Решение № 436 от 3.4.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 2406/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс ( ГПК). С Решение рег. № 4439 от 08.07.2025 г по гр.д. № 20241100108603 по описа на Софийски градски съд, ГО, І-28 състав Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М. Ж. В. сумата от 20 000 лв. – обезщетение за причинени й неимуществени вреди от незаконно обвинение ведно със законната лихва, считано от 25.07.2021 г. до окончателно изплащане на сумата, а искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 130 000 лв. С решението е отхвърлен и предявен иск за сумата от 5 000 лв. – вреди, произтичащи от усвоен заем поради наложени обезпечителни мерки върху имуществото й въз основа на воденото срещу нея наказателно производство. Решението е обжалвано от Прокуратурата на Република България в осъдителната част. Въззивникът оспорва да носи отговорност за условията на ареста, което смята да е под контрола на ГД „Изтърпяване на наказанията“, за наложени обезпечителни мерки по искане на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество и за извършената данъчна ревизия от Национална агенция за приходите, което действие на смята и да е противоправно. Оспорва се формиран от съда извод за връзка между обвинението и препятствието за ищцата да започне работа, свързана с финансова или кредитна дейност при твърдение, че не се доказва да е била търсена и да й е отказана работа, съответно започнатата работа в рамките на наказателното преследване. Поддържа и теза, че при формирания извод за прекомерна продължителност на производството не е била отчетена сложността на наказателното производство. Позовава се участието на още един подсъдим и наличие на усложнена престъпна дейност, която смята да обяснява продължителността на наказателното дело. В тази насока намира за меродавни броят на обвиняемите/подсъдимите, естеството на обвинението и извършваните процесуални действия в досъдебната и съдебната фаза като приема за меродавни осъществените в присъствие на ищцата. Оспорва да е отчетен и началният момент, от който ищцата е започнала да търпи вреди при твърдение безкритично да е възприета продължителността на наказателното производство без съобразяване на извършените действия в съдебната фаза и причините за отлагане на делото. Застъпена е теза, че при отсъствие на данни прокуратурата неправомерно да е предоставяла невярна информация за хода на наказателното производство и да е нарушила презумпцията за невиновност, не следва да отговаря за медийното отразяване на случая. Изразява се становище, че преценката следва да бъде ограничена до продължителността на досъдебната фаза и в частност – на доклад при наблюдаващия прокурор и според извършваните от него действия. Наведен е довод и за неотчетена специфика на обвинението – пране на пари, неяснота за внеслия обвинителния акт, началото на производството, неидентифицирани причини за забавянето му без да са конкретизирани обстоятелствата в подкрепа на така твърдяния порок при преценката. Поддържа довод, че при установени обичайни вреди определеният размер не е аргументиран и се поддържа, че не съответства на интензитета на страданието и социално-икономическия стандарт. Иска се решението да бъде отменено, съответно обезщетението да бъде намалено при отчитане на тежестта на увреждането, поведението на ищцата и стандарта на живот. Не се установява по въззивната жалба да е постъпил отговор от ищцата в първоинстанционното производство. В съдебно заседание процесуалният представител на въззивника – прокурор С., поддържа жалбата. Застъпва теза, че обезщетението следва да бъде намалено при отчитане на претърпените от въззиваемата вреди, които не намира да са се отразили на психичното и физическото й здраве. Въззиваемата, представлявана от адв. Р. Т. от САК, писмено изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски в размер на 600 лв. Жалбата е допустима – предявена е от процесуално легитимирано лице в предвидения от закона срок. Въззивникът не дължи държавна такса при предявяване на жалбата. Въззивният съд е овластен служебно да извърши проверка за валидност на решението и за допустимост в обжалваната част. При служебната проверка не се установява порок от очертаното естество. Проверката на решението досежно формираните фактически и правни изводи по съществото на спора извън приложението на императивна норма е ограничена до посочените в жалбата указания за порочността на първоинстанционното решение (чл. 269 ГПК). Повдигнатият спор е ограничен до размера на справедливото обезщетение, поради което настоящият състав приема за безспорно между страните наличие на незаконно обвинение, довело като пряка и непосредствена последица до негативни преживявания за ищцата. Спорен обаче е обхватът на вредите, ангажиращи отговорността на държавата при незаконно обвинение, обуславящи в крайна сметка и отчитането им при определяне на следващото се глобално обезщетение за накърнени права на личността (срв. Тълкувателно решение № 1/27.11.2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС). При тези съображения настоящият състав взе предвид следното: На 17.02.2010 г. срещу ищцата е образувано досъдебно производство за престъпление по чл. 253 НК – извършване на финансови операции или сделки с имущество, за което знае или предполага, че е придобито чрез престъпление или друго общественоопасно деяние. По делото не се спори, а и от заповед № З-87 от 22.02.2010 г. ищцата е била задържана на основание чл. 63, ал. 1, т. 1, т. 2 от Закона за Министерството на вътрешните работи във връзка с данни за извършено престъпление по чл. 253 НК. С Постановление от 23.02.2010 г. (л. 9, том 34 от ДП) срокът на задържане на ищцата е удължен до 72 часа. Не се спори също така, че ищцата е била привлечена като обвиняема за извършено тежко умишлено престъпление по чл. 253, ал. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 26 от НК на 23.02.2010 г., предвиждащ наказание от 3 до 12 години при поискана мярка за неотклонение „задържане под стража“, наложена на 25.02.2010 г. по ЧНД №211/2010 г. по описа на Окръжен съд-Бургас (л. 90, том 34 от ДП). Установява се и на 09.03.2010 г., по искане прокуратурата за обезпечаване на предвиденото наказание глоба за престъпление по чл. 253 НПК, допусната по искане на държавното обвинение възбрана на апартамент в гр. Бургас, запор на банкови сметки, запор на вземане по осигурителен договор с ПОК „ДСК Родина“ АД и запор на лек автомобил „БМВ“, модел „ХИ“. Няма спор и че тези мерки са били наложени. Мярката „Задържане под стража“ е заменена с „Домашен арест“ с определение от 10.05.2010 г. на БОС, а в 17:10 ч. на същата дата ищцата е била освободена от ОС „ИН“ Бургас сектор Арести (л. 97 от първоинстанционното производство). По делото не се спори, че с постановление от 16.09.2010 г. – неналично сред материалите по наказателното производство, но цитирано в Определение № 114/12.04.2012 г. по ЧНД № 385/2012 г. по описа на Окръжен съд-Бургас (л. 32 от първоинстанционното дело), мярката за неотклонение „домашен арест“ е изменена в „парична гаранция“ от 2000 лв. С цитирания съдебен акт тази мярка, а и и обезпечителни мерки, съставляващи възбрана на недвижим имот в гр. Бургас, запор върху посочени сметки в три банки, вземане по осигурителен договор в ПОК „ДСК Родина“ АД и запор върху лек автомобил, са били отменени. На 08.05.2014 г. Специализирана прокуратура е внесла обвинение срещу ищцата за извършени от нея в съучастие с друго лице престъпление по чл. 252, ал. 1, пр. 1, вр. ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 от НК с предвидено наказание от три до пет години лишаване от свобода и конфискация до ½ от имуществото; както и за престъпление по чл. 253, ал. 3, пр. 2, вр. ал. 1, пр. 2, алт. 2 и пр. 3, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, престъпление по чл. 253, ал. 5, пр. 2, вр. ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, пр. 1 и пр. 4 и ал. 2, пр. 1 и пр. 7, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и престъпление по чл. 253, ал. 5, пр. 2, вр. ал. 4, пр. 2 и пр. 3, вр. ал. 3, т. 2, вр. ал. 2, пр. 1 и пр. 7 и ал. 1, пр. 1, пр. 3 и пр. 4, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, всяко от които наказуемо с лишаване от свобода от три до дванадесет години, глоба от десет до тридесет хиляди лева и лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност или да се упражнява определена професия или дейност; при В съдебната фаза на производството за периода от 17.07.2014 г. до 02.10.2014 г. са проведени общо 5 заседания с участието на ищцата като четири от тях – за периода 29.09.2014 г. – 02.10.2014 г. са проведени в гр. Бургас. Определено заседание за 17.11.2014 г. е отсрочено поради постъпило уведомление за напреднала бременност на ищцата, а с Определение от 05.12.2014 г. по НОХД № 531/2014 г. по описа на СНС, ХІ н.с. (л. 975 от цитираното дело), производството е спряно. Делото е отложено от определената дата 28.04.2015 г. поради невъзможност за участие на един от защитниците на ищцата и е разгледано при участието на ищцата в съдебно заседание на 15.05.2015 г. като за периода до 20.02.2019 г. с нейно участие са проведени общо 25 съдебни заседания, част от които и по два пъти в месеца. В рамките на този период поради причини, свързани с ищцата е отложено съдебно заседание от 28.09.2015 г. до 4.11.2015 г. и от 21.09.2018 г. до 11.10.2018 г. С присъда от 20.02.2019 г. на Специализирания наказателен съд, обявена на същата дата, ищцата е била оправдана по повдигнатите й обвинения. Присъдата е обжалвана от подсъдимия Д. и неговия адвокат, от частни обвинители в оправдателната й част по отношение на подсъдимия Д. и от частни обвинители срещу оправдателната присъда на ищцата, която жалба е оттеглена с депозирано изявление на 17.07.2017 г. (л. 294 от ВНОХД 372/19 г.). Във въззивното производство ищцата е участвала в 2 съдебни заседания като с решение от 28.04.2020 г. на Апелативния специализиран наказателен съд по ВНОХД 372/19 г. оправдателната присъда по отношение на ищцата е потвърдена, за което ищцата е уведомена лично на 22.05.2020 г. На 28.05.2021 г. ищцата лично е уведомена за образувано пред Върховния касационен съд, 1-во наказателно отделение Н.Д. № 437/2021 г., по което тя не е взела лично участие. Свидетелят М. сочи да познава родителите на ищцата, а и нея самата откакто работела в гр. Бургас в ДСК. Определя ищцата като уважаван специалист относно кредитиране, вземане на заеми и по този повод няколко пъти е търсил консултации. От медиите разбрал за водено срещу нея дело – навсякъде било оповестено, че била арестувана, а медиите проследявали развоя на събитията. Есента на 2010 г. ищцата поискала от свидетеля заем от 5000 лв., защото имала запор на всичките й сметки. Свидетелят определя ищцата към този момент като физически и морално съсипана. Свидетелят придружавал ищцата и на някои от интервютата й за работа, за да се увери в лоялността й. Никъде не я вземали. Известно му впоследствие ищцата да е постъпила на работа като деловодител на ниска длъжност. Свидетелят Р. сочи да живее на семейни начала с ищцата от 2008 г. Понеже нямали сключен граждански брак докато била в затвора в Бургас, нямал възможност да я посещава. След като я превели в следствения арест била видимо отслабнала. Изглеждала съсипана. Постоянно плачела и се самообвинявала за случилото се. Когато я освободили под домашен арест с дни стояла затворена в стаята си. Не комуникирала с никого, плачела, не се хранела. Когато делото било в съдебна фаза, се налагало да пътува до София и често – три-четири пъти, да отсъства от дома си. Това провокирало карания помежду им, довело и до временна раздяла. Търсели помощ от близки и приятели, но почти всички се били отдръпнали от тях. Свидетелят Р., който също сочи да е работил в банка, сочи преди ареста ищцата да е отговаряла за бизнес-кредити и да е комуникирала с почти целия бизнес в Бургас, понеже банката обслужвала бизнеса. След преживяното ищцата многократно се опитала да започне работа в банковата сфера, но не била назначавана. Финансовото им състояние се влошило. Свидетелят също работел в банка, но неговата заплата не била достатъчна, за да издържа семейството. Това наложило ищцата да започне работа като административен секретар в частна фирма. Разчитали и на финансова помощ от близки и роднини, защото нямали възможност да се издържат като и към 20.01.2025 г. (датата на показанията) не са успели да върнат парите на всички. И след оправдаването си ищцата се страхувала да излиза навън без придружител. Споделяла и притеснения, че понеже децата порастват, ако търсят информация в интернет, ще видят разпространената невярна информация в медиите. Ищцата започнала да посещава психолог. Отношенията с роднините им останали обтегнати, а и тези с приятелите им не били възстановени. При така възприетата фактическа обстановка от правна страна съдът намира следното: Съгласно чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ, когато обвиненият в престъпление бъде оправдан, държавата отговаря за причинените му вреди. Държавата дължи да предприеме всички необходими действия за разследване на престъпно поведение и санкционирането му. Наказателният закон ангажира разследващия орган да привлече към отговорност конкретно лице при наличие на достатъчно доказателства за виновност за извършено престъпление от общ характер (чл. 219 ал. 1 НПК). Предвид утвърдената презумпция за невиновност с чл. 31 ал. 3 от Конституцията на Република България повдигането на обвинение предполага разумно обосновано предположение, че конкретно лице виновно е осъществило конкретно поведение, обявено от закона за престъпление. По силата на чл. 16 НПК тази презумпция се преодолява едва с влязла в сила осъдителна присъда. В рамките на правомощието за ръководство и контрол на разследването (чл. 196 НПК) прокурорът дължи да гарантира, че към наказателна отговорност е привлечено лице, за което има достатъчно и проверими данни да е извършило конкретно престъпление. В тази насока държавното обвинение дължи да проведе всестранно и пълно разследване (чл. 14, ал. 1 НПК) като събира и проверява доказателства както разобличаващи, така и оправдаващи обвиняемия (чл. 107, ал. 3 НПК). Проверка за обоснованост на предположението е наложителна и в края на досъдебното производство въз основа на всички събрани доказателства включително и по повод на представена от обвиняемия гледна точка за изследвания случай (чл. 226 НПК). Освен да формира извод при указаното съдържание, прокурорът следва да е в състояние и да докаже в състезателно производство всички факти, обуславящи оборване на презумпцията за невиновност. Когато при заключителната проверка прокурорът се убеди, че са събрани необходимите доказателства за поддържане на обвинение пред съда и не са налице предписани от закона пречки за развитие на наказателното производство, обвинителната функция го ангажира да състави обвинителен акт и да отстоява обвинението в публично развиващото се съдебно производство. Достигнатият извод от наказателния съд, че събраните доказателства в съдебното производство не опровергават презумпцията за невиновност обаче обуславя оправдаване на подсъдимия и придава незаконност на обвинението с произтичаща от това имуществена отговорност на държавата да възмезди обвинения за причинените му вреди, доколкото те са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Без значение остава дали и доколко представителят на обвинението е изпълнил надлежно задълженията и дали е могъл да предвиди, а и да предотврати негативните последици от привличането към отговорност (в този смисъл Решение № 310 от 14.03.2018 г. по гр.д. 4532/2016 г. по описа на ВКС, ІV ГО). Дори и всички дължими действия да са извършени според закона, незащитеното обвинение в публичното заседание пред съд ангажира държавата да възмезди оправдания подсъдим. Обезщетението се определя глобално като обхваща твърдените и доказани в процеса вреди. Обезщетението подлежи на редуциране единствено при доказан в производството принос за вредите от страна на пострадалия (чл. 5 ЗОДОВ), каквото твърдение обаче в процеса не е въведено. Страните не спорят, че наказателното производство е приключило с влязла в сила оправдателна присъда, което, по изложените вече съображения, води до незаконност на обвинението. Възниква въпросът по какъв начин това е засегнало зачетени от правовия ред интереси на ищцата, което единствено обуславя и подлежаща на репариране вреда. Извън обстоятелствата, обуславящи обичайни вреди в резултат от незаконно обвинение, възприети и от въззивника за налични в случая, за да определи оспорвания размер на обезщетение първоинстанционният съд, е отчел: 1) ограничено право на придвижване, следствие наложени мерки „Задържане под стража“ и „Домашен арест“ и неговия период; 2) периода на воденото наказателно производство; 3) лишаване от средства за издръжка поради наложено обезпечение за реализация на предвидено наказание глоба. 4) тежестта на наказанието, предмет на обвинението и опасността от санкция в размер на 30 000 лв.; 5) спецификата на обвинението – „изпиране на пари“, възпрепятствало ищцата в активна трудова възраст да работи и да се развива професионално в банковата сфера. Настоящият състав изцяло споделя достигнатия от първоинстанционния съд извод, че тези обстоятелства в случая са налице и са меродавни при остойностяване на справедливото обезщетение. Противно на оплакванията в жалбата първоинстанционният съд не е отчел твърдяните с исковата молба тежки условия при изпълнение на мярката „Задържане под стража“, а е приел това обстоятелство за недоказано. Поради неповдигнат спор в тази насока от страна на ищцата безпредметно остава обсъждането на оспорената в случая причинно-следствена връзка. Първоинстанционният съд не признава за налична причинно-следствена връзка с наложените ограничения върху имуществото на ищцата от КОНПИ и извършваните спрямо нея ревизии от НАП, поради което и така поддържаното оплакване е необосновано. Оспорваният размер на обезщетението превишава определяния като съответен на неимуществените вреди, произтичащи от наложена мярка за неотклонение. В случая обаче са налице редица обстоятелства, обосноваващи това превишение. От значение е периодът на наложеното ограничение. Най-тежката мярка „Задържане под стража“ е търпяна от ищцата за период от 76 дни. С последващо наложената й мярка „Домашен арест“, за която не се спори да е продължила до 16.09.2010 г., общият период на ограничение на правото на свободно придвижване на ищцата възлиза на 206 дни или повече от 6 месеца. Засегната е и професионалната реализация на ищцата. Свидетелските показания позволяват еднозначен извод, че ищцата е променила работата си при все че към момента на задържането й е заемала ръководна длъжност в банкова институция. Видно от приложения и неоспорен трудов договор тя е започнала работа в банка през 2003 г., след около година и половина е била наградена за постигнати резултати, а считано от 14.05.2008 г. е преназначена на длъжност „Мениджър продажби МСП“. Тези обстоятелства сочат на професионално развитие в специфична сфера. Промяната на професионалната й реализация времево следва предприетите спрямо нея действия в рамките на наказателното производство. Не се твърди нито се установява друга причина, която логично да обясни невъзможността ищцата да продължи да работи в банковата сфера. Повдигнатото обвинение е несъвместимо с необходимото доверие към служителите в банкова институция, поради което и публичното му огласяване обяснява засвидетелствания неуспех на ищцата при опитите й да си намери работа. В тази връзка становището на държавното обвинение за обосновано предположение, че ищцата е извършила престъпление компрометира доверието и обосновава тезата на ищцата, подкрепена и от свидетелските показания, че единствена причина за промяна в трудовата й дейност е повдигнатото обвинение. Действително, не се установява публичното оповестяване да е резултат от неправомерно поведение на прокуратурата. Съдебното производство, по мярка за неотклонение „Задържане под стража“ обаче е публично. По принцип прокуратурата не може да бъде държана отговорна за интерпретацията на факти и обстоятелства около обвинението, огласени в съдебното заседание. Когато обаче проверката им в съдебно производство не издържи и доведе до оправдаване на подсъдимия, макар и да не е водеща причина, обвинението се явява необходимо условие за накърнения интерес за професионална реализация и претърпяна социална изолация. Затова и подлежи на отчитане при остойностяване на справедливото обезщетение. Правото на труд включва и възможността трудещия се да определи естеството на своята работа. От показанията на житейския партньор на ищцата следва, че новата й работа, започната в рамките на наказателното производство при безспорния в процеса значително по-нисък размер на възнаграждение, е плод на компромис, наложен от финансови затруднения. След като ищцата не е могла да продължи работата си в банковата сфера, свободата й на избор е ограничена, обуславящо отчитане и на това обстоятелство. Доказва се и негативно въздействие върху социалната среда на ищцата. Показанията на свид. Р. потвърждава твърдението на ищцата за настъпила промяна в приятелското им обкръжение след предприетите действия спрямо нея. По делото не се твърди, а и не се установява друга разумно обоснована причина за така заявената промяна, поради което настоящият състав споделя достигнатия и от първоинстанционния съд извод за връзка между социалната изолация и повдигнатото обвинение. Признатото от правовия ред право за приключване на наказателния процес в разумен срок е самостоятелно спрямо основното човешко право на лична неприкосновеност, чест, достойнство и добро име. Затова и накърненото право по чл. 6 § 1 от ЕКПЧОС обосновава отговорност за държавата дори и когато подсъдимият бъде признат за виновен с произтичащата от това отговорност включително и да понесе обществения упрек за стореното. Всестранното и пълно изследване на случая обективно изисква време, което именно обуславя и разумния срок на всяко съдебно производство, в това число и на наказателното. Осъденият се ползва от забавянето, ако и доколкото то е било необходимо за надлежно изясняване на неговата отговорност, съответно подлежи на отчитане при преценка на полезната продължителност на процеса в контекста на чл. 2б от ЗОДОВ. При оправдателна присъда обаче значителното времетраене на процеса не може да бъде игнорирано дори и при фактическа и/или правна сложност на случая. Повдигнатото обвинение и поддържаната в значителен период неяснота предвид обстоятелството, че крайното решение е извън контрола на подсъдимия, провокира несигурност, с която може да бъдат обяснени и споделените от свидетеля Р. емоционални изблици у ищцата. За периода от 23.02.2010 г. (датата на привличане като обвиняема и предприети спрямо нея мерки на процесуална принуда) до 22.05.2020 г. (датата на връчване на потвърдителното решение) са изминали общо 3741 дни. При приспадане на период от 236 дни – период, обхванат от идентифицирана от наказателния съд пречка да се развие производството поради причина у ищцата или неин защитник, общата продължителност на наказателното производство е 9 години, 7 месеца и 10 дни, а следователно и на поддържана неяснота досежно отправено спрямо нея обвинение. В рамките на указания период ищцата лично е участвала в 32 съдебни заседания като за 28 от тях е следвало да пътува от гр. Бургас до гр. София. Свидетелят Р. свързва с интензитета на участието й и настъпил разрив в личните им отношения. Тези обстоятелства също подлежат на отчитане при остойностяване на следващото се обезщетение. Нормата на чл. 4 ал. 1 ЗОДОВ повелява, че държавата дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Постигането на указания стандарт ангажира съда да отчете всички заявени в процеса и установени от доказателствата обстоятелства, разкриващи засягане на легитимен интерес за пострадал от незаконосъобразно упражнена власт и на тази основа да определи справедливо обезщетение. В тази връзка и с Тълкувателно решение № 1 от 27.11.2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС е утвърдено разбирането, че дължимото обезщетение по ЗОДОВ се определя глобално, а съдът е задължен да оповести засегнатия интерес, непосредствено произтичащ от неразумния срок на производството. Съдебното производство е призвано да обезпечи ефективно участие на страните и на тази основа разкриване на истината (арг. от чл. 121, ал. 2 от Конституцията на Република България). Наказателното производство е двуфазно. В рамките на досъдебното производство специализирани държавни органи установяват и разобличават извършителя на престъпление от общ характер. Освен от фактическата и правна сложност на случая съществен фактор за продължителността на съдебното производство се явява и качеството на събраните доказателства в досъдебното производство. Досъдебното производство се развива под контрола на прокурор, а по силата на чл. 226, ал. 2 НПК нему е възложена отговорността да осигури законосъобразно, обосновано, всестранно и пълно разследване. Затова и Тълкувателно решение № 5/2013 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС определя именно Прокуратурата на Република България като държавен орган, призван да отстоява интересите на държавата при претенция, основана на незаконно обвинение, макар и производството в съдебната му фаза да се контролира от съда. Неоснователно повдигнатото, съответно необосновано внесено в съда обвинение е утвърдено като необходимото условие за увреждане на указаните вече легитимни интереси на привлечения към наказателна отговорност дори и когато, поради допусната грешка от решаващия съд, е произнесена осъдителна присъда. Утвърдено е разбирането, че при обективна отговорност нейно основание се явява риска от увреждане, а игнорирането на вината като елемент от фактическия състав отдава решаващо значение на органа, създал риска. При съобразяване на тези указания настоящият състав приема, че отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ включва и вредите, произтекли от неразумния срок на производството независимо от фазата, в която те са се проявили. Спецификата на обвинението и обема на извършените процесуални действия в съдебната фаза не разкриват нарушение на разумния срок. Прави впечатление обаче, че след повдигане на обвинението досъдебната фаза е продължила 1535 дни или 4 години, 2 месеца и 15 дни. Според чл. 211 НПК събраните данни за извършено престъпление е достатъчно за образуване на досъдебно производство, а следователно и за надлежно събиране на доказателства за установяване автора на идентифицираното престъпление. Както бе посочено вече нормата на чл. 219 ал. 1 НПК свързва повдигнатото обвинение с наличие на достатъчно доказателства, че конкретно лице е извършило определено престъпление. От държавното обвинение изключително зависи кога ще повдигне обвинение, а изискването още към този момент да съществува обосновано предположение за извършено престъпление от привлеченото лице определя участието на обвиняемия като възможност за пълното и всестранно изследване на случая в това число и като инициира проверка на събраните доказателства без негово участие. На тази основа именно държавното обвинение е в състояние, а следователно и дължи да се увери, че предположението е защитимо и пред съда (чл. 246, ал. 1 от НПК). Нормата на чл. 234 НПК предписва срок за осъществяване на действията по разследване и регламентира процедура за обезпечаване на подходящия с оглед спецификата на случая. В контекста на чл. 6, пар. 1 КПЧОС всеки обвинен следва да бъде изправен пред съд в разумен срок. Текстът на чл. 234 НПК не държи сметка за участието на обвиняемия в производството, но при отчитане на нормативно утвърденото изискване да бъде изправен пред съд в разумен срок, логично произтича и очакване за съобразяване на зададената продължителност на разследването. В тази насока и нормата на чл. 234, ал. 8 от НПК, в редакцията, приложима от 28.05.2010 г., определя времеви лимит на допустимо ограничение върху правата на обвинения, сметнато като необходимо за отстояване на публичния интерес в наказателното производство преди делото да бъде внесено в съда. След като смисълът на процедуалната принуда е осигуряване реализацията на наказателната отговорност, изключително компетентен за което е съдът, следва да се приеме, че срокът очертава и разумният предел на висящо обвинение в досъдебна фаза независимо от фактическата и правна сложност на делото. В процеса не се твърди, включително и по повод изрично дадени указания към въззивника, ищцата да е допринесла за продължителността на наказателното производство. При положение че превишението над двугодишния срок не може да бъде обяснено с поведението на ищцата, налице е нарушение на изискването на чл. 6, пар. 1 КПЧОС. На отчитане подлежи и емоционалното страдание, изводимо от невъзможността ищцата да разчита на своето имущество включително за задоволяване на лични и семейни нужди. Обезпечителната мярка осигурява ефективността на предвидено имуществено наказание посредством ограничение в правната сфера на ищцата. Когато обаче не бъде доказано да е извършено престъпление по несъмнен начин, наложеното ограничение губи своето оправдание. Породеното от него неудобство провокира негативни преживявания, съставляващи неимуществена вреда, поради което и подлежат на отчитане при определяне размера на обезщетението. При тези съображения настоящият състав приема, че определеното от първоинстанционния съд и възприето от ищцата като справедливо обезщетение от 20 000 лв. не превишава размера на следващото се за действително причинените вреди, пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение в това число и 2000 лв. – дължими поради неразумен срок на разследването. При отсъствие на жалба срещу отхвърлителната част безпредметно остава обсъждането дали конкретният случай предполага повисоко обезщетение, съответно на отречените от първоинстанционния съд източници на подлежаща на възстановяване вреда за ищцата по реда на ЗОДОВ. Във въззивното производство не е повдигнат спор досежно датата на влизане в сила на присъдата. В жалбата си въззивникът изрично определя за такава 04.07.2020 г., възприета и от първоинстанционния съд. При тези обстоятелства безпредметно остава изследването на даденото разрешение в контекста на т. 4 от Тълкувателно решение № 5/21.05.2018 г. по т.д. № 5/2017 г. ОСНК на ВКС. По разноските във въззивното производство При установения изход от спора в тежест на въззивника следва да бъде възложен направения от въззиваемата и доказан в производството разход за защита от един адвокат в размер на 600 лв. Мотивиран от изложеното Апелативен съд-София, ГО, 8 състав