Решение № 343 от 19.1.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 11198/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 20116631 от 22.02.2024г., постановено по гр. дело № 46939/2019г. по описа на СРС, 52-ри състав са отхвърлени предявените от В. С. А. срещу „Туристическа компания“ ЕООД искове по чл. 357, ал. 1 вр. чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 17695,64 лева, представляваща неплатени трудови възнаграждения за периода от 09.05.2019г. до 19.07.2019г. и съставляващи 3000 лева за периода от 09.05.2019г. до 09.06.2019г.; 3000 лева за периода от 09.06.2019г. до 09.07.2019г.; 391,30 лева за периода от 10.07.2019г. до 12.07.2019г.; 1304,34 лева за периода от 15.07.2019г. до 19.07.2019г. и сумата от 10 000 лева, представляваща договорен бонус в чл. 1, ал. 4 от Споразумението от 09.05.2019г. при явяване на ищеца за започване на работа на 15.07.2019г.; исковете по чл. 258 и сл. ЗЗД за сумата от 17695,64 лева, представляваща неплатени възнаграждения по граждански договор /за изработка/ за периода от 09.05.2019г. до 19.07.2019г. и съставляваща 3000 лева за периода от 09.05.2019г. до 09.06.2019г.; 3000 лева за периода от 09.06.2019г. до 09.07.2019г.; 391,30 лева за периода от 10.07.2019г. до 12.07.2019г.; 1304,34 лева за периода от 15.07.2019г. до 19.07.2019г. и сумата от 10 000 лева, представляваща договорен бонус в чл. 1, ал. 4 от Споразумението от 09.05.2019г. при явяване на ищеца за започване на работа на 15.07.2019г. и иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 18 000 лева, представляваща неустойка по чл. 5, ал. 1 от Споразумението, ведно със законната лихва за забава върху главниците от датата на подаване на исковата молба- 12.08.2019г., до окончателното изплащане. С решението е осъден В. С. А. да заплати на „Туристическа компания“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 2808 лева, представляваща разноски в производството. Срещу така постановеното решение в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от В. С. А. в частта, с която са отхвърлени евентуалните осъдителни претенции по чл. 258 ЗЗД и по чл. 92 ЗЗД за заплащане на дължим еднократен бонус в размер на 10 000 лева, обективиран в чл. 1, ал. 4 от двустранно подписаното споразумение между страните от 09.05.2019г. и неустойка по чл. 5, ал. 1 от споразумението в размер на 18 000 лева. В жалбата са изложени съображения, че първоинстанционният съд бил допуснал съществени процесуални нарушения, които били довели до постановяване на необоснован, недоказан и неправилен съдебен акт. Поддържа, че съгласно чл. 1, ал. 4 от договора „При започване на работа на 15.07.2019г., вместо на 01.10.2019г., дружеството дължи на В. А. еднократен бонус в размер на 10 000 лева“ като в цитираната разпоредба липсвало условие, че еднократният бонус се дължал и при сключен трудов договор с В. А.. Сочи, че сключването на трудов договор с ищеца било записано в чл. 1, ал. 5 от споразумението. Поддържа, че съдът следвало да събере доказателства по чия вина не бил сключен трудовия договор и да приложи разпоредбата на чл. 5, ал. 1 за заплащане на неустойка в размер на 18 000 лева. Счита, че от събраните по делото доказателства се установява, че ищецът бил изпълнил постановените от ответника изисквания към него и бил започнал работа при ответника на 15.07.2019г., но не му било предложено сключването на трудов договор. По делото било установено, че ответникът бил работил при ищеца от 15.07.2019г. до 19.07.2019г., както и че ищецът бил годен психически да изпълнява работата, за която следвало да сключи трудов договор. Искането към съда е да отмени решението в обжалваните му части и да осъди ответника да му заплати еднократен бонус в размер на 10 000 лева и неустойка в размер на 18 000 лева при несключване на трудов договор, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Туристическа компания“ ЕООД, с който се оспорва същата. Сочат, че не било вярно, че по безспорен начин се доказвало местоположението на ищеца в процесните дни в офиса на ответника. Дори хипотетично да се приемело, че телефонът на ищеца бил в офиса на дружеството това не доказвало нито личното явяване на ищеца, нито започване на работа, още повече престиране на труд. По отношение на представените снимки на кореспонденцията твърдят, че от тях не можело да се установи изпълнение на договореностите по споразумението и реалното започване на работата. Поддържат, че по делото не било установено нито управителят на ответника, нито изрично упълномощено от него лице, да е отказало на ищеца сключването на трудов договор в изпълнение на приложеното към исковата молба споразумение от 09.05.2019г. нито писмено, нито устно, нито по електронен път. От събраните по делото доказателства се установявало, че на 13.09.2019г. управителят на дружеството бил изпратил на ищеца електронно съобщение с приложен трудов договор и длъжностна характеристика, както и списък с документите, необходими за постъпване на работа. Предвид което счита, че дружеството е изправна страна, която дори била поканила ищеца да пристъпи към сключване на трудов договор. Искането към съда е да остави без уважение въззивната жалба. Претендират разноски. Решение № 20116631 от 22.02.2024г., постановено по гр. дело № 46939/2019г. по описа на СРС, 52-ри състав в останалата част, с която са отхвърлени предявените от В. С. А. срещу „Туристическа компания“ ЕООД главни искове по чл. 357, ал. 1 вр. чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 17695,64 лева, представляваща неплатени трудови възнаграждения за периода от 09.05.2019г. до 19.07.2019г. и съставляващи 3000 лева за периода от 09.05.2019г. до 09.06.2019г.; 3000 лева за периода от 09.06.2019г. до 09.07.2019г.; 391,30 лева за периода от 10.07.2019г. до 12.07.2019г.; 1304,34 лева за периода от 15.07.2019г. до 19.07.2019г.; сумата от 10 000 лева, представляваща договорен бонус в чл. 1, ал. 4 от Споразумението от 09.05.2019г. при явяване на ищеца за започване на работа на 15.07.2019г., както и евентуални искове по чл. 258 и сл. ЗЗД за сумата от 7695,64 лева, представляваща неплатени възнаграждения по граждански договор /за изработка/ за периода от 09.05.2019г. до 19.07.2019г. и съставляваща 3000 лева за периода от 09.05.2019г. до 09.06.2019г.; 3000 лева за периода от 09.06.2019г. до 09.07.2019г.; 391,30 лева за периода от 10.07.2019г. до 12.07.2019г.; 1304,34 лева за периода от 15.07.2019г. до 19.07.2019г., ведно със законната лихва за забава върху главниците от датата на подаване на исковата молба- 12.08.2019г., като необжалвано е влязло в сила. С влязло в сила Определение № 69134 от 13.03.2020г., постановено по гр. дело № 46939/2019г. по описа на СРС, 52-ри състав е прекратено производството по делото в частта, с която е предявен иск за заплащане на сумата от 5000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди като недопустимо. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Предвид гореизложеното предмет на въззивна проверка в настоящото производство са единствено заявените при условията на евентуалност осъдителни искове по чл. 258 ЗЗД и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащането на сумата от 10 000 лева, представляваща еднократен бонус съгласно чл. 1, ал. 4 от Споразумение от 09.05.2019г. и на сумата от 18 000 лева, представляваща неустойка, начислена по чл. 5, ал. 1 от Споразумението поради несключен трудов договор между страните, ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумите. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. По правилността на решението, въззивният съд намира следното: На първо място, между страните не е спорно, че е сключено споразумение на 09.05.2019г. със следното съдържание: в чл. 1 от споразумението е посочено, че „Туристическа компания“ ЕООД и В. С. А. се споразумяват да сключат трудов договор, при който дружеството е работодател, а В. А. е служител на длъжност „Маркетинг мениджър“. Страните са постигнали съгласие трудовият договор да бъде сключен най-късно на 01.10.2019г. Съгласно чл. 1, ал. 4 при започване на работа на 15 юли вместо на 1 октомври дружеството дължи на В. А. еднократен бонус в размер на 10 000 лева. В чл. 1, ал. 5 е посочено, че договорът се сключва съобразно Кодекса на труда. Съгласно чл. 2, ал. 1 дружеството се задължава да заплаща на В. А. нетно месечно възнаграждение на основание сключен трудов договор в размер на 6000 лева. Съгласно чл. 5, ал. 1 в случай че страните не подпишат трудовия договор съгласно договорените условия неизправната страна дължи на изправната страна неустойка в размер на 18 000 лева. На следващо място, на етапа на въззивното производство не е спорно и обстоятелството, че страните са били в процес на преговори за сключване на трудов договор, до подписването на който не се е стигнало, както и че ищецът В. А. е работил по трудово правоотношение при друг работодател в периода на преговорите с ответното дружество, както и че на 13.05.2019г. е подал молба за прекратяване на трудовото му правоотношение с „Хот спрингс- Баня“ ЕООД като тримесечното предизвестие е изтекло на 13.08.2019г. Не е спорно и че на 13.09.2019г. ответникът е изпратил на ищеца по имейл предложение за сключване на трудов договор с копие на трудов договор и длъжностна характеристика. Основните спорни между страните въпроси касаят характера на сключеното между страните споразумение от 09.05.2019г., както и дали ищецът е започнал работа при ответното дружество на 15.07.2019г. По тези въпроси са събрани следните доказателства: От писмо от Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ с изх. № 19085330 от 11.10.2019г., адресирано до В. А., се установява, че при извършена проверка на място- гр. София, ул. „Леге“ № 5, не е заварен да полага труд, както и че при преглед на изискани и представени от дружеството документи било установено, че неговото име не фигурира в тях, не бил представен и трудов договор, нито такъв бил установен в информационната система на ИА ГИТ модул „регистър трудови договори“. В тази връзка е посочено, че Дирекция „Инспекция по труда“- София няма достатъчно доказателства да установи по безспорен начин, че е постъпил на работа от 15.07.2019г. и да обяви съществуването на трудово правоотношение между него и „Туристическа компания“ ЕООД по реда на чл. 405а, ал. 1 КТ. В обясненията си по реда на чл. 176 ГПК ищецът е посочил, че представителството и администрацията на ответното дружество се намира на ул. „Леге“, както и че е посетил адреса на 15.07.2019г. като в периода от 15.07 до 19.07.2019г. бил осъществявал всекидневен достъп до помещенията на ответника. Ищецът е посочил, че служители на ответника му предоставяли достъп, един от тях била Ж.С., както и че е посещавал помещенията на ответника с готовност за започване на работа като Ж.С., изпълняваща длъжността „Маркетинг мениджър“, го запознавала с работата. В този период бил изготвил докладанализ на конкуренцията. В периода от 10.05.2019г. до 15.07.2019г. бил консултирал устно ответното дружество по въпроси, касаещи маркетингови стратегии и бюджет за Апартхотел Лъки Банско Спа и Релакс, както и бил изпращал имейли до г-н М. с копие до други служители, съдържащи анализ, допълнения и корекции по маркетингови и финансови стратегии. Посочил е, че е провел преговори с Б. М. по отношение на започване на работа при ответника, сключване на споразумение и обещаване на бонус от 10 000 лева, ако напусне работата си и започне работа при него в хотел Лъки Банско. Обяснения са дадени и от К.К.-К., бивш управител на „Туристическа компания“ ЕООД, които настоящият състав намира, че имат характер на свидетелски показания предвид обстоятелството, че към датата на депозирането им /05.10.2022г./ К.К. не е заемала длъжността управител на ответното дружество. Видно от справка в Търговския регистър на 20.05.2022г. К.К.-К. е била заличена като управител и за управител на дружеството е вписан З.Д.П.. Св. К. твърди, че познава В. А. и Б. М., както и че е била управител на дружеството през 2019г. Докато била управител, Б. М. не бил неин пряк ръководител. Твърди, че Б. М. не взимал решения кой да бъде назначен или освободен от работа в Апартхотел Лъки Банско Спа и Релакс. Сочи, че тя била провела интервю с В. А. преди да бъде подписано споразумение с него за заемане на длъжността „Маркетинг Мениджър“ в Апартхотел Лъки Банско Спа и Релакс, като тя била подписала споразумението. Твърди, че В. А. бил идвал в Апартхотел Лъки Банско Спа и Релакс, гр. Банско за участие в интервю, не и за работна среща, както и че няма спомен ищецът да е присъствал на 14.07.2019г. на работна среща в централния офис на „Норд Холдинг“ АД, на която да е обсъждана бюджетната форма за 2019г. Твърди, че ищецът не се бил явил на адрес: гр. София, ул. „Леге“ 5 на 15.07.2019г. с готовност да започне работа. Св. М.И. е посочила, че е виждала В. един път, трябвало да подпише документ с туристическата компания. Към 2019г. работила в „Норд Холдинг“. К. К., която била управител през 2019г., я била помолила да се види с него да подпише документ. По онова време Б. М. бил председател на надзорния съвет и акционер. Когато се видяла с В., той имал стрес и напрежение и му предложила техния психолог. Той й споделил, че е в нещо като бърнаут след предната си работа. Не можела да каже кой бил собственик на хотела, имали контакт само с управляващата компания. Сочи, че с В. се видели в офиса, той взел документа и си тръгнал. От приетата съдебно-техническа експертиза, която съдът кредитира като пълно и компетентно изготвена на основание чл. 202 ГПК, се установява, че вещото лице е направило проучване в пощенската кутия и в мобилния телефонен апарат на В. А. като е установило, че приложенията към исковата молба под номера 1, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12 и разпечатките от имейли от л. 29- л. 42 от делото, представляват част от кореспонденция, извършена между страните. Експертът е посочил, че приложената към делото кореспонденция на ищеца е в периода от 31.05.2019г. до 11.07.2019г., като кореспонденцията чрез WhatsApp е от 09.04.2019г. до 31.07.2019г. От заключението се установява, че всички екранни снимки и приложени имейли към исковата молба били идентични с установеното по време на проверката. По отношение на координатите на мобилното устройство на ищеца експертът е установил, че в периода 15- 19.07.2019г. може да се заключи, че мобилното устройство е отчело посещения на ул. „Леге“, както и на адрес: гр. София, бул. Илиянци 6, 1220 НПЗ Военна рампа, София. Експертът е уточнил, че записаният номер на ул. „Леге“ № 6 е сервизен център на Huaway, офисът на ответника се намирал от другата страна на улицата- ул. „Леге“ № 5, като за този номер нямало записи в Google Maps Timeline, но същевременно трябвало да се вземе предвид под внимание факта на неправилно отчитане на GPS устройствата/смартфони в градска среда, особено във вътрешността на сгради, където поради липса на добър сигнал, точността спадала до няколко десетки метра. В проведеното съдебно заседание на 05.10.2022г. експертът е посочил, че водената кореспонденция е между „b@m•••“ и •••••@gmail.com, но не може да гарантира кое лице стой зад тези имейли. Категорично можел да потвърди, че единият имейл бил на страна по делото- В. А., тъй като лично го бил видял да влиза в имейла си с потребителско име и парола. Посочил е, че имейлите са автентични и са проведени между тези страни. От приетата съдебно-психиатрична експертиза, която съдът кредитира като пълно и компетентно дадена на основание чл. 202 ГПК, се установява, че при В. А. е налице паническо разстройство, което не представлявало психоза в смисъла на закона. Интелектът му бил в границите на нормата- съответстващ на възрастта, образованието и социалния опит. Липсвали данни за личностно разстройство /респ. психопатия/. Нямало данни за болестна зависимост от алкохол или наркотици, респ. алкохолна или наркоманна токсикомания с характерните за тези състояния психическа и физическа зависимост към токсични агенти. Данните за наличието на паническо разстройство не били пречка и не били нарушили психическата му годност да изпълнява професионалните си задължения. От заключението се установява, че ищецът бил в период на ремисия предвид приложената епикриза, в която било отбелязано, че през месец 09-10.2018г. кризите били изчезнали напълно. В проведеното съдебно заседание на 30.11.2022г. експертът е посочил, че състоянието паническо разстройство/паник атака представлява неприятни усещания от рода на сърцебиене, задух, тремор, които били неприятни като усещания, зависели от интензитета, в който били получени. Съответно можели да бъдат пречка в известна степен, ако човек с такова разстройство бил в криза, но не винаги, тъй като те се получавали през определен период от време. Посочил е, че паническите атаки представляват пречка за извършване на професионални дейности, домакински и въобще в ежедневието. Това било строго индивидуално. Към процесния период сочи, че ищецът бил годен, бил в ремисия, взимал поддържаща терапия и било отразено в медицинската документация, че нямал пристъпи. След случая ищецът се бил обърнал към ЦПЗ „Проф. Никола Шипковенски“ за консултация и ТЕЛК за проверка на работоспособността му. Анализът на така събрания доказателствен материал налага следните правни изводи: По отношение на характера на правоотношението, възникнало въз основа на споразумението, следва да бъде взето предвид следното: Съдържанието на трудовия договор обхваща две групи елементи, предвидени в разпоредбата на чл. 66 КТ: минимално необходимо договорно съдържание, определено в чл. 66, ал. 1 КТ; допълнително и факултативно договорно съдържание съгласно чл. 66, ал. 2 КТ. Минимално необходимото договорно съдържание на трудовия договор включва съгласно чл. 66, ал. 1 КТ следните елементи, които трябва да фигурират във всеки един сключен трудов договор: място на работа /т. 1/; наименование на длъжността и характера на работата /т. 2/; дата на сключването на трудовия договор и начало на неговото изпълнение /т. 3/; времетраене /срок/ на трудовото правоотношение /т. 4/; размер на основния и удължения платен годишен отпуск и на допълнителните платени годишни отпуски /т. 5/; еднакъв срок на предизвестие и за двете страни при прекратяване на трудовия договор /т. 6/; основно и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер, както и периодичността на тяхното изплащане /т. 7/; продължителност на работния ден или седмица /т. 8/. От друга страна съдържанието на гражданския договор се подчинява на принципа на договорната свобода по чл. 9 ЗЗД, като при договора за изработка в разновидността му на договор за услуга страните следва да уговорят предмета на услугата – с договора за изработка или услуга изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо, съответно да извърши определени услуги съгласно поръчката на другата страна, а последната – да заплати възнаграждение /чл. 258 ЗЗД/; с договора за поръчка довереникът се задължава да извърши за сметка на доверителя възложените му от последния действия /чл. 280 ЗЗД/. В Решение № 143 от 20.11.2019г. на ВКС по т. д. № 527/2019г., II т. о., ТК са описани и разликите между трудовите и гражданските правоотношения, като е посочено, че основната разлика се изразява в предмета на договорите. Така предмет на трудовия договор е предоставянето и използването на работната сила - при трудовото правоотношение се дължи престиране на работна сила на работника или служителя през определено работно време, с определено място на работа, при спазване на трудова дисциплина и йерархична подчиненост между работодателя и работника или служителя. При гражданското правоотношение се дължи престиране на определен трудов резултат /овеществен труд/ - при договора за изработка или услуга не се предоставя работна сила, а определен трудов резултат, изработване на готов продукт или произведение, извършване на определена услуга; при договора за поръчка също не се престира работна сила, а се дължи извършване на правни действия за сметка на доверителя. Налице са разлики при определяне на трудовото възнаграждение и възнаграждението по гражданските договори. Трудовото възнаграждение е с постоянен характер, изплащането му следва да е периодично, като тези елементи са част от минимално необходимото съдържание на трудовия договор /чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ/, и при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения на работника или служителя минималната работна заплата е гарантирана /чл. 245, ал. 1 КТ/. При гражданските договори начинът на определяне на възнаграждението зависи от предмета на договора – може да бъде определено в твърд размер, или като процент от реализирания оборот, или да е поставено в зависимост от изработеното, т. е. от постигнатия резултат и др. Различни са и вътрешните отношения между страните по трудовия договор и гражданските договори. При трудовия договор работникът или служителят е подчинен на работодателя и се намира в положение на йерархическа зависимост спрямо него. Той работи под негов контрол, указания, нареждания и ред, създаден от работодателя, които е длъжен да спазва. При гражданския договор /договор за изработка, услуга или поръчка/ изпълнителят, респективно довереникът е самостоятелен и независим от този, който му поръчва работата и изисква от него доставянето на резултата от нея. Поръчващият и доверителят не се интересуват от организацията на труда, нито я създават. Изпълнителят и довереникът сами организират трудовата си дейност и постигат дължимия резултат. Трудовият договор е формален – сключва се задължително в писмена форма, докато гражданският договор е неформален и може да се сключи и устно. Трудовият договор е договор с продължаващо и многократно изпълнение на трудовите операции, като по принцип е безсрочен и по изключение може да бъде и срочен. Гражданският договор е по принцип с краткотрайно действие – до завършване на работата /услугата/ и предоставянето на резултата като понякога с оглед естеството на работата постигането на резултата може да изисква по-дълъг период от време и да се предхожда от множество действия. Разликите между двата договора се състоят и в разпределението на риска – при трудовия договор непостигането на резултат от използването на работната сила поради независещи от работника или служителя причини е за сметка на работодателя, докато при договора за изработка или услуга и договора за поръчка рискът от непостигането на трудовия резултат или неизвършването на възложените правни действия е за сметка на изпълнителя, респективно довереникът и той няма право на възнаграждение от поръчващия, респективно доверителя. Между трудовия договор и договора за изработка/услуга е налице различие и по отношение на мястото на изпълнение на договора. Трудовият договор се изпълнява в мястото на работа, което се определя по взаимно съгласие между страните, докато мястото на изпълнение на договора за изработка/услуга се определя от изпълнителя или зависи от естеството на изработката или услугата. Трудовият договор се изпълнява с материали, предмети на труда, суровини и други подобни на работодателя, докато договорът за изработка, услуга или поръчка се изпълнява с материали на изпълнителя/довереника, но може и с материали на възложителя/доверителя. В конкретния случай предвид гореизложени разрешения, дадени в съдебната практика, настоящият съдебен състав тълкувайки действителната воля на страните по правилата на чл. 20 ЗЗД намира, че сключеното между страните споразумение не представлява трудов договор, нито договор за изработка. Споразумението има предварителен, организационен характер и предшества сключването на трудов договор. Със същото не е посочена продължителност на работния ден или седмица, не е посочено начало на изпълнение на договора и времетраене на правоотношението по смисъла на чл. 66, ал. 1, т. 2 КТ, нито престиране на работна сила. Споразумението няма характер и на граждански договор, доколкото не е уговорено възлагане на извършване на конкретна дейност, нито е уговорен срок на същата, респ. възнаграждение. Предвид което въззивният съд намира, че със споразумението страните в съответствие с принципа на договорна свобода са сключили споразумение, с което са заявили сериозното си намерение да сключат впоследствие трудов договор в определен от тях срок /най-късно до 01.10.2019г./ като са постигнали съгласие по част от параметрите на бъдещото трудово правоотношение. Целта на така сключеното споразумение, изводима от договореностите в същото, е била страните да обективират в писмена форма постигнатото между тях съгласие да се сключи трудов договор до 01.10.2019г., респ. ако В. А. започне работа по-рано, а именно на 15.07.2019г., да получи еднократен бонус в размер на 10 000 лева към дължимото му трудово възнаграждение. В този смисъл са използваните в споразумението изрази – „се сключи настоящото споразумение във връзка с предстоящо подписване на трудов договор“, „се споразумяват да сключат трудов договор“, „трудовият договор да бъде сключен най-късно на 01.10.2019г.“, „след сключване на договора В. А. има право да получава бонус в размер на 5 %“, както и изричната уговорка за неустойка в случай че страните не подпишат трудов договор. Волята на страните е изводима и от водената между тях електронна кореспонденция, както и от обстоятелството, че към датата на сключване на споразумението ищецът е бил обвързан от трудово правоотношение при трето лице, което с последваща споразумението молба /от 13.05.2019г./ е поискал да бъде прекратено /срокът на предизвестието е изтичал на 13.08.2019г./. Горното кореспондира и с приложената към исковата молба кореспонденция, в която ищецът е посочил, че може да започне работа от „1ви октомври. Но може и да мога по-рано. Зависи от една среща, която ще се проведе на 22ри май.“- л. 12 от делото. Следва да бъде посочено, че преддоговорните отношения между страните могат да преминат през различни етапи, предхождащи сключването на трудов договор, като няма пречка в рамките на преддоговорните отношения страните да сключват и други съглашения с организационен и подготвителен характер. Тези съглашения също имат договорен характер като с тях страните могат да уговарят свои задължения и да ги обезпечават с уговорени неустойки /както в случая с чл. 5 от споразумението/. В този смисъл и Решение № 148 от 30.06.2014г. на ВКС по гр. дело № 5698/2013г. По отношение на тълкуването на разпоредбите от споразумението настоящият съдебен състав намира, че спорната между страните разпоредба на чл. 1, ал. 4 следва да се тълкува във връзка с цялостното съдържание на споразумението, целта на която, както беше посочено, е да уреди отношенията между страните преди възникването на трудовото правоотношение. В този смисъл разпоредбата на чл. 1, ал. 4 следва да се разглежда във взаимовръзка с чл. 1, ал. 2, уреждащ първоначалния срок за сключване на трудов договор, и в смисъл, че страните са уговорили гратификационен бонус за ищеца, ако подпише трудов договор по-рано от договореното /т.е. преди 01.10.2019г./. По този начин следва да се тълкува изразът „При започване на работа на 15 юли, вместо 1 октомври“. Препратката „вместо 1 октомври“, който е крайният срок за сключване на трудовия договор, безспорно обуславя единственият възможен извод, че бонус се дължи при сключване на трудов договор, уреждащ правоотношението на ищеца като служител „маркетинг мениджър“ при ответното дружество. Така постигнатата между страните уговорка има гратификационен и стимулиращ характер за служителя, който при явяване при работодателя за сключване на трудов договор по-рано от уговореното, ще получи еднократен бонус към трудовото си възнаграждение. В конкретния случай безспорно на етапа на въззивното производство е обстоятелството, че между страните не е сключен трудов договор, предвид което не е възникнало и право на ищеца на еднократен гратификационен бонус в договорения между тях размер. В допълнение следва да бъде посочено, че по делото не се установява при условията на пълно и главно доказване при доказателствена тежест, принадлежаща на ищеца, че В. А. е започнал работа на 15.07.2019г. Действително от събраните по делото доказателства се установява, че страните са постигнали съгласие ищецът да започне работа именно на 15.07.2019г. Горното се установява от имейл от 25.06.2019г., в който е посочено „Копирам новия СМО В., който почва от 15 юли“- л. 237 от делото; от имейл от 26.06.2019г., в който ищецът е посочил „Ще задвижи нещата с Hotel Ads веднага щом дойда“; от имейл от 11.07.2019г., с който В. А. е изпратил копие на лична карта- л. 252- л. 253 от делото. Така описаната електронна кореспонденция е в съответствие и с показанията на св. М.И., бивш служител на „Норд Холдинг“, както и с приетата съдебно-техническа експертиза в частта, с която експертът е установил, че мобилното устройство на ищеца е отчетено в периода от 15- 19.07.2019г. на седалището и адреса на управление на дружеството /с отчетена техническа неточност в рамките на десетки метри в градска среда/. Съдът намира, обаче, че от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не се установява ищецът В. А. да е осъществявал трудова дейност в периода от 15.07.2019г. до 19.07.2019г. В този смисъл по делото не са ангажирани доказателства в този период да му е възлагано извършването на конкретни задачи, респ. приемането им от страна на ответника, а горното обстоятелство е изрично оспорено с отговора на исковата молба. Установеното обстоятелство, че ищецът се е намирал в офиса на дружеството, както и че е бил добавен в част от електронната комуникация, водена между служители на ответника, не може да обуслови извод за извършени от него конкретни фактически действия или постигнати резултати от труда му. Предвид което не се установява и самото „започване на работа“. Горното не се установява и от свидетелските показания на св. М.И. и К.К.. В този смисъл дори да се приеме тезата на въззивника, че чл. 1, ал. 4 от споразумението следва да се тълкува като фактическо започване изпълнение на задълженията от страна на ищеца, то отново не е настъпило основанието за заплащане на гратификационния бонус, доколкото както беше посочено не се установява ищецът да е започнал да работи. В частност да му е било предоставено работно място, да е присъствал на работни срещи, да са му били възлагани конкретни задачи за изпълнение, респ. същите да са били надлежно приети от служители на дружеството-ответник. Предвид гореизложеното правилно СРС е отхвърлил предявения иск по чл. 258 ЗЗД за заплащане на сумата от 10 000 лева, представляваща договорен бонус в чл. 1, ал. 4 от Споразумението от 09.05.2019г. По отношение на претенцията по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 18 000 лева, представляваща неустойка по чл. 5, ал. 1 от споразумението, настоящият съдебен състав намира следното: Съгласно чл. 5, ал. 1 от споразумението в случай че страните не подпишат трудовия договор съгласно договорените условия неизправната страна дължи на изправната страна неустойка в размер на 18 000 лева. По така предявения иск в доказателствена тежест на ищеца е да установи, че е бил изправна страна, както и че не е бил сключен трудов договор в уговорения между страните срок. В конкретния случай ответникът с отговора на исковата молба е посочил, че на 13.09.2019г. управителят на ответното дружество е изпратил на ищеца електронно съобщение с приложен трудов договор и длъжностна характеристика, както и списък с документите, необходими при постъпване на работа. В отговор било изпратено съобщение от процесуалния представител на ищеца, че е заведена искова молба. Горното обстоятелство е изрично признато от ищеца с молба от 23.02.2022г., в която е посочено, че изпратените по имейл документи с предложение за сключване на трудов договор от 13.09.2019г. били в резултат на заведения иск и заради проверка от Инспекцията по труда, която била извършена по техен сигнал от 12.08.2019г.- л. 119 от делото. Преди това дружеството отказвало сключването на трудов договор. Посочено е, че предложението на ответното дружество било направено само формално с цел да се избегне отговорност и след проверката от Инспекцията по труда. Въззивният съд намира, че с отправеното предложение за сключване на трудов договор преди изтичане на крайния срок за сключване на трудов договор, уговорен с горецитираното споразумение от 09.05.2019г., ответникът е изпълнил задълженията си и е изправна страна по правоотношението. С оглед изложените в първоинстанционното производство доводи следва да бъде посочено, че са неотносими причините, поради които ответникът е отправил предложението за сключване на трудов договор. Независимо от мотивите, обусловили решението да се отправи предложение за сключване на трудов договор, съдържащо необходимите документи и изходящо от представител на ответника, същото поражда своите правни последици. След като е било отправено надлежно предложение, същото обвързва предложителят по арг. от чл. 13, ал. 1 ЗЗД и единствено волята на ищеца да не приеме предложението е довела до несключване на трудов договор. Следва да бъде отбелязано, че с отговора на исковата молба ответникът отново е изразил готовност въпреки че е изтекъл срока на споразумението да сключи трудов договор с ищеца при посочените в споразумението параметри. На последно място, настоящият съдебен състав намира, че по делото не се установява при условията на пълно и главно доказване, че ответникът е отказал да сключи трудов договор с ищеца през месец юли 2019г., респ. какви са били причините за това, доколкото не са ангажирани доказателства лице, което представлява ответникът или е било надлежно упълномощено да уведоми ищеца, че няма да бъде сключен трудов договор с него и защо. Действително се установява, че ищецът е провел среща с психолог след 15.07.2019г., но по делото не са представени резултати от проведената среща, нито се установява вследствие на същите представител на ответника да е отказал сключването на трудов договор с ищеца. В този смисъл изявлението на Б. М. по whatsapp е било оспорено от ответника, а и не се установява същият да е представлявал ответното дружество към процесния период. Предвид гореизложеното с оглед отправеното в срока на споразумението предложение ответникът е бил изправна страна и не дължи заплащане на неустойка по договореното между страните споразумение от 09.05.2019г. С оглед на което правилно предявеният иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД е бил отхвърлен от СРС. При достигане на едни и същи крайни изводи решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваните му части. По отношение на разноските: При този изход на спора и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски, които са адвокатско възнаграждение в размер от общо 5640 лева с включено ДДС. По делото са представени доказателства за сторените разноски, а именно Договор за правна помощ от 12.09.2024г., фактура № 1589 от 12.09.2024г. и платежно нареждане от 25.09.2024г. В проведеното съдебно заседание на 23.10.2025г. процесуалният представител на въззивника е релевирал възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от въззиваемия, което съдът намира за основателно. При определяне на справедливия размер на адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция въззивният съд взе предвид обстоятелството, че делото е приключило в две съдебни заседания /в първото заседание не е даден ход предвид заболяване на съдията-докладчик/ и не са събирани нови доказателства. Съдът отчита фактическата и правна сложност на делото, обжалвания интерес от общо 28 000 лева, както и размерът на разноските, присъден от СРС- 2808 лева при проведени 7 съдебни заседания, изслушани свидетели, давани обяснения по реда на чл. 176 ГПК, както и приети две експертизи. Така при преценка на гореизложените обстоятелства намира, че справедливият размер на адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция е 2500 лева с включено ДДС. Предвид датата на постановяване на решението и датата на въвеждане на еврото в Република България, определена в Решение на Съвета на Европейския съюз за приемането на еврото в Република България, разноските следва да бъдат изчислени в евро съгласно фиксирания валутен курс на лева към еврото, а именно 1278,23 евро. Предвид изложените съображения, съдът