Решение № 1678 от 13.3.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 11386/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 13864/16.07.2025г., постановено по гр.д.№ 50143/24г. по описа на СРС, „Лидл България ЕООД Енд Ко“ КД” ООД, ЕИК 131071587, е осъдено да заплати на Р. П. К., с ЕГН ••••••••••, сумата 19104,88 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на 16.10.2023г. на територията на филиален магазин 201, находящ се в гр. Пловдив, бул. ••••, Ритейл парк със законната лихва върху сумата от 16.10.2023г. до окончателното плащане, като за горницата до пълния предявен размер от 55 000 лева искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан. Отхвърлен е иска, предявен на същото правно основание от ищцата срещу “Лидъл България“ ЕООД , с ЕИК 130993772 за осъждането му при условията на солидарност с първия ответник „Лидл България ЕООД Енд Ко“ КД, ЕИК 131071587 да заплати на Р. П. К. търсеното обезщетение за неимуществени вреди. Отхвърлени са исковете срещу двамата ответници за заплащане при условията на солидарност на имуществени вреди в размер на 3200лв. Страните са осъдени да заплатят и съответните разноски. Срещу решението е постъпила в срок въззивна жалба от ищцата Р. П. К. в частта, в която предявените от нея искове са отхвърлени. На първо място въззивницата намира решението за неправилно в частта на определения от съда размер на обезщетение за неимуществени вреди. Намира го за несправедлив и занижен и настоява за присъждане на пълния претендиран размер от 55 000лв. На следващо място, счита за неправилно отчетеното от първоинстанционния съд съпричиняване, като посочва че доказателства в тази насока не са представени. Счита за неправилно решението и в частта, в която съдът е намалил дължимото обезщетение с получени от ищцата застрахователни суми по лични застраховки. Посочва, че тези плащания нямат обезщетителен характер и не могат да намалят отговорността на работодателя. Намира за неправилен извода на съда и относно отговорността на комплементаря “Лидъл България“ ЕООД. Посочва, че отговорността на комплементаря произтича от разпоредбите на чл.99 от ТЗ, съгласно който неограничено отговорният съдружник в командитното дружество отговаря солидарно за задълженията на дружеството. Счита, че това включва и задълженията възникнали от трудови злополуки, тъй като те са имуществено задължение на дружеството, а не лично на работодателя. Намира за неправилен извода на съда и досежно приетата недължимост на имуществените вреди за протезиране. Моли въззивният съд да отмени решението в обжалваните части и постанови друго, с което уважи изцяло предявените искове. Претендира за разноски. Въззиваемите страни „Лидл България ЕООД Енд Ко“ КД” ООД и “Лидл България“ ЕООД са депозирали в срок общ отговор на въззивната жалба, в която молят въззивния съд да потвърди решението на районния съд в обжалваната част като правилно и законосъобразно. Оспорват наведените във въззивната жалба твърдения досежно липсата на съпричиняване от страна на служителката, като посочват, че тя е била запозната с конкретните изисквания за безопасноизпълнение на трудовата дейност. Посочват, че върху трезора има поставена маркировка, както и пиктограми и инструкции как да се борави с него поради риск от прищипване на пръсти, като инцидентът е настъпил само поради липсата на положена от ищцата необходима грижа. На следващо място, намират определения от съда размер обезщетение за справедлив и съответен на установената съдебна практика, а направеното от тях възражение по чл.200 ал.3 от КТ за правилно уважено от съда. Посочват, че искът срещу комплементара “Лидл България“ ЕООД е правилно отхвърлен от съда , като отговорността по чл.200 от КТ не може да бъде ангажирана срещу трети лица. Претендират за разноските в производството. Софийски градски съд намира въззивната жалба за допустима като подадена от надлежна страна в срок срещу съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Като постановено от компетентен съд, обжалваното решение е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. По съществото на спора се установи следното: Районният съд е бил сезиран с иск по чл.200 от КТ за търсено обезщетение за търпени имуществени и неимуществени вреди от претърпяна трудова злополука, ведно със законната лихва от датата на увреждането. От събраните пред районния съд доказателства е установено, че ищцата и първия ответник „Лидл България ЕООД Енд Ко“ КД” ООД са били в трудово правоотношение от 2.10.2017г. Първоначално ищцата е работила като „касиер-продавач“, а с допълнително споразумение №3 към трудовия договор от 30.10.2020г. е назначена на длъжност „Младши Заместник Мениджър филиал“ /управител магазин/. Съгласно длъжностната характеристика за длъжността „Младши Заместник Мениджър филиал“, която е надлежно подписана и от ищцата, длъжността изисква отчитане и водене на наличностите на платежни средства. Не се спори, че ищцата е боравила с парични средства, които се намирали в метален сейф/трезор, разположен в работното й помещение. Не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че на вратата на сейфа е имало маркирана жълто-черна зона по нейните краища, както и поставена инструкция за безопасна работа с трезора. В инструкцията, наред с друго, е записано, че е забранено поставянето на ръцете в маркираната с жълто-черно зона на вратата по нейните краища, че затварянето на вратата се извършва само след уверение, че двете ръце са на безопасно разстояние от маркираната с жълто-черно зона на вратата по нейните краища, както и че съществува риск от притискане/премазване на ръцете между вратата и основата на оборудването. В изготвената от работодателя „Лидл България ЕООД Енд Ко“ КД” ООД оценка на риска за здравето и безопасността на работещите от 14.07.2021г. в частта рискови фактори касаещи длъжността, заемана от ищцата, е отразено на стр.47 от документа /л.115 от т.1 от делото/, че съществува опасност от механично нараняване на горни крайници и пръсти при работа с трезор, вследствие на което може да се получи притискане или счупване на пръсти и горни крайници. По отношение на наличните за този отчетен риск мерки е посочено, че са проведени инструктажи. А по отношение на мерките за намаляване или ограничаване на риска е посочено, че такива са предупредителни знаци по безопасност на вратата на трезора, както и повишено внимание и недопускане на поставяне на ръцете в зоната на затваряне на вратата на трезора. Представени са писмени доказателства, че на ищцата е проведен начален инструктаж по безопасност и здраве при работа и пожаро-безопастност и спасение на 2.10.2017г., друг инструктаж /не е отразено по какво/ на 1.11.2019г. , а на 28.01.2023г. ищцата е положила подпис, че се е запознала с правилника за вътрешния трудов ред от 1.03.2014г., с актуалното противопожарно досие на обекта, с оценка на риска от 14.07.2021г., със заповед и списък на лични предпазни средства, работно облекло и специално работно облекло от 5.09.2022г., със заповед почивка за хранене от 27.02.2012г., със заповед от 27.02.2012г., заповед от 11.10.2022г. и с правила за поведение по БЗР от 1.07.2017г. От изброените документи, ответниците са представили само Оценка на риска от 14.07.2021г., който вече беше обсъден и по-горе. На 16.10.2023г. в гр.Пловдив по време на работа в магазин на „Лидл България ЕООД и Ко“ КД, филиал 201, след като преместила парични средства от каса в трезор, ищцата предприела действия по затваряне на вратата на трезора с дясна ръка, която се намирала в горния десен ъгъл на металната врата. При затваряне на вратата, върхът на показалеца на дясната ръка на ищцата бил премазан и ампутиран от вратата. Съгласно изслушаната СМЕ ищцата е получила върхова частична ампутация на десен показалец на основаната на крайната фаланга.Злополуката е призната за трудова с разпореждане № 5104-22- 141/1.12.2023г. на НОИ, ТП-София област. Че се касае за трудова злополука страните не спорят. Разпореждането не е обжалвано от работодателя и е влязло в сила на 6.03.2024г. В деня на злополуката на ищцата е извършена операция на пръста, но поради последвало усложнение – некроза на кожата на чуканчето, оголване на костта и герминативен матрикс, е извършена реампутация на фалангата. При първата операция ищцата е била хоспитализирана за 3 дни /от 16. до 19.10.2023г. в УМБАЛ „Св.Георги“ ЕАД Пловдив/, а при втората – за 4 дни /30.11 – 3.12.2023г. в УБ „Софиямед“ София/. Според вещото лице травмата е свързана с високоинтензивна болка, особено силно изразена в първите 10-14 дни и продължаваща с намаляваща сила до края на пълния възстановителен период от 1,5 – 2 месеца. Настъпилото при ищцата усложнение е реализирало продължаващи болки постоперативно и до края на възстановителния период, който при ищцата е многократно увеличен. Експертът посочва, че в бъдеще, до живот, ищцата ще изпитва постоянни затруднения с фината моторика на ръката при боравене с предмети. В съдебно заседание вещото лице уточнява, че усложнението при ищцата с развитата некроза на пръста има случаен характер, като статистически до реампутации се стига при 2/3 от случаите на пациенти с ампутации. Освен че е увеличило многократно възстановителния период, това усложнение е причинило на ищцата повече и по-дълго време болки, които не са били свързани само с травматичния характер на увреждането, но и с това, че пръста й е гноил. За в бъдеще вещото лице не изключва ищцата да може да работи с крайника, но счита, че ще има нарушение във фината моторика. Според вещото лице ищцата може да ползва крайника си пълноценно, въпреки че посочва, че увреденият пръст не може да се свива в естествения си обем. Експертът установява, че на ищцата може да бъде поставена протеза, но тя поскоро ще има естетически ефект, и не би възстановила функциите на пръста. Според експерта, ищцата ще може да се самообслужва, да пише на машина с останалите пръсти, вкл. и с „чукана“ на увредения пръст след достатъчно опит. От представените по делото болнични листове и от заключението на ССЕ се установява, че ищцата е била в продължителна временна нетрудоспособност от 16.10.2023г. до 11.04.2024г., т.е. общо 177 дни. Напуснала е работа на 24.04.2024г. /видно от отбелязването върху фиш на л.225/. Събраните във връзка с твърдените от ищцата неимуществени вреди гласни доказателства установяват, че ищцата е изпитвала силни болки непосредствено след инцидента и по време на възстановяването, нуждаела се е от чужда помощ, травмата на ръката й е причинила сериозен емоционален и физически дискомфорт, като и към настоящия момент ищцата продължава да се оплаква от болки и да търпи негативни емоции от вида на пръста си. Притеснявала се как изглежда, не се върнала на работа, настоявала да й се изработи протеза за пръста, но първата била изработена погрешно, а самата подготовка за изработване на протеза отнемала 4-5 месеца и изисквало носеното на силиконов чорап, който да намали отока на пръста. И сега ищцата продължава да изтърва предмети, хватателната функция на ръката й е нарушена, а увреденото място - чувствително. Събраните във връзка с твърдяното от ответниците съпричиняване на травматичното увреждане гласни доказателства установяват, че в офиса на ищцата е имало камера и съответно е направен и иззет запис на инцидента /приложен към делото/. При преглеждане на записа св.И.С., специалист ЗБУТ при ответника установил, че ищцата е била хванала вратата на трезора точно на мястото на сигналната жълто-черна лента. Освен лентата, на външната страна на вратата били поставени два сигнални знака за повишено внимание. Свидетелят обяснява, че работодателят осъществява първоначален инструктаж, на който вербално се разказват всички опасности, след това се прави инструктаж на работното място, като на него на всеки работник се обяснява всяка една дейност с риск. Посочва, че ищцата е на ръководна позиция и тя самата е провеждала инструктажи. Свидетелят посочва, че след злополуката с ищцата са сложени стопери - устройства, които да възпират затварянето на вратата на трезора, което не позволява защипване на пръсти и на ръце. Св.Н.Г., ръководител по ЗБУТ при ответника установява, че след като получил обаждане за злополуката, пътувал за гр. Пловдив и посетил ищцата в болницата. Свидетелят потвърждава наличието на сигнална жълто-черна лента и пиктограми на вратата на трезора. Установява, че преди инцидента с ищцата е имало инцидент с друга служителка от друг филиален магазин, която е била прищипала пръсти и отсъствала около 14 дни, за да е възстанови. След случая с ищцата монтирали стопери на трезорите. Те били поръчани преди инцидента с ищцата, но имало забавяне на доставката им. Събраните гласни доказателства са относими и допустими. Показанията и на двете групи свидетели следва да бъдат кредитирани, както и правилно е сторил районния съд, съобразявайки правилата на чл.172 от ГПК. Въпреки че всеки от свидетелите, с оглед на съществуващите лични /за свидетелите водени от ищцата/ и професионални /субординационни /за свидетелите на ответниците/ отношения с всяка от страните, може да е предубеден или заинтересован от изхода на спора, дадените от тях пред съда показания са подкрепени от останалите събрани по делото доказателства, не са в противоречие с приетата СМЕ, поради което няма причина поради която съдът да не им даде вяра. Във връзка с претенцията на ищцата за имуществени вреди е представена проформа фактура за сумата 3200лв. – стойност на силиконова козметична протеза за пръст по индивидуална мярка. Във връзка с трудовата злополука, първият ответник е заплатил на ищцата допълнително , по перо „Бонус“, сумата от 415лв. към заплатата за м.януари 2024г. По групова медицинска застраховка „Заболяване“ , сключена от работодателя, на 20.12.2023г. на ищцата е заплатена общо сумата 772,42лв. На 18.12.2024г., в хода на съдебното производство, на ищцата е изплатено обезщетение по застраховка „Трудова злополука“ в размер на 1122,70лв. Доказателства на въззивна инстанция не са събирани. С обжалваното решение първоинстанционният съд е определил на ищцата дължимо обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000лв., признал е съпричиняване в размер на 30%, като е приел, че ищцата е пренебрегнала основни правила за безопасност, и като е проявила невнимание и разсеяност е допринесла с поведението си за настъпване на злополуката. Освен с процента съпричиняване, обезщетението за неимуществени вреди е намалено с размера на получените от ищцата суми по застрахователните обезщетения, и като краен резултат на ищцата е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 19 104,88лв. ведно със законната лихва от датата на настъпване на вредите – датата на трудовата злополука. За разликата до първоначално предявения размер от 55 000лв., искът е отхвърлен. Претенцията за 3200лв. имуществени вреди е отхвърлена, тъй като не е установено действително извършен разход. Насочените срещу втория ответник “Лидл България“ ЕООД искове по чл.200 от КТ са отхвърлени, като съдът е приел, че този ответник не е работодател и не дължи обезщетение за трудова злополука. При извършената самостоятелна преценка на събраните от първоинстанционния съд доказателства и във връзка с възраженията във въззивната жалба, въззивния съд намира следното: Трудовата злополука е причинила на ищцата вреди, които по силата на чл.200 от КТ следва да бъдат обезщетени от работодателя й, първия ответник, като обезщетението се определя по реда на чл.52 от ЗЗД. Във връзка с тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД са дадени задължителни указания и разяснения, обективирани в ППВС № 4/23.12.1968 г., т.11, както и в основаната на тях, трайно установена практика на ВКС, израз на която са напр. решение № 785/02.03.2011 г. по гр. д. № 556/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 414/21.11.2012 г. по гр. д. № 1543/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 2/27.02.2018 г. по гр. д. № 2303/2017 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 82/20.04.2021 г. по гр. д. № 1811/2020 г. на III-то гр. отд., Решение № 118 от 24.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 953/2023 г., IV г. о., ГК, Определение № 2430 от 14.05.2025 г. на ВКС по к. гр. д. № 141/2025 г., IV г.о., ВКС. Съгласно тази трайно установена практика, размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни признаци. Такива обстоятелства при телесните увреждания са характерът на увреждането и неговата трайност; начинът и обстоятелствата, при които е настъпило; степента на влошаване на състоянието на здравето, причинените страдания – физически и психически; продължителността на лечението и извършените медицински манипулации; перспективата и трайните последици; възрастта на увреденото лице и възможността да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално положение, икономическа конюнктура и др. При определяне на обезщетението съдът следва да вземе предвид тези обстоятелства, включително дали и в каква степен пострадалият се е възстановил след извършени операции и проведено лечение като по този начин съчетано приложи критериите "продължителност на болките и страданията" и "последици от получените увреждания". Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за вредите, настъпили в резултат от трудовата злополука, съобразно естеството и интензитета на претърпените телесни болки и душевни страдания. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към тези правнорелевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. В настоящия случай следва да се съобрази възрастта на ищцата, болките, страданията и негативните преживявания, които е изпитвала в един продължителен период от време / поне 6м., в който е била призната неработоспособността й/, трайните последици от частичната липса на втори пръст на водещата за нея дясна ръка, перспективата, че това увреждане е доживот, че ще й създава постоянно трудности при ползване на дясната ръка, както и неудобство да води пълноценен социален живот. Ищцата продължава да изпитва болка в областта на пръста и понастоящем. Отделно от това, установи се, че ищцата изпитва силно притеснение от травмата и от отражението й върху външния й вид– въпреки професионално си развитие при ответника, след трудовата злополука е напуснала работа, полага постоянни усилия да й бъде изработена и поставена протеза на мястото на липсващата част от пръста. Пълно възстановяване, дори и с поставена протеза, не е възможно. За причинените на ищцата неимуществени вреди, болки и страдания, въззивният съд намира, че справедливо обезщетение е такова в размер на 35 000лв. Същото се дължи от датата на трудовата злополука, когато са причинени търпените вреди. Посочената от въззиваемите страни съдебна практика за размер присъдено обезщетение не е относима към настоящия спор, тъй като липсва идентичност между уврежданията, времето на причиняването им, възстановителния период, перспективата и трайните последици, както и възрастта на увредените лица. Присъденият по настоящото дело размер обезщетение за неимуществени вреди не размества неоснователно блага, респ. не постига като краен ефект неоснователно обогатяване за ищцата. При липсата на доказателства за действително търпени имуществени вреди във връзка със заплащане на изработката на протеза, искът за заплащане на сумата 3200лв. е неоснователен. За да бъде признат разход за протеза, той следва да бъде действително извършен. В този см. и ППВС №4/23.12.1968г., т.7, което и при действието на новия КТ не е загубило значението си – когато се търси обезщетение за имуществени вреди, изразени в разходи за лечение, усилена храна, чужда помощ и др. следва да се събират доказателства за необходимостта от такива разходи и за действителното им извършване, както и за техния размер. Протеза е необходима за ищцата, видно и от заключението на вещото лице по СМЕ, но към настоящия момент няма доказателства такава да е закупена. Разходи за бъдещо лечение не се присъждат. При извършената от въззивния съд преценка, не се установи твърдяното от работодателя пострадалата ищца да е допринесла за настъпване на трудовата злополука, като е допуснала груба небрежност. В практиката на ВКС се приема, че "груба небрежност" по смисъла чл.201 ал.2 т.1 от КТ е налице, когато при настъпване на трудовата злополука работникът не е положил грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия и е проявил липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност /така напр. Определение № 5157 от 11.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2752/2025 г., IV г. о., ГК/ . В Решение № 36 от 28.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5328/2023 г., IV г. о., ГК е посочено, че изводът за съпричиняване от страна на работника не може да почива на предположения, нито може да се обоснове само с допуснати от него нарушения на правилата за безопасност. Съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето на трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства, са критериите за намаляване на обезщетението. При определяне на степента на съпричиняване, съдът е длъжен да вземе предвид и пропуските и нарушенията на правилата за безопасност, които е допуснал или извършил работодателят. Когато последният в лицето на своите служители, на които е възложено задължение за осигуряване на мерки за безопасни условия на труд, целящи избягването на конкретен риск, не осигури такива и по този начин техническото обезопасяване на работния процес се прехвърля изцяло в тежест на лицата, изложени на този риск, във всеки конкретен случай това е от значение за степента, в която следва да се намали неговата отговорност при допусната от пострадалия груба небрежност. По-нататък, в същото решение ВКС посочва, че превенцията на риска от трудова злополука при извършването на дейности, които са източник на повишена опасност е отговорност и на двете страни по трудовото правоотношение, но ролята на работодателя е водеща. Надлежното обезопасяване на работните места и условията на труд е задължение в тежест на работодателя и включва система от мерки, само част от които се свеждат до установяването на конкретни правила за безопасност, прилагани пряко от изложените на риска негови работници и служители, след инструктаж. Видът и броят на останалите мерки, които работодателят трябва да предприеме, за да осигури безопасни условия на труд, е в зависимост от действащата подзаконова нормативна уредба, естеството на работата и свързания с нея производствен риск. Отговорността на работодателя се увеличава, когато с оглед превенцията на риска той не е обезпечил конкретния технологичен процес с всички възможни и необходими мерки за обезопасяване, а е разчитал главно на инструкции, зависещи единствено от дисциплината, самоконтрола и уменията и опита на работниците при извършване на работата. Когато според действащ регламент за гарантиране безопасността на конкретен производствен риск е съществувал избор на възможности, оптималното им съчетаване е в тежест на работодателя – ако той е могъл да предприеме съответни мерки за техническо обезопасяване на работното оборудване, които да избегнат конкретен риск, но вместо това ги е компенсирал с организационни и в тежест основно на лицата, изложени на риска, във всеки конкретен случай това е от значение за степента, в която следва да се намали неговата отговорност при допусната от пострадалия груба небрежност, изразяваща се в явно пренебрегване на правилата, отнасящи се пряко да работата му. По настоящото дело е установено, че в изпълнение на трудовите си задължения, ищцата е следвало да остави парични средства в поставения в работното й помещение метален трезор. Работата с трезора е била идентифицирана от работодателя като рискова за притискане или счупване на пръсти и горни крайници, видно от Оценка на риска от 14.07.2021г. Въпреки това, работодателят е прехвърлил отговорността на работника чрез провеждане на инструктажи и поставяне на предупредителни знаци. По делото липсват доказателства, че проведените на ищцата инструктажи са били действителни и ефективни. Полагането на подпис от ищцата за това, че е запозната с Оценката на риска от 14.07.2021г., състояща се от 95 стр., не означава, че тя е разбрала как точно се работи с трезора и какви са действителните рискове при поставяне на ръка с областта на жълто-черната сигнална лента. Липсват доказателства за действително проведено обучение, вкл. и за положен финален тест например, от който да е видно дали материала е усвоен. Дори свидетелите на ответника, което са експерти в областта на безопасните условия на труд , не установяват някой да е показал на ищцата как да работи с трезора. Поставянето на сигнални знаци за опасност също не е достатъчно усилие от страна на работодателя, което да прехвърли отговорността за увреждания към работника. Още повече, че рискът от увреждане е при затваряне на вратата на трезора – знаците са поставени от външната страна на вратата, а не от вътрешната, и не се възприемат визуално при затваряне на вратата. Това се вижда и от записа на инцидента, представен от ответниците и неоспорен от ищцата. Задължение на работодателя е да осигури безопасни условия на труд и работно оборудване, с помощта на което работникът да може спокойно да изпълнява служебните си задължения, които, съгласно длъжностната характеристика не са работа с трезор, а наред с друго, отчитане и водене на наличностите на платежните средства. За да може да изпълнява тези трудови задължения, работодателят е следвало да осигури на ищцата безопасно оборудване. Установи се, че съществуват предпазни механизми, т.н. „стопери“, които да възпират вратата на трезора от внезапно и дърпащо затваряне, които работодателят не е бил внедрил в обектите си в България. Още повече, че рискът при работа с трезор е бил идентифициран от работодателя още през 2021г. и преди трудовата злополука на ищцата е имало друг инцидент с трезор при същия работодател. Не се установи след този първи инцидент ищцата и всички други, които работят с трезори, да са били изрично инструктирани и предупредени за опасността. След като се установи, че работодателят не е предприел всички възможни и необходими мерки за обезопасяване работата на ищцата с трезора, ищцата не може да носи отговорност за настъпилата трудова злополука. Не е налице съпричиняване, като възражението на работодателя по чл.201 ал.2 т.1 от КТ следва да се отхвърли. Дължимата сума за търпените от ищцата неимуществени вреди не следва да се намалява с получените от нея обезщетения по застраховки, сключени от работодателя, съобразно разрешението дадено в ТР №1/2023г. от 5.03.2026г., постановено по т.д.№ 1/23г. на ВКС, ОСГК. В този смисъл възражението на работодателя по чл.200 ал.3 и 4 от КТ е неоснователно. Застрахователните обезщетения са заплатени на ищцата във връзка с търпените от нея имуществени вреди от увреждането. Такива /извън разходите за протеза, които са различен вид вреди/ в настоящото производство не се претендират. Обезщетението за неимуществени вреди е определено по реда на чл.52 от ЗЗД. Заплатените обезщетения по медицинска застраховка „Заболяване“ , сключена от работодателя, покрива разходите за лечение и престой в болнично заведение, а заплатеното обезщетение по застраховка „Трудова злополука“, сключена от работодателя, покрива частично имуществените вреди от неизплащане на брутната месечна работна заплата при временна загуба на работоспособност вследствие на трудова злополука за непрекъснат период над 120 дни. Тези плащания не могат да се отразят на размера на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди и не могат да бъдат приспаднати от него, тъй като обезщетяват различни вреди /така в цитираното ТР№ 1/23 по т.д.№ 1/23г. на ВКС, ОСГК/. Във връзка с твърдението на въззивницата, че следва да се ангажира отговорността на комплементаря “Лидл България“ ЕООД, следва да се съобрази следното: Ответникът „Лидл България ЕООД Енд Ко“ КД” ООД е регистриран като командитно дружество. Съгласно чл. 99 ал.1 и ал.2 от Търговския закон командитното дружество се образува с договор между две или повече лица за извършване търговска дейност под обща фирма, като един или повече от съдружниците са солидарно и неограничено отговорни за задълженията на дружеството, а останалите са отговорни до размера на уговорената вноска. За командитното дружество намират съответно приложение разпоредбите за събирателното дружество, доколкото не е предвидено друго. Видно от дружествения договор на „Лидл България ЕООД Енд Ко“ КД” ООД това дружество има двама съдружници – „Лидл България" ЕООД, дружество регистрирано в Р България и "ВЕ - Интернешънъл" ГмбХ, дружество с ограничена отговорност, учредено и съществуващо съгласно законите на Германия. Българското дружество съдружник е неограничено отговорен, докато германското дружество е ограничено отговорен съдружник. Съгласно чл.1 от учредителния договор на командитното дружество, който е публичен и общодостъпен в Търговския регистър, дружеството е юридическо лице с имущество, отделно от това на съдружниците и то не отговаря за задълженията на съдружниците. Неограничено отговорният съдружник отговаря за задълженията на дружеството с цялото си имущество, а ограничено отговорният съдружник отговаря за задълженията на дружеството до размера на дължимата и посочена в учредителния договор вноска, дори и когато тя не е била внесена изцяло. Съгласно чл.11 от договора, първият ответник, „Лидл България ЕООД Енд Ко“ КД” ООД се управлява от неограничено отговорния съдружник „Лидл България" ЕООД. Съгласно чл.15 от устава, управител на командитното дружество е управителят на неограничено отговорния съдружник, който наред с друго, сключва и прекратява трудовите договори със служителите на дружеството. В търговските отношения съдебната практика приема, а то следва и от текста на чл.88 от ТЗ, че искът може да се насочи не само срещу КД, но и срещу един или повече съдружници, като принудителното изпълнение се насочва най-напред срещу дружеството, а при невъзможност за удовлетворение – срещу съдружниците. Приема се , че отговорността на съдружниците е вид лично обезпечение на съдружниците и цели да осигури и гарантира по-добре дружествените кредитори /така решение №1/15.02.2017г. по т.д.№ 488/2016г., ВКС, 1 т.о./. В трудовото право иск срещу работодател, вкл. и с правно основание чл.200 от КТ, се насочва срещу работодателя, който в случая е „Лидл България ЕООД Енд Ко“ КД” ООД, самостоятелно юридическо лице, с което ищцата е сключила трудов договор. Съдружникът „Лидл България" ЕООД не е страна в трудовото правоотношение, въпреки че неговата отговорност обезпечава вземането на ищцата. В този см. вземането на ищцата от работодателя е защитено от неограничената, лична и солидарна отговорност на неограничено отговорния съдружник „Лидл България" ЕООД на етапа на принудителното изпълнение. Имуществената отговорност на работодателя по чл.200 от КТ е обективна и безвиновна и по отношение на нея се изключват правилата на общата деликтна отговорност по чл.45 и сл. от ЗЗД /обстоятелствата, които подлежат на установяване, и доказателствената тежест е различна/. „Лидл България" ЕООД не е работодател на ищцата и съответно неговата отговорност не може да бъде ангажирана по реда на чл.200 от КТ. Тя не може да бъде ангажирана и по реда на чл.99 ал.1 от ТЗ в настоящото производство, в какъвто смисъл са исканията на въззивнницата, тъй като специалния ред и улеснената процедура при трудовите спорове изключва правния интерес да се търси деликтна отговорност от неограничено отговорен съдружник вместо от работодателя. Правният интерес на работник, пострадал при установена трудова злополука, е да получи справедливо обезщетение, като разпоредбата на чл.99 ал.1 от ТЗ осигурява гаранции, че изпълнение на присъдената от съда сума ще бъде търсено както от работодателя КД, така и от неограничено отговорния съдружник. Досежно отхвърления иск за неимуществени вреди срещу „Лидл България" ЕООД обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди. То следва да се потвърди и в частта на отхвърления иск за търсени от двамата ответника имуществени вреди . В останалата обжалвана част, поради несъвпадане на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, решението следва да се отмени в отхвърлителната му част за сумата от 15 895,12лв. и се потвърди за разликата над 35 000лв. до предявения размер от 55 000лв. Т.е. на ищцата следва да се присъдят още 15 895,12лв. ведно с присъдените от районния съд 19 104,88лв. до достигане до определената от въззивния съд сума за справедливо обезщетяване на търпените от нея неимуществени вреди от трудовата злополука в размер на 35 000лв. Въззивният съд констатира, че районният съд е допуснал явна фактическа грешка в диспозитива на решението при изписване размера на отхвърления иск за неимуществени вреди срещу „Лидл България" ЕООД, като вместо 55 000лв. е изписал 19 104,88лв., въпреки че в мотивите се е произнесъл за недължимост на цялата търсена от този ответник сума. След връщане на делото в СРС, тази неточност следва да се поправи по реда на чл.247 от ГПК. Изменението на присъдения размер обезщетение изисква и изменение на присъдените от районния съд разноски. В такъв смисъл е направено и изрично искане във въззивната жалба. Районният съд е присъдил на процесуалният представител на ищцата възнаграждение по чл.38 от ЗА в размер на 6000лв. с ДДС. , и е признал в пълен размер претендираните от ответниците общи разноски за адвокатски хонорар в размер на 5500лв. Искане по реда на чл.248 от ГПК не е постъпило от страните , поради което въззивният съд намира ,че спор между тях във връзка с размера на адвокатските хонорари не съществува. Исковете са уважени за 60,14% и съответно отхвърлени за 39,86%. От определеното адвокатско възнаграждение, с оглед уважената част от исковете, на адв.З. се следва такова в размер на 3608,40лв. с ДДС. Районният съд му е присъдил хонорар в размер на 1969,58лв., или въззивният съд следва да му присъди още 1 638,82лв. Ответниците претендират разноски за адвокатски хонорар в размер на 5500лв., но видно от представения списък по чл.80 от ГПК, на л.496 от т.2 на делото пред СРС, разноските се претендират като сторени от работодателя „Лидл България ЕООД Енд Ко“ КД” ООД. Извършеното плащане по сметката на адвокатското дружество също е извършено от работодателя /л.498/. Възстановяват се само действително направените разноски. Вторият ответник „Лидл България" ЕООД не е направил разноски, поради което такива не му се следват. На първия ответник се следват разноски съобразно отхвърлената част от исковете, а именно 2 192,30лв. На първа инстанция са му присъдени 1511,40лв. или ищцата дължи още 680,90лв. разноски на работодателя. От бюджета на съда са направени разноски в размер на 850лв. От тях работодателят дължи на съда такива в размер на 511,19лв., а остатъкът до 850лв. остава в тежест на бюджета на съда. Върху присъдения размер обезщетение работодателят дължи държавна такса в размер на 1400лв. Или общо дължимите в полза на бюджета на съда суми за такса и разноски са в размер на 1 911,19лв. Районният съд е събрал разноски в размер на 1010,40лв. Разликата от 900,79лв. работодателят следва да заплати до сметката на СГС. За въззивната инстанция въззивницата претендира разноски за процесуално представителство определено по реда на чл.38 от ЗА. Въззиваемата страна претендира адвокатски хонорар в размер на 6600лв. Представен е списък по чл.80 от ГПК само за сторени от „Лидл България ЕООД Енд Ко“ КД” ООД разноски в размер на 6600лв. Към него са представени фактура и извлечение от разплащателната сметка на адвокатското дружество представлявало ответниците. Фактурата е издадена за сумата 6600лв. с ДДС. Плащането по банковата сметка на адвокатското дружество е за сумата 10 920лв. , като съдът не е убеден , че се касае за плащане на същата фактура. Освен, че плащането от „Лидл България ЕООД Енд Ко“ КД” ООД е извършено месец след издаване на фактурата, платената от него сума от 10920лв. не съответства на сумата по издадената фактура, нито съдържа допълнителна информация , която да свързва основанието за извършеното плащане с фактурата или с основанието за издаването й. След като липсват доказателства за действително сторени разноски, на въззиваемите такива не се следват за въззивната инстанция. На адв.З. въззивният съд определя адвокатски хонорар съобразно правната и фактическата сложност на делото, продължителността на въззивното производство и частичната основателност на въззивната жалба, в размер на 1200лв. с ДДС. На основание Закона за въвеждане на еврото в Република България, присъдените от въззивния съд суми следва да се превалутират и присъдят в евро. Воден от горното, съдът