържането. В противен случай конкретното задържане ще е извършено при незачитане на чл.5, §1, б.“е“ и съдът ще отговаря на основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ за вреди, предхождащи постановяване на съдебен акт за прилагане на задължително настаняване и лечение, а именно за вредите, причинени от незаконно задържане на душевноболно лице за извършване на съдебнопсихиатрична експертиза. В настоящия казус се установи по безспорен начин, че правозащитен орган е пренебрегнал законоустановения в Държавата ред – с разрешение на съответния районен съд, за извършване на съдебно-психиатрична освидетелстване на лице което по категоричен начин е отказало доброволно да бъде експертизирано. Вместо това, правозащитният орган е използвал неправомерни способи (призовки съдържащи текст с предупреждения/заплахи за последствия при неявяване), с цел да се преодолее личната воля на несъгласие на лицето което е следвало да бъде освидетелствано. Изложеното дава основания на съда да формулира извод, че събраните в производството доказателства сочат на безспорен извод, че са налице предвидените в закона предпоставки за ангажиране отговорността на държавата в лицето на Прокуратурата на Република България. Осъществяването на посочените процесуални функции от прокурорите обосновава качеството на надлежен ответник по настоящото дело на Прокуратурата на Р. България, който дължи обезщетение за всички вреди /имуществени и неимуществени/, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо, дали са причинени виновно от длъжностното лице. В разглеждания случай претърпените от ищеца неимуществени вреди следва да се определят съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, към който препраща параграф 1 от Заключителните разпоредби на ЗОДОВ. Съгласно чл.52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, съобразно критериите на съдебната практика, установени с ППВС № 4/1968г. и конкретните данни по делото, а те са значителната възраст на ищеца, неговото обществено положение, образование и чисто съдебно минало. Следва да се съобрази и интензитета на осъществените принудителни действия спрямо ищеца във връзка с т.н. психиатрично освидетелстване, к о е т о с оглед на възрастта безспорно е повлияло изключително негативно върху физическото и психическо му здраве. Настоящият съдебен състав намира, че с оглед на тези конкретни данни, справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, вследствие на осъщественото спрямо него незаконно психиатрично и психологично освидетелстване възлиза на сумата от 5000,00 лева (2556,46 евро), който размер удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот. В този смисъл главният иск, имащ за предмет обезщетяване на претърпените неимуществени вреди в размер на сумата от 5000,00 лева е доказан и основателен в пълно предявения размер. По изложените съображения, съдът: