Решение № 31 от 9.2.2026 г. на Районен съд - Лом по дело № 1713/2025 г.

Производството е по реда на чл. 250 от ГПК. С решение 21 / 22.01.2026г. съдът е постановил следния диспозитив: „ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от Д. И. К., ЕГН ••••••••••, адрес: гр. •••••••••, срещу ••••• „•••••••••“ гр. •••••••••, представлявано от •••••••••а И. Е. Д., искове с правна квалификация по чл. 344, ал.1, т. 1 и т. 2 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението, извършено със Заповед № •••••••••/•••••••••. на ••••• на РУО •••••••••, с която на основание чл. 325, ал. 1, т. 8 КТ, считано от •••••••••. е прекратено трудовото правоотношение на ищцата с ответника, както и за възстановяване на ищцата Д. И. К., ЕГН •••••••••• на предишната й работа на длъжност „•••••••••” на ••••• „•••••••••” гр.•••••••••, обл.•••••••••“. По делото е депозирана въззивна жалба с вх. № 1263/03.02.2026г. Преди това е подадена от ищцата молба за допълване на решението с вх. № 836/26.01.2026г. В същата се сочи, че съдът не се е произнесъл по молбата й за допускане на предварително изпълнение. В същата е посочено още, че в хода на производството изрично и своевременно ищцата е подала молба за допускане на предварително изпълнение, като с решението си съдът не се е произнесъл по същата, не я е уважил, нито я е отхвърлил, няма и мотиви в тази насока. Сочи се, че молбата за допускане на предварително изпълнение представлява самостоятелно процесуално искане, по което съдът е длъжен да се произнесе изрично – чрез уважаване или отказ, като изложи съответните мотиви. С оглед горното ищцата иска съда да допълни постановеното решение, като се произнесе изрично по подадената от нея молба за допускане на предварително изпълнение; да постанови допълнително решение, с което да допусне предварително изпълнение или при условията на евентуалност - да отхвърли молбата, като изложи мотиви относно липсата на предпоставките за това. Съдът на осн. чл. 250, ал. 2 ГПК е уведомил ответника за искането с указание за представяне на отговор в едноседмичен срок. Такъв не е постъпил. Съдът прецени, че с оглед произнасяне по депозираната молба по реда на чл. 250 ГПК, не е необходимо насрочване на открито заседание с призоваване на страните. Поради това и по аргумент за противното от чл. 250, ал. 2, изр. 2 ГПК я разгледа в закрито заседание, в което, след като се запозна със същата и с делото, намери следното: Съгласно чл. 250, ал.1 ГПК страната може да поиска да бъде допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото й искане, за което следва да подаде молба в едномесечен срок от връчването на решението или от влизането му в сила. Видно е, че в самата разпоредба е налице разграничаване на случаите, при които решението се връчва, от тези, при които решението влиза в сила. В случаите, когато решението подлежи на обжалване и затова се връчва на страните, срокът за допълване започва да тече от момента на връчването, съгласно чл. 250, ал.1, изр.2, предл.1 ГПК. Когато решението влиза в сила от момента на постановяването си, поради което не подлежи на връчване, допълването му може да се иска в срока по чл. 250, ал.1, изр.2, предл.2 ГПК. В случая допустимостта на искането за допълване на решението следва да се преценява съобразно първата хипотеза, при която срокът тече от връчването на решението, доколкото втората хипотеза на цитираната норма, регламентираща изчисляването на срока от влизане на решението в сила, е относима към окончателните решения, които влизат в сила в деня на постановяването им /определение № 755/15.11.2012г. по ч. гр. д. № 679/2012 г. на ВКС, III г.о., Г.К./. Настоящия случай не е такъв. Решението, чието допълване е предмет на искането, не е окончателно и подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок, считано от 22.01.2026г. (предвид спецификата на производството – такова по реда на Гл. 25 от ГПК – Бързо производство) пред ОС Монтана. Видно от датата на депозиране на молбата по реда на чл. 250 ГПК – същата е подадена в срок от страна по делото. Съгласно чл. 242, ал. 1 и ал. 2 ГПК съдът постановява предварително изпълнение на решението, когато присъжда издръжка, възнаграждение и обезщетение за работа. Съдът може да допусне по искане на ищеца предварително изпълнение на решението и когато: присъжда вземане, основано на официален документ; присъжда вземане, което е признато от ответника; от закъснението на изпълнението може да последват значителни и непоправими вреди за ищеца или самото изпълнение би станало невъзможно, или значително би се затруднило. Съобразно задължителното тълкуване на разпоредбата на чл. 242, ал. 1 от ГПК, извършено с Тълкувателно решение № 5 от 12.07.2018г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ВКС: „произнасянето по предварителното изпълнение на първоинстанционно осъдително решение, имащо за предмет вземания по чл. 242 ал. 1 и ал. 2 ГПК, съставлява част от произнасянето по спорното материално право“, поради което следва да се приеме, че то представлява задължителен елемент от съдебното решение. По настоящото производство са били предявени искове по чл. 344, ал. 1 т.1 и т.2 КТ, но не и по т.3 за присъждане на обезщетение за времето, през което работникът е останал без работа поради уволнението. Видно от цитираната разпоредба на чл. 242 ГПК предварително изпълнение се допуска, когато предмет на делото е вземане, което съдът присъжда. В случая съдът не е присъдил вземане (не е бил и сезиран с такова искане, поради което не дължи произнасяне с допълнителен диспозитив относно предварителното изпълнение). В т. см. е и определение № 393/29.06.2010г. по ч.гр.д. 263/2010г. на четвърто г.о. на ВКС. В същото се сочи още, че предварителното изпълнение на невлязлото в сила първоинстанционно решение може да бъде постановено както със самото решение по съществото на делото, така и с отделно определение. Квалификацията на присъденото вземане е от компетентност на съда, постановяващ предварително изпълнение на решението, който не е обвързан от въведените от страната твърдения относно характера на присъденото вземане – когато то е за издръжка, възнаграждение и обезщетение за работа, предварително изпълнение се допуска на основание чл. 242, ал.1 ГПК, включително и с допълнително определение, независимо дали страната е направила искане за това и как е обосновала това искане. В горецитираното ТР се сочи, че процесуалната възможност за постановяване на предварително изпълнение на осъдително решение и нейното реализиране от първата инстанция съставлява изключение от правилото за едновременно възникване на изпълнителната сила на осъдително решение и силата на пресъдено нещо. От гореизложеното следва, че съдът се произнася по реда на чл. 242 ГПК, когато постановява осъдително решение. В случая е налице отхвърляне на исковите претенции по предявените конститутивни искове – за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна и възстановяване на предишната работа (осъдителен иск в настоящото производство не е предявяван), поради което не се дължи по принцип произнасяне досежно предварителното изпълнение на решението. А разпоредбата на чл.242, ал.1 от ГПК е категорична, че предварително изпълнение се допуска винаги когато се уважава претенция за присъждане на възнаграждение и обезщетение за работа. Предварителното изпълнение на решенията, с които се присъждат вземанията изброени в чл.242, ал.1 от ГПК, е правна последица, която настъпва по силата на закона /така напр. определение № 371/01.07.2016г., по в.ч.гр.д. № 450 по описа за 2016г. на ОС Пазарджик/. Освен всичко останало – следва да се отбележи, че при отхвърляне на претенцията, такава последица (дори да е бил предявен и осъдителен иск по чл. 344,ал.1,т.3 КТ) не настъпва. Законът не урежда допускане на предварително изпълнение на решение, постановено по конститутивен иск (в случая – за възстановяване на предишната работа), още по-малко – на решение, с което същият бива отхвърлен. Предвид горното отправената молба за допускане на предварително изпълнение се явява недопустима с оглед липсата на законова възможност за това. От изложеното следва, че съдът не е следвало да се произнася по реда на чл. 242 ГПК поради липса на необходимите предпоставки. Така мотивиран и на основание чл. 250, ал.3 ГПК, съдът