Решение № 644 от 29.1.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 1822/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и чл. 248 ГПК. С решение № 17163 от 23.10.2023 г. , постановено по гр. дело № 33894/2022 г. на СРС, ІІ Г.К, 70 състав, е отхвърлен предявения от К. П. П., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. София, ж.к. „••••••••, ап. 2 срещу „Марчело“ ЕООД, с ЕИК 104602539, със седалище и адрес на управление: гр. Велико Търново, ул. „••••••••, ап. 1, иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, за заплащане на сумата 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, причинени в резултат на трудова злополука, настъпила на 04.03.2021г. С решението на съда е осъден К. П. П., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. София, ж.к. „••••••••, ап. 2, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на „Марчело“ ЕООД, с ЕИК 104602539, сумата 2300 лева- разноски по делото, сторени пред СРС, от които 800 лева деловодни разноски и 1500 лева адвокатско възнаграждение. С определение № 43705 от 06.12.2023г. по същото гр. дело № 33894/2022 г. на СРС, ІІ Г.К, 70 състав, е оставена без уважение молбата на „Марчело“ ЕООД, с ЕИК 104602539, чрез проц. му представител адв. М. за изменение на решението в частта за разноските, чрез отхвърляне на възражението на проц. представител на ищеца по чл. 78, ал. 5 от ГПК и присъждане на пълния размер на договореното и изплатеното адвокатско възнаграждение на адв. М.. Срещу решението на СРС, 70 с-в е постъпила въззивна жалба от К. П. П., подадена чрез пълномощника адв. И. Г., с искане същото да бъде отменено, и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде уважен предявения иск. Твърди се, че решението е неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в нарушение на материалния закон, по съображения подробно изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна- ответник „Марчело“ ЕООД, с ЕИК 104602539, чрез процесуалния си представител адв. Ю. М. оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл. 263, ал. 1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно. В срока по чл. 248 ГПК е постъпила частна жалба от ответника „Марчело“ ЕООД, с ЕИК 104602539, чрез упълномощения процесуален представител - адв. Ю. М. срещу определение № 43705 от 06.12.2023г. по гр. дело № 33894/2022 г. на СРС, ІІ Г.К, 70 състав, с оплаквания за неговата неправилност. Излагат се съображения, че присъденият в полза на ответното дружество адвокатски хонорар от 3 000 лева не съответства на минималния размер, определен в Наредба № 1/09.07.2004г. на ВАдС. Иска се отмяна на определението и присъждане в полза на „Марчело“ ЕООД адвокатско възнаграждение в размер, съответен на представения по делото договор и Наредба № 1/09.07.2004г. на ВАС за минималните адвокатски възнаграждения. В законоустановения срок е постъпил отговор от ищеца К. П. П., ЕГН ••••••••••, чрез адв. И. Г., с който се ангажират доводи за неоснователност на частната жалба. Поддържа се, че фактическата и правна сложност на делото се явяват несъразмерни на уговореното адвокатско възнаграждение. В тази посока се изтъква, че действията, извършени от процесуалния представител на ответника, се изчерпват единствено с депозирането на писмен отговор, състоящ се от 4 страници и процесуално представителство по образуваното дело. Изтъква се, че са проведени общо три съдебни заседания, а на едно от тях процесуален представител на ответника не се е явил. Моли съда да постанови съдебен акт, с който атакуваното определение да бъде потвърдено. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество, въззивната жалба е частично основателна. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни правни норми, поради което съдът следва да се произнесе по неговата правилност, с оглед изложените в жалбата доводи. Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 23.06.2022г., с която е предявен осъдителен иск от К. П. П., ЕГН ••••••••••, с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, за осъждане на ответника „Марчело“ ЕООД, с ЕИК 104602539, да заплати на ищеца К. П. П., ЕГН ••••••••••, сумата 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, причинени в резултат на трудова злополука, настъпила на 04.03.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането - 04.03.2021 г. до окончателното й изплащане. Не е спорно по делото, че на 04.03.20 21 г., при изпълнение на служебните си задължения като „Началник склад“ в „Марчело“ ЕООД ищецът К. П. е претърпял трудова злополука. Безспорно е, че към датата на настъпване на злополуката - 04.03.2021 г. ищецът е заемал при ответника длъжността „Началник склад“ по силата на трудов договор № 1056, сключен на 29.05.2020г. Трудовият договор е приет като доказателство по делото и не е неоспорен от страните. Приета е по делото неоспорена от страните декларация за трудова злополука от 11.03.2021г., заведена с вх. № 5101- 04-15/11.03.2021 г. на ТП на НОИ- Велико Търново, в която са обективирани данни, че злополуката е настъпила в 8 ч. и 25 мин. на 04.03.2021 г. (при работно време от 6 ч. и 30 мин. до 12 ч. и 00 мин. и от 13 ч. и 00 мин. до 15 ч. и 30 мин.) в помещение за опаковане и експедиция на месни продукти в гр. София, ул. „•••••••• при подготовка на машина за опаковане „Tiromat“ за започване на работа, при което ищецът посегнал към машината, за да издърпа найлонова опаковка и лявата му ръка попаднала под затварящия се гилотинен нож на машината. В посоченото писмено доказателство е отбелязано като отклонение от нормалните действия (условия) – пострадалият не е преценил правилно действието си и са набелязани мерки: провеждане на извънреден инструктаж. По делото е прието неоспорено от страните разпореждане № 5104-04- 14/23.03.2021 г., издадено от Териториално поделение- Велико Търново на НОИ, с което злополуката е призната за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО, като не се спори, че посоченото разпореждане е влязло в сила. По делото е приетото като доказателство и неоспорено от страните наказателно постановление № 22-007371 от 01.06.2021г., с което на К. П. е наложена глоба в размер на 300 лева за нарушение по чл. 126, т. 6 от Кодекса на труда, вр. с чл. 33 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд, състоящо се в това, че на 04.03.2021г. не е спазил правилата за здравословни и безопасни условия на труд и не се е грижил за здравето и безопасността си. Не се спори от страните, че наказателното постановление е влязло в сила. Не се спори също, че глобата е изплатена в пълен размер от ищеца К. П. с парична сума, предоставена му от ответника с разходен касов ордер от 01.06.2021 г. По делото е приета неоспорена от страните епикриза от УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ ЕАД, Секция ортопедична травматология, Клиника по хирургия на ръката, видно от която ищецът е постъпил на 04.03.2021 г. с диагноза: травма на екстензорен мускул и сухожилие на палеца на ниво китка и длан. В епикризата е удостоверено, че в деня на приемане, на ищеца е извършена оперативна процедура и е изписан на 07.03.2021 г. По делото е приет болничен лист за временна неработоспособност № Е20210515540, издаден от УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ ЕАД, видно от който непосредствено след настъпване на трудовата злополука ищецът е ползвал отпуск за временна неработоспособност от 04.03.2021 г. до 06.04.2021 г. (34 календарни дни). Първичният болничен лист е последван от 10 болнични листа /продължение/, както следва: № Е20210912901 от 07.04.2021 г., № Е20210913085 от 12.05.2021 г., № Е20210913302 от 09.06.2021 г., № Е20211636939 от 07.07.2021 г., № Е20211637171 от 18.08.2021 г., № Е20211637650 от 13.10.2021 г., № Е20211637652 от 13.10.2021 г., № Е202101637888 от 10.11.2021 г., № Е2022007853 от 09.02.2022 г. и Е20221219334 от 30.03.2022 г. Въз основа на тях, ищецът К. П. е бил в отпуск за временна нетрудоспособност в продължение на близо една година - от 07.04.2021г. до 10.04.2022г., при домашен амбулаторен режим. Във всички болнични листове е поставена диагноза: травма на екстензорен мускул и сухожилие на палеца на ниво китка и длан. Видно от удостоверение № 004-00158195/08.03.2023 г. ТП на НОИ- Велико Търново за периода от 04.03.2021г. до 10.04.2022г. ищецът е получил обезщетения за временна нетрудоспособност в общ размер на 21146,83 лева. В първоинстанционното производство е назначена съдебно - техническа експертиза, която е дала заключение за липса на данни за извършени ремонтни или профилактични работи с и около процесната машина. Според вещото лице за да настъпи инцидентът, машината е била приведена в пълен работен режим, като по време на работа е било абсолютно забранено същата да бъде доближавана. От приетата по делото и неоспорена от страните комплексна съдебно - медицинска и психологична експертиза се установява, че в резултат на трудовата злополука ищецът е получил рана на палеца на лявата ръка, с подлежащо разкъсване на двете екстензорни сухожилия на първи пръст, прекъсване на повърхностното разклонение на лъчевия нерв, разкъсване в мускулната част на опониращия мускул на палеца, счупване на радиалния и дорзален кортекс на първа предкиткова кост на лявата ръка. Вещото лице е посочило, че възстановяването на травмата, обхващаща счупване на предкиткова кост, увреждане сухожилията на палеца е на мускулната му част и увреждане на нерва на пръста е за срок не по - малък от 7-8 месеца, като предвид сложния характер на увреждането е възможно пълно възстановяване да не настъпи. Според вещото лице, предвид увреждане нерва на палеца се очаква да има постоянна неврологична симптоматика, със влошаване при натоварване на ръката и при промяна в атмосферните условия - влажно и студено време. В съдебно заседание, вещото лице е посочило, че функцията на палеца е максимално възстановена за вида травма. Съгласно заключението вследствие на инцидента ищецът е получил „смесена тревожно-депресивна реакция“, която е продължила около година и към прегледа се наблюдават само остатъчни симптоми. Вещото лице е пояснило, че психичното здраве на ищеца не е засегнато от същинско психично заболяване, а от стрес, който е предизвикал невротични оплаквания от умора, чувство за несправяне, тревожност, потиснатост и затруднение да привикне към новата ситуация, при която е с недостатъчна ловкост и сила на лявата ръка. В хода на първоинстанционното производство са разпитани свидетелите Б.Ж.Ж. - П.а - съпруга на ищеца и П.С.К. - служител в ответната фирма. Свидетелката П.а заявява, че на 04.03.2021г., сутринта, около 08.30 часа, съпругът й съобщил, че е претърпял инцидент и я помолил да отиде до „Пирогов“. Свидетелката изпълнила молбата, а ищецът бил транспортиран до болничното заведение от негов колега. Съпругът й бил приет за лечение и още същият ден му била направена операция. Останал няколко дни в болницата, след което бил изписан. След сваляне на гипса започнали раздвижване и рехабилитация в продължение на минимум 6 месеца. Свидетелката сочи, че към момента на разпита - 01.06.2023 г. ищецът периодично провежда рехабилитации, тъй като не може да използва пълноценно лявата ръка. Останал видим белег на ръката, около 8 х 8 см., който е чувствителен на смяна на времето. Свидетелката П.а добавя, че инцидентът и непълноценното използване на ръката са се отразили емоционално на съпруга й. Свидетелката П.С.К. разказва, че познава ищеца от повече от 15 години. С нейна помощ той започнал работа в ответното дружество и към датата на злополуката била негов пряк ръководител. В служебен план разчитала на ищеца К. П. и нямала забележки към работата му. В същото време го окачествява като импулсивен и като човек, който не спазва инструкции. Сочи, че от месеци преди инцидента, а и на самия ден, К. П. идвал на работа към 4,00 - 430 часа сутринта, с обяснението, че не можел да спи. Свидетелката като пряк ръководител му направила забележка да не идва толкова рано сутрин на работа, но той продължил. Свидетелката К. пояснява, че управителят на дружеството също видял на видеокамерите, монтирани в цеха, че К. П. пристига на работното си място преди установеното работно време и й казал да му „обърне внимание, тъй като не е редно идва през нощта и да работи“. Към момента на злополуката, тя се намирала на горен етаж и единственият пряк свидетел бил техникът. Последният го предупредил: „К.е, не пипай, пускам линията, трябва да я освободя.“, на което ищецът отговорил „Да, добре“ и си пъхнал ръката, вследствие на което получил нараняването. След инцидента свидетелката разговаряла с ищеца и му предложила работа на различна длъжност в същото предприятие, но то й отказвал. Знае, че ищецът е провеждал рехабилитация, но и че е бил на почивка в Гърция със семейството си, докато е бил в болнични. Въззивният съд счита, че правилно първоинстанционният съд е кредитирал показанията на свидетелката Б.Ж. - П.а като логични, последователни, безпротиворечиви и подкрепени от останалите доказателства по делото. Без съмнение, в качеството й на съпруга на ищеца, тя попада в кръга на лицата, визирани в чл. 172 ГПК. Съгласно посочената разпоредба показанията на роднините, на настойника или на попечителя на посочилата го страна, на осиновителите, на осиновените, на тези, които се намират с насрещната страна или с роднините й в граждански или наказателен спор, на пълномощниците, посочени от техните доверители, както и на всички други, които са заинтересовани в полза или във вреда на една от страните, се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост. Съдебната практика е категорична, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Съдът следва да изложи аргументи налице ли са основания да не се дава вяра на показанията на някой свидетел. И само ако се приеме, че свидетелските показания са достоверни, като основани на лични и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани /В този смисъл решение по гр. д. № 2397/2023 г. на ВКС, II Г.О.; решение № 173 от 15.03.2024 г. по гр. д. № 3303/2023 г. на ВКС, I-во Г.О./. Съобразявайки критериите, упоменати в нормата на чл. 172 ГПК и цитираната практика на ВКС, въззивният съд намира, че свидетелските показания на съпругата на ищеца правилно са кредитирани от СРС, тъй като те възпроизвеждат личните й възприятия относно претърпените от ищеца болки и страдания. Житейски обосновано и логично е най - пълна информация за претърпени болки и страдания да даде лицето, с което пострадалият живее и което има непосредствено наблюдение над състоянието му през възстановителния период. Показанията на свид. Б.Ж. - П.а кореспондират с останалите доказателства по делото, поради което следва да бъдат ценени. Показанията на свидетелката П.С.К., макар и служител на ответното дружество, анализирани, с оглед разпоредбата на чл. 172 от ГПК също следва да бъдат кредитирани, но само относно очертаните по - горе обстоятелства. Показанията й в тази част са базирани на личните й впечатления, логични са и не противоречат на останалите доказателства, а напротив - кореспондират с показанията на свид. Ж. - П.а относно провежданата рехабилитация и разпореждане №5104-04-14 от 23.03.2021г. относно механизма на настъпване на трудовата злополука. За изнесената от свидетелката информация, че управителят на ответното дружество многократно е давал на ищеца парични суми в размер на по 500 лева /извън изплатените 300 лева за заплащане на административното наказание, за което е оформен разходен касов ордер с дата 10.06.2021г./, показанията й са изолирани не намират опора в приетите писмени доказателства по делото, поради което неправилно СРС ги е кредитирал. Възражението на въззивника, че първоинстанционният съд, в разрез с нормата на чл. 172 ГПК е ценил показанията на свид. К. относно дадените на ищеца финансови средства от по 500 лева е основателно. Самата свидетелка заявява, че за всички дадени на ищеца парични сума са съставени писмени документи. Единственият писмен документ по делото, който удостоверява престирането на парични суми на ищеца от ответното дружество е разходният касов ордер с дата 10.06.2021г. за сумата от 300 лева. Други писмени доказателства с подобно съдържание по делото не са представени, а и ответникът - въззиваема страна не твърди да съществуват. Ето защо, въззивният съд приема, че показанията на свид. К. не са достоверен източник на информация, в частта, в която тя сочи, че ищецът е получил от работодателя няколко престации от по 500 лева за да се подпомогне финансовото му състояние след настъпилата трудова злополука. Основателно е и възражението на въззивника, че в отклонение от процесуалните правила, първостепенният съд е кредитирал показанията на специалист, техническа поддръжка С.П.Л., саморъчно изписани в хода на разследване на трудовата злополука. Свид. Л. не е разпитан в съдебното производство, а с оглед изискването за устност и непосредственост на гражданския процес, регламентирано в чл. 11 от ГПК, показанията му, депозирани пред други органи и в други производства не могат да бъдат ползвани. Като се е позовал на показанията на специалист, техническа поддръжка С.П.Л., районният съд е допуснал процесуално нарушение. Това процесуално нарушение обаче не води до други изводи относно механизма и обстоятелствата, при които е настъпила трудовата злополука, тъй като тези съществени правно релевантни фактори са установени с разпореждане № 5104-04-14/23.03.2021 г., издадено от Териториално поделение- Велико Търново. Влязлото в сила разпореждане има доказателствена сила за гражданския съд, разглеждащ спора по чл. 200 КТ. /В този смисъл решение № 1247/09.12.2008 г. по гр. д. № 4465/2007 г. на ВКС, III Г. О., решение № 319/22.06.2010 г. по гр. д. № 204/2009 г. на ВКС, III Г. О., решение № 374/23.07.2014 г. по гр. д. № 3766/2013 г. на ВКС, IV Г. О. и др./. С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Предмет на разглеждане в настоящето производство е предявеният от К. П. П. с ЕГН:•••••••••• срещу „Марчело“ ЕООД, с ЕИК 104602539, иск с правно основание чл. 200 от КТ за заплащане на обезщетение в размер на сумата от 30 000 лв. за претърпени неимуществени вреди, ведно със законна лихва за забава, считано от 04.03.2021 год.- датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата. Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ за вредите от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работника или служителя, работодателят отговаря имуществено, независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им, като дължи обезщетение за разликата между причинената вреда - неимуществена или имуществена, включително пропусната полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване (ал. 3). За да възникне имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените на пострадал от трудова злополука работник или служител имуществени и неимуществени вреди, трябва да бъдат установени чрез пълно и главно доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК следните материални предпоставки: 1/ наличие на трудово правоотношение между ищеца и ответника; 2/ трудова злополука, претърпяна от работника или служителя в периода на трудовото правоотношение; 3/ вреда, водеща до неблагоприятни последици - намаляване на имуществения актив, увеличаване на имуществения пасив или направата на разноски, а по отношение на неимуществените вреди - претърпени болки и страдания от пострадалия или лица, които имат право да получат обезщетение и 4/ причинно - следствена връзка между злополуката и причинените имуществени и неимуществени вреди, т. е. те да са закономерна, естествена последица от злополуката, която е настъпила през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието. Съгласно установената съдебна практика, имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 КТ за обезщетяване на работника за вреди от трудова злополука има обективен характер. Работодателят носи риска от травматично увреждане на работника дори и при липса на причинна връзка между условията на труда и злополуката - съгласно чл. 200, ал. 2 КТ, работодателят отговаря имуществено и когато злополуката е причинена от непреодолима сила, както и когато е настъпила по време на почивка на работника. Работодателят не може да бъде изцяло освободен от задължението за обезвреда, освен когато пострадалият е причинил умишлено увреждането - чл. 201, ал. 1 КТ. В случаите, когато пострадалият е допринесъл за увреждането, допускайки груба небрежност /чл. 201, ал. 2 КТ/, размерът на обезщетението може да бъде само намален, дори и при положена от работодателя дължима грижа за осигуряване на безопасна работа. Това е така, тъй като отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е гаранционно - обезпечителна и има обективен характер, т.е. тя е отговорност за обезщетение, за обезвреда, и не представлява санкция за неправомерно поведение на работодателя /В този смисъл решение № 129/19.11.2020 г. по гр. д. № 516/2020 г. на ВКС, III Г.О.; решение № 290/18.11.2015 г. по гр. д. № 15/2015 г. на ВКС, IV Г. О.; решение №391 от 30.06.2025 г. на ВКС по к.гр.д. №3858/2024 г. IV Г.О.; решение №36 от 28.01.2025 г. на ВКС по гр.д. №532/2024 г. IV Г.О.; решение №165 от 19.03.2025 г. на ВКС по гр.д. №5295/2023 г. III Г.О./ В настоящия случай, не се спори между страните, а и с оглед на събраните по делото доказателства, съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че между пострадалия ищец К. П. П. и ответника „Марчело“ ЕООД, с ЕИК 104602539 е съществувало валидно трудово правоотношение, възникнало с трудов договор № 00001056/29.05.2025 год., прекратено на 01.06.2022г., по силата на което ищецът е заемал длъжността „Началник - склад“ в цех за производство на местни продукти, обособен в гр. София, ул. „••••••••. Не се спори между страните, а и видно от разпореждане № 5104- 04-14/23.03.2021 г., издадено от Териториално поделение- Велико Търново на НОИ, е приета станалата на 04.03.2021 год. злополука с К. П. П., ЕГН •••••••••• с осигурител „Марчело“ ЕООД- гр. Велико Търново, за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване/КСО/. От мотивите на споменатото разпореждане на Териториално поделение на НОИ- гр. Велико Търново се установява, че в ТП на НОИ- гр. Велико Търново е подадена декларация за трудова злополука, заведена с вх. № 5101- 04- 15/11.03.2021 г. на ТП на НОИ- Велико Търново, като в декларацията е отразено, че злополуката е станала на 04.03.2021 г. с осигурения К. П. П.. Прието е за установено в мотивите на посоченото разпореждане, че на 04.03.2021 г. при подготовка за работа машината за вакуум „Tiromat“ се задръстила с пликове. След почистване на лентата, техникът С. Л. включил машината около 08.25 часа. В този момент К. П., на длъжност „началник – склад“, посегнал да дръпне края на излизащата найлонова опаковка, при което лявата му ръка попаднала в работната зона на гилотинния нож на машината. Пострадалият получил травма на екстензорен мускул и сухожилие на палеца на лявата ръка. Прието е за установено също така в процесното разпореждане, че в случая е налице внезапно травматично увреждане на здравето на осигурено лице, станало през време на извършване на работа в интерес на предприятието. Не се спори между страните, че разпореждане № 5104-04- 14/23.03.2021 г., издадено от Териториално поделение- Велико Търново на НОИ, е влязло в законна сила. Признаването на злополуката за трудова от компетентния орган е достатъчно основание за настъпване на задължението на работодателя за обезвреда. Т.е с оглед на така установената фактическа обстановка, съдът приема, че са налице предвидените в закона материалноправни предпоставки на чл. 200 от КТ за възникване и ангажиране на отговорността на ответното дружество - в качеството му на работодател, да обезщети ищеца за причинените му неимуществени вреди в резултат на претърпяната от него на 04.03.2021 г. трудова злополука. От събраните по делото гласни доказателства и изслушаната съдебно-медицинска експертиза се установява по категоричен начин и обстоятелството, че като пряка и непосредствена причина от станалия инцидент, ищецът е претърпял неимуществени вреди - болки и страдания, което поражда задължение за работодателя да ги обезщети. Основните спорни за настоящото производство въпроси са за вида и размера на претърпените неимуществени вреди, налице ли е умишлено причиняване на вредите по смисъла на чл. 201, ал. 1 КТ или съпричиняване от пострадалия при проявена груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, каквито възражения са били заявени своевременно в срока за отговор по чл. 131 ГПК. Въззивният съд намира, че районният съд неправилно е приложил материалния закон, приемайки че е налице умишлено причиняване на вредоносните последици от работника, което е основание за освобождаване на работодателя от отговорност - арг. чл. 201, ал. 1 КТ, според която норма работодателят не отговоря за причинени неимуществени вреди на работник или служител, вследствие настъпила трудова злополука само в случай, че пострадалият е причинил умишлено увреждането. Според константната съдебна практика нарушаването на установените за извършване на трудовата дейност правила, дори и да е умишлено, може да доведе до приложение на правилото на чл. 201, ал. 2 КТ, но не и до изключване на отговорността на работодателя по чл. 201, ал. 1 КТ. По своето естество умишленото нарушаване на установените за извършване на трудовата дейност правила може да е в причинна връзка с настъпилото увреждане, поради което в такъв случай е налице груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. В този смисъл са определение № 877/08.07.2015 г. по гр. д. № 3009/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 202/12.12.2014 г. по гр. д. № 1298/2014 г. и решение № 18/08.02.2012 г. по гр. д. № 434/2011 г., двете на III г. о. на ВКС. Освобождаването на работодателя от отговорност за трудова злополука по чл. 201, ал. 1 КТ обаче настъпва при едно допълнително условие и то е пострадалият да е причинил умишлено увреждането. Различно е субективното отношение на работника при двете хипотези. При грубата небрежност липсва умисъл за увреждане. При нея работникът може да нарушава умишлено установените за извършване на трудовата дейност правила, но да не желае или да не се съгласява с настъпването на увреждането на здравето. В хипотезата на чл. 201, ал. 1 КТ умисълът е насочен не към нарушението на установените за извършване на трудовата дейност правила, а към самото увреждане. Затова, за да е осъществени признаците на чл. 201, ал. 1 КТ към умисъла за нарушаване на установените за извършване на трудовата дейност правила, трябва да се прибави и умисълът за реализиране на самото увреждане. За да се освободи от отговорност по чл. 200 от КТ, работодателят следва да установи чрез пълно и главно доказване, че пострадалият е действал при пряк умисъл за увреждане на своето здраве и телесна цялост, т.е. че е действал с определена противоправна цел - настъпването на вредоносния резултат, като неговото противоправно намерение следва да обхваща и противоправните последици, респективно съзнателно той да е целял тяхното настъпване. Тези правнорелевантни факти, обуславящи умисъла като форма на вината, не са установени в процеса на доказване по делото – обстоятелството, че ищецът се е опитал да издърпа края на излизаща найлонова опаковка, докато вакуумната машина е била в работен режим, безспорно е грубо нарушение на правилата за безопасност, но не предопределя заключение, че ищецът е искал и целял настъпване на увреждане на здравето му. По делото не са ангажирани никакви доказателства, че ищецът е искал да се самонарани, поради което и съобразявайки цитираната по-горе съдебна практика въззивният съд намира за неправилен крайният извод на СРС за умишлено причинени вреди, съответно за изключване на отговорността на работодателя по чл. 201, ал. 1 КТ. С оглед установения по делото механизъм на настъпване на злополуката, въззивният съд приема за основателно и възражението на ответника, че в случая пострадалият ищец е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, т.е., че е налице съпричиняване по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ. Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел - поведението на определена категория лица /добрия стопанин/ с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма /според субективното отношение към увреждането/, а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел - грижата, която би положил и най - небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудова злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение на технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при груба небрежност - липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства са критериите за намаляване на обезщетението. /В този смисъл определение № 1814 от 10.04.2025 г. на ВКС по к.гр.д. №3925/2024 г. III Г.О./ Поведението на работника следва да бъде окачествено като груба небрежност, обосноваваща намаляване на дължимото обезщетение на основание чл. 201, ал. 2 КТ, когато от обстоятелствата е било несъмнено ясно, че определени негови действия могат да доведат до злополука, увреждаща здравето му, но въпреки това са били предприети от работника в нарушение с установените технологични правила и правилата за безопасност, както и с проведените от работодателя инструктажи за работа, като работникът е знаел, че с тези действия би допринесъл за вредоносния резултат, но лекомислено се е надявал, че ще ги предотврати - модел на поведение в гражданското право, свързан с неполагане на дължимата грижа. Само наличието на такова субективно отношение на работника, установяващо се от обективните му прояви - неполагане на грижа, каквато и най - небрежният би положил в подобна обстановка, би довело до прилагане на разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ при установено нарушение на някое от правилата за безопасност на труда /решение № 125/04.05.2016 г. по гр. дело № 4417/2015 г. на ВКС, ІV Г. О., решение № 60/05.03.2014 г. по гр. дело № 5074/2013 г. на ВКС, IV Г. О., решение № 45/08.04.2021 г. по гр. дело № 1580/2020 г. на ВКС, III Г. О., решение № 268/25.03.2021 г. по гр. дело № 1030/2020 г. на ВКС, IV Г. О./. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК работодателят, въвел възражение за съпричиняване от страна на работника, следва да докаже, че трудовата злополука е настъпила и поради проявена от работника „груба небрежност“ при изпълнение на работата - че работникът е допуснал нарушение на правилата за безопасност на труда, но и че е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и мерки за безопасност, че не е положил грижа, каквато и най - небрежният би проявил при такива обстоятелства. В случая, съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и след цялостен анализ на конкретната фактическа обстановка при настъпване на трудовата злополука на 04.03.2021 г., водят до извод, поведението на ищеца е проява на груба небрежност. Ищецът е извършил тежко нарушение на правилата за безопасност и това му поведение е допринесло за настъпването на вредоносния резултат, поради което отговорността на работодателя следва да се редуцира на осн. чл. 201, ал. 2 от КТ. Относно размера на дължимото обезщетение на ищеца за претърпени неимуществени вреди- болки и страдания, вследствие на трудовата злополука от 04.03.2021 г., съдът приема следното: Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието ,,справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението /ППВС № 4 от 23.12.1968 г./. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат обемът, характерът и тежестта на уврежданията, обстоятелствата, при които са извършени, интензитетът и продължителността на търпените болки и страдания, физическите и психологически последици за увредения, преценени в тяхната съвкупност, допълнително влошаване състоянието на здравето, осакатявания, загрозявания и пр. Неимуществените вреди включват всички онези телесни и психически увреждания на пострадалото лице и претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни физически и емоционални изживявания на лицето и създаващи физически и социален дискомфорт за определен период от време. Настоящият съдебен състав намира, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъдат взети предвид следните правнорелевантни обстоятелства, установени със заключението на приетата по делото комплексна съдебно-медицинска и психологична експертиза и събраните в първоинстанционното производство писмени и гласни доказателства: 1/ характера и естеството на полученото от ищеца травматично увреждане; 2/ интензитета на претърпените от ищеца болки и страдания; 3/ продължителността на периода на временна неработоспособност на ищеца, причинена от трудовата злополука; 4/ начинът на увреждането и обстоятелствата, при които е настъпило; 5/ преживения от ищеца стрес и получената „смесена тревожно-депресивна реакция“, която е продължила около година; 6/ възрастта на ищеца към датата на злополуката; 7/ възстановяване функцията на палеца, макар и с остатъчни последствия - вероятната неврологична симптоматика, с влошаване при натоварване на ръката и при студено и влажно време. При съобразяване на горепосочените обстоятелства, за претърпените болки и страдания от физическо и психическо естество по преценка на настоящия съд на ищеца следва да бъде определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 20000 лв./ двадесет хиляди лева/, отговарящо на общовъзприетото понятие за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Изхождайки от механизма на настъпване на злополуката, съдът намира, че приносът на ищеца К. П. в съпричиняването на вредоносния резултат, при допусната от него груба небрежност съставлява 50 %, поради което отговорността на работодателя следва да се намали на наполовина на осн. чл. 201, ал. 2 от КТ. Ето защо, на ищеца следва да се присъди обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 5 112, 92 евро или превалутирани 10 000 лева. На следващо въззивният съд намира за изцяло неоснователно възражението на ответника, направено с отговора по чл. 131 от ГПК, че дължимото обезщетение на ищеца за претърпени неимуществени вреди, следва да се намали с размера на полученото от НОИ обезщетение за временна нетрудоспособност. В разглеждания казус, няма спор, че за периода от 04.03.2021г. до 10.04.2021г. ищецът е получил обезщетения за временна нетрудоспособност в общ размер на 21 146,83 лева. Съдът счита, че при присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, не следва да се приспада полученото обезщетение за временна неработоспособност /В този смисъл решение №54/23.04.2019г. по гр.д. №3649/2018г. на ВКС, III Г.О./ Предвиденото в нормата на чл. 200, ал. 3 КТ приспадане на обезщетението по обществено осигуряване е основано на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване. Такъв би бил случая, когато се плаща два пъти за едно и също нещо, т.е. два пъти се удовлетворява един и същ интерес. Недопустимо е два пъти да се обезщетяват едни и същи вреди – веднъж от работодателя и втори път от обществено осигуряване. Когато обезщетението от общественото осигуряване компенсира загубата на трудовото възнаграждение, то следва да се приспадне от полученото обезщетение за пропуснати ползи, причинени от трудовата злополука и състоящи се в неполучено трудово възнаграждение. Само в тази хипотеза неприспадането на сумата би довело до двойно плащане. Обезщетение за неимуществени вреди компенсира причинените болки и страдания. Това обезщетение не се припокрива с обезщетението от общественото осигуряване, което репарира загубата на трудовото възнаграждение, съставляваща имуществена вреда под формата на пропусната полза. С оглед на това получаването на двете обезщетения - за неимуществени вреди по чл. 200, ал. 1 от КТ и обезщетение от общественото осигуряване, компенсиращо загубата на трудовото възнаграждение, не е двойно плащане и няма за последица неоснователно обогатяване. Ето защо, съдът счита, че дължимото обезщетение на ищеца за претърпени неимуществени вреди, не следва бъде намалявано с полученото от НОИ обезщетение за временна нетрудоспособност. Съобразно изложените мотиви предявеният иск по чл. 200, ал. 1 от КТ се явява основателен до сумата от 10 000,00 лева, а за разликата над 10 000 лв. до пълния предявен размер от 30 000 лв. искът е неоснователен. Законната лихва следва да бъде присъдена от датата на настъпване на увреждането на здравето на ищеца в следствие на трудовата злополука - 04.03.2021 година до окончателното изплащане. По изложените съображения и предвид несъвпадане изводите на двете инстанции първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът по чл. 200, ал. 1 от КТ е отхвърлен до размер на сумата от 10 000 лв., като вместо него се постанови решение, с което искът бъде уважен за тази размер, ведно със законна лихва за забава върху обезщетението за претърпени неимуществени вреди в размер на сумата от 10 000 лв., считано от датата на настъпване на увреждането, в резултат на трудовата злополука /04.03.2021 год./ до окончателното й изплащане. Съдът приема, че предявения иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ за разликата над 10 000 лв. до пълния предявен размер от 30 000 лв. се явява неоснователен и недоказан, и като такъв следва да бъде отхвърлен. В тази връзка, обжалваното решение в посочената му част, следва да бъде потвърдено. По възражението за прихващане: В отговора на исковата молба, при условията на евентуалност, ответникът е направил възражение за прихващане на предоставената на ищеца сума в размер на 300,00 лв. за заплащане на наложената му глоба с наказателно постановление №22-007371/01.06.2021г. От приложения и неоспорен от страните разходен касов ордер от 10.06.2021г., се установява несъмнено, че от страна на ответното дружество са изплатени на ищеца 300,00 лева, с конкретно упомената в документа цел - да заплати глобата, наложена му с наказателно постановление №22-007371/01.06.2021г. Въпреки безспорно установения факт на плащане в полза на ищеца на сумата от 300 лева, съдът намира, че липсват предпоставки за уважаване възражение за прихващане на тази сума с процесното вземане на ищеца за обезщетение по чл. 200, ал.1 от КТ. Възражението за прихващане е средство за процесуална защита срещу предявения иск, както и средство за защита на насрещното вземане на ответника и компенсационното му право. Последното обаче се поражда, ако са налице материално-правните предпоставки, предвидени в чл. 103, ал. 1 от ЗЗД - две лица да си дължат взаимно пари или заместими вещи, всяко едно от вземанията да е изискуемо и ликвидно - с настъпил падеж и установени по основание и размер. В настоящия случай в полза на ответника не е възникнало компенсационното право. Безспорно е, че ответникът като работодател е престирал в полза на ищеца сумата 300,00 лева и тя реално е получена. Но от друга страна по делото не са ангажирани доказателства, че между страните е съществувала договореност ищеца да върне дадената му сума от 300 лв. При това положение ответникът не ангажира доказателства, че вземането му към ищеца е изискуемо и ликвидно, т.е. не би могло да се осъществи прихващане. Предвид изложеното съдът намира, че възражението за прихващане е неоснователно. По частната жалба: Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от активно легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Съгласно представения в първоинстанционното производство договор за правна защита и съдействие ответникът „Марчело“ ЕООД е заплатил в брой адвокатско възнаграждение в размер на 3 000 лева. В хода на устните състезания процесуалния представител на ищеца своевременно е направил възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на претендираните от ответника разноски за адвокатско възнаграждение. Районният съд е приел заявеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение за основателно и е присъдил сумата от 1500 лева, вместо претендираните 3 000 лева. Сезиран с молба по чл. 248 от ГПК, районният съд е оставил същата без уважение, като е приел, че няма основание да измени акта си в частта за разноските. Нормата на чл. 78, ал. 5 от ГПК предвижда, че а ко заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съгласно решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и определение № 343/15.02.2024 г. по т. дело № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т. о., минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила за съда. Предвид задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни за съда. В този смисъл е и константната практика на ВКС - определение №343 от 15.02.2024г. на ВКС по т.д. №1990/2023г., II Т.О. и определение №476 от 12.02.2025г. на ВКС по к.ч.т.д. №183/2025г., II Т.О. При определяне справедливото възнаграждение на процесуалния представител на страната, следва да се отчете конкретната фактическа и правна сложност на делото. В тази насока, въззивният съд отчете процесуалните действия, извършени от пълномощника на ответника в производството пред СРС, които се свеждат до изготвяне на отговор на исковата молба и на писмени бележки и процесуално представителство в две открити съдебни заседания. Следвайки този подход, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото и извършените от пълномощника на ответника процесуални действия в първостепенния съд, съдът намира, че претендираното от ответника адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 3000 лева за СРС е прекомерно и следва да бъде редуцирано до отмерения от СРС размер от 1500 лева. С оглед на горното, частната жалба срещу определението на районния съд, с което се оставя без уважение искането на ответника да му бъде присъдено адвокатското възнаграждение в уговорения и заплатен размер, е неоснователна. По разноските по делото: На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ищеца има право на разноски за първоинстанционното и въззивното производство, съразмерно на уважената част на предявения иск. Същият е доказал извършването на разноски в първоинстанционното производство, в размер на сумата от 2700 лв., представляваща уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СРС, съгласно договор за правна защита и съдействие от 21.06.2022 год. и в размер на сумата от 2 500 лева представляваща уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на молба и проц. представителство в производство по допускане на обезпечение на бъдещ иск, съгласно договор за правна защита и съдействие от 01.06.2022 год. По отношение на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение за обезпечение на бъдещия иск, от ответника е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК- за прекомерност, което съдът намира за основателно. Като взе предвид фактическата и правна сложност на производството по допускане на обезпечение на бъдещ иск и съобрази обема на извършената в това производство дейност на проц. представител на въззивника-ищец, въззивният съд приема, че адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззивника-ищец за производството по допускане на обезпечение на бъдещ иск, следва да бъде намалено до размер на сумата от 357.9 евро или превалутирани 700 лв. В тази връзка ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца на основание чл.78, ал.1 от ГПК, направени разноски в производството по делото пред първата съдебна инстанция, съобразно уважената част на предявения иск в размер на сумата от 579.46 евро или превалутирани 1133,33 лв. От друга страна, ищецът е доказал извършването на разноски във въззивното производство, в размер на сумата от 2700 лв., представляваща уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие от 15.11.2023 год. По отношение на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение във въззивното производство, от въззиваемата страна- ответник не е направено възражение по чл.78, ал.5 ГПК. Ето защо ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, направени разноски в производството по делото пред въззивната инстанция, съобразно уважената част на предявения иск в размер на сумата от 460,16 евро или превалутирани 900,00 лв. При този изход на спора и с оглед на изрично направеното искане от пълномощника на ответника в първоинстанционното производство, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на въззиваемата страна- ответник следва да се присъдят разноски, сторени пред СРС, както следва: в размер на сумата от 783.98 евро или превалутирани 1533,33 лв., съразмерно с отхвърлената част от иска, от които 533,33 лева възнаграждения за вещи лица и 1000 лева адвокатско възнаграждение. Решението в частта за разноските за първата инстанция следва да се отмени над сумата от 533,33 лева до присъдените 800 лева - възнаграждения за вещи лица и за сумата от 1000 лева до присъдените 1500 лева - адвокатско възнаграждение. С оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 6 от ГПК, въззиваемата странаответник, следва да бъде осъдена да заплати по сметка на СГС, сумата от 102, 26 евро или превалутирани 200 лв., представляваща дължима държавна такса за въззивното производство, а по сметка на СРС сумата от 204.52 евро или превалутирани 400 лв, представляваща дължима държавна такса за първоинстанционното производство. С оглед, че след датата на въвеждане на еврото (01.01.2026 г.) валутата на Република България е еврото (чл. 4 ЗВЕРБ), а левовите стойности по съществуващи правни инструменти се считат за стойности в евро чрез автоматично превалутиране (чл. 11, ал. 2 ЗВЕРБ), съдът превалутира дължимите парични суми от лева в евро, определени при прилагане на официалния валутен курс по чл. 5 ЗВЕРБ, по правилото на чл. 12 ЗВЕРБ и закръгляване по чл. 13 ЗВЕРБ. Така превалутираната сума представлява точния еквивалент на установеното вземане, без да се засяга размерът и съдържанието на задължението, съобразно принципа на приемственост (чл. 11, ал. 1 и 3 ЗВЕРБ). С оглед принципите на информираност и прозрачност (чл. 8 и чл. 10 ЗВЕРБ), съдът намира за уместно да посочи и левовия еквивалент на присъдените суми към датата на превалутиране, като това няма самостоятелно осъдително значение, а цели яснота за страните. Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в