Решение № 3882 от 8.6.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 7141/2023 г.

Производството по делото е образувано по искова молба от БАНКА ДСК АД против П. К. В., с която са предявени искове за осъждането на ответника да заплати на ищеца следните суми, дължими по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД от 17.10.2014 г.:

• сумата от 55631,66 евро /превалутирани 108 806,07 лева /формирана от усвоена сума по кредита в размер на 40000 евро /превалутирани 78 233,20 лв./ и капитализирана в съответствие с т. 10.2 от Общите условия лихва в размер на 15631,66 евро /превалутирани 30 572,87 лв., начислена през гратисния период, ведно със законната лихва върху общата сума. считано от датата на подаване на исковата молба – 20.06.2023 г. до окончателното й изплащане:

• 6717,52 евро /превалутирани 13 138,32 лева/ – договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 28.10.2021 г. до 18.06.2023 г.;

• 544.20 евро /превалутирани 1 064,36 лева/ – лихва за забава за периода от 28.10.2021 г. до 18.06.2023 г.

На 17.10.2014 г. между страните бил сключен Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД, по силата на който Банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 78 233,20 лева за заплащане на такси за обучение. Неразделна част от договора били и Общи условия за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти. Срокът за издължаване на кредита бил 120 месеца, считано от датата на изтичане на гратисния период, като съгласно чл. 3 от договора, гратисният период за издължаване на главницата и лихвата по кредита обхващал времето от датата на първото усвояване до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа, съобразно учебния план за съответната специалност и образователно-квалификационна степен. Съгласно условията на договора кредитът е усвояван на части чрез преводи по банковата сметка на висшето училище не по-късно от последната дата за заплащане на таксата за обучение за съответния семестър в периода 20.10.2014 г. – 12.03.2019 г. За предоставения кредит кредитополучателят поел ангажимент да заплаща на кредитора фиксирана лихва в размер до 7 % годишно. Съгласно т.10.2 от Общите условия лихвата се начислявала върху усвоената част от кредита, включително по време на гратисния период, като в последния случай се капитализирала годишно. Съгласно чл. 5 от договора кредитът се погасявал чрез разплащателна сметка на кредитополучателя на равни месечни вноски, съгласно погасителен план, който се изготвял и предоставял на кредитополучателя след изтичане на гратисния период. Съгласно чл. 6 от договора падежната дата за издължаване на месечните вноски след изтичане на гратисния период е 28-мо число на месеца. Крайният срок за полагане на последния държавен изпит по специалност „Дентална медицина“, в която ответникът се обучавал бил м. септември 2020 г., поради което гратисният период бил до 30.09.2021 г., съответно първата падежна дата била 28.10.2021 г., като кредитът е следвало да се погасява на 120 равни месечни вноски. След изтичане на гратисния период Кредитополучателят не бил извършвал каквито и да било плащания по кредита. Към датата на предявяване на иска била налице допусната забава от страна на Кредитополучателя над 90 дни, което е условие съгласно т.17.2 от ОУ за настъпване на предсрочна изискуемост на вземането. Така за ищеца било възникнало потестативното право да отнеме преимущество на договорения срок за издължаване на кредита, като го обяви за предсрочно изискуем. Прави изявление, че считано от датата на връчване на препис от настоящата искова молба на ответната страна, обявявал кредита за предсрочно изискуем. Моли за уважаване на претенциите. Претендира разноски. На основание чл. 127, ал. 4 ГПК сочи банкова сметка: IBAN: BG••••••••.

На ответника е назначен особен представител по реда на чл. 48, ал. 2 ГПК. Препис от исковата молба и приложенията е връчен на особения представител адв. Я. С.. В срок е постъпил отговор на исковата молба. Намира исковете за допустими, но неоснователни. Законът въвеждал строги императивни изисквания относно съдържанието, формата и реквизитите на договора, включително чрез типовия договор по чл. 7 ЗКСД, както и чрез разпоредбите на чл. 17 – чл. 18 ЗКСД, които не били спазени, поради което договорът бил недействителен. Нарушени били императивните изисквания на чл. 17, ал. 4, на чл. 18, ал. 3 ЗКСД, както и на чл. 24, ал. 2 ЗКСД. Макар в чл. 5 от Договора да било предвидено, че след изтичане на гратисния период следва да бъде изготвен и предоставен погасителен план, който да съдържа информация относно броя на вноските, техния падеж и размер, както и общата дължима сума, посочената информация не се съдържала в договора и не било установено тя да е предоставена на Кредитополучателя по надлежен ред. Оспорва да изготвен и подписан погасителен план, поради което не можело да се приеме, че между страните е налице валидно съгласие относно начина на погасяване след гратисния период, включително относно падежните дати на вноските, техния размер, съотношението между главница и лихва във всяка вноска, както и общия размер на дълга, който Кредитополучателят следвало да заплати в края на срока на договора. На

Кредитополучателя не била предоставена ясна и разбираема информация относно механизма на погасяване, структурата на задължението, икономическите последици от договора и начина на формиране на дълга след изтичане на гратисния период. В Договора не бил определен размерът на всяка от дължимите 120 месечни вноски за 10-годишния срок след гратисния период, нито е посочено каква част от всяка вноска представлява главница и каква – възнаградителна лихва. Поради това били нарушени изискванията на чл. 17, ал. 4 ЗКСД, чл. 24, ал. 2 ЗКСД и чл. 18, ал. 3 ЗКСД, като размерът и структурата на погасителната вноска представлявали съществен елемент от съдържанието на договора за кредит, без който Кредитополучателят нямал възможност да предвиди реалните си задължения и да изпълнява при ясно определени условия. Липсата на предоставен погасителен план била въздигната като самостоятелно основание за недействителност и по общия режим на ЗПК – чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Нарушенията на ЗКСД и ЗПК водили до недействителност на договора, поради което се дължала единствено чистата стойност на кредита, но не се дължали възнаградителни лихви, капитализирани лихви, лихви за забава и други производни вземания. Отделно, в чл. 10.2 и т. 17.2 от ОУ било предвидено капитализиране на начислената в гратисния период възнаградителна лихва, но тази клауза противоречала на императивната разпоредба на чл. 24, ал. 1, т. 1 ЗКСД и представлявала и забранен от закона анатоцизъм – чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Претендираните суми, формирани чрез капитализация, били недължими. Оспорва, че главницата по договора била усвоена от Кредитополучателя, както и прави възражение да е настъпила забава по договора. Оспорва да е настъпила предсрочната изискуемост на задълженията по Договора. Ищецът не бил доказал да е отправил до ответника изрично волеизявление за отнемане на договорения срок и за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Моли за отхвърляне на претенциите.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Правната квалификация на така предявените обективно кумулативно съединени искове е чл. 430 ТЗ във вр. с чл. чл. 17, ал. 2 ЗКСД във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД и чл. 430, ал. 2 ТЗ;

Указано е на страните, че с крайния акт по съществото на спора ще извърши проверка за действителността на договора за кредит, предвид твърденията за нарушение на чл. 17, ал. 4 ЗКСД, чл. 24, ал. 2 ЗКСД и чл. 18, ал. 3 ЗКСД, както и ще извърши служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи в договора кредит.

По допустимостта на производството:

Съгласно чл. 95, ал. 4, вр. чл. 94, ал. 1 КМЧП и неприложимостта на Регламент (ЕС) №1215/2012 по отношение на Обединеното Кралство Великобритания и Северна Ирландия относно съдебни производства, образувани след 31.12.2020 г., то компетентен да разгледа спора е именно българският съд. Съобразно чл. 4 КМЧП, българския съд е компетентен да разгледа даден спор не само когато ответникът има обичайно местопребиваване в страната, но и тогава когато ищецът е юридическо лице и е регистрирано в Република България.

От фактическа страна се установява следното:

По делото е представен Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по Закона за кредитиране на студенти и докторанти /ЗКСД/ от 17.10.2014 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД, в качеството му на заемодател и П. К. В. като заемател. По силата на посочения договор, на ответника е предоставен кредит за заплащане на такси за обучение в размер на 78233.20 лева със срок за издължаване 120 месеца, считано от датата на изтичане на гратисния период. Съобразно чл. 3 от договора, гратисният период обхваща времето от датата на първото усвояване до изтичането на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа съгласно учебния план за съответната специалност и образователноквалификационна степен, съответно от датата, на която изтича срокът на докторантурата. Предвидено е в чл. 4 от договора, че кредитът се усвоява на части въз основа на представен документ, удостоверяващ качеството на кредитополучателя на студент или докторант, като сумата за всяка дължима такса за обучение се превежда по сметка на съответното учебно заведение. В чл. 5 от договора е посочена банковата сметка, по която кредитът се погасява с равни месечни вноски съобразно погасителен план, който се изготвя и предоставя на кредитополучателя след изтичане на гратисния период. Съгласно чл. 7 от договора кредитополучателят следвало да заплаща фиксирана лихва, която не може да надхвърля 7 % на годишна база.

Приети по делото са и приложимите към кредитното правоотношение Общи условия за предоставяне на целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти. Съобразно чл. 10.2 от ОУ дължимата лихва се начислява върху усвоената част от кредита, включително по време на гратисния период, в който случай се капитализира годишно. Съгласно чл.17.1 от ОУ към договора, при допусната забава за плащане на вноска на падежна дата, частта от вноската, представляваща главница се олихвява с договорния лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта.

Представени са по делото Уверения, издадени на основание чл. 10, ал. 3 ЗКСД от Медицински университет гр. Пловдив с изх. №, както следва: № 092 от 19.09.2014 г., № 395 от 09.02.2015 г., № 017 от 03.09.2015 г., № 481 от 28.01.2016 г., № 144 от 19.09.2016 г., № 441 от 10.02.2017 г., № 023 от 12.09.2017 г., № 363 от 21.02.2018 г., № 149 от 10.10.2018 г., № 334 от 01.03.2019 г. , видно от които ответникът е имал право да запише съответния семестър /зимен или летен/ през целия период на следването си при семестриална такса в размер на 4000 евро и годишна такса в размер от 8000 евро.

Прието е като писмено доказателство извлечение от сметката на ответника, в която е отразено усвояването на всяка една сума в размер на 7823.32 лв. в периода 20.10.2014 г. – 12.03.2019 г., както и капитализирането на лихви в общ размер на 30 527.87 лв. Главницата е отразено, че се формира от предоставената в заем сума от 78 233.20 лв. и капитализираните лихви от 30 572.87 лв.

По делото е прието и заключение на допуснатата съдебно – счетоводна експертиза. Вещо лице Л. Б. посочва, че кредитът е усвояван на части, въз основа на представеното Уверение на основание чл.10, ал. 3 ЗКСД, удостоверяващо качеството на кредитополучателя на студент в Медицински университет гр. Пловдив. На база представените Уверения по чл. 10, ал. З ЗКСД усвоените суми по кредита били общо в размер на 78 233.20 лв., като първото усвояване е на 17.10.2014 г. в размер на 7 823.32 лв., а последващите на 12.02.2015 г., 12.09.2015 г., 04.02.2016 г., 26.09.2016 г., 20.02.2017 г. 19.09.2017 г., 23.02.2018 г., 15.10.2018 г. и 12.03.2019 г. всяка една в размер на 7 823.32 лв. Съгласно представените от кредитополучателя Уверения по чл. 10, ал. 3 ЗКСД крайният срок за полагане на последния държавен изпит по специалност „Медицина“, в която ответникът се е обучавал бил м.09.2020 г. Това обосновава гратисният период до 30.09.2021 г. Първата падежна дата е 28.10.2021 г. като кредитът е следвало да се погасява на 120 равни месечни вноски, всяка в размер на 1 263.33 лева, дължими на 28-то число от съответния месец. Установява се усвояване общо на сума в размер на 78 233.20 лв., която сума е превеждана за всеки семестър по банкова сметка на Медицински университет гр. Пловдив с основание „семестриална такса“ и посочване на факултетния номер на ответника. Единствената сума постъпила сума за погасяване на задълженията е в размер на 0,01 лв. Не се установяват други извършвани плащания от кредитополучателя. Към датата на депозиране на исковата молба, размерът на непогасените задължения на ответника по Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД от 17.10.2014 г. били общо в размер на 123 008.76 лева, които включват: 108 806.07лв. – главница, в т. ч. 12 572.56 лв. – по вноски с настъпил падеж и 96 233.51 лв. – предсрочно изискуема главница към 20.06.2023 г.; 13 138.32 лв. – възнаградителна лихва за периода от 28.10.2021 г. до 18.06.2023 г. и 1 064.36 лв. – лихва за забава по чл.17.1 от ОУ към договора върху просрочената главница в размер на 10 %, начислена за периода от 29.10.2021 г. до 18.06.2023 г. Месечните вноски по договора са определени при приета главница към 28.10.2021 г. в размер на 108 806.07 лв., включваща усвоените суми за десетте семестриални такси на обща стойност 78 233.20 лв. и капитализирана възнаградителна лихва, начислена за периода от 20.10.2014 г. включително, в размер на 30 572,87 лв. Наказателната лихва е начислявана върху просрочената част от главницата, вкл. и капитализираната главница, Наказателната лихва по чл.17.1 за процесния период от 29.10.2021 г. до 18.06.2023 г. само върху първоначално усвоената сума е в размер на 768.38 лева. Общо дължимите суми към 20.06.2023 г. – датата на депозиране на исковата молба, изчислени във вариант без капитализиране на лихвата от гратисния период са общо в размер на 114 730.02 лева, които включват: 78 233,20 лв. - главница, в т. ч. 9 039.79 лв. – по вноски с настъпил падеж от 28.10.2021 г. до 28.05.2023 г. и 69 193.41 лв. – предсрочно изискуема главница към 20.06.2023 г.; 35 728.44 лв. – възнаградителна лихва за периода от 20.10.2014 г. до 18.06.2023 г., в т. ч. отсрочена от гратисния период – 26 281.78 лв. и по падежирали месечни вноски – 9 446.66 лв. и 768.38 лева – лихва за забава по чл. 17.1. от Общите условия към договора върху просрочената главница в размер на 10 %, начислена за периода от 29.10.2021 г. до 18.06.2023 г. Към датата на връчване на исковата молба на ответника главницата е в същия размер, а възнаградителната лихва е 50 012.53 лв., в т. ч. отсрочена в размер на 26 281.78 лв. и падежирала по месечни вноски 23 730.74 лв. и 4 936.86 лв. за лихва за забава върху главницата за периода от 29.10.2021 г. до 28.01.2026 г.

От правна страна се установява следното:

Съобразно изложеното от фактическа страна се установява, че между ищеца „Банка ДСК“ АД, в качеството му на кредитор и ответника П. К. В., като кредитополучател, е сключен Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти от 17.10.2014 г., по силата на които на ответника е предоставен кредит в размер от 78 233.20 лв. за заплащане на семестриални такси за обучение в университет. Заемодателят е банкова финансова институция по смисъла на ЗКИ, а ответникът е физическо лице, което му придава качеството на потребител на финансова услуга.

Студентският кредит попада в предметния обхват на ЗКСД, уреждащ условията и реда за кредитиране на студенти и докторанти с държавна финансова подкрепа. Качеството кредитополучател по този закон може да притежава единствено лице, което отговаря на определени изисквания – чл. 3, ал. 1 ЗКСД, сред които е качеството „студент“ и което е гражданин на страна – членка на ЕС или на ЕИП. Този вид кредити се отпуска само от банки, които са сключили с министъра на образованието типов договор, уреждащ правата и задълженията на държавата и банките във връзка с участието в системата за кредитиране на студентите и докторантите /чл. 6, ал. 1/. Характерна отлика на студентското финансиране е определяемостта както на гратисния период, така и на размера на кредита, както и заместването на преценката на бъдеща платежоспособност на клиента с гарантирано от държавата обезпечение. Затова при студентското, за разлика от общото потребителско кредитиране, постигането на предварително съгласие между страните за конкретен размер на равните месечни не може да се изисква. Не може да се посочат предварително и получена главница и размер на общото задължение, като сборуван разход по кредита. Следователно специалната цел на кредита предпоставя приложение на нормативната уредба за студентско кредитиране, различно от общото потребителско кредитиране, уреждано в ЗПК. Затова и преценката на съответствие с императивни правила, ограничаващи договорна свобода за валидно обвързване следва да се извърши по правилата на ЗКСД. Чл. 17, ал. 5 ЗКСД изрично регламентира приложение за този договор и на нормите на чл. 143-148 ЗЗП, касателно неравноправните клаузи в потребителски договори.

Основният спорен по делото въпрос е свързан с действителността на договора за финансиране на студенти с оглед наведените в отговора на исковата молба възражения за нарушение на чл. 17, ал. 4 ЗКСД, чл. 24, ал. 2 ЗКСД и чл. 18, ал. 3 ЗКСД, а и с оглед служебните задължения на съда:

Съобразно разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ЗКСД с договора за кредит банката предоставя на студента или докторанта, наречен кредитополучател, целеви кредит за заплащане на таксите за обучение и/или за издръжка, а кредитополучателят се задължава да върне заетата сума в срока и при условията и по реда, предвидени в договора, като съгласно ал. 4 кредитополучателят не е длъжен да извършва плащания, които не са включени в условията на сключения договор. За тази цел в чл. 18, ал. 3 ЗКСД е предвидено задължение на банката преди сключване на договора да уведоми кредитополучателя за всички условия на кредита. От своя страна разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ЗКСД въвежда забрана при този вид договори за заплащане на нещо друго, а само това, което е уговорено с договора, т. е., законодателят забранява по тези кредити кредитополучателят да извършва плащания, които не са включени в условията на сключения договор и за които кредитополучателят не е уведомен преди сключване на договора. По този тип договори се дължи лихва, която /съобразно действащата към датата на сключване на договора нормативна уредба/ не може да надхвърля 7 %, като в противен случай уговорката е нищожна /чл. 20 ЗКСД/.

По делото се установява, че с договора е отпуснат кредит за заплащане на семестриални такси и е уговорена фиксирана лихва за предоставения кредит, която не може да надхвърля 7 % на годишна база, но без да има конкретно фиксиран размер на лихвата. В същото време в общите условия е предвидено, че за предоставения кредит се заплаща фиксирана лихва, посочена в самия договор за кредит, и начисляването й става върху усвоената част от кредита, включително и по време на гратисния период, като в последния случай се прави годишна капитализация /чл. 10. 2 от ОУ/. По време на гратисния период, който обхваща периода от сключването на договора за кредит до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа съгласно учебния план за съответната специалност и образователноквалификационна степен, съответно от датата, на която изтича определеният срок на докторантурата, кредитополучателят не дължи плащане на главницата и лихвите по кредита, но през този период банката начислява лихва върху кредита /чл. 23 ЗКСД/.

Не се установява страните да са договорили фиксиран размер на договорната лихва съгласно чл. 7 от договора. На практика за кредитополучателя са останали неясни икономическите последици от сключването на договора. Посочването на лихвата, при която се сключва договорът, представлява изпълнение на изискванията по чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ и е в съответствие с принципа за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения. Заплащането на лихва от кредитополучателя, е престация, съставляваща съществен елемент на договора за банков кредит и представлява дължимото на търговеца възнаграждение за предоставените от него услуги. Разяснения относно критериите, на които трябва да отговаря клаузата за възнаградителна лихва в договор за кредит се съдържат в решение №9 от 27.02.2020 г. по т.д.№ 62/2019 г. на I т. о. на ВКС, решение №384 от 29.03.2016 г. по т.д.№ 2520/2016 г. на II т. о. на ВКС и др.

Ограничителното тълкуване на изключението за “законови норми” по чл. 1, пар. 2 от Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкува стриктно /виж решение на Съда на ЕС от 03.03.2020 г., по дело C-125/18 Gómez del Moral Guasch, решение на Съда на ЕС от 09.07.2020 г. по дело C-81/19 SC Banca Transilvania SA/. За да бъде изключена една клауза от контрола за неравноправност, националната норма трябва да е императивна, като не оставя никаква свобода на договаряне на страните. От една страна, договорната клауза трябва да отразява законова или подзаконова разпоредба, и от друга страна, тази разпоредба трябва да е задължителна. ЗКСД въвежда единствено горен праг /таван/, а не фиксира точната цена. Следователно банката разполага със свобода на договаряне – тя може да предложи всякаква възнаградителна лихва до максималния размер от 7 %. Изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага средностатистическият потребител, който е сравнително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да е в състояние да прецени въз основа на ясни и разбираеми критерии точните икономически последици, които произтичат за него. Ако в договора не е посочен конкретен процент, а е посочен само максимален лимит, това означава, че страните изобщо не са постигнали съгласие за цената, като кредиторът си е запазил мълчаливото право едностранно да фиксира лихвата /до горния праг/ в един по-късен етап – при изготвянето на погасителния план след изтичане на гратисния период. Клаузи, които позволяват на кредитора да определя или променя цената на услугата по непрозрачен начин или по свое усмотрение, нарушават баланса между страните. Възнаградителната лихва е съществен елемент на договора. Тя трябва да бъде или фиксирана, или определяема въз основа на обективни критерии, които не зависят от волята на една от страните.

Подобна клауза за фиксирана лихва за предоставения кредит, която не може да надхвърля 7 % на годишна база, без в договора да е посочена формула/ясен механизъм за определяне на възнаградителната лихва представлява лихва, която не е определена от страните, и поставя няколко въпроса: как се определя конкретният размер на лихвата в диапазона 0-7 %, респ. може ли кредиторът позовавайки се на подобен тип клауза да изменя едностранно лихвата в рамките на предвидения горен праг от 7 %. Когато механизмът за определяне/промяна на размера на възнаградителната лихва зависи изцяло и само от субективната преценка на кредитора, то клаузата е неравноправна. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и изискването на яснота и разбираемост се счита за изпълнено, само ако от съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължение и средният потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици от сключването на договора. Уговорената в договора клауза е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, поради което е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т .19 вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП.

На основание чл. 17, ал. 4 ЗКСД кредитополучателят не е длъжен да извършва плащания, които не са включени в условията на сключения договор. Фиксираната лихва не е определена в договора, а обстоятелството, че по този тип договори не може предварително да се посочи получена главница и размер на общото задължение, като сборуван разход по кредита, не означава, че кредиторът не следва ясно и разбираемо да посочи фиксираният лихвен процент към датата на сключване на договора. Така напр. при фиксирана лихва 7 % върху сумата от 40 000 евро за 10 години се дължат 15732.07 евро, а при фиксирана лихва 1 % върху сумата от 40 000 евро за 10 години 2049.98 евро. Ето защо, и само на това основание е нарушена разпоредбата на чл. 17, ал. 4 ЗКСД, кредиторът не е длъжен да извършва плащания за възнаградителна лихва, а нарушението на чл. 17, ал. 4 е основание за недействителност на целия договор за кредит, съгласно чл. 17, ал. 6 ЗКСД. Нарушена е и разпоредбата ма чл. 18, ал. 3 ЗКСД, тъй като посочването единствено на горен праг на лихвения процент, не може да се приеме, че изпълнява изискването за уведомяване на кредитополучателя за всички условия на кредита.

Отделно, премахването изцяло на клаузата за определяне на лихвата по кредита, при изрична и ясна уговорка за възнаграждение, с определена абсолютна стойност към момента на сключване на договора, би изключило възмездния му характер. Отпадането на лихвената клауза води до невъзможност договорът да изпълнява функцията си. Без лихва, кредитът се превръща в безвъзмезден, ако заличаването на една неравноправна клауза води до промяна на естеството на основния предмет на договора, договорът поначало трябва да се обяви за недействителен.

На следващо място, е нарушено изискването на чл. 18, ал. 3 ЗКСД, тъй като по делото не е представен подписан от кредитополучателя погасителен план като неразделна част от договора. Изготвен и представен по делото е погасителен план, но той не е подписан от страните /л. 17-19/, няма данни по делото погасителният план да е предоставен на П. К. В. и той да е запознат с него. Нарушена е и разпоредбата на чл. 24, ал. 2 ЗКСД, съгласно която изплащането на кредита започва един месец след изтичане на гратисния период съгласно погасителния план, уговорен между страните. В самия закон съществува изискване за наличие на погасителен план, уговорен между страните, което предполага да е подписан и от двете страни по договора, а не да е изготвен едностранно от банката-кредитор. В случая освен че в самия договор не е определен ясно и разбираемо точен размер на дължимата фиксирана лихва за срока на договора, то този размер в рамките на законово допустимия максимален размер, е определен едностранно от кредитора без за това да е уведомен кредитополучателят, като с едностранно изготвения погасителен план, за който ответникът не е информиран, този лихвен процент е определен именно в максималния размер от 7 %, изцяло по субективната преценка на банката-кредитор. Липсата на погасителен план, с който да е определен размер на месечната вноска след изтичане на гратисния период, без този размер да е предварително съобщен на кредитополучателя-потребител, и липсата на яснота относно размера и начина, по който ще се заплаща начислената възнаградителна лихва /определена в максималния размер по ЗКСД без съгласието и без уведомяването за това на насрещната страна по договора/, обуславят извода, че процесният договор за студентски кредит е сключен в нарушение на чл. 143, ал. 2, т. 11, 13 и 19 ЗЗП.

Плащанията по погасителния план не са включени в условията на самия договор, напротив в договора е предвидена фиксирана лихва, която не може да надхвърля 7 %, а с погасителния план без съгласието на кредитополучателя по непрозрачен начин, изцяло субективно, кредитодателят е предвидил фиксиран лихвен процент в максималния допустим размер от 7 %. Лихвата не е посочена при сключването на договора, липсва и уговорен механизъм как би се формирала същата в диапазона между 0-7 %, поради което са налице нарушения на чл. 17, ал. 4 и чл. 18, ал. 3 ЗКСД, което пряко рефлектира върху договора за кредит, който е недействителен на основание чл. 17, ал. 6 ЗКСД.

Без значение за крайните изводи на съда са типовите договори по образец по чл. 6 и чл. 7 ЗКСД. които се сключват между банките и министерството на образованието и тяхното съдържание. Съдържанието на тези типови договори не дава право на банките да нарушават чл. 17, ал. 4 и чл. 18, ал. 3, чл. 19, чл. 21 и чл. 34 ЗКСД при сключване на индивидуални договори с физически лица. Типовият договор има съдържанието, предвидено в чл. 7, ал. 2 ЗКСД, което не освобождава банката от задължението при сключването на индивидуалните договори да уговоря конкретни клаузи на ясен и разбираем език, особено касаещи основния предмет на договора, като разбира се, тези клаузи следва да бъдат в рамките на предвиденото в закона и на сключените типови договори /или, ако в типовият договор е посочен текстът на чл. 20, ал. 1 ЗКСД, това не означава, че във всеки отделен индивидуален договор банката не следва да договори и посочи конкретен размер на фиксирания лихвен процент съобразно параметрите и срока на договора/.

За пълнота на изложението следва да се посочи и, че съгласно чл. 10. 2 от приложимите към договора общи условия начислената по време на гратисния период лихва върху усвоената част от кредита се капитализира годишно, т. е. се прибавя към главницата, увеличавайки нейния размер. Този начин на процедиране е в противоречие с императивната норма на чл. 24, ал. 1 ЗКСД. Визираната законова разпоредба единствено предвижда главницата и лихвата да се изплащат като общ дълг след изтичане на гратисния период, но не допуска капитализация на лихвите и то ежегодно, каквато уговорка е създадена в чл. 10. 2 от ОУ. Това е така, тъй като цитираната разпоредба допълва и пояснява правилото на чл. 23, ал. 3 ЗКСД, но не дава право на кредитора да начислява и лихви върху лихви в отклонение на правилото на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Това е сторено в процесния случай, като към усвоената сума е прибавена капитализираната лихва в максималния й размер и сборът от двете суми съставлява претендираната главница по кредита /остатъчната главница/, което обстоятелство се установява и от приетата ССчЕ. Допуснато е нарушение на изискванията на чл. 17, ал. 4 и чл. 18, ал. 3 ЗКСД, доколкото при сключването на процесния договор на кредитополучателя не е предоставена пълна, точна и максимално ясна информация относно условията на договора, включващи плащанията, които следва да извърши и оскъпяването на кредита. Наред с това, чрез олихвяването на лихвите се достига до т. нар. „анатоцизъм“ по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който съгласно чл. 294, ал. 1 ТЗ е допустим само при уговорка между търговци, какъвто не е настоящият случай. Така на практика се начислява възнаградителна лихва, която надхвърля предвидения максимален размер от 7 %, което противоречи на чл. 20 ЗКСД и е в отклонение на потребителската закрила от неравноправни клаузи по чл. 143-146 ЗЗП, към която препраща чл. 17, ал. 5 ЗКСД.

С оглед изложените съображения, процесният договор за кредит се явява

недействителен на основание чл. 17, ал. 6 ЗКСД, поради нарушение на чл. 17, ал. 4 и чл. 18, ал. 3 ЗКСД.

Съгласно чл. 17, ал. 7 ЗКСД, в случай на недействителност на договора за кредит кредитополучателят е длъжен да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви, такси или други разходи. Доколкото договорът за кредит е цялостно недействителен, то акцесорните вземания /за възнаградителна лихва и неустойка за забава/ са недължими. Разпоредбата е аналогична на чл. 23 ЗПК.

В хипотезата на чл. 23 ЗПК /чл. 17, ал. 7 ЗКСД/ не е необходимо вземането за чистата стойност на кредита да е предявено с иск на извъндоговорно основание по чл. 55 ЗЗД, защото ЗПК и ЗКСД са специални закони по отношение на ЗЗД. Задължението на длъжника да върне чистата стойност на кредита в хипотезата на недействителен договор за потребителски кредит, възниква, за да се избегне неоснователното обогатяване на длъжника, който има опасност по предявен от кредитора отделен иск по чл.55 ЗЗД да релевира възражение за погасителна давност – виж решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г., IV г.о. на ВКС, решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г., I т. о. на ВКС, решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. дело № 3620/2021 г., III г. о. на ВКС, определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г., II т. о. на ВКС, решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г., I т. о. на ВКС и др.

Връщането на чистата стойност на кредита се дължи от длъжника по силата на специално законово правило на чл. 17, ал. 7 ЗКСД, а не в изпълнение на договора. В хипотезата на чл. 17, ал. 7 ЗКСД присъждането в полза на кредитора на чистата стойност на кредита не е обусловено и от надлежното обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Задължението на длъжника за връщане на чистата стойност на кредита, когато договорът за потребителски кредит е недействителен поради противоречие с императивна норма на ЗКСД/ЗПК, произтича от закона, а не от договора. Въпросът за предсрочната изискуемост, представляваща изменение на договора, може да се поставя само в контекста на действителен договор за кредит, но не и в хипотезата на чл. 17, ал. 7 ЗКСД, уреждаща последиците при неговата недействителност – в този смисъл относно приложението на чл. 23 ЗПК виж решение № 116 от 29.04.2026 г. по т. д. № 1921/2025 г. на I т. о. на ВКС.

Само за пълнота на изложението, относно предсрочната изискуемост следва да се посочи и следното:

Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление само на едната от страните. Датата на настъпване на предсрочната изискуемост играе ролята на падеж. Това е моментът, от който кредитът се счита за предсрочно изискуем. Съобразно т. 18 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й /виж решение № 64 от 09.02.2015 г. по гр. д. № 5796/2014 г. на ВКС, IV г. о./.

Фактическият състав на предсрочната изискуемост включва два елемента: 1./ настъпване на фактическите обстоятелствата, водещи до изменението на срока на договора и даващи право за обявяването на договора за предсрочно изискуем, и 2./ уведомяването на длъжника за това след като тези фактически обстоятелства са настъпили. Моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника кредитополучател и то само ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока.

Когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК – виж решение № 76 от 07.06.2022 г. по гр. д. № 2640/2021 г. на III г. о. на ВКС, решение № 60162 от 26.01.2022 г. по т. д. № 2482/2018 г. на II т. о., решение № 147 от 26.01.2021 г. по т. д. № 2256/2019 г. на II т. о. на ВКС, решение № 171 от 16.03.2021 г. по т. д. № 1273/2019 г. на II т. о. на ВКС.

Няма никакви пречки предсрочната изискуемост да настъпи и при връчването на книжата по реда на чл. 47, ал. 5 и чл. 48 ГПК – виж решение № 86 от 27.10.2020 г. по т. д. № 2118/2019 г. на I т. о. на ВКС, касаещо съобщаване на предсрочна изискуемост при назначен след това особен представител. Следователно от датата на връчване исковата молба и приложенията на ответника е настъпила предсрочната изискуемост. Упражненото по този начин потестативно право в хода на производството представлява нов факт от значение за съществуване на претендираното вземане, който следва да бъде взет предвид по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК

От ССчЕ се установява, че чистата стойност на усвоения от длъжника финансов ресурс възлиза на 40 000 евро /превалутирани 78 233.20 лв./. С решение на СЕС по дело С-170/2021 г. от 30.06.2022 г. „Профи Кредит България“ ЕООД срещу T.И.T., е посочено, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че в хипотезата, в която по силата на тази разпоредба, разглеждана в светлината на принципите на равностойност и ефективност, националният съд, който е сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, е длъжен служебно да извърши прихващане между плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в договор за потребителски кредит, и останалата дължима сума по договора. От ССчЕ се установява плащане на сумата от 0.01 лв. за възнаградителна лихва, която следва да се приспадне от чистата стойност, поради което искът ще се уважи за сумата от 39 999.99 евро /превалутирани 78 233.19 лв./, а за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 55631,66 евро /превалутирани 108 806,07 лева/ искът ще се отхвърли. Исковете за възнаградителна лихва и за неустойка за забава ще се отхвърлят изцяло.

По въпроса, дали се дължи върху реституционното вземане на банката законна лихва е налице висящо дело С-641/25 пред СЕС. Въпреки това, съгласно приетото в т. 73 и 74 на Решение от 22.01.2026 г. на Съда на ЕС по дело С-902/24, член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 не допускат съдебна практика, според която след обявяване на недействителността на договор за ипотечен кредит, банката има право да иска от потребителя сума, която надвишава връщането на капитала, отпуснат за изпълнението на този договор, и плащане на законна лихва за забава, считано от поканата за изпълнение, а докато банката твърди, че сключеният с потребителя договор е действителен, никоя покана за изпълнение, която той връчва на потребителя с цел връщане на заетата главница, не може да породи действие за целите на плащането на лихви за забава до окончателното обявяване на този договор за недействителен. В този смисъл е решение №47/10.02.2026г. по т. д. № 963/2025 г., I т. о. на ВКС, в което се приема, че с обявяване на недействителността на договора чистата стойност на кредита би била дължима от датата на влизане в сила на съдебното решение, със законната лихва за забава от тази дата, щом такава лихва относно главницата кредиторът е претендирал. Оттук, законна лихва следва да се присъди от датата на влизане на решението в сила, а в останалата си част искането за законна лихва да бъде отхвърлено.

По разноските:

При този изход на спора разноски се дължат и на двете страни.

Ищецът е представил списък по чл. 80 ГПК и претендира разноски в общ размер на 6031.14 евро /включително и юрисконсултско възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с НЗПП/. От тази сума по съразмерност в тежест на ответника ще се възложи сумата от 3 835.79 евро.

Ответникът не доказва направата на разноски.

Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,