Решение № 2965 от 2.5.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 738/2025 г.

Производството е образувано по искова молба, подадена от П. С. В. срещу Прокуратурата на Република България.

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ за осъждането на Прокуратурата на Република България да заплати на П. С. В. обезщетение за причинените на ищеца имуществени и неимуществени вреди от обвинение в извършване на престъпление, за което лицето е било оправдано с влязла в сила присъда от 20.10.2022 г., постановена по НОХД № 3766/2021 г., по описа на СРС, НО, 15 състав, ведно със законната лихва върху долупосочените суми, считано от датата на подаването на исковата молба в съда - 20.12.2024 г. до окончателното плащане, а именно:

1. сумата от 50 000 лв. (25 564,59 евро), представляваща обезщетение за неимуществени вреди.

2. сумата от 3200 лв. (1636,13 евро) - заплатени разноски за адвокатска защита в наказателното производство по НОХД № 3766/2021 г., по описа на СРС, НО, 15 състав и във въззивното производство пред СГС;

3. сумата от 344 евро - разходи за самолетен билет от гр. София до Обединени арабски емирства (ОАЕ), закупен на 18.01.2021 г. за полет № FZ1758, осъществен от авиокомпания FlyDubai на 20.01.2021 г.;

4. сумата от 10 850 AED, равняващи се на 5551,15 лв. по обменния валутен курс към 19.12.2024 г., представляващи разходи за туристически визи по време на престоя на ищеца в Обединени арабски емирства;

5. сумата от 120 лв. (61,36 евро) - заплатени на 16.01.2021 г. разходи за изготвяне на психологическа експертиза в „Център за психология и психотерапия“, в гр. София, ул. •••• от психолог П.П., за установяване психическото състояние на ищеца;

6. сумата от 100 лв. (51,13 евро) - разходи за ПСР-тест, извършен от лаборатория „Рамус“, заплатени на 18.01.2021 г.

С исковата молба и уточнителни молби от 07.04.2025 г. и 10.06.2025 г. ищецът излага твърдения, че през м. юли 2019 г. Прокуратурата неоснователно е повдигнала обвинение срещу него за престъпление по чл. 323, ал. 1 НК, като воденото срещу него досъдебно производство било с неразумна продължителност, тъй като почти не се извършвали реално други процесуално-следствени действия по установяване на обективната истина и приключването на производството с мнение за липса на извършено престъпление, освен многократно водена кореспонденция между МВР и Прокуратурата, главно заключаваща се в това да бъде поискано удължаване на срока за разследването от страна на разследващия полицай и съответно разрешаването му от страна на Прокуратурата. След внасяне на обвинителен акт в съда срещу ищеца, последният бил оправдан и на двете съдебни инстанции с влязла в сила присъда от 20.10.2022 г., постановена по НОХД № 3766/2021 г., по описа на СРС, НО, 15 състав.

Неразумната продължителност на провеждането на разследването, извън двумесечен срок, довело до удължаване на периода на несигурност, тревоги и страх у ищеца, както и до допълнително накърняване на честта и достойнството му.

Поради необходимостта като обвиняем ищецът задължително да бъда регистриран в полицейските регистри като престъпник, какъвто не бил дотогава, и преди това да бъде направено, с цел да избегне подобно позорно и тежко за него обстоятелство и доживотна тежест, ищецът твърди, че е взел решение да напусне страната, за да запази честта и достойнството си и докато бъде оправдан от съда. Било му обяснено, че дори и да получи оправдателна присъда, полицейската регистрация нямало да бъде заличена и точно този елемент от несправедливо повдигнатото му обвинение било едно от най-плашещите, като задължителната полицейска регистрация щяла да му тежи за цял живот. Тъй като не можел да понесе този срам и унижение, предпочел да напусне България, докато бъде окончателно оправдан, като само по този начин можел да избегне възможността да бъда регистриран в полицейските регистри.

Твърди, че скоро след като напуснал България, започнал да изпитва силна носталгия, която се засилвала с времето и била свързана, от една страна, със загубата на обичайната му жизнена среда, приятели и близки, а от друга, със състояние на принудителна изолация в чужда държава, с тежкото чувство за невинност. Продължителното разследване и незаконно поддържаното срещу него обвинение довели до чувство на унижение и обида за това, че напълно нелогично и необосновано е обвинен несправедливо, до появата на тежки и хронични пристъпи на тревожност на много високо ниво, страх за бъдещето, до тежка депресия, която хронифицирала по време на процеса, отчаяние от живота и липса на перспектива за нормално бъдеще, отчуждение от света и хората, включително и от близките му. Започнал да изпитва често главоболие и болки в областта на слънчевия сплит, ускорен пулс през деня, постоянно схващане на мускулите на гърба и врата, липса на апетит, рязка загуба на тегло, липса на енергия, хронична преумора и сериозно нарушение на съня. Така описаните неимуществени вреди ищецът оценява на сумата от 50 000 лв.

Претендират се и имуществени вреди в горепосочените размери, както следва:

Заплатени разноски за адвокатска защита в съдебната фаза на наказателното производство - 3200 лв..

Заплатен самолетен билет на стойност 344 евро, от гр. София до Обединени арабски емирства (ОАЕ), закупен на 18.01.2021 г. за полет № FZ1758, осъществен от авиокомпания FlyDubai на 20.01.2021 г., където ищецът отпътувал, за да престои докато трае наказателното производство.

Сумата от 10850 AED, равняващи се на 5551,15 лв. по обменния валутен курс към 19.12.2024 г., представляващи разходи за туристически визи по време на престоя на ищеца в Обединени арабски емирства.

Сумата от 120 лв. - заплатени на 16.01.2021 г. разходи за изготвяне на психологическа експертиза в „Център за психология и психотерапия“, в гр. София, ул. •••• от психолог П.П., за установяване психическото състояние на ищеца с оглед предизвиканите от воденото срещу него наказателно производство силно повишеното му ниво на тревожност и страхова невроза и за да прецени какви мерки да предприеме за защита на физическото и психическото си здраве.

Сумата от 100 лв. - разходи за ПСР-тест, извършен от лаборатория „Рамус“, заплатени на 18.01.2021 г., който към момента на отпътуването на ищеца за ОАЕ със самолет е бил абсолютно задължителен.

Ответникът Прокуратура на Република България в писмения отговор по реда на чл. 131 ГПК оспорва исковите претенции като неоснователни.

Липсвали доказателства за настъпили трайни вреди върху физическото и психично здраве на ищеца, както и върху трудовата му заетост в резултат точно на процесното обвинение. Претенцията не била съобразена и с вида, характера и интензитета на упражнената принуда, тъй като повдигнатото обвинение не е за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК и не е била взета спрямо ищеца мярка за неотклонение, както и не са налагани други мерки за процесуална принуда. Не са представени доказателства и за извършвани интензивни процесуални действия с участието на ищеца в досъдебната фаза на процеса, а съдебното следствие е протекло в отсъствието на подсъдимия.

Релевира възражение за съпричиняване по чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ, че престоят на ищеца в Обединени арабски емирства в периода 20.01.2021 г. - 30.10.2023 г. е допринесъл за по-голямата продължителност на наказателното производство, както и че претенцията за неимуществени вреди не е съответна и на периода на търпене на вредите.

Липсвали и доказателства за обема на извършените процесуални действия с участието на упълномощения адвокат в съответната фаза на наказателното производство, както и за реално извършено плащане в претендирания размер от 3200 лева, като при условията на евентуалност оспорва размера на заплатеното адвокатско възнаграждение като прекомерен.

Оспорва наличието на причинна връзка между повдигнатото обвинение и останалите претендирани разходи във връзка с пътуването на ищеца в ОАЕ, както и тези за извършена психологическа експертиза, която и нямала доказателствена стойност, тъй като не била изготвена в настоящия исков процес.

Съдът, след като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, при спазване на разпоредбите на чл. 235 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Между страните не съществува спор относно проявлението в обективната действителност на описаните в исковата молба факти, касаещи повдигнато на ищеца обвинение, продължителността на наказателното производство, завършило с оправдателна присъда още на първа инстанция, и престоя на ищеца в Обединени арабски емирства в периода 20.01.2021 г. - 30.10.2023 г.

Установява се от приложеното към настоящото дело НОХД № 3766/2021 г. на СРС, НО, 15 състав, че срещу П. С. В. е било образувано на 20.08.2019 г. наказателно производство по ДП-1708/2019 г. по описа на СДВР, прокурорска преписка № 37657/2019 г. по описа на СРП.

В хода на досъдебното производство, е разпитан в качеството му на свидетел на 08.11.2019 г. (л. 48 от ДП), като заявява, че от 1997 г. до момента на разпита основно пребивавал в чужбина, където първо е учил във Великобритания, а по-късно започнал да работи в Бахрейн.

С постановление от 16.10.2020 г. на СРП, връчено му на 10.12.2020 г., ищецът е привлечен в качеството му на обвиняем за престъпление по чл. 323, ал. 1 от НК.

Видно от приложеното наказателно производство, не са взети спрямо ищеца мерки за неотклонение и не са налагани други мерки за процесуална принуда.

С обвинителен акт от 10.03.2021 г. на СРП, внесен на 12.03.2021 г. в СРП, на П. В. му е повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 323, ал. 1 от НК.

По образуваното НОХД №3766/2021 г. ход на делото е даден на 30.05.2022 г., тъй като едва към този момент подсъдимият, чрез упълномощения от него адвокат, е получил преписи от обвинителния акт, предвид факта че пребивава в чужбина и не е могъл да бъде открит на адреса си в Република България.

С присъда № 62958 от 20.10.2022 г. П. С. В. е оправдан по повдигнатото му обвинение, която присъда е обжалвана само от частните обвинители с жалба от 27.10.2022 г.

Образуваното ВНОХД №5714/2023 г. е прекратено с окончателно по своя характер протоколно определение от 30.10.2023 г., тъй като е оттеглена подадената въззивна жалба от частните обвинители, поради което и присъда № 62958 на СРС, НО, 15 с-в от 20.10.2022 г. следва да се счита влязла в сила на 30.10.2023 г.

Според показанията на свидетеля В.Л.М., тя се познава с ищеца от около 25 години, като двамата са в приятелски отношения от детска възраст и членове на един и същ приятелски кръг приблизително от 2001 г. – 2002 г. На свидетеля е известно, че срещу ищеца са провеждани наказателни производства от прокуратурата, вследствие на което същият е напуснал територията на Република България и е пребивавал в държава извън Европейския съюз в периода 2021 г. – 2024 г.

Сочи, че последната лична среща с ищеца преди отпътуването му е осъществена в началото на 2021 г., приблизително през месец януари. Към онзи момент ищецът е оставил у свидетеля впечатление на личност с добро чувство за хумор, весела, общителна и споделяща.

При първата лична среща след тригодишното отсъствие на ищеца, осъществена в края на лятото на 2024 г., свидетелят е забелязал, че ищецът е бил значително отслабнал, с мрачно и потиснато изражение, затворен в себе си и угнетен. Според свидетеля ищецът е преживял изключително тежко обстоятелството, че в продължение на три години не е имал възможността да се прибере в Република България, тъй като не е искал да му бъде извършвана полицейска регистрация, която възприемал като несправедлива и унизителна за личността му.

В периода на отсъствието ищецът е редуцирал значително контактите си не само със свидетеля, но и с по-голямата част от приятелския си кръг.

В периода на отсъствие на ищеца са починали негови баба и дядо, като същият не е имал възможност да присъства на нито едно от двете погребения, ищецът лично му е споделял, че наказателното производство го е разтърсило в изключителна степен и е довело до натрупване на значителен психически стрес.

След завръщането си в страната, както и към момента, ищецът изглеждал отслабнал, блед и угнетен, като според свидетеля това се дължи на воденото наказателно дело, като през неговата продължителност и докато е бил в чужбина ищецът рядко е говорил за повдигнатото му обвинение и че има проблеми, които, докато не разреши, не може да се завърне в страната.

Според показанията на свидетеля С.Д.Ч., който е бил адвокат на ищеца в наказателното производство, те се запознали лично една година след приключването на производството. През този период ищецът се е чувствал омерзен, споделял му е, че е търсил психологическа помощ. Живял в Дубай под наем, в малка стая по време на Ковид, където противоепидемичните мерки били в пъти по-сериозни от тези в България, не е имал познати, не е имал близки, тежало му, че бил далече от вкъщи. Твърди, че ищецът тежко приел отсъствието от погребението на баба си, като уточнява, че изпитвал страх да се прибере в България, за да не му наложат полицейска регистрация, а след това да пътува между гр. София и гр. Бургас, за да не го спрат и регистрират. Сочи, че в Дубай е работил нещо с компютри. Заявява, че е получил по време на производството 3500 лв. адвокатско възнаграждение за периода от близо три години, като предполага, че това са преводи по адвокатската му банкова сметка и чрез системата за разплащания „Изипей“.

Според заключението на вещото лице по съдебно психологичната експертиза, актуалното психично и емоционално състояние на ищеца е в нормата за психична дейност, без данни за психопатология в тесния смисъл на психиатричното понятие - без данни за психоза или умствено изоставане. Интелекта и психичното функциониране са в норма. Емоционалната динамика е повишена. Налице са симптоми на изживяване на: неадаптивност, ограничени ресурси за справяне със стреса, сдържаност (силни задръжки), наличие на соматични или психосоматични проблеми и чувство за неспособност за справяне с външен натиск; склонност за соматизиране на психичните проблеми или

междуличностните взаимоотношения; налице са разнородни дифузни оплаквания, като найчести са преумората, общата отпадналост и хроничните болки в различни части на тялото; чувство, че е обект на враждебни действия; потиснат, скован от множество симптоми и оплаквания; реагиращ на стреса с развитието на физически симптоми;

Вещото лице твърди, че установените психични, физически и емоционални преживявания имат психогенен произход и ход на протичане, изводим от преживяване на травмиращи събития, неразрешими и непоносими проблеми, каквито са били през процесния период. Заявява, че описаните от ищеца преживявания и установените от изследването симптоми са в причинно-следствена връзка с периода на повдигнатото обвинение и воденото досъдебно и съдебно наказателно производство срещу ищеца.

Сочи, че емоциите по време на наказателното преследване са: страхове от изхода на делото; от това, че е бил обявен под общонационално издирване; да не бъде задържан при пристигането си в България; срам и неразбиране, изолация от колеги, унижение; безпомощност да промени събитията и случващото се; отчужденост, недоверчивост към хора и институции; депресия с песимистични очаквания.

Според експерта негативните преживявания са повлияли върху личния живот в постоянен хроничен стрес и негативни очаквания, страхове; социалния и трудовия живот на ищеца – дистанциране от колеги; принуда да работи извън България; отношения с близки – емоционално ангажирани със случващото се; социална активност – изолация; професионална реализация - извън родината.

Съгласно приетата по делото справка от МВР, ГД „Гранична полиция“, за периода 01.01.2021 г. до 31.12.2023 г. е регистрирано едно излизане от пределите на Р. България на П. С. В. през ГКПП на Аерогара София на 20.01.2021 г.

На л. 59 от НОХД № 3766/2021 г., по описа на СРС, НО, 15 състав, е приложена справка от МВР, ГД „Гранична полиция“, за периода 01.01.2011 г. до 15.07.2021 г., от които е видно, че П. С. В. е влизал и напускал страната общо 33 пъти, а след момента на разпита му като свидетел на 08.11.2019 г. – общо 7 пъти (всичките през ГКПП Аерогара София).

От приложената на л. 81 справка за съдимост се установява, че ищецът не е бил осъждан.

Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда от незаконно обвинение в извършването на престъпление, ако лицето бъде оправдано, като отговорността на правозащитните органи е обективна. За уважаването на предявения иск е необходимо кумулативно наличието на следните предпоставки: повдигане на обвинение на ищеца за извършване на престъпление; оправдаване на лицето, с влязла сила присъда; наличието на вреди (имуществени и/или неимуществени) и причинно-следствена връзка между незаконното действие на правозащитните органи и настъпилите вреди, които следва да се докажат от ищеца. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява.

В случая се доказват всички елементи от фактическия състав, обуславящ отговорността на ответника за неимуществени вреди. Установено е по делото, че ищецът е бил обвинен в извършването на престъпление чл. 323, ал. 1 НК, по което е оправдан на първа инстанция, като производството пред въззивната инстанция е било прекратено поради оттегляне на въззивната жалба от частните обвинители. Това обстоятелство само по себе си е достатъчно да обоснове основателност на претенцията за претърпени неимуществени вреди, доколкото е житейски логично наказателното преследване да породи негативни психически преживявания в емоционалната сфера на ищеца, което се потвърждава и от показанията на изслушаните по делото свидетели, а също и от приетата по делото съдебнопсихологична експертиза.

В съдебната практика, обективирана в решение №598 от 20.10.2025 г., по гр.д. №1655/2025 г., на ВКС, III ГО и цитираното в него решение № 425 от 01.12.2015 г. по гр. дело № 3143 по описа за 2015 г. на ВКС, съответстващо и на практиката на ЕСПЧ (делото Янков и други срещу България) е изяснен въпросът относно началния момент, от който пострадалото лице (ищецът) търпи неимуществените вреди от незаконното наказателно преследване. Приема се, че в случаите, когато първоначално досъдебното наказателно производство е образувано срещу неизвестен извършител при достатъчно данни за извършено конкретно престъпно деяние, а едва по-късно ищецът е бил уличен и/или срещу него е било повдигнато обвинение за същото престъпление, той търпи вреди от наказателното преследване и в периода от време преди уличаването му, респ. – повдигането на обвинението срещу него, ако той е бил единственото лице, което е могло да извърши престъпното деяние, за което производството първоначално е образувано срещу неизвестен извършител.

В случая на ищеца е повдигнато обвинение на 10.12.2020 г., но преди това е разпитан на 08.11.2019 г. в качеството му на свидетел (л. 48 от ДП), от който момент следва да се приеме, че търпи неимуществени вреди от наказателното производство. Това е така, защото при разпита на П. В. е било ясно, че в подаденото заявление от П.И.М. от 03.07.2019 г. именно ищецът е бил сочен като единствено лице, което е могло да осъществи деянието самоуправство чрез смяна патрона на вратата. Наред с това, в протокола за разпит на П. В. като свидетел е отразено, че е уведомен за разпоредбата на чл. 323, ал. 3 от НК, съгласно която деецът не се наказва, ако след предупреждение от съответния държавен орган незабавно възстанови първоначалното фактическо положение, като това право е разяснено само на него от всички разпитани като свидетели лица. В този смисъл обстоятелствата в досъдебното производство и извършените спрямо ищеца процесуално-следствени действия сочат, че още на 08.11.2019 г. ищецът е узнал, че е образувано наказателно производство по повод твърдяно негово действие, и че се разследва деяние, което той би могъл да извърши. Макар към датата на разпита му да не е било повдигнато обвинение за извършено от него престъпление, ищецът е съзнавал, че съществува значителна вероятност да бъде разследван по повод подадения сигнал, което убеждение се засилва и от разясненото му право по чл. 323, ал. 3 НК.

Относно оплакването за необосновано забавяне на досъдебното производство следва да се има предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (Конвенцията). Отговорността има деликтен характер, ангажирането на която се осъществява чрез отделен иск или в производството по иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, с който ищецът може да установи пред националния съд наличие на нарушение по чл. 6, § 1 от Конвенцията и да претендира обезщетение. Критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение по чл. 6, § 1 от Конвенцията са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ - общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора.

В случая, по вече изложените съображения, преценката за необоснова продължителност следва да се извърши от момента на разпита на ищеца - 08.11.2019 г.. Установява се, че досъдебното производство е удължавано последователно с прокурорско постановление с по два месеца в периода 20.02.2020 г. – 20.06.2020 г., тъй като изисканата информация за хода на гр. д. № 50606/2020 г. от СРС, ГО, 24 състав, е била изпратена едва на 27.05.2020 г. (л. 60 от ДП), въпреки двукратното й изискване от разследващите органи с писма от 11.02.2020 г. и 14.04.2020 г. (л. 64 -65 от ДП). След това ДП е удължено до 20.08.2020 г. с цел предоставяне възможност на разследващия орган да докладва делото на прокурора по реда на чл. 219 НПК, и който срок е удължен с нови два месеца с цел изготвяне на постановление за привличането на П. В. като обвиняем в извършването на престъпление по чл. 323, ал .1 НК.

Видно е от материалите по ДП, че постановлението е изготвено на 16.10.2020 г. и е предявено на обвиняемия на 10.12.2020 г. На 14.12.2020 г. е предявено досъдебното производство на обвиняемия, чрез неговия адвокат Г. Д., който е направил доказателствени искания да се извърши справка и да се изискат всички протоколи от гр.д. №50606/2017 г. на СРС, което е наложило удължаване на ДП с още два месеца, считано от 20.12.2020 г., като с постановление от 05.01.2021 г. тези искания са били оставени без уважение от прокурора. На 22.01.2021 г. ДП е било повторно предявена на обвиняемия, като не е заявил нови доказателствени искания. На 08.02.2021 г. досъдебното производство е било изпратено от разследващия орган на СРП с мнение за предаване на обвиняемия на съд и на 12.03.2021 г. е внесен обвинителен акт в Софийски районен съд.

Гореочертаната фактическа обстановка мотивира съда да приеме за неоснователни оплакванията, че процесуалното поведение на следствените органи и прокуратурата е довело до необосновано забавяне на досъдебното производство до степен, че да е нарушен чл. 6, §1 от Конвенцията, тъй като в значителна част от този период, приблизително до края на м. май 2020 г., е изчаквана изисканата информация от СРС, след което е извършвана преценка за привличаното на лицето като обвиняем, изготвяне на постановление за това, предявяването му, произнасяне по заявени доказателствени искания на обвиняемия, последвано от ново предявяване на ДП и изпращане за окончателна преценка на прокурора за предаване лицето на съд. В периода след получаването на информацията на СРС не е имало значителни периоди на бездействие от страна на прокуратурата. Необходимо е да се отчете и, че след разпита на ищеца, от началото на м. март 2020 г. е ноторно известно, че поради разразилата се световна пандемия от Ковид 19, от 13 март до 13 май 2020 г. е обявено извънредно положение на територията на Р. България, а от 14.05.2020 г. до 31.08.2021 г. бе налице обявена извънредната епидемична обстановка, която доведе до смущение в нормалното функциониране на държавните органи и институции и наложи редица ограничения в обществения живот. Следва да се отчита и, че в съдебна фаза пред СРС, делото е било отлагано за период от около една година (19.05.2021 г. – 30.05.2022 г.) по вина на подсъдимия, който не е могъл да бъде надлежно призован, поради пребиваването му извън пределите на Р. България. Ето защо и съдът не счита, че при така отчетените специфики, нито продължилото около една година и три месеца досъдебно производство, нито общата продължителност на наказателното производство от около три години и единадесет месеца (м. ноември 2019 г. – м. октомври 2023 г.), но при отчитане на около една година забава поради поведението на ищеца (или общо три години наказателно производство), следва да се приеме за прекомерна и нарушаваща правото на ищеца за разглеждане и решаване на делото му в разумен срок.

При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се съобрази тежестта на процесното обвинение, което не е за тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, продължителност от около три години, като още с присъда от 20.10.2022 г. първата инстанция е оправдала ищеца. Не са налагани мерки за процесуална принуда. Следва да се отбележи, че за период от около една година във фазата на досъдебното производство (от разпита на ищеца до привличането му като обвиняем), макар и по вече изложените съображения съдът да приема, че ищецът е търпял неимуществени вреди, те са били със значително по-нисък интензитет, отколкото след привличането му като обвиняем през м. декември 2020 г. и по време на първоинстанционното производство до постановяване на оправдателната присъда от 20.10.2022 г. (при отчитане, че за около една година съдебната фаза е била удължена заради процесуалното поведение на самия ищец). В този смисъл са и показанията на свидетеля В.Л.М., която сочи, че при последната лична среща с ищеца преди отпътуването му, осъществена в началото на 2021 г., той е бил в добро здраве, весел, жизнен.

Необходимо е да се има предвид, че постановената още на първа инстанция оправдателна присъда не е била обжалвана от Прокуратурата, а единствено от частните обвинители, поради което и значително по-ниски по интензитет са неимуществените вреди след приключване на делото пред СРС, защото наличието на оправдателна присъда и неподдържането на обвинението от самата Прокуратура е индицирало за много по-малка вероятност втората инстанция да приеме подсъдимия за виновен.

Изтъкнатото от ищеца обстоятелство, че е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в изпитването на страх, срам, унижение, безпомощност, отчужденост, предизвикани от предстоящото задължително извършване на полицейска регистрация, поради привличането му като обвиняем, съдът намира за доказано, в който смисъл са и свидетелските показания и приетата по делото съдебнопсихологична експертиза, включително обясненията на вещото лице, дадени в последното по делото открито съдебно заседание. С оглед заключението на вещото лице съдът приема, че действително наказателното производство е довело до повишена тревожност и стрес при ищеца, което е логично и с оглед чистото му съдебно минало и младата му възраст. От друга страна, не се установяват трайни и необратими последици върху психическото и физическо здраве на ищеца, като съдът не кредитира СПсЕ в частта, в която се приема, че влошеното емоционално страдание на ищеца е резултат от принудата да живее и работи извън страната, тъй като по изложените по-долу мотиви, се установява, че поначало ищецът от дълги години не е пребивавал постоянно и не е работил в България. Съдът обаче отчита, че поради възникналото у него притеснение от криминална регистрация, ищецът не е могъл да се прибере в страната след напускането й през м. януари 2020 г. до влизане в сила на присъдата (като се отчита и забавянето на съдебната фаза с една година поради невъзможността ищеца да бъде призован), което е било от естество да завиши емоционалните страдания.

Относно възможността едно лице да понесе неимуществени вреди от полицейска регистрация, същата се признава в съдебната практика (решение № 201 от 22.07.2016 г., по гр. д. № 1190/2016 г., ІV г. о. на ВКС), според която на Прокуратурата на Република България носи отговорност по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди и от полицейска регистрация, когато по делото е установено, че самите действия по извършване на регистрацията са причинили душевен дискомфорт на пострадалия от незаконно обвинение. Без правно значение е и че регистрацията сама по себе си няма за цел унижението на лицето и че тя е правомерно действие. Предвид това, а и като се вземе предвид СПсЕ и свидетелските показания, съдът приема за доказано твърдението на ищеца, че е изпитвал силни притеснения да му бъде извършена полицейска регистрация, което е било и мотив да не се завърне в страната по време на наказателното производство. От друга страна, тези негови емоции не могат да бъдат извинителна причина да не осигури възможност своевременно и надлежно да бъде призован и представляван още от самото начало на съдебното производство пред СГС, с което сам е станал причина за удължаването на наказателното преследване с една година, и за този период Прокуратурата не следва да носи отговорност. Относно изтъкнатото от ищеца обстоятелство, че наказателното производство не е изисквало присъствие на подсъдимия, следва да се отбележи, че съдът е дължал надлежно призоваване на ищеца с цел да осигури участието му и в максимална степен да гарантира правото му на защита, каквато е очевидно, че ищецът все пак е желаел да упражни, тъй като е упълномощил свой адвокат, последният явил се на 20.09.2021 г. В това заседание не е даден ход на делото именно поради отсъствието до момента на подсъдимия, препятствало и възможността да му се връчи препис от обвинителния акт, по който да изрази становище. Видно е от съдебния протокол от 26.11.2021 г., че отново поради невъзможност да бъде открит подсъдимия, самият той, чрез своя адвокат, е направил искане да му бъде връчен обвинителния акт в Дубай, поради което и делото е било неколкократно отлагано преди да бъде даден ход на 30.05.2022 г.

От значение е активната възраст на подсъдимия (33 г.) към момента на привличането му като обвиняем, както и социално-икономическите условия на живот в страна. Всички така разгледани обективни обстоятелства мотивират съда да приеме, че общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД ще бъде удовлетворен с присъждане на обезщетение в размер на 2300 евро. Тази сума съответства на доказаните действително претърпени нематериални вреди, като следва да се отчита и обстоятелството, че осъждането на държавата в лицето на процесуалния субституент – Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение само по себе си също има ефект на репарация за ищеца и в този смисъл размерът на определеното обезщетение не следва да бъде източник на обогатяване.

Предвид задължителните указания, съдържащи се в т. 4 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, отговорността на държавата за вреди от действия на правозащитни органи възниква от момента, в който те се признават окончателно за незаконни - в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо от ЗОДОВ това е моментът на влизане в сила на оправдателната присъда и оттогава държавният орган изпада в забава, дължейки лихва върху обезщетението (30.10.2023 г.). С оглед диспозитивното начало обаче законна лихва следва да се присъди от заявената в исковата молба по-късна дата 20.12.2024 г.

По претенциите за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди:

Според твърденията на ищеца причина за напускането на Р. България е укриването му в друга държава поради страх от извършване на полицейската регистрация спрямо него, което е довело до промяна в личния и социалния му живот. От показанията на П. В., дадени в досъдебното производство в качеството му на свидетел на 08.11.2019 г., така и от свидетелските показания на свидетеля С.Ч., събрани в настоящото производство, се установява, че П. В. е живял и работил в чужбина преди започването на наказателното производство и по време на него. Сам свидетелят признава, че от 1997 г. и до момента на разпита му основно пребивава в чужбина, където първо е учил във Великобритания, а покъсно започнал да работи в Бахрейн. Заявеното пред следствените органи съставлява признание за неизгодни за ищеца факти – че в действителност в значителен период от над 20 години преди възбуждане на наказателно преследване срещу него той се е установил да живее, а впоследствие и да работи, извън пределите на Република България. Дори да се приеме, че чрез закупения за Дубай билет на 18.01.2021 г. ищецът се е установил да живее в Обединени арабски емирства, а не в Кралство Бахрейн, които места географски са на близко разстояние, то обстоятелството, че към 08.11.2019 г. е пребивавал в Кралство Бахрейн, както и че през последните над 20 години ищецът не е пребивавал в България, не могат еднозначно да обосноват извод, че напускането му на страната през ГКПП на Аерогара София на 20.01.2021 г. е в резултат именно на воденото срещу него наказателно производство, а не на установени социални и трудови връзки отвъд границата ни, именно в региона на арабските държави. Ето защо съдът намира, че претендираните разходи от 344 евро за самолетен билет от гр. София до Обединени арабски емирства (ОАЕ), закупен на 18.01.2021 г., сумата от 10850 AED, равняващи се на 5551,15 лв. по обменния валутен курс към 19.12.2024 г., представляващи разходи за туристически визи по време на престоя на ищеца в Обединени арабски емирства, и сумата от 100 лв. – разходи за ПСР-тест, извършен от лаборатория „Рамус“, заплатени на 18.01.2021 г., не се установява да са пряка и неизбежна последица от повдигнатото обвинение и за тях не следва Прокуратурата да отговаря.

Претенцията за имуществени вреди в размер на 120 лв. (л. 8 от настоящото дело), за изготвяне на психологическа експертиза от 16.01.2021 г. от психолога и психотерапевт П.П., съдът намира, че е в причинна връзка с повдигнатото обвинение. Макар заключението да не е годно доказателство и да не може да се ползва в настоящото производството с характера на експертиза, от приетата в настоящото производство съдебнопсихологична експертиза се установява, че П. В. е изпитвал силен стрес и притеснение от воденото срещу него дело и възможността да му бъде извършена полицейска регистрация, отразили се на емоционалното му състояние. Ето защо, представеното заключение от 16.01.2021 г. следва да се цени като доказателство, че ищецът действително е имал подобни психологически проблеми в периода на наказателно преследване, като е търсил психологическа консултация и помощ, поради което следва да му бъде присъден този разход.

Съдът намира за доказана и претенцията от 3200 лв. - заплатени разноски за адвокатска защита в наказателното производство по НОХД № 3766/2021 г., по описа на СРС, НО, 15 състав и във въззивното производство пред СГС. По настоящото делото са представени платежни нареждания от 12.07.2021 г. (л. 59) и от 25.08.2023 (л. 60), както и разписка от 17.09.2024 г. (л. 58), от които е видно, че на адв. С.Ч. са заплатени от П. В. или негови роднини общо сумата от 3400 лв., представляваща адвокатски хонорар. По делото не е представен писмен договор за правна помощ между адвоката и подсъдимия, но доколкото той е неформален и консенсуален, няма правна пречка да бъде доказан с всички допустими по ГПК доказателствени средства. В случая съдът приема, че такъв договор е бил сключен с оглед изслушаните в настоящото производството свидетелски показания на адв. Ч. и заявеното, че е получил по банков път и в брой около 3500 лв. от ищеца и негови роднини, както и безспорният факт, че този адвокат е защитавал ищеца в съдебната фаза на наказателното производство, видно от приложеното пълномощно и отразеното в съдебните протоколи от проведените открити съдебни заседания.

Върху приетите за дължими обезщетения за имуществени вреди следва да се присъди и законна лихва от претендираната дата – 20.12.2024 г.

При този изход на спора ищецът има право на разноски, като на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ и съобразно представения списък по чл. 80 ГПК следва да му бъде присъдена държавна такса от 10 лв. или 5,11 евро, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от исковете. Релевираното от ответника възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар от 3901,57 евро (7630,80 лв.) е основателно, тъй като делото не се отличава с фактическа и правна сложност, макар и да са предявени пет иска за имуществени вреди и един за неимуществени, проведени са две съдебни заседания, с изслушване на двама свидетели и експертиза. Предвид изложеното съдът определя адвокатско възнаграждение от общо 2300 евро без ДДС или 2760 евро с ДДС, като с оглед уважената част от исковете, следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение от 361,79 евро с ДДС.

Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд