Решение № 6380 от 13.12.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 3114/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК. С решение от 18.01.2023 г. по гр.д.№ 65086 по описа за 2021 г. на СРС, 45-ти състав се: ОТХВЪРЛЯ предявените от В.А.В., срещу Държавата, представлявана от МФ, осъдителни искове с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, за сумата на 1600 лева, съставляваща сбор от 300 лева - платени разноски по сметка на Висшия адвокатски съвет и 1300 лева, платени по сметка на Софийска адвокатска колегия, вследствие на наложено дисциплинарно наказание от Дисциплинарния съд при САК, изменено от Висшия дисциплинарен съд, и представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, в резултат на достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, а именно неосигуряване на достъп до независим и безпристрастен съд, поради допуснато противоречие на разпоредбите на чл. 130, ал. 2 и чл. 138-142 ЗАдв. с чл. 6, пр. 1 от ЕКЗПЧОС и чл. 47 ХОПЕС, ведно със законната лихва от 15.11.2021 г., до окончателното изплащане на сумата, за сумата в размер на 5001 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, чувство за безправност, за невъзможност да защити правата си, че името на ищеца като адвокат е опетнено от обвинението, което не може да защити пред независим и безпристрастен съд, доколкото лицата, наложили му наказание не отговарят на изискванията за съд, унилост, тревога, безсъние в продължение на две седмици, в резултат на прилагане на чл. 130, ал. 2 и чл. 138-142 ЗАдв. които изключват от обхвата на съдебен контрол актовете на дисциплинарни органи на адвокатурата, респективно неосигуряване на достъп до независим и безпристрастен съд, ведно със законната лихва, считано от 15.11.2021 г. до окончателното изплащане на сумата. В тежест на ищеца са били възложени разноските в исковото производство. Подадена е въззивна жалба от ищеца пред СРС- В. А. В.. Решението се обжалва изцяло. Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на така постановеното решение. Сочи, че от страна на СРС бил извършен повърхностен правен анализ, несъответен на задължението на един съд да обсъди всички доводи и възражения на страните по спора. Същевременно се сочи, че решението е валидно и допустимо. Правилно СРС бил приел, че надлежен ответник по спора е Държавата, представлявана от министъра на финансите. Действително, СРС се бил позовал на по-стара практика на ВКС затова намира, че следва във въззивната жалба да изложи доводи в подкрепа на този извод на СРС. Като такива се позовава на практика на СЕС по дело С- 46/93 и С-48/93, С-224/01 и С-356/2008 на Европейската комисия срещу Австрия. В последното бил разгледан правилника на австрийската съсловна организация на лекарите и за която било прието, че противоречи на свободата за установяване. Сочи, че когато съдът съди сам себе си това представлявало нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото от независим и безпристрастен съд като се позовава на чл.6, ал.1 ЕКЗПЧОС и делото М. срещу България. В случая нарушението било извършено от орган, който не е сред визираните в чл.1, ал.1 и чл.2, ал.1 ЗОДОВ – Висшия адвокатски съвет. Намира, че при действащата редакция на чл.2в, ал.1, т.1 и т.2 и чл.7, ал.1 от ЗОДОВ съдът от последна инстанция, допуснал нарушението щял да разглежда исковете за вреди срещу себе си. Затова намира, че тази разпоредба противоречи на правото на съюза и по-конкретно на чл.19, пар.2 от ДЕС. Атакуваната разпоредба не осигурявала обективни средства за защита, защото в определени хипотези изключвала отговорността на държавата, а от друга- защото уреждала случаи в които органът допуснал нарушението щял да бъде арбитър сам на себе си. Следователно било налице противоречие на чл.47 ХОПЕС. Затова и правилно СРС бил приел, че искът е допустим. Относно решаващите мотиви на СРС от л.9 нататък, сочи, това, че в чл.134 КРБ било посочено, че адвокатурата е свободна, не водело до извода, че дейността й е лишена от съдебен контрол. Позовава се на уредбата в ЗСВ относно ВСС и Прокуратурата на Р България. Сочи, че съгласно чл.14, ал.1 от ЗЧСИ ЧСИ също били независимо, то актовете им подлежали на съдебен контрол, а дисциплинарните производства се разглеждали от ВКС. Подобна била и уредбата в чл.17, ал.1 ЗННД. В Закона за адвокатурата, който според въззивника бил „сбъркан“ бил предвиден съдебен контрол от страна на ВКС за решенията по дисциплинарни производства срещу адвокати, които са членове на органите на управление на Адвокатурата- чл.129 и чл.130 от закона. Това означавало, че липсва съдебен контрол относно решенията по дисциплинарни производства срещу адвокати, които не са членове на органите на управление на Адвокатурата. По начина по който СРС бил тълкувал нормата на чл.134 КРБ се достигало до произвол. Намира за противоречащи изводите на СРС на с.10 от решението във връзка с мотивите му по приложението на чл.6, апр.1 от Конвенцията, тъй като съда се базирал на национални понятия, а не на Конвенцията. Относно характера на дисциплинарното производство се аргументира с приетото в решението на ЕСПЧ по делото Енгел и други срещу Нидерландия. Счита, че постановките в това решение са относими, тъй като Закона за адвокатурата предвиждал и наказания за лишаване от право да се упражнява професията на адвокат – чл.133, ал.1, т.4 и 5, както и глоба, която към настоящия момент възлизала на 6 240.00 лв. Следвало да се направи и паралел с българския НК, където било предвидено аналогично наказание в чл.37, ал.1, т.7 НК. Това означавало, че дисциплинарното производство по Закона за адвокатурата имало наказателен характер по смисъла на чл.6 от КЗПЧОС. Затова следвало да бъде предоставено право на разглеждане на делото от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона и на лицето да бъдат предоставени всички процесуални права и гаранции за защита като тези на лицата, обвинени в извършването на умишлено престъпление. Следвало да се има предвид и, че Закона за адвокатурата препращал към НПК – чл.139, ал.6 от същия. В самият закон били използвани атрибути на наказателната конотация – „дисциплинарен състав“, „тайно съвещание“. Позовава се и на решението Льо Конт, Ван Льовен и Де Мейер срещу Белгия на ЕСПЧ от 27.05.1981 г. Намира, че по критерия характер и естество на нарушението обвинението в извършване на дисциплинарно нарушение наподобява престъпно деяние. Намира за неправилни изводите на СРС, че по характеристиките си Дисциплинарният съд и Висшият дисциплинарен съд наподобяват съд, защото можели да събират доказателства. Реално, обаче, не можели да събират такива доказателства, защото дисциплинарните съдии нямали средства за принуда; не можели да изискват документи от трети страни, а разчитали само на това, което им представят страните. Решението на което се позовал СРС и ответника – решение № 60124 от 02.08.2021 г. на ВКС по н.д. № 460/2021 г. не подкрепяла тезата на съда, а точно обратното- в това решение било прието, че ЗАдв. не предвижда компетентност на ВКС да разгледа жалбата на адвокат срещу решение на Висшия дисциплинарен съд. Това означавало, че уредбата в ЗАдв. предвижда неравно третиране и нарушаване правото на достъп до съд на всички редовни адвокати. Мотивът на СРС, че обвинението нямало наказателен характер противоречал на критериите, заложени от ЕСПЧ. Намира, че е налице и подобие с уредбата на чл.36 НК относно простъпка с оглед целите на налагане на наказание на адвоката по чл.133, ал.1, т.4 и т.5 от ЗАдв. Следвало да се има предвид и, че наказанието ограничавало конституционното право на труд и избор на професия, а размерът на глобата бил внушителен. Във връзка с размера на глобата се позовава на делото Йозтург срещу Германия и Градингер срещу Австрия. Всичко това водело до извода, че производството има наказателен характер. Наред с това Висшия дисциплинарен съд /ВДС/ не бил длъжен да приеме, че адвоката е реабилитиран за разлика от правото на реабилитация по НК. В случая срещу ищеца следвало да има поне една инстанция по фактите, която да отговаря на тези изисквания и да е част от държавните съдилища. Тъй като чл.130, ал.2 от ЗАДв. изключвал наличието на такъв съдебен контрол, намира, че е налице нарушение на чл.6, пар.1 от Конвенцията и чл.47 ХОПЕС. Дори въззивният съд да не приемел, че се касае до наказателно правораздаване, то развилото се срещу него дисциплинарно производство засягало едно негово гражданско право, а именно: правото на труд и упражняване на професията, която е избрал. Позовава се на приетото в решение на ЕСПЧ от 30.11.1987 г. по делото на адвокат Х срещу Белгия. Сочи, че СРС не бил изложил мотиви във връзка с това нарушени ли са принципите на оправдани правни очаквания и равно третиране, които били основно такива за Правото на Съюза. Намира, че СРС е следвало да приеме, че е налице извършено достатъчно съществено нарушение на Общностното право. Намира, че заемането на длъжност в адвокатурата не предпоставя различно третиране на един адвокат спрямо друг. Позовава се на решение от 29.10.2020 г. по С-872/2020 г., т.37, както и на принципа на равно третиране в чл.20 и чл.21 от Хартата. Сочи, че разликата в третирането може да бъде обоснована само с обективен и разумен критерий, когато е свързан с допустима от закона цел на съответната правна уредба и е съразмерна с целта на съответното третиране. Така било прието в решение от 09.03.2017 г., Милкова, С-406/15 и цитираната там съдебна практика. Наложените в ЗАДв критерии – дали си член на органа на адвокатурата или не, не представлявал разумен критерий, защото дори да бъде избран за такъв, членът продължавал да е адвокат. Целта не била законна, защото било недопустимо да се нарушава основно човешко право на независим и безпристрастен съд, защото даден адвокат не желае или не може /поради липса на стаж/ да стане член на органите на адвокатурата. По отношение на това дали има нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок от независим и безпристрастен съд СРС бил обсъдил само един от четирите критерии по чл.6 от КЗПЧОС и чл.47 ХОПЕС, а именно този за безпристрастност, не и тези да са съд, създаден в съответствие със закона, който да е независим. Счита, че Висшия дисциплинарен съд не отговаря на тези изисквания. На тези изисквания не отговарял и Дисциплинарния съд. Сочи, че срочността на мандата на членовете на тези два органа на адвокатурата е крайно недостатъчна, за да отговаря на критериите за независимост на ЕСПЧ. Следвало да се има предвид и, че дисциплинарното обвинение се поддържа от представител на адвокатския съвет, т.е. обвинител и съд били избрани с една и съща листа и имали сходни възгледи за адвокатурата. Следвало да се има предвид и, че общото събраните на адвокатите е всъщност непряк избор – с делегати, т.е. членовете на ВДС били избрани не от адвокати, а от около 300 делегати. Това подкрепяло тезата, че ВДС не отговаря на изискването за съд. Намира, че неговото дисциплинарно дело не е разгледано от лица, проверени от Етичната комисия или такива чрез конкурс. Излага съмнения относно етичните качества на адв. Д.Н.. Счита, че противоречие на чл6 от КЗПЧОС и чл.47 ХОПЕС нямало да има, ако в ЗАДв. като контролна инстанция бил предвиден държавен орган, който да отговаря на критериите на ЕСПЧ. В конкретния случай липсвала яснота как са били избрани шестимата адвокати, разгледали неговото дисциплинарно дело. Сочи, че в ЗАДв. нямало никаква регламентация как се формират съдебните състави в дисциплинарните съдилища и как се разпределят делата съгласно чл.98, ал.2 от закона. Сочи, че съставите са постоянни и се определяли с решение на всички членове на дисциплинарния съд. Намира, че разпоредбата на чл.138 от ЗАДв предоставя неограничена власт на председателя на дисциплинарния съд. Лисвало случайно разпределение и публичност, така както било посочено в чл.9 ЗСВ. В неговия случай липсвал протокол за случайно разпределение. Самият състав бил определен в разрез с чл.98, ал.2 от ЗАДв., защото постоянният състав пети се оказал непостоянен и с променливи членове. Затова намира, че дисциплинарното му дело е разгледано от незаконен състав; позовава се на решение от 09.10.2008 г. на ЕСПЧ. В случая съдът не бил създаден в съответствие със закона, защото липсвала такава процедура по ЗАДВ, а била налице само една препратка към НПК – чл.139, ал.6 от ЗАДв. но голяма част от правилата на НПК били неприложими за дисциплинарните производства. Не бил спазен и критерия за независимост на съда. Намира, че по отношение на дисциплинарните съдии била налице зависимост. Позовава се на критериите в Льо Конт, Ван Льовен и Де Мейер срещу Белгия на ЕСПЧ от 27.05.1981 г. като в случая нито един не бил спазен. По отношение на дисциплинарния състав, разгледал неговото дело се сочи, че не бил спазен нито обективния, нито субективния критерий за независимост. Освен това не били проверени нравствените им качества от Етична комисия. Въззивникът разбрал за нравствените качества на г-жа Н. след приключване на делото срещу него и затова не могъл да възрази своевременно. Намира, че е уместно в дисциплинарните състави да участва съдия. Като положителни примери дава уредбата в Р Франция и Р Германия. Иска се обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго с което претенциите му да бъдат уважени. Претендира разноски. По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред СРС- Държавата чрез министъра на финансите, в който отговор се излага становище за нейната неоснователност и правилност на така постановеното решение. Намира, че с оглед твърдените от ищеца в обстоятелствената част на исковата молба нарушения ответник по иска следвало да бъде Народното събрание като се позовава на практика на ВКС от 2016 г. и 2020 г. Това било така, защото НС било пряк причинител на вредата. Освен това НС било проявление на държавността. В исковата молба се твърдяло, че НС било приело и обнародвало процесните разпоредби, както и, че е налице бездействие на НС, което било в причинно-следствена връзка с причинените му имуществени и неимуществени вреди, а едва с въззивната жалба се навеждали твърдения за вреди от нарушение правото на ЕС от ВДС като последна инстанция. Това било недопустимо и неоснователно. Сочи, че в националното законодателство били предвидени способи за защита като, ако отговорността не се носела по ЗОДОВ, то ищецът можел да се защити по общия исков ред. Намира за правилни изводите на СРС, че проведеното срещу въззивника производство няма характер на наказателно по смисъла на ЕКЗПЧОС. Това било така защото, нарушението можело да бъде извършено само от ограничен брой адресати. Освен това наложените по ЗАДв наказания не се отразявали в свидетелството за съдимост. Твърди, че в наведеното от въззивника дело Енгел и др. срещу Нидерландия се съдържали противоположни на изложените от въззивника, изводи. Освен това делото се отнасяло до военнослужещ. Цитираното от въззивника дело Йозтург срещу Германия също било неприложимо, защото се касаело до нарушение на правилата за движение по пътищата. Сочи, че правото на ЕС урегулира отношенията между адвокат и националната му съсловна организация, към която принадлежи. По арг. от чл.4, ал.1 ДЕС правната регламентация по материята оставала в компетентност на съответната държава-членка. Тъй като липсвал международен елемент, то правото на ЕС било неприложимо. Правото на ЕС не задължавало страните-членки да предвидят съдебен контрол при ангажиране на отговорността на определено лице за извършено от него противоправно деяние. Намира, че правото на достъп до съд не е абсолютно и можело да бъде подлагано н ограничения. Позовава се на решение № 60124 от 02.08.2021 г. на ВКС по н.д.№ 460/2021 г., което било постановено по сходен случай. В редица държави-членки въпросите свързани с дисциплинарната отговорност на членовете на някои професии се решавало от самите членове на тези професии, т.е. от „непрофесионални съдии“. Сочи, че СЕС в свои решения бил приемал, че професионалните организации и по- специално разполагащите с правомощия по отношение на адвокатите, можели да представляват юрисдикции по смисъла на ПЕС, стига да отговарят на изискванията, поставени от съдебната практика, така например решене от 22.12.2010 г. по дело С-118/98, т.22 и 23 и от 17.07.2014 г. по дело С-58/13 и С-59/13, т.17, 19 и 30. С оглед тези решения изводите на СРС, че Дисциплинарния съд може да се определи като правораздавателна и, че същите притежават характеристика на съд, били правилни. Счита, че дисциплинарните съдилища и ВДС отговарят на изискванията за независимост и безпристрастност. Същите отговаряли на изискванията за съд, защото били създадени в съответствие със закона, които били независими и безпристрастни, постоянно действащи, осигурявали публично гледане на делото и завършвали с правораздавателен акт. В производството се прилагали правилата на ЗАДв и НПК, което също било гаранция за независимост и безпристрастност на дисциплинарните органи. Самото им избиране било по предварително определени правила, установени в ЗАДв. Съгласно чл.134 КРБ адвокатурата била свободна, независима и самоуправляваща се. Включването на съда в дисциплинарния контрол щяло да накърни независимостта на адвокатурата. Правилно СРС бил приел, че съмнението в безпристрастността подлежи на доказване. Твърденията за липса на безпристрастност във връзка с етичните качества на един от членовете на дисциплинарния съд към САК били ирелевантни. Налице била възможност за отвод и самоотвод – чл.137, ал.3 от ЗАДв. Правилни били изводите на СРС за предоставени средства на защита на въззивника. Счита, че ВДС не е зависим от адвокатските съвети. Не се установило в случая някой от членовете да е разгледал друго дисциплинарно дело по което въззивника е страна. За производството пред дисциплинарния съд били присъщи всички основни принципи на публичния състезателен процес. А за неуредени случаи нормата на чл.136, ал.6 ЗАДв. препращала към НПК. Допускали се доказателства- чл.140 от ЗАДв, а процеса бил „многофазен“, т.е. предвидено било двуинстанционно производство. Прилагала се презумпцията за невиновност по НПК. Приложимо било и правилото на чл.120, ал.3 НПК относно принудителното довеждане на свидетел. Намира, че от събраните по дисциплинарното производство срещу въззивника доказателства се установило, че същия е допуснал нарушение на чл.40 ал.1 и ал.2 от ЗАДв., чл.132, т.3, предл.2 от ЗАДв и чл.132, т.10 от ЗАДв. Счита, че по делото не се доказал нито един от елементите от фактическия състав за ангажиране на отговорността на държавата поради което правилно претенциите на въззивника/ищец били отхвърлени. Претендират се разноски. Контролиращата страна – Прокуратура на Р България изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното от СРС, решение. По допустимостта на въззивната жалба: За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 27.01.2023 г. Въззивната жалба е подадена на 19.01.2023 г., следователно същата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК. С първоинстанционното решение, което се обжалва, предявените от ищеца /въззивник искове не са били уважени, поради което за него е налице правен интерес от обжалване. Следователно въззивната жалба е допустима. По основателността на въззивната жалба: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Относно допустимостта на първоинстанционното решение: С исковата молба от ищеца се сочи, че е претърпял вреди /имуществени и неимуществени/ в резултат на достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, пряка последица от бездействието на държавата по отношение на това да приведе в съответствие с правото на ЕС разпоредбите на чл.130, ал.2 и чл.138-чл.142 от ЗАДВ, които изключвали от обхвата на съдебен контрол актовете на дисциплинарните органи на адвокатурата с които се налагат дисциплинарни наказания. Претенцията на ищеца е насочена срещу Държавата, представлявана от Министъра на финансите. Сочи, че срещу него било проведено дисциплинарно производство, образувано по жалба, която според ищеца не била автентична. За последното бил сезирал прокуратурата. Прието било, че ищеца е извършил тежки дисциплинарни нарушения. Въпреки възраженията на ищеца и представените от него писмени доказателства, на 13.07.2021 г. Дисциплинарният съд му наложил наказание глоба в размер на 5 минимални работни заплати за страната или 3 250 лв. Твърди, че дисциплинарния съд не положил усилия да призове и доведе поисканите от ищеца свидетели, а възложил тежестта на самия обвинен. Срещу това решение ищецът чрез защитника му подал жалба до ВДС като последния насрочил разглеждане на делото на 05.11.2021 г. на което заседание ищеца се явил лично и със своя защитник. След съвещание с окончателно решение от 05.11.2021 г. ВДС изменил решението на дисциплинарния съд като единствено бил намален размера на глобата, който бил сведен до сумата в размер на 1300 лв. Осъден бил да заплати разноски. Така постановеното от ВДС решение не подлежало на съдебен контрол и подлежало на изпълнение веднага. Ищецът заплатил веднага и доброволно глобата и разноските, както и уведомил САК за изпълнение на задълженията си. На 11.11.2021 г. получил мотивите на ВДС като отново установил, че такива липсват. Сочи, че след постановяване на решението на ВДС станал обект на присмех от страна на колегите си в офиса, тъй като наложената му глоба била в по-висок размер отколкото за множество престъпления по НК. Решението било вписано в публично достъпния регистър на адвокатите. Намира, че по този начин името му е опозорено и дискредитирано за период от поне три години доколкото съгласно чл.135 от ЗАДв можел да бъде реабилитиран. Този период бил по-дълъг от реабилитацията по право за осъдени по реда на чл.78 а НК. Дискредитиран бил пред колегите си адвокати заради очевидно невежество, което бил проявил, защото бил поддържал погасен по давност иск, който нямал право да оттегли, нито да не поддържа, тъй като щял да наруши задължението си за вярност към клиента. Следвало да се има предвид, че имал насрочени 184 съдебни заседания в о.с.з. като адв. по дела, по които се явявал ефективно само за 2021 г. Преживял обвинението изключително тежко като бил нарушен душевния му интегритет и претърпял болки и страдания. След като споделил с колегите си от кантората за наложеното му наказание, един от стажантите намерил в интернет клип за жена, която много приличала на председателката на Дисциплинарния състав при САК- адв.Д.Н., която имала авторски произведения в жанра „поп фолк“. Освен това по отношение на адв.Н. имало журналистическо разследване от „Господари на ефира“ във връзка с настанено при нея дете на починал неин клиент като адв.Н. се била възползвала и теглила от сметките на детето. Ищецът не знаел дали това е вярно, но имал право на независим и безпристрастен съд и затова актовете на Дисциплинарния съд следвало да подлежат на съдебен контрол. Ако такъв съдебен контрол бил предвиден, то ищецът щял да бъда признат за невиновен по проведеното срещу него дисциплинарно производство. Излага доводи във връзка с липсата на виновно неизпълнение на задълженията му от негова страна. В случая, обаче, не била налице нито обективната, нито субективната страна на безпристрастността на състава разгледал дисциплинарното производство срещу него и затова му било наложено наказание. Същевременно сочи, че не му били известни факти на които да обоснове довода, че членовете на Дисциплинарния съд или членовете на ВДС са били субективно пристрастни спрямо него или лицето, посочено като жалбоподател, но следвало да се имат предвид горепосочените публично изнесени данни за дейността на адв.Н.. Намира, че с оглед начина на избиране на членовете на ВДС чрез делегати също не бил налице обективен критерий, защото превес имала Софийската адвокатска колегия. Сочи, че решенията на ВДС като втора инстанция не подлежали на съдебен контрол, което намира за уникално при сравнение с правната уредба на останалите юридически професии по отношение на които такъв съдебен контрол бил предвиден. Такъв съдебен контрол предвиден само по отношение наказанията на органите на Адвокатурата. Затова намира, че той като редови член бил поставен в неравностойно положение. Сочи, че държавата не била осигурила и никакви механизми ищецът да се защити срещу ползван спрямо него неистински документ. За това бил подал сигнал, но не бил конституиран като пострадал, нито бил уведомяван за хода на делото. Ако се установявало, че сигнала въз основа на който било образувано дисциплинарното производство бил неистински, то на ищеца нямало да бъде наложено наказание. Иска се Държавата да му заплати имуществени и неимуществени вреди поради непредвиден съдебен контрол върху актовете на Дисциплинарния съд на САК и Висшия дисциплинарен съд като по този начин бил лишен от възможността спора му да бъде разгледан от независим и безпристрастен български съд и да бъде признат за невиновен по вменените му обвинения поради липса на извършено деяние от субективна страна. СРС е дал правна квалификация на така предявения иск по чл.2 в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ като е посочил, че именно тази разпоредба урежда извъндоговорната отговорност на държавата. Позовал се е и на съдебна практика на ВКС, която изрично е цитирал, както и на пилотното решение на СЕС по делото Kobler. Относно това кой е надлежен ответник в процеса: Въззивният съд приема за неоснователни оплакванията във отговора по възззивната жалба, че Държавата, представлявана от министъра на финансите, не е процесуално и материално правно легитимирана да отговаря по заведения иск за плащане на обезщетение за имуществени вреди, причинени от нарушено право на ЕС. Това е така защото Държавата е специфична форма на политическа организация на обществото и управление на социалните процеси и като такава тя съществува и функционира чрез системата от държавни органи. По тази причина в случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица то отговорността за тях се носи от Държавата и за държавния орган не възниква самостоятелна отговорност, която да съществува едновременно с отговорността на държавата за същите вреди. Не се установява обжалвания съдебен акт да е вероятно недопустим, като предявен срещу нелегитимирана страна. В чл. 7 от Конституцията е провъзгласен принципът за отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Този конституционен принцип е подробно разгледан и в Тълкувателно решение № 5 от 15.06.2015 г. на ВКС по тълк.д. № 5/2013 г., ОСГК, ВКС. Съгласно посоченото тълкуване, държавата в съответствие с посочения по-горе конституционен принцип носи обективна отговорност за незаконно причинени вреди от дейността на правозащитните органи. Според чл. 4 ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностно лице. В последната си практика /вж. решения по гр. д. № 2377/2019 г. на IV г. о., гр. д. № 3804/2019 г. на IV г. о., гр. д. № 3006/2020 г. на IV г. о., гр. д. № 1914/2020 г. на IV г. о., гр. д. № 4069/2019 на IV г. о. /, ВКС последователно приема, че в публичните правоотношения държавата участва чрез своите органи, които така осъществяват своите правомощия, а в гражданските правоотношения като отделен равнопоставен правен субект тя се представлява от министъра финансите. Разяснено е, че е държавата и нейните органи не са различни правни субекти в отношения на разделност, а са органически обединени и интегрирани в едно цяло, като конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй като неговите правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява от нейно име. Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от държавата. С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на самата държава. Поради това в случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица то отговорността за тях се носи от държавата. В гражданскоправен спор за обезщетение за вреди по ЗОДОВ, както е в случая, когато държавата не участва чрез процесуален субституент /органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите/, тя се представлява от министъра на финансите, виж в този смисъл. ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 784 ОТ 19.04.2023 Г. ПО ГР. Д. № 3865/2022 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС. По въпроса за правната квалификация на претенцията и реда, по който същата да бъде разгледана: От една страна този въпрос е бил предмет на разглеждане в Тълкувателно дело № 2/2015 г. на Общото събрание на съдиите от Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд и от Първа и Втора колегии на Върховния административен съд. С определение № 1/25.03.2021 г. искането за тълкуването му е отклонено, с оглед настъпилите изменения в разпоредбата на чл. 2в от ЗОДОВ. В този смисъл първоинстанционният съд в съответствие със закона и съдебната практика правилно е дал правна квалификация на спора, както и е приел, че производството по иска следва да се разглежда по реда на ЗОДОВ. От друга страна, въпросът за правната квалификация е относим към правилността на решението, а не към допустимостта, Следователно процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. По доводите във въззивната жалба: За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че фактическият състав на обективната отговорност на Държавата включва следните три кумулативни предпоставки: дали твърдяното нарушение е на правна норма, предоставяща права на частно - правни субекти; дали нарушението й е достатъчно съществено и явно, и дали съществува пряка причинна връзка между нарушението и вредата. На нарушение на правна норма се приравнявало и несъобразяването с практиката на СЕС по тълкуването и прилагането на съответната норма от общностното право. В случая по делото фактическа обстановка не била спорна: Установявало се, че срещу В.В., като адвокат, била подадена жалба от „Л.Т.“ ООД в САК, с искане за ангажиране дисциплинарната отговорност на ищеца, поради нарушение на чл. 40, ал. 1 и, ал. 2 от ЗАдв., както и на чл. 23 от ЕКА, с оплаквания, че ищецът, като процесуален представител на ПИБ и „СГГруп“ ЕАД, неправомерно се е ползвал с издадения по ч.гр. д. № 17683/2018 г. изпълнителен лист срещу „Л.Т.“ ООД като е образувал изпълнително дело, след като в хода на исковото производство по чл. 422 от ГПК било постановено решение по гр. д. № 60826/2018 г. по описа на СРС, с което положителните установителни искове срещу „Л.Т.“ ООД, за установяване вземанията на кредитора, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК в производството по ч.гр. д. № 17683/2018 г. по описа на СРС, 140-ти състав, били отхвърлени. В ДС при САК била образувана дисциплинарна преписка № 291/2021 г. срещу адвокат Веселин Асенов Виделов за нарушения на чл. 40, ал. 1, чл. 40, ал. 2, чл. 132, т. 3, пред.2 и чл. 132, т. 10 от ЗАдв., осъществени чрез подаване на молба от ищеца на 03.11.2020 г., въз основа на която било образувано изп.д. № 20208630403052 при ЧСИ Сия Халаджова, рег. № 863 за сумите, предмет на изпълнителен лист по ч.гр. д. № 17683/2018 г. на СРС, 140-ти състав. В хода на проверката ищецът бил дал обяснения на основание чл. 137, ал. 1 от ЗАдв., като оспорил факта да е знаел за постановеното решение по гр. д. № 60826/2018 г. на СРС към датата на подаване на молбата за образуване на изпълнителното дело - 03.11.2020 г., доколкото решението не било връчено на него, а на ПИБ АД. Дисциплинарното производство било приключило, като било прието, че ищецът е нарушил разпоредбата на чл. 40, ал. 1 и чл. 40, ал. 2 от ЗАдв., както и тези на чл. 132, т. 3, пред.2 от ЗАдв. и чл. 132, т. 10 от ЗАдв. Наложено му било наказание "глоба" в размер на 3250, 00 лева. По жалба на ищеца решението на ДС било обжалвано пред ВДС, като било образувано д.д. № 31/2021 г., приключило с Решение от 05-11.2021 г., с което решението на ДС към САК от 01.07.2021 г. било изменено единствено в частта по наложеното наказание "глоба", като размера на глобата бил намален от 3250, 00 лева на 1300, 00 лева. Посочено било че решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Не било спорно, че наложената на В.В. глоба била заплатена от него, видно от приетите по делото платежни нареждания /л.68-69 по делото/. Спорно било единствено, дали посочените от ищеца разпоредби на чл. 130, ал. 2, чл. 138 до чл. 142 от ЗАдв. противоречат пряко на чл. 6, пред.1 от ЕКЗПЧОС и чл. 47 ХОПЕС. По отношение на сочените от ищеца нарушения на европейското законодателство СРС е изложил следните мотиви: С разпоредбата на чл. 130, ал. 2 от ЗАдв. било прието, че решенията на Висшия дисциплинарен съд като първа инстанция подлежат на обжалване чрез Висшия дисциплинарен съд до Върховния касационен съд в 14дневен срок от постановяването им по реда на чл. 7, ал. 7. В чл. 138 и чл. 139 от ЗАдв. била регламентирана процедурата по образуване на дисциплинарно производство, насрочването му, участието на адвоката в производството, постановяването на решение, изискване за легитимност на състава, постановил решението. Съгласно чл. 141 от ЗАдв. решението на дисциплинарния съд можело да се обжалва от страните в 14-дневен срок от обявяването му чрез дисциплинарния съд до Висшия дисциплинарен съд, според, ал. 2 Висшият дисциплинарен съд насрочвал делото и го разглежда лв срок не по-дълъг от един месец, като според, ал. 3. при разглеждане на дело във Висшия дисциплинарен съд задължително участвал член на Висшия адвокатски съвет, който давал становище по основателността на жалбата. Съгласно чл. 142 от ЗАдв. ВДС разглеждал делото по реда на чл. 138-140 от ЗАДв., като според, ал. 2 ВДС можел да събира нови доказателства по искане на страните и служебно. СРС е счел за нужно на първо място да посочи, че съгласно чл. 134, ал. 1 от Конституцията на Р. Б ългария адвокатурата е свободна, независима и самоуправляваща се. Тя подпомагала гражданите и юридическите лица при защита на техните права и интереси. Предвид този специален статут на адвокатурата съдебната намеса в дейността й била ограничена до изрично предвидените в ЗАдв. случаи - чл. 130, ал. 2 от ЗАдв., в каквато хипотеза не попадало разглежданото дисциплинарно производство срещу ищеца. Законът бил издаден на основание чл. 134, ал. 2 от Конституцията на Р. Б ългария и с него се уреждала организацията и редът за дейността на адвокатурата. Следователно една от първите отлики, които следвало да се посочат, била тази, че дейността на адвокатурата е регламентирана от специален закон. По горепосоченото съдът не се солидаризирал с изложеното от ищеца, че ДС и ВДС към САК нямат характеристиките на "съд". Дейността на Дисциплинарния съд и на Висшия дисциплинарен съд можела да се определи като правораздавателна. В решение № 60124 от 2.08.2021 г. на ВКС по н. д. № 460/2021 г., II н. о., НК се приемало, че дисциплинарните съдилища към адвокатските колегии и Висшият дисциплинарен съд са "съд" и притежават някои фундаментални характеристики на съд в същинския смисъл, а именно създадени са и функционират съгласно закона, завършват с правораздавателен акт и притежават независимост и безпристрастност. Също така съдът не се консолидирал с твърденията на ищеца, че дисциплинарната отговорност е вид наказателна отговорност. Вярно било, че чл. 139, ал. 6 от ЗАдв. допускал в дисциплинарното производство да се прилагат правилата на Наказателнопроцесуалния кодекс, доколкото обаче в този закон не се съдържали други правила, като препращането било субсидиарно. Според чл. 132, ал. 1 от ЗАдв. неспазването на правилата на Етичния кодекс за поведение на адвоката и на ЗАдв. било дисциплинарно нарушение. В случая ищецът бил подведен под дисциплинарна отговорност, като нарушил правилата, регламентирани в ЗАДв., тоест със своето деяние той б и л допуснал дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 40, ал. 1 и чл. 40, ал. 2 от ЗАдв., както и тези на чл. 132, т. 3, пред.2 от ЗАдв. и чл. 132, т. 10 от ЗАдв. и Етичния кодекс на адвокат, което уреждало защитата на друг вид обществени отношения и предвиждало друг вид правна отговорност /дисциплинарна отговорност/, а тя напълно законосъобразно можела да бъде понесена независимо от административно-наказателната отговорност за нарушение по други закони, както и независимо от наказателната отговорност, като последното изрично било уредено в чл. 134, ал. 3 от ЗАдв. Нормата на чл. 47 от Хартата на основните права в ЕС повелявала, че всяко лице имало право на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес в разумен срок от независим и безпристрастен съд, а чл. 13 от ЕКЗПЧОС регламентирал, че всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита. Съгласно Член 6 § 1 от КПЧОС всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него имало право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. В случая срещу ищеца не било образувано наказателно производство, и само на тази плоскост обективираните от него твърдения не се субсимирали в хипотезата на чл. 6, § 1 от КПЧОС. Отделно безпристрастността предполагала липса на предубеждение и пристрастие. За изпълнение на изискването било необходимо да е налице субективен и обективен критерий /Hauschildt v Denmark 1989/. Обективният критерий бил обоснован от доверието, което съдилищата в едно демократично общество трябва да вдъхват в обществото и преди всичко доколкото се отнася ло до наказателно производство-в обвиняемия, според /Fey v Austria-1984/. В този смисъл съмнението в безпристрастността подлежала на доказване. Основателно съмнение не възниквало в С Р С относно безпристрастността на състава, разглеждал дисциплинарното производство. Нямало данни, член на състава да е разглеждал друго дисциплинарно производство, по което ищецът да е бил страна. Субективният критерий предполагал въз основа на фактите по делото да може да се докаже, че член на съда "е действал с лично пристрастие" срещу ищеца /Hauschildt v Denmark 1989/. Приемало се да е налице презумпция за безпристрастност на съда "докато се представи доказателство сочещо на обратното"/ Kyprianou v Cyprus 2005 XIII/. Т. е. от фактите по делото следвало да се установи логично и разумно, че е налице пристрастност спрямо конкретно лице, като такива не се извеждали от дисциплинарната преписка. Съдът се запознал с протоколите от заседанията на ДС, като не установил на ищеца да не са предоставени процесуални възможности за защита на негови законни права, същият бил подал възражения и обяснения в сроковете по чл. 137, ал. 1 и чл. 138, ал. 4 от ЗАдв., решенията били постановени в срок, като впоследствие ищецът бил реализирал и правото си на жалба. Съображенията на ищеца, за пристрастност на състава, разглеждал дисциплинарната преписка, за разпределението на делата и мандата на членовете на състава, също не формирали извод за пристрастност по обективен или субективен критерий. Те не били конкретни. Чл. 139, ал. 3 от ЗАДв. предоставял възможност за отвод на докладчика на състав или член на състава, като било видно, че ищецът не бил отправил такова искане. По същността на спора, СРС е приел за уместно да посочи, че чл. 6, § 1 от КПЧОС визира защита на процесуални права, с оглед справедлив процес от безпристрастен съд в защита на материалноправни такива. За реализиране на дисциплинарната отговорност на адвокатите били регламентирани специални правила в глава XIII от ЗАдв. /чл. 131 и сл./, включително относно възможността за обжалването на издадените актове от съответните органи. В чл. 140, ал. 1 ЗА било предвидено, че дисциплинарният съд се произнася с решение, с което налага дисциплинарно наказание на адвоката или го оправдава, а в чл. 141, ал. 1 ЗА било предвидено, че решението на дисциплинарния съд може да се обжалва от страните в 14- дневен срок от обявяването му чрез дисциплинарния съд до Висшия дисциплинарен съд, който, съгласно, ал. 2, разглеждал делото по реда на чл. 138 - 140. При произнасянето по жалби против решения на дисциплинарния съд на съответната адвокатска колегия в производство по чл. 141 - 142 ЗА Висшият дисциплинарен съд на Адвокатурата не действал като административен орган по смисъла на § 1, т. 1 ДР АПК и затова решението, с което се произнасял не представлявало административен акт, който да подлежи на съдебен контрол по реда на АПК, поради което било и крайно, при предвидена в ЗАдв. двуинстанционна система на ревизия на актовете. Единствено решенията на ВДС, като първа инстанция подлежали на ревизия пред ВКС, чрез ВДС в двуседмичен срок от съобщението по реда на чл. 7, ал. 1 от ЗАДв. Следователно не отговаряло на истината твърдението на ищеца, че в ЗАДв. не е предвиден ред за обжалване на решенията на ВДС пред съд, но такъв бил предвиден, с оглед специален статут на адвокатурата и съдебната намеса в дейността й, която била ограничена до изрично предвидените в ЗАдв. случаи - чл. 130, ал. 2 от ЗАдв. и била свързана с лицата, членове на ВАС, ВДС и ВКС. Приемало се, че на редовите членове на колегията /адвокати/ чрез двуинстанционния контрол на решенията на ДС и пред ВДС в достатъчна степен се защитавали правата им. По гореизложеното СРС е достигнал до извода, че исковете са недоказани по основание. Независимо, че от показанията на свидетелката Зорница Тодорова, се установил характера на претендираните заплащане като претърпени неимуществени вреди, както и размера на имуществените вреди, то съдът е приел, че исковете са недоказани по основание, поради което следва да бъдат отхвърлени. Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното: Съгласно принципа на лоялно сътрудничество, закрепен в чл. 4, § 3 от ДЕС, държавите членки са длъжни да вземат всички общи и специални мерки, необходими за гарантиране на задълженията, произтичащи от правото на ЕС, да подпомагат общността за постигане на нейните цели и да се въздържат от всякакви мерки, които могат да застрашат тези цели. От този общ принцип произтичат редица конкретни задължения - в това число и за националните съдилища, някои от които са закрепени в Договорите, а други са изведени в практиката на СЕС. От него следва и институтът на отговорността на държавите членки за вреди, настъпили вследствие нарушения на общностното право /Francovich and others v. Italian State, C-6/90, C-9/90, § 33/. Вредата може да е причинена от всеки държавен орган - в това число и от национална юрисдикция /съдебен орган/, действаща като последна инстанция /Gerhard Kobler v. Austria (С-224/01), Traghetti del Mediteraneo v. Italian Stare (С-173/03)/. Касае се за обективна отговорност, при която се преценява характера на извършеното нарушение, а не вината на решаващия състав. Фактическият □ състав включва общностна норма, която предоставя права на частноправните субекти, достатъчно сериозно нарушение на тази общностна норма и пряка причинно-следствена връзка между нарушението и вредата. Концепцията за извъндоговорната отговорност на държавата за вреди е въведена постепенно с три знакови решения на СЕС /Frankovich and others v. Italian Stare; Brasserie du Pecheur и Faactortame; Kobler/, които установяват елементите на фактическия □ състав и стандартите във връзка с процесуалния ред за реализирането Следователно, за да се ангажира отговорността на държавата за нарушаване правото на ЕС, следва да са налице следните предпоставки: нарушение на правна норма, която предоставя права на частноправни субекти, което да е достатъчно съществено, и да съществува пряка причинно- следствена връзка между нарушението и претърпяната вреда. Налице ли е нарушение на чл.6, ал.1 ЕКЗПЧОС и чл.47 от Хопес /наричана по-долу за краткост „Хартата“: Съгласно чл.6, ал.1 ЕКЗПЧОС Всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Първият въпрос, който следва да бъде изяснен е това какъв е характера на проведеното срещу въззивника ищец производство. Настоящата инстанция намира, че е налице разлика между „диспиплинарно“ и „наказателно“ производство доколкото последното се осъществява с мерките на държавната принуда относно лица извършили престъпления. Кои деяния са престъпления е изчерпателно посочено в Наказателния кодекс /НК/. Дисциплинарно производство се провежда в рамките на възникнало гражданско правоотношение. Същото е характерно както при трудовите правоотношения, така и тези във връзка с носенето на държавна служба, справка раздел II от Закона за държавния служител, Раздел III от КТ. /По въпроса за характера на дисциплинарната отговорност е налице многобройни и констатна практика на ВКС и ВАС/. Разяснения относно разликата между дисциплинарно и наказателно производство е дадена в цитираното и от самия ищец решение на ЕСПЧ Енгел срещу Нидерландия, където е посочено дословно следното в т.80: Всички държави правят дългогодишно разграничение, макар и в различни форми и степени, между дисциплинарно производство и наказателно производство. За засегнатите лица първото обикновено предлага значителни предимства в сравнение с последното, напр. по отношение на постановени наказания. Дисциплинарните наказания като цяло са по-леки, не се включват в криминалното досие на лицето и водят до по-ограничени последствия. … Конвенцията без всякакво съмнение позволява на държавата при изпълнение на техните функции като пазители на обществения интерес да поддържат или да установяват разлика между наказателно право и дисциплинарно право. В българското законодателство винаги е налице изрично разграничение между дисциплинарна отговорност и наказателна такава. В конкретния случай такова разграничение изрично е посочено в чл.134, ал.3 от Закона за адвокатурата. Действително, в чл.133, ал.1, т.2 от ЗАДв едно от дисциплинарните наказания е глобата, която е наказание и по НК, но това не означава, че се касае до наказателно производство. Глобата е и административна мярка по редица закони, уреждащи административно-наказателната отговорност, т.е. така предвиденото от ЗАДв наказание „глоба“ не е присъщо само за наказателното право. Тъй като от представеното по делото дисциплинарно дело проведено срещу въззивника, не се установява нему да е наложено наказанието, визирано в т.5 или т.6 „лишаване от право да упражнява адвокатска професия“ /противно на соченото от г-н В./, то настоящата инстанция намира, че за ищеца не е налице пряк и личен интерес да поддържа довод, че е претърпял вреди от такова наказание. Относно приложимостта на чл.6, ал.1 ЕКЗПЧОС: Доколкото разпоредбата урежда и „гражданските права и задължения“, то тази разпоредба намира приложение и в конкретния случай относно проведеното срещу въззивника/ищец дисциплинарно производство. Смисълът на думата „спорове“ за „граждански права и задължения“ е разяснен по делата „Рингайзен“ и „Кьонинг“ и настоящата инстанция нмира, че случая на въззивника попада в обхвата на тези разяснения доколкото се касае до „всички производства, чийто резултат е решаващ за частните права и задължения“. Съгласно делото „Кьонинг“ в обхвата на „гражданските права и задължения“ се включва и правото „да се продължи професионалната дейност“. В този смисъл е и приетото вт.48 от решението на адвоката Х срещу Белгия. Разпоредбата на член 47 ХОПЕС урежда правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес. Съгласно същата всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия. Всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван. Другото спорно обстоятелство, което следва да бъде изяснено е кога един орган има качеството на съд: Безспорно поставянето на наименование на един орган „съд“ не означава, че той наистина представлява съд по смисъла на горецитираните норми за които въззивникът твърди да са наруиени в неговия случай. Действително, както твърди въззивникът, за да е съд по смисъла на чл.6, ал.1 от ЕКЗПЧОС същият следва да има правомощията да разрешава материални и правни въпроси като се основава на правни норми и предварително оповестена процедура. Този съд следва да е независим и безпристрастен; членовете му да имат достатъчно продължителен мандат, както и да са налице предвидени гаранции в процедурата за осъществяване на справедлив процес. В решението Льо конт, Ван Льовен и Де Мейер срещу Белгия, т.51, б.“ а“ се допуска възможност споровете за „граждански права и задължения“ да се разглеждат и от органи извън същинските съдилища. Съгласно приетото там: „Член 6, ал.1 дава „право на съд“, но не задължава договарящите държави да подлагат „споровете“ за граждански права и задължения“ на производство, което на всеки етап се води пред „съдилища“. Нуждата от гъвканост и ефективност, която напълно съответства на защитата на правата на човека, оправдава участие на административни органи или професионални организации и по арг. за по-силното основание, на съдебни органи, които не отговарят на всяко отношение на посочените изисквания; правната традиция в много държави-членки на Съвета на Европа може да се ползва в подкрепа на такава система“. От страна на въззивника се твърди, че Дисциплинарния съд и Висшия дисциплинарен съд само формално отговорят на изискването за съд. Главно се набляга на липсата на възможност да се събират доказателства. Това, обаче, не е така защото: членовете на Дисциплинарния съд и Висшия дисциплинарен съд се избират от самите адвокати. Действително, Общото събрание на адвокатите се състои от делегати, но тези делегати се избират от самите адвокати. Съгласно чл. 99, ал.1 от ЗАдв. изборът на адвокатския съвет и неговия председател, на контролния съвет, на дисциплинарния съд и на неговия председател, на делегати за общо събрание на адвокатите в страната се извършва от редовно общо събрание при тайно гласуване с мнозинство повече от половината от присъстващите членове на адвокатската колегия. Изборът на делегати за общо събрание на адвокатите в страната се провежда от избирателна комисия, чийто брой и състав се определя по реда на чл. 101- ал.2. Всеки член на адвокатската колегия може да предложи писмено до избирателната комисия кандидатурите за делегати до 14 дни преди датата на общото събрание на адвокатската колегия- ал.3. Резултатът от избора на делегати се обявява с решение на избирателната комисия преди завършването на събранието- ал.4. Решението на избирателната комисия по чл. 99, ал. 4 подлежи на обжалване по реда на чл. 7, ал. 1 - 4 пред Висшия адвокатски съвет, чието решение е окончателно- ал.5. Съгласно чл. 103, ал.1 от Закона за адвокатурата всеки член на адвокатската колегия може да предложи писмено до избирателната комисия кандидатури за председател на адвокатския съвет и дисциплинарния съд и за членове на органите на колегията в 30-дневен срок преди датата на избора. Съгласно чл. 114, ал.1 от ЗАДв. доколкото в този раздел не е предвидено друго, изборът на членове и председател на Висшия адвокатски съвет и на Висшия дисциплинарен съд, както и на членове на Висшия контролен съвет, се извършва от общото събрание на адвокатите от страната по правилата, предвидени за избор на органи на адвокатската колегия. Обстоятелството, че на ОС присъстват преимуществено делегати от Софийската адвокатска колегия на която и самият въззивник е член, не може да се тълкува в неблагоприятна за ищеца светлина. Въззивната инстанция намира, че предвидения 3-годишен мандат на членовете на ДС /чл.100, ал.1/ и 4-годишен мандат за членовете на ВДС /чл.114, ал.2/ от ЗАДв. не е прекалено кратък, за да обезпечи независимостта на тези два органа на Адвокатурата. Следва да посочим, че 3-годишен мандат е предвиден за Съвета на Камарата на ЧСИ /чл.56 от ЗЧСИ/. А мандатът на Народното събрание при положение, че Р България е парламентарна република също е 4-годишен. Настоящата инстанция намира, че мандати с предвидения в ЗАДв срок обезпечават независимостта на тези два органа. Освен това е предвидено и „разминаване“ в срочността на тези два мандата, което също допринася за тяхната независимост. Следва да се вземе предвид и, че адвокатската професия се смята за една от независимите професии и като такава Адвокатурата е провъзгласена в чл.134 от КРБ. Съгласно Директива № 98/5/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.02.1998 г. относно улесняване на постоянното упражняване на адвокатската професия в държава-членка, различна от държавата в която е придобита квалификацията, чл.7 „Дисциплинарно производство“: в случай на нарушение на действащите задължения в приемащата държава-членка от страна на адвокат, който практикува под професионално звание по произход, се прилагат процесуалните правила, наказанията и възможностите за обжалване, предвидени в приемащата държава-членка. Липсва изрична правна норма на европейското законодателство, която да регулира отношенията между адвокат и националната му съсловна организация към която той принадлежи. Липсва изрична правна норма на европейското законодателство, изискваща държава-членка да предвиди обжалване на наложените наказания пред държавните съдилища. Настоящата инстанция намира за несъответно дадения от въззивника пример с магистратите, тъй като те не са свободна професия, каквато е адвокатската, а част от съдебната власт, която по своя характер е държавна власт. Съдебната власт не е самоуправляваща се съсловна организация каквато е Адвокатурата. Що се касае до правното положение на нотариусите и съдебните изпълнители, то същите подлежат на контрол от министъра на правосъдието, т.е. от изпълнителната власт докато органите на адвокатурата не подлежат на контрол от изпълнителната власт и именно това гарантира тяхната независимост. В т.57 на решението по делото Льо конт, Ван Льовен и Де Мейер срещу Белгия е прието, че: „личната безпристрастност на всеки от членовете трябва да се предполага, докато бъде представено доказателство за противното“. В нормата на чл.137, ал.3 ЗАДв е предвидена възможност адвокатът срещу когото е започнало дисциплинарно производство да поиска отвод на докладчика по делото. Не се спори по делото, а и от самият въззивник се признава, че от негова страна не е правен отвод нито на докладчика, нито на някои от челеновете, разглeдали дисциплинарното му дело. Въззивната инстанция намира, че факта, че въззивникът е разбрал за етичните качества на един от членовете на състава, разгледал дисциплинарното му производство впоследствие, след приключване на същото, не променя горните изводи. Следвало е въззивникът да положи дължима грижа за защита на интересите си, вкл. и за евентуалното наличие на основания за отвод. Ще отбележим и, че в предл.2 на същата разпоредба на чл.137, ал.3 е предвидено и задължение за отвод ри наличие на обстоятелства, които да могат да поставят под съмнение безпристрастността на докладчика. Същевременно съдът намира, че обстоятелството, че някой е казал на ищеца, че в интернет пространството е качен клип на поп-фолк изпълнителка, която много приличала на адв.Н.- председател на състава в Дисциплинарния съд, разгледал делото на възизвинка, не обосновава „основателно съмнение“ в безпристрастността на адв.Н.. Не се ангажират и доказателства във връзка с другия довод на въззивника относно етичните качества на адв. Н. и репортаж на „Господари на ефира“. По отношение решението на адвоката Х срещу Белгия, в частта относно това дали е „съд“, разгледалия дисциплинарното дело на този адвокат, Съвет, ще посочим, този Съвет не е имал типичните характеристики на Дисциплинарния съд и ВДС, тъй като е имал и други функции освен да разглежда дисциплинарните производства на адвокатите, каквито предвидени по ЗАДв коментирани органи нямат. В българското законодателство Дисциплинарният съд и ВДС са създадени с конкретната цел да провеждат дисциплинарните производство срещу уличени адвокати, виж раздел VI от ЗАДв. Съгласно чл. 115, ал.2 от ЗАдв. не може да бъде избиран за член на Висшия адвокатски съвет, Висшия контролен съвет и на Висшия дисциплинарен съд адвокат, който е избран в адвокатски съвет, контролен съвет или дисциплинарен съд на адвокатска колегия. Същевременно с решението Х срещу Белгия във връзка с независимостта и безпристрастността на тези „съдилища“ в т.50 се достига до извода, че „многообразието на функциите на Съвета на адв.колегия не може, само по себе си, да изключи възможността една институция да действа като „съд“ при осъществяването на някое от правомощията по правораздаване“. В т.51 от същото решение се приема, че: „не може да се поставя под въпрос независимостта на членовете на Съвета. Те се избират от техните колеги и не са отговорни пред никого, освен пред собствената си съвест“. Следва да се отбележи и, че решенията на Съвета на адв.колегия не са подлежали на обжалване. За разлика от българската правна уредба, която предвижда обжалване на решенията на Дисциплинарния съд пред ВДС- чл.141, ал.1 от Закона за адвокатурата. Както и самият въззивник сочи, предвидените в ЗАДв квази съдилища се произнасят след „тайно съвещание“, което е характерно за същинските /държавни/ съдилища. Налага се извод, че Дисциплинарния съд и ВДС са „съд“ по смисъла на чл.6, ал.1 от ЕКЗПЧОС и чл.47 от Хартата; същите са създадени със закон като са им придадени съдебни функции. Осъществяването на които е съобразно нарочно и предварително определени от законодателя правила. Следва да отбележим и, че по въпроса дали Дисциплинарния съд и ВДС имат характеристика на „съд“ по смисъла на чл.6, ал.1 ЕКЗПЧОС и чл.47 от ХОПЕС по аналогични доводи, е налице произнасяне на ВКС с решения № № 60124/02.08.2021 г. по н.д.№ 460/2021 г. на НК, Второ НО на ВКС, решение № 60195 от 06.12.2021 г. по н.д.№ 613/2021 г. на НК, Трето НО на ВКС, решение № 50151 от 10.07.2023 г. по н.д.№ 594/2022 г. на НК, Трето НО на ВКС и др. Съдът намира за неотносимо приетото в определение от 09.06.2023 г. по адм.д.№ 5346 по описа за 2022 г. на ВАС на РБ, Осмо отд. преюдицално запитване, тъй като същото касае търпени вреди от съдебни актове на АССГ и Върховен административен съд във връзка с обжалване на индивидуален административен акт в хипотеза, в която иска за вреди подлежи на разглеждане от самия Върховен административен съд, т.е. Върховен административен съд ще разгледа иск срещу себе си, каквато настоящата хипотеза не е. Съдът намира, че правилата на чл.9 ЗСВ доколкото се касае до съсловна организация са неприложими в случая. Наред с това в нито едно от цитираните от самия въззивник решения на ЕСПЧ не се третира задължителното приложение на такъв принцип. Що се касае до събирането на доказателствата ще посочим, че в чл.139, ал.5 от ЗАДв законодателят изрично е посочил, че „Дисциплинарният съд допуска доказтелствата, които са от значение за изясняване на делото“. Тази разпоредба е аналогична на чл.159, ал.1 ГПК по арг. от която следва извода, че съда /същинския/ допуска само релевантни за спора доказтелства. За разлика от Дисциплинарният съд, Висшият дисциплинарен съд /ВДС/ може да събира нови доказателства по искане на страните, както и служебно. Противно на соченото от въззивника, с оглед препращащата норма към НПК, приложимо е правилото на чл.120, ал.3 НПК, допускащ такава принуда. Обстоятелството, че не всички посочени от въззивника свидетели, са били разпитани, тъй като някои са отказали да сторят това, не може да се вмени в отговорност на законадателя, респ. да се приеме, че е налице нрушение на Общностна норма. За пълнота на изложението ще посочим, че свидетелите са депозирали писмени обяснения защо не се явяват за разпит по дисциплинарното дело като съдът намира, че същите имат характер на свидетелски показания в писмен вид каквито НПК за разлика от ГПК, не забранява за събиране /виж електронната кореспонденция с тези свидетели/. Дисциплинарното производство е проведено публично, така както повеляват нормите на чл.139, ал.1 ЗАДв с участието на обвинения адвокат и заинтересованото лице по чийто сигнал е започнало. В чл.139, ал.4 от Закона за адвокатурата е предвидено право на защита на дисциплинарно обвинения адвокат. Въззивникът се е възползвал от тази законова възможност и е бил представляван в производството пред ВДС от адвокат. Дисциплинарният съд е приел представените от уличения адвокат писмени доказателства, както и е разпитал свидетелката на страната на уличения - П.Т.. Самото решение на Дисциплинарния съд е мотивирано, вкл. са обсъдени събраните писмени и гласни доказателства. Независимо, че седем страници според въззивника са указание за немотивираност, настоящата инстанция намира, че е важно не колко страници е един съдебен акт, а неговото съдържание. В конкретния случай са изложени доводите и възраженията на страните, както и какво приема Дисциплинарния съд и защо. Що се касае до довода, че въззивника не бил третиран еднакво с органите на Адвокатурата, съдът намира следното: ЗАДв. урежда двуинстанционно производство както по отношение на „редовите“ адвокати, така и по отношение на адвокатите, членове на управителните органи на Адвокатурата. Действително, съгласно чл.130, ал.2 от ЗАДв решенията на ВДС като първа инстанция подлежат на обжалване чрез ВДС пред ВКС, т.е. втората инстанция е същински съд. Дискриминацията като неравноправно третиране на основание служебно положение е визирана в Директива 2000/78/ЕО на Съвета за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите. Като дискриминационни критерии в същата са посочени религия или убеждение, увреждане, възраст или сексуална ориентация, т.е. нито един признак от сочените от въззивника не попада в уредбата на тази директива. Същевременно правото на защита не е ограничено само до съдебна защита пред държавен съд, т.е. правото на достъп до съд по нормите за които въззивникът твърди да са нарушени от ответника, не е абсолютно. Затова и настоящата инстанция намира, че приетото в делото М. срещу България на което се позовава въззивника, е неприложимо. Действително, съгласно чл. 29, ал.1 от ЗАДв. пред съда, органите на досъдебното производство, административните органи и други служби в страната адвокатът или адвокатът от Европейския съюз е приравнен със съдията по отношение на дължимото му уважение и му се дължи съдействие като на съдия. Тази разпоредба, както изрично е посочено в нея, касае дължимото на адвоката уважение и съдействие, а не че същият може да обжалва наложеното му дисциплинарно наказание по същия ред, който е предвиден за магистратите- пред същински съд. От друга страна дори да приемем, че е налице соченото от въззивника нарушение поради неравното му третиране като „редови“ адвокат, а не орган на управление на Адвокатурата вр. с чл.129 ЗАдв, то това нарушение следва да е съществено, т.е. ако беше предвиден контрол като втора инстанция от същински съд, то изхода от дисциплинарното производство би бил друг. Настоящата инстанция намира, че евентуалния друг изход от дисциплинарното производство, първо е хипотетична възможност, т.е. бъдещо несигурно събитие. Второ, съдът не споделя тази убеденост на въззивника за друг изход на проведеното срещу него производство, ако същото беше разгледано от същински съд, защото: Съгласно л. 40, ал.1 от ЗАДв. адвокатът или адвокатът от Европейския съюз е длъжен да упражнява съвестно своята професия и чрез своето поведение при нейното упражняване и извън нея да бъде достоен за необходимите за професията доверие и уважение. А разпоредбата на ал.2 от ЗАДв сочи, че при изпълнение на задълженията си адвоката следва да се ръководи от върховенството на закона. От данните, съдържащи се в дисциплинарното дело, както и от тези по приложеното гр.д.№ 60826 от 2018 г. на СРС, 140-ти състав във връзка с процесуалното поведение по което е наложено дисциплинарно наказание на въззивника, се установява, че производството е започнало по сигнал не на лицата, които въззивникът е представлявал /ищеца и третото лице помагач/, за да обсъждаме въпроса дали му е връчено или не съдебното решение с което се отхвърлят исковете по реда на чл.422 ГПК /на което се гради защитната теза на въззивника/, а по сигнал на процесуалния представител на ответника. Касае се до издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК по заявление от банката –ищец по гр.д.№ 60826 от 2018 г. на СРС, 140-ти състав, в хипотеза на разпореждане за незабавно изпълнение. В тази хипотеза се издава изпълнителен лист още в заповедното производство – чл.418, ал.2 ГПК. Не се спори по делото, а и от данните /от горецитираните дела, вкл. и от писмото на ЧСИ С.Х. от 07.01.2021 г./ се установява, че такъв изпълнителен лист е бил издаден на 22.03.2018 г. по ч.гр.д.№ 17683 по описа за 2018 г. на СРС, 140-ти състав. Самият изпълнителен лист се намира на л.121 от гр.д.№ 60826 от 2018 г. на СРС, 140-ти състав. По така издадения изпълнителен лист е било образувано изп.дело № 20188250400289 по описа на ЧСИ С.Г., рег.№ 825. Представена е и молбата от 03.11.2020 г. за образуване на второто изп.дело с № 20208630403052 по описа на ЧСИ С.Х., рег. № 863 с район на действие СГС и същата е с подател адв.В. В.. Видно от съдържането на тази молба никъде подателят й не е посочил, че има образувано производство по реда на чл.422 ГПК, виж л.118-119 по коментираното гр.д.№ 60826 от 2018 г. на СРС, 140-ти състав. Гр.д.№ 60826 от 2018 г. на СРС, 140-ти състав е било образувано на 14.09.2018 г., а постановеното по него съдебно решение е влязло в сила на 05.02.2020 г. Дисциплинарният съд е наложил наказание на уличения адвокат именно заради това, че същият не е съобщил тези обстоятелства на ЧСИ С.Х. и това поведение е квалифицирано като недобросъвестно. Затова и е наложено наказание във връзка с чл.132, т.3 от ЗАДв. Съдът не споделя защитната теза на въззивника, че не предполагал, че съдът ще се произнесе в срок с решение, тъй като въпросния съдия-докладчик бавел съдебните си актове, от една страна, защото адвоката е длъжен да упражнява надлежно възложените му от доверителя процесуални права, вкл. и да следи движението на процеса, а от друга, защото въпросния съдия- докладчик не е сред тези които бавят съдебните си актове./Факт известен на настоящия съдия-докладчик във връзка с участието му в КАК към СК на ВСС/. В този смисъл съдът не намира оправдание на действията на въззивника за които му е било наложено наказанието „глоба“, с обстоятелството, че същия бил натоварен с много дела. Като адвокат въззивникът е следвало да положи дължимата грижа независимо от броя дела с които е бил натоварен. Съъщият е разполагал с възможност да преупълномощи и друг адвокат, който да поеме част от тези дела, респ. помощник, който да извършва справки по делата. Извършените от адвоката действия са излезли извън кръга на адвокатската гилдия доколкото се касае до образуване на изп.дело. Ще отбележим и, че искане за прекратяване на второто изп.дело- това образувано по молбата на адв.В. от 03.11.2020 г., послужила за основание да му бъде наложено дисциплинарно наказание, е подадена от длъжника по делото /ответник по иска по чл.422, ал.1 ГПК/- виж уведомлението от 22.12.2020 г. на л.117 по гр.д.№ 60826 от 2018 г. на СРС, 140-ти състав. Видно от данните по горното гр.д. /л.111/ самият ЧСИ С.Х. е поискала на 07.01.2021 г. справка относно изхода по гр.д.№ 60826 от 2018 г. на СРС, 140-ти състав. Дори сигнала по който е образувано дисциплинарното производство да не е бил подписан от управителя на дружеството ответник в производството по чл.422, ал.1 ГПК, то същият е имал процесуален представител, който видно от протокола от заседанието на 16.06.2021 г. пред Дисциплинарния съд, е поддържал сигнала. Самият уличен адвокат не е имал възражения по даване ход на делото /пак там/. Що се касае до размера на глобата, видно от решението на ВДС същата е приета за прекомерна поради което размерът е бил намален при съобразяване /с оглед мотивите на ВДС/ с чл.133, ал.3 от ЗАДв, определящ съобразяване на наказанието с формата на вината, накърнените интереси, причините и условията, довели до нарушението, подбудите и другите смекчаващи или оттегчаващи отговорността обстоятелства, вкл. и с обстоятелството, че към този момент адвоката е нямал други влезли в сила наложени наказания /образуваните срещу него други дисциплинарни преписки не са били приключили/. По въпроса за реабилитацията на въззивника, то същата изрично е уредена в разпоредбата на чл.135 от ЗАДв и се осъществява при наличието на предвидените там предпоставки. Ще отбележим и, че соченото от въззивника, че можело да не бъде реабилитиран, е въпрос на бъдеще, т.е. тази вреда е хипотетична. При това положение дори да приемем, че дисциплинарното производство на въззивника не е било разгледано от същински съд, то при положение, че не е налице съществено нарушение, което да води до обратен изход от това дисциплинарно производство, отговорността на Държавата не може да бъде ангажирана. Не е налице причинна връзка между вредите, търпени от ищеца /пред СРС/ и поведението на ответника. С оглед липсата на тази предпоставка от фактическия състав на непозволеното увреждане, съдът не се произнася по характера и размера на вредите, които се претендират от ищеца/въззивник. Налага се извод, че обжалваното решение като краен извод е правилно и следва да бъде потвърдено. По разноските: Пред първата съдебна инстанция: При този изход на спора решението е правилно и в частта за разноските. Пред въззивната инстанция: На въззивника разноски не се следват и не му се присъждат. Въззиваемата страна претендира разноски и съдът на основание чл.78, ал.8 ГПК й присъжда такива като при съобразяване с извършените от страната процесуално действия определя юриск.възнаграждение в размер на 200 лв.