Решение № 404 от 28.5.2026 г. на Районен съд - Перник по дело № 9144/2025 г.

Производството е образувано по искова молба на Е. Д. Б., ЕГН ••••••••••. с постоянен адрес: •••••••••••••••••• срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията", с адрес: гр. София, бул. „Ген. Н. Столетов“ №21. Ищецът твърди, че между нея и ответника, при Областна служба Изпълнение на наказанията в •••••• е съществувало трудово правоотношение, прекратено със Заповед ЧР - 05-105/25.04.2025 г. на Министъра на правосъдието поради навършване на пределна ••••••, считано от деня, следващ датата на навършване на пределна възраст. Със заповедта било разпоредено на Е. Б. да й бъдат изплатени следните обезщетения:

• на осн. чл. 234. ал. 1 от ЗМВР - 20 брутни месечни възнаграждения на обща стойност 66 244 лв., за прослужени 26 години:

• на осн. чл. 234. ал. 5 от ЗМВР - полагащо се обезщетение за еднократно допълнително вещево имущество - 600 лв. и - на осн. чл. 234. ал. 8 от ЗМВР - общо 15 дни в размер на 2 234.74 лв.

На •••••• с друга Заповед ЧР-05-117/••••••, Министъра на правосъдието е утвърдил Вътрешни правила за работната заплата на служитЕ.те в главна дирекция Изпълнение на наказанията и териториалните й служби. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 1 от тях, целта на тези правила е да конкретизират определените в ЗИНЗС, ЗМВР, КТ и подзаконовите нормативни актове, заплащането на труда в съответствие със спецификата на ГДИН и териториалните й служби, а съобразно т.З. - да формират индивидуалната работна заплата според постигнатите текущи и крайни резултати от служебната дейност.

Заповедта на министъра от 15.05.2025г. влиза в сила от 01.01.2025 г. Обратното й действие е съобразено изцяло с изискването на чл. 177, ал. 3 от ЗМВР. а именно: базата на основното месечно възнаграждение по ал. 2 да се преизчислява ежегодно през първия месец на всяка година. Така приетите изменения на ЗМВР влизат в сила в тридневен срок от публикуването им (ДВ. бр. 19 от 2024 г., в сила от 01.01.2025 г.). Счита, че адресат на закона и неговите изменения са всички служитЕ., изпълняващи някоя от дейностите, регламентирани в този закон, в това число и ищцата, която до 25.04.2025г. е била в служебни правоотношения е ведомството.

Намира, че незаконосъобразно в ДР § 2, т. 1 на утвърдените вътрешни правила е предвидено новите размери па основните месечни възнаграждения да се прилагат само за служитЕ., които се намират в служебно правоотношение към и след датата на издаване на заповедта. По този начин ищцата е изключена от правото да получи предвиденото по закон увЕ.чение за периода от 01.01.2025 - до 25.04.2025г., когато е прекратено служебното й правоотношение.

Поддържа, че Вътрешните правила са утвърдени от Министъра на правосъдието на основание чл. 22, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работните заплати в сила от 01.07.2007 г. и приета е ПМС № 4 от 17.01.2007 г.. последно изм. ДВ. бр.66 от 24 Юли 2020 г. Според ал. 2 на същата разпоредба, вътрешните нравила не могат да противоречат на нормативните актове и на условията, договорени в колективния трудов договор. В случая, тази ДР от вътрешните правила противоречи на разпоредбата на чл. 177, ал. 3 ЗМВР, според която основното възнаграждение се преизчислява ежегодно през първия месец на всяка година за всички служитЕ.. Същевременно с Наредба за изменение на Наредба № 8121 з-919 от 2017 г. ДВ бр.25/25.03.2025 г., със задна дата - от 01.01.2025 г., се определят по-високи минимални основни работни заплати за системата на държавните служитЕ. по чл. 142, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от Закона за Министерството на вътрешните работи и размера па началните и па максималните заплати за длъжност.

На база на тези разпоредби, достига до извод, че всички лица, които са били в служебно правоотношение към 01.01.2025 г. следва да се ползват от увЕ.чението на работната заплата, въведено със задна дата.

Във връзка с направените изменения, съгласно приложение 1 към чл. 6, за заплатите за длъжност на държавните служитЕ. по чл. 19. ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС и пар. 79 от ПЗР на ЗИД на ЗИНЗС от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ и териториалните й служби, основното месечно възнаграждение за заеманата от ищцата длъжност от 2025г. е променено от 2 451 на 3 377 лв., считано от ••••••

С оглед на изложеното, счита че в периода от ••••••до 25.04.2025г., на ищцата се дължи увЕ.чение на работната заплата, така, както е предвидено и за останалите служитЕ.. Това увЕ.чение пряко рефлектира и върху размера на обезщетенията, които следва да се изплатят на служител след прекратяване на служебното правоотношение, поради което определените и изплатените на ищцата суми са в незаконосъобразно занижен размер.

Твърди, че в резултат на увЕ.чението, считано от 01.01.20205 г. месечното възнаграждение на ищцата би било в размер на 3 377 лв., или с 926 лв. повече на месец, като за периода от 01.01.2025 г. до 25.04.2025г. следва да се заплати допълнително месечно възнаграждение в общ размер 3009 лв. По същите съображения обезщетението по чл. 234, ал. 1 ЗМВР следва да е в размер на 85444лв., а не 66244 лв., или с 19 200 лв. повече, обезщетение по чл. 234, ал. 8 ЗМВР следва да е в размер на 3000 лв., а не 2 234,74 лв., или със 765.26лв. повече, обезщетение на основание чл. 234. ал. 5 ЗМВР следва да е в размер на 900 лв, а не 600.00лв, или е 300 лв. повече.

Изчислява, че общо дължимата сума, която ответникът незаконосъобразно не е заплатил е в размер на 23 274.26лв.

С оглед на изложеното моли съда да постанови решение, с което ответникът да бъде осъден да заплати сума в общ размер на 20 265.26 лева или равностойността на същата в евро, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане представляваща сбор от: - 3009.00 лв. - дължимо увЕ.чение на месечното възнаграждение за периода от •••••• - 25.04.2025г., 19200.00лв. - неизплатена разлика до пълния размер на обезщетението по чл. 234. ал. 1 ЗМВР, 765.26 лв. - неизплатена разлика до пълния размер на обезщетение по чл. 234, ал. 8 ЗМВР, 300.00 лв. - неизплатена разлика до пълния размер на обезщетението по чл.234. ал.5 ЗМВР.

Претендира разноски.

Ответникът е депозирал отговор в срок. Намира предявените искове за допустими, но неоснователни. Признава, наличието на трудово правоотношение между страните до •••••• прекратяване на същото на посоченото в исковата молба основание.

Твърди, че в периода от •••••• дължимото се по трудово правоотношение възнаграждение е изплатено изцяло, както и че след прекратяване на същото са изплатени и съответните обезщетения, обстоятелство, което ищецът също твърди и не оспорва.

Намира обаче претенцията за неоснователна, и няколкократно акцентира, че тъй като към •••••• (датата на издаване на Заповед ЧР - 05-105/25.04.2025 г. на Министъра на правосъдието) ищцата не е била в трудово правоотношение, следователно не е адресат на заповедта, с която са утвърдени вътрешни правила за работната заплата и не може да се ползва от нея и получи възнаграждения и обезщетения, определен съобразно по – високата, считано от 01.01.2025 г. Ето защо на ищцата били изплатени сумите, посочени и в исковата молба - по чл. 234, ал. 1 ЗМВР - 66244 лв., по чл. 234, ал. 8 ЗМВР - 2 234,74 лв. и чл. 234. ал. 5 - 600.00лв.

Намира, че Заповед ЧР - 05-105/25.04.2025 г. на Министъра на правосъдието е влязла в сила, тъй като не е обжалвана от ищцата, но и да бе обжалвана съдът (Административен) е щял да приеме, че този акт не подлежи на оспорване, цитирайки съдебна практика.

С оглед на изложеното моли съда да отхвърли предявените искове.

Претендира разноски.

В съдебно заседание страните се представляват като поддържат изложените тези. Ищецът е изменил по размер три от четирите предявен иска, което изменение е допуснато с протоколно определение от 07.05.2026 г. Така предмета на делото е очертан като претенцията по чл. 177, ал. 1 ЗМВР е предявена за размер от 2482,34 евро. Претенцията по чл. 234, ал. 1 от ЗМВР е предявена за сумата от 14516,60 евро. Претенцията по чл. 234, ал. 8 ЗМВР е предявена за размер от 440,75 евро, а тази по 234. ал. 5 ЗМВР запазва своя първоначален размер от 153,39 евро.

Съдът, след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа страна:

По делото не е спорно, включително обявено за обстоятелство, което се признава и не следва да се доказва, че между страните е било налице служебно правоотношение, прекратено със Заповед ЧР - 05-105/25.04.2025 г. на Министъра на правосъдието поради навършване на пределна ••••••, считано от деня, следващ датата на навършване на пределна възраст – ••••••. На ищеца са изплатени трудово възнаграждение е периода от 01.01.2025 г. до •••••• обезщетенията за придобито право на пенсия в размер на 20 брутни работни заплати, еднократно допълнително вещево имущество и за неизползван платен годишен отпуск в размер преди актуализацията за 2025 г., извършена с тук посочената заповед.

По делото като доказателство е приета (представена и от двете страни ) Заповед ЧР-05-117/••••••, Министърът на правосъдието, с която е утвърдил Вътрешни правила за работната заплата на служитЕ.те в главна дирекция Изпълнение на наказанията и териториалните й служби, като на тази заповед е придадено обратно действие и същата влиза в сила от 01.01.2025 г.

Представени са и други писмени доказателства, с които се конкретизират размерите на съответните възнаграждения и обезщетения, но поради липсата на спор относно установимите от тях факти, съдът не ги анализира в детайли.

По делото е депозирана ССЕ, неоспорена от страните, която съдът кредитира изцяло като обосновано, обективно и компетентно изготвено, отговарящо на всички поставени задачи. В заключението е отразено, че на ищеца са изплатени заплата и полагаемите се обезщетения по размерите за работната заплата към 2024 г. (също безспорно по делото обстоятелство). Изчислена е разликата, като е посочено, че в исковия период възнаграждението за положения труд би било 2482,34 евро нетно повече. Обезщетението по чл. 234, ал. 1 ЗМВР би било 14516,60 евро нетно повече, това по чл. 234, ал. 1 ЗМВР би било 440,75 евро нетно повече, а обезщетението по чл. 234, ал. 5 ЗМВР е непроменено – 600,00 лева (306,78 евро).

Така установената фактическа обстановка обуславя следните правни изводи на съда:

Районен съд Перник е сезиран с обективно, кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.177, ал. 1, чл. 234, ал. 1, 5 и 8 ЗМВР съгласно които работодателят е длъжен да заплаща на държавните служитЕ. основно месечно възнаграждение, което се образува от заплатата за длъжността, обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20 при прекратяване на служебното правоотношение, еднократно допълнително вещево имущество и обезщетение за неизползвания отпуск.

Безспорно по делото е също, че ищецът е служител по чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗИНЗС, за който по изрична разпоредба (чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС) се прилагат част трета, глави седма – дванадесета от Закона за Министерството на вътрешните работи, доколкото в този закон не е предвидено друго. Аналогична е и разпоредбата на чл. 393, ал. 2 ЗСВ. Съгласно чл. 20, ал. 4 ЗИНЗС конкретният размер на заплатата за длъжност се определя от министъра на правосъдието. Новите размери на основните месечни възнаграждения на служитЕ.те се определят със заповеди на ръководитЕ.те на структури. За служитЕ.те на ГД "Охрана", по смисъла на чл. 8, ал. 2, т. 4 ПУДГДО, това е министърът на правосъдието. В изпълнение на това задължение е издадена Заповед ЧР-05-117/••••••, с която са утвърдени таблиците за възнаграждения на служитЕ.те на ГД Охрана в сила от 01.01.2025 г.

По делото е спорен единствено правния въпрос на коя база следва да се изчислят и заплатят на ищеца посочените обезщетения и съответната работна заплата.

Настоящият състав приема, че в конкретната хипотеза правопораждащите актове, относими към спорния въпрос са Закон за държавния бюджет на Република България за 2025 г. и Наредба за изменение на Наредба № 8121 з-919 от 2017 г. (двата нормативни акта обн. брой: 26, от 27.03.2025 г.). Тези актове са публикувани в държавен вестник и влезли в сила преди служебното правоотношение на ищеца с ответника да е било прекратено, поради което намират пряко приложение. Следва да се посочи, че и за двата акта се предвижда изключение от общото правило за влизане в сила на нормативните актове, като е предвидено ретроактивно действие – влизат в сила на 01.01.2025 г. съгласно § 41 от ПЗР на ЗДБ и § 10 от наредбата, с изключение на неотносими към спора разпоредби от тях. Обичайно ЗДБ за съответна година се приема в предходната, разчетите се извършват също на по – ранен етап като по този начин се създава прозрачност и яснота. Поради обективни обстоятелства – политическа криза в страната през последните няколко години, тук посочените финансови нормативни актове са приети на по - късен етап. Ето защо съдът приема, че за ищеца е приложима като основа за изчисляване на дължимите се обезщетения размера на съответната заплата за 2025 г., тъй като той е служител към 01.01.2025 г.

Със Заповед ЧР-05-117/•••••• на Министъра на правосъдието, издадена един и половина месеца след обнародване на правопораждащите нормативните актове, не се прави нищо, освен технически да се разпределят средствата, отпуснати за възнаграждения на заетите в съответната сферата.

При тези правни изводи съдът приема, че предявените искове са изцяло основателни и следва да се уважат изключение на този с правно основание чл. чл. 234. ал. 5 ЗМВР, тъй като това обезщетение не е било увЕ.чавано с ЗДБ 2025 г. и е получено изцяло в дължимият се размер от ищеца. Относно конкретния размер съдът кредитира изчисленията, направени от вещото лице в приетата по делото ССЕ по изложените съображения.

Конкретното възражение на ответника съдът намира за неоснователно. Без правно значение е дали Заповед ЧР - 05-105/25.04.2025 г. на Министъра на правосъдието е влязла в сила и кога. Представен е акт на Административен съд София, в който е прието, че тази заповед не е ИАА и жалбата на ищцата срещу нея е оставена без разглеждане. Както бе изложено – тази заповед няма пряко и правопораждащо действие, а и дори да имаше след влизането в сила, както се твърди, тя отново следва да се приложи и спрямо ищеца, тъй като и на нея е придадено обратно действие.

По разноските:

Разноски са претендирани от ищеца и при този изход от спора следва да му бъдат присъдени такива съобразно изхода от спора. От доказаните такива размер на 1750 евро за заплатено процесуално представителство му се дължат такива в размер на 1724,75 евро предвид частичното отхвърляне на една от претенциите.

По правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът също има право на разноски. Претендирани са такива за юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на 100,00 евро, от които се дължат 0,87 евро и не следва да се присъждат, а да се компенсират в дължимите се на ищеца разноски.

Ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Районен съд Перник 300,00 евро за депозит за вещо лице, както и държавна такса в общ размер на 697,58 евро съобразно изхода от спора и 2,56 евро в случай на служебно издаване на изпълнителен лист.

В светлината на гореизложеното съдът