Решение № 43 от 15.1.2026 г. на Районен съд - Пазарджик по дело № 1625/2025 г.

Предявен е иск с правна квалификация чл. 2в ЗОДОВ, във вр. чл. 4, § 3 ДФЕС от С. И. П. против Министерство на енергетиката на Република България, Окръжен съд – Пловдив и Народно събрание на Република България за осъждане на ответниците да заплатят на ищцата солидарно сумата от 1 912,91 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди и сумата от 10 000 лв. представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на нарушение на правото на Европейския съюз, ведно със законна лихва върху посочените суми, считано от 11.07.2021г. до окончателното изплащане на обезщетението.

Ищцата твърди, че е собственик на жилище с адрес: ••••••• в сграда в режим на етажна собственост, снабдена с централна отоплителна система, проектирана и изградена заедно със строителството на жилищната сграда. Жилището й се намирало на последния етаж и било топлоснабдено. Топлинната енергия се доставяла от „ЕВН България Топлофикация“ ЕАД.

Излага, че жилището й се състои от пет стаи, но употребява незначително количество топлинна енергия, защото на радиаторите в банята и в спалнята били поставени пломби от топлоснабдителното дружество и към отоплително тяло било спряно топлоподаването, чрез затваряне и пломбиране на спирателната арматура. Радиаторът в кухнята имал строителен технически дефект, който не му позволявал да отдава топлинна енергия, вертикалните тръби на сградната инсталация не се загрявали, тъй като липсвало подаване на топлоенергия към тях.

На 23.06.2016 г. ЕВН Топлофикация ЕАД подал заявление за издаване на заповед за изпълнение за вземания за доставена топлинна енергия за отопление, за битово горещо водоснабдяване и ТЕ, отдадена от сградна инсталация на обща стойност 497,96 лв., за периода 01.02.2013г. – 30.09.2015г., както и обезщетение за забава за периода 01.04.2013 г. - 22.06.2016 г. в размер на 94,72 лв. Издадена била Заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 8521/2016 г. на РС - Пловдив за вземането, както и за разноски в заповедното производство в размер на 25 лв. държавна такса и 300 лв. юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл. 414 от ГПК, ищцата възразила срещу издадената заповед за изпълнение. На 14.09.2016 г. ЕВН предявил установителен иск за вземането.

Излага, че в хода на исковото производство била назначена съдебно – техническа експертиза, която установила, че за топломера и водомера в абонатната станция нямало данни за верификационен картон на топломера, за сезон 2014 — 2015 г. нямало разпределена топлинна енергия, нямало данни за сертифициране и/или вписване в регистъра на одобрените типове и/или метрологични проверки на водомерите за БГВ; фактурираната ТЕ била извършена прогнозно, а не по реално потребление, вкл. след изравняване не била реално /пряко/ отчетена, а била разделяна по методика.

Излага, че била назначена и тройна съдебно – техническа експертиза, чиито констатации оспорила, тъй като противоречели на представените по делото писмени доказателства. Направила искане за отправяне на преюдициално запитване, което било отхвърлено с определение № 2984 от 26.03.2017 г. от съда, с доводи, че няма разпоредба от правото на ЕС, чието тълкуване да е от значение за решаването на делото, както и тълкуването на която да не е предмет на вече образуваното преюдициално запитване от други съдилища в България - дело С-708/17 на СЕС.

С Решение № 2904 от 18.07.2018 г. РС - Пловдив уважил частично предявените искове, като приел, че претендираните вземания за периода преди 23.06.2013 г. са погасени по давност и съответно претендираното обезщетение за забава за погасената главница също било недължимо.

Ищцата обжалвала решението пред Окръжен съд – Пловдив. По жалбата й било образувано в. гр. д. № 2215/2018 г. на Окръжен съд Пловдив. Пред въззивната инстанция отново направила искане на отправяне на преюдициално запитване, което не било уважено. С Решение № 931 от 11.07.2019г. решението на първата инстанция било потвърдено.

Счита, че решението на въззивната инстанция е постановено в нарушение на чл. 13, т. 1, т. 2 и т. 3 Директива 2006/32/ЕО на Европейския Парламент на Съвета от 5 април 2006 г. относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и на чл. 9 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския Парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО .

Твърди, че основополагащ принцип на Директивите бил фактурите за консумация на топлинна енергия да се изчисляват въз основа на реално потребеното количество енергия, за което да се осигурят индивидуални измервателни уреди, отчитащи точно действителното количество топлинна енергия и точното време на нейното потребление и изготвяне на ясни и разбираеми сметки за дължимите суми въз основа на реалното енергийно потребление от страна на доставчика на топлинна енергия, а не от трето лице.

Поддържа, че в разглеждания случай й е начислена консумация на топлинна енергия от пломбирани и неработещи радиатори. В този смисъл, процесната сума не била изчислена на база на цитираните в т. 9.3 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския Парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година задължителни принципи.

В противоречие с изискванията на чл. 13, т. 1 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския Парламент на Съвета от 5 април 2006 г., през процесния период в жилището, в което живеела нямало поставени индивидуални измервателни уреди. Поставените върху отоплителните уреди на две от стаите в жилището (хол и детска стая) съоръжения, не били индивидуални измервателни уреди по смисъла на Закона за енергетиката, а индивидуални уреди за дялово разпределение на топлинна енергия. Те не можели да измерят реалното количество консумирана топлоенергия и категорично да осигурят информация относно действителното време на използване на услугата. Ето защо, отчитането на количеството топлинна енергия, постъпваща в дома й, било извършвано в нарушение на изискванията на чл. 13, т. 1 от Директивата. В противоречие с нормата на чл. 13, т. 2 от Директивата, през процесния период топлофикационното предприятие не е изготвяло сметки за реалното енергийно потребление в апартамента, а е начислило топлинна енергия за неработещи и пломбирани радиатори. Освен това изготвените от третото лице сметки не отразявали в пълен обем изискуемата, според директивата, информация по „ясен и разбираем начин”, тъй като не осигурявали на крайните потребители възможност да получат подробно описание на текущите енергийни разходи. В разрез със зададения от директивата стандарт, изготвените отчети за дялово разпределение не били изготвяни толкова често, че да позволят на П. да контролира консумацията си на енергия. Изготвяните от третото лице документи и изготвяните от ЕВН Топлофикация ЕАД извлечения за дължими суми не съдържали нито един от задължителните реквизити, описани в чл. 13, т. 3 на Директивата, включително и стойността на действително консумираното количество топлинна енергия. Поради изложеното, начисляването на топлинна енергия за неработещи и пломбирани радиатори било в нарушение с изискванията на Директива 2006/32/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 5 април 2006 г. относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги.

Излага, че българската държава е посочила Наредба № 16 – 334 за топлоснабдяването от 06.04.2007 г., като мярка, предприета по въпроса за измерването и изготвянето на по-информативни сметки в Националния план за действие в областта на енергийната ефективност, изискван от Директивата. Според последното й изменение лицето, осигуряващо услугата дялово разпределение следвало да представи информация на топлоснабдителното дружество относно количеството топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, съгласно решение на общото събрание на етажната собственост по един следните варианти:

(1) по т. 6.1.1 от методиката, приложение към чл. 61, ал. 1;

(2) по т. 6.1.2 от методиката, приложение към чл. 61, ал. 1;

(3) по реално измерено количество енергия за сградна инсталация от избрано от общото събрание на етажната собственост лице в присъствието на представител на топлопреносното предприятие и на представител на етажната собственост;

(4) по фиксирана стойност за процент сградна инсталация, предложена от лицето по чл. 139б, ал. 1 от Закона за енергетиката и приета с протокол от общото събрание на етажната собственост, с което държавата признавала, че по така установената от нея методика, не се отчита реалното количество ТЕ, отдадено от сградната инсталация.

Поради липсата на уредба по какъв метод следва да се измери реалното количество енергия, на 14.11.2014 г. Министерство на икономиката публикувало предложение за изменение на наредбата, като според проекта лицето, осигуряващо услугата дялово разпределение, подготвя методика за измерване на количеството топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и за прилагане на резултата при условия, различни от тези, при които е извършено измерването. Следователно методиката, предвидена в Наредбата не отчитала реалното потребление на ТЕ от лицата.

С оглед изложеното, счита че сумата, която била осъдена да заплати не била дължима, тъй като не била изчислена на база действителна консумация на топлинна енергия и не се съдържала в сметки, отговарящи на изискванията на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 5 април 2006 г. относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги, сега Директива 2012/27/ЕС. Една от причините за това била, че чл. 143, ал. 4 от Закона за енергетиката предвиждал, че топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация се разпределя между всички клиенти пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект. По този начин не се разпределяло реално ползваното количество енергия от всеки потребител.

Намира, че с приемането на тази норма Народното събрание е нарушило изискването на Директивата.

Съгласно чл. 142, ал. 2 от Закона за енергетиката се предвиждало, че топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите.

Съгласно чл. 9, § 3 от Директива 2012/27/EC при липса на отоплителни тела в стълбищата и коридорите не следвало да се изчислява и разпределя ТЕ за сградна инсталация.

Не се спазвали и нормативните разпоредби за определяне на технологичните разходи на всяка абонатна станция. На близо 98.5% от абонатните станции в гр. Пловдив въобще не било правено задължителното обследване за определяне на технологичните разходи. Начисляването на ТЕ за битова гореща вода се извършвало в противоречие с физичните закони и поконкретно с този за калориметрично уравнение.

Начисляването на общата ТЕ от сградна инсталация също не отговаряло на изискването за отчитане на реално потребление. С използваната по нормативно утвърдената Методиката за дялово разпределение формула се начислявало гарантирано количество ТЕ от сградна инсталация, независимо от размера на реално потребена ТЕ от отоплителните тела. Същата била приложима единствено и само, ако цялата отоплителна инсталация по проект работи непрекъснато на пълна мощност, а не в условие на икономии при реално потребление.

Методиката към Наредбата не отчитала характеристиката на сградната инсталация с хоризонтално или с вертикално изпълнение и дали ако е с вертикално изпълнение е еднотръбна или двутръбна дали има отоплителни тела в общите части сградната инсталация, или е без отоплителни тела в общите части.

Твърди, че уредбата на т. 6.1.1. от Методиката за дялово разпределение към Наредбата от 2007 г., била неясна, тъй като не отчитала по никакъв начин действителното количество ТЕ. Не се отчитала температурата на топлоносителя в сградната инсталация. Не се отчитали ОТ с „нулеви” показания. Презумирало се, че всички отоплителни тела са налични и включени, не ясно било защо се приема, че средната температура за сградиетажна собственост е 9 градуса. Формулата по т. 6.1.1. и разпределението на топлинна енергия от сградната инсталация по т. б. 1.3. не вземала предвид какъв е материалът и какви са неговите особености, температурата на топлоносителя на топлинния агент също не се отчитал и не се вземал предвид.

Излага подробни съображения относно начина на изчисляване.

Настоява, че българската държава не е транспонирала правилно чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО и чл. 9 от Директива 2012/27/ЕО. С приемането на методиката към Наредбата, министърът на енергетиката е нарушил правото на ЕС.

Настоява, че Окръжен съд — Пловдив не е отчел противоречие на националното законодателство с правото на ЕС, като по този начин е игнорирал предимството на правото на ЕС пред националното

законодателство и е следвало да не прилага методиката към Наредбата, както и § 2 от Наредбата.

От значение било и обстоятелството, че с Решение № 4777 от 13.04.2018 г. по адм. дело № 1372/2016 г. на ВАС, формулата по т. 6. 1.1. от Методиката към Наредбата за топлоснабдяването била отменена, тъй като не отговаряла на изискването на чл. 9 и чл. 10 от Директивата за фактурирането на реалното ползване на ТЕ, въз основа на действителното потребление на топлинна енергия, въведено в националното ни законодателство с разпоредбата на чл. 155, ал. 2 от Закона за енергетиката, както и с разпоредбата на чл. 66, ал. 3, т. 1 от Закона за енергийната ефективност. Вследствие от тези свои действия окръжният съд нарушил правото на ЕС, а с приемането на Наредбата и методиката към нея министърът на енергетиката, също нарушил правото на ЕС. Същевременно Народното събрание не предприело мерки, с които да отстрани възлагането на изпълнителната власт да регулира отношенията по повод топлоснабдяването по начин, който противоречи на правото на ЕС.

Излага, че нормите за разпределение на топлинна енергия за сградна инсталация не съответствали с изискванията на конкурентното право

Съгласно Решение № 623 от 30.05.2013 г. на Комисията за защита на конкуренцията по преписка КЗК – 401/2013 г. методът за определяне на количеството потребена топлинна енергия за сградна инсталация, съдържащ се в Наредбата, приравнявал сгради с различни топлофизични и конструктивни характеристики, поради което отразявал неточно количеството потребен енергия в сграда в режим на етажна собственост. Формулата по т. 6. 1.1 от Методиката, по която се изчислява ТЕ за CИ, създавала възможност за неточно определяне на количеството топлинна енергия, отдадена за сградна инсталация. Дори при коректно изчисляване от фирмите за разпределение, неточното определяне на топлинната енергия за сградна инсталация оказвало пряко влияние върху разходите за топлинна енергия на всички потребители в сградата — както на тези, които ползват топлинна енергия за отопление, така и на тези, които са прекратили към отоплителните тела в имотите си.

От гледна точка на правото на конкуренцията, счита, че неточното разпределение на топлинната енергия за сградна инсталация, предвиждащо разходите да се дължат от всички потребители в сграда в режим на етажна собственост, било в състояние да повлияе на поведението им по отношение на желанието да ползват или са се откажат от ползване на централно топлоснабдяване за отопление. По-високият процент от действително отдадената топлинна енергия за сградна инсталация облагодетелствала потребителите, които ползвали топлинна енергия за отопление на имотите си, като преразпределял част от енергията за отопление на имотите към сградна инсталация и съответно част от потребената от тях енергия се поемала от всички потребители в сградата, пропорционално на притежаваните от тях части от общия отопляем обем на сградата. По - ниският дял на топлинна енергия за сградна инсталация от реално отдадената енергия

облагодетелствала потребителите, които не отоплявали имотите си чрез централното топлоснабдяване, като разликата изчислената и реалната ТЕ за CИ се прехвърляла към тези потребители чрез по-високи разходи за отопление на индивидуалните имоти. И в двете хипотези част от потребителите, чрез неточното разпределение на топлинната енергия за сградна инсталация следвало да заплащат недължими суми за енергия, която не са потребили.

Също така забраната по чл. 153, ал. 5 от ЗЕ за физическо отделяне на радиаторите от сградната инсталация била квалифицирана от КЗК като необоснована.

Счита, че в случая с приемането на Наредбата и методиката към нея министърът на енергетиката е нарушил правото на ЕС и по-конкретно правото на конкуренция. Окръжен съд Пловдив е нарушил също правото на конкуренция като е приложил административния нормативен акт, вместо да го остави без приложение.

Твърди, че в Нарушение на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз с решението на Пловдивски окръжен съд, била осъдена да заплати суми за непотребено от нея реално количество топлинна енергия. Твърди, че в хода на трите съдебни производства били нарушени базисни елементи от съдържанието на правото й на ефективна съдебна защита, във връзка с прилагането на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО и чл. 9 от Директива 2012/27/ЕС. Допуснати били груби нарушения на процесуалните правила. Нарушено било и равенството на страните в процеса, произтичащо от отказа на Окръжен съд — Пловдив да отправи преюдициално запитване. По същите тези въпроси, с определение по гр. д. № 11618/2021 г. на Районен съд — Пловдив, съдът отправил преюдициално запитване до СЕС, по което било образувано дело С-760/23.

Нито един от съдебните състави не извършил реална проверка на основателността на иска. В производствата не бил извършен подобен анализ нито от Районен съд — Пловдив, нито от Окръжен съд — Пловдив на събраните по делото доказателства. Не били съобразени опитните и научни правила и не била извършена преценка за относимостта на Решение № 623/30.05.2013г. на КЗК. По този начин ищцата била лишена от правото на справедлив съдебен процес.

Решението било немотивирано. Мотивите на Районен съд – Пловдив по гр. д. № 12336/2016 г. се съдържали в два параграфа. В тях липсвал какъвто и да анализ защо съдът кредитира само тройната експертиза, без да излага аргументи защо не кредитира единичната. Липсвали и мотиви на кой лист от делото се намират доказателства за изрядността на единственото средство за техническо измерване - топломер. Не бил извършен анализ какви са отраженията на изводите на вещото лице относно липсата на топлоотдаване от три от петте уреда в жилището на ищцата върху претенциите на дружеството, както и на обстоятелството, че количеството енергията отдавана от сградната инсталация не било равно на начисленото. Районният съд се задоволил единствено кратко да опише констатациите на оспореното от П. заключение по първата техническа експертиза, а за счетоводната експертиза, базирана на оспореното заключени посочил, че се „кредитира изцяло“. Тези грешки на районния съд не били отстранени от ОС – Пловдив, който повторил изразеното от районния съд.

Счита, че описаните обстоятелства, обусловили осъждането на ищцата, налагали категоричния извод, че в настоящия случай било извършено нарушение на чл. 17 от Хартата относно правото на собственост. Съществуващите пороци на националната правна рамка, налагали извод, че е налице намеса в правото на ползване на притежанията по смисъла на чл. 17 от Хартата, което е произволно и не е „в обществена полза“.

В следствие от поведението на националните власти била лишена от собственост, като били нарушени чл. 101, чл. 107 и чл. 169 от ДФЕС, чл. 17, чл. 47 от Хартата за основните права на Европейския съюз, Директива 2006/32/ЕО на Европейския Парламент на Съвета 5 април 2006 г. относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и на Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО.

Излага, че правото на ЕС имало директен ефект и предимство по отношение на националното законодателство, което не можело да му противоречи. Че националният съд бил длъжен да приложи общностната норма, както и че разпоредбите на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО и чл. 9 от Директива 2012/27/ЕС били „точни“, „ясни” и ,.безусловни” и следователно станали пряко приложими, поради което може да черпи права от тях.

Настоява, че съгласно 265 § 3 от ДФЕС Окръжен съд – Пловдив, действащ като последна инстанция, е бил длъжен да сезира СЕС, като отправи преюдициално запитване по искане на страна в процеса за съответствие на националното право с правото на ЕС. Окръжният съд е трябвало да провери дали е възможно позоваване на Директивата срещу ЕВН. Ако отговорът е утвърдителен, съдът е следвало да разгледа дали нормите от директивата отговарят на изискванията, за да породят пряко действие, при което националната юрисдикция е трябвало да остави без приложение всички национални разпоредби, които му противоречат, както и да тълкува нормите на националното законодателство в съответствие с директивата. Неизпълнението на това задължение от страна окръжния съд лишило ищцата от защита на правата й, предоставени от правото на ЕС.

От неприлагането на правото на ЕС в областта на тълкуването на правото на ЕС възникнали вреди за нея. С оглед изложеното, ОС - Пловдив носел отговорност за вредите, причинени на ищцата в резултат от извършеното нарушение на правото на ЕС, изразяващи се в неприлагане на правото на ЕС и неотправяне на преюдициално запитване, вследствие от което П. била осъдена да заплати недължими суми.

Мерките, които предвиждала Директива 2006/32/ЕО да се гарантира, че на крайните потребители се предлага индивидуално измерване на конкурентни цени и информация в сметките, които отразяват тяхното действително потребление на енергия и доколкото е възможно и когато е подходящо, действителното му време на използване, задължавали държавитечленки да гарантират, че измерването и таксуването са създадени, така че да позволят на клиентите да се възползват изцяло от всички енергийни услуги, програми за енергийна ефективност и други мерки за енергийна ефективност, които им предлагат. Същите били въведени в националното законодателство със Закона за енергийната ефективност,

С Решение от 5 декември 2019 на СЕС по съединени дела С-708/17 и C- 725/17 се приемало, че е налице несъвместимост на метода на фактуриране чрез разпределяне на енергия за сградна инсталация пропорционално на отопляемия обем с правото на Съюза, тъй като не позволявал по отношение на всеки обитател на сграда етажна собственост да се определи какво е реално потребеното количество топлинна енергия от сградната инсталация, която преминава през апартамента му. Директиви 2006/32 и 2012/27 обаче задължавали Доставчиците на енергия да фактурират на крайния клиент само потребените от него количества, което изключвало възможността сметките да се изчисляват пропорционално на отопляемия обем на съответния апартамент.

С приетото законодателство и с оправомощаването на министъра на енергетиката да определи метода на изчисляване на енергията за битова гореща вода и за сградна инсталация, въпреки наличните методики за определяне на действителното потребление на битова гореща вода и за сградна инсталация, Народното събрание нарушило правото на ЕС.

Предвидените от министерството правила не отговаряли на изискванията въведени от законодателя за отчитане на „реалното“ и „действително“ потребление на топлинна енергия. Същевременно Народното събрание не предприело мерки чрез изменение в ЗЕЕ или в ЗЕ да осигури прилагането на порочната методика.

С оглед изложеното, Народното събрание е нарушило правото на ЕС.

Твърди, че търпи имуществени и неимуществени вреди от поведението на националните власти.

Имуществените вреди се съизмерявали със сумите, които била осъдена да заплати на ЕВН и разходите в производството пред съда в размер на общо на 1 912,91 лв., от които:

• 283.05 лева - главница, представляваща стойността на доставената топлинна енергия за периода от 01.02.2013 г. до 30.09.2015 г.

• 60.96 лева - мораторна лихва върху главницата за периода от 01.04.2013 г. до 22.06.2016 г.;

• 88.54 лева - мораторна лихва върху главницата от 22.06.2016 г. до 22.07.2022 г.;

• 1043.87 лв. - разноски в полза на ЕВН за производството по ч. гр. д. № 8521/2016 г. на РС – Пловдив и гр. д. 12336/2016 г. на РС – Пловдив

• 436,49 лв. - неприсъдени разноски в нейна полза за адвокатско възнаграждение и депозити за вещи лица, пропорционално на отхвърлената част от иска по гр. д. № 12336/2016 г. на ПРС.

В резултат на нарушаване на правото на ЕС ищцата претърпяла и неимуществени вреди, изразяващи се в разочарование от действията на законодателната, изпълнителната и съдебна власт, чрез които се засягало правото й собственост. Очаквала, че държавата е създала прозрачен механизъм, по силата на който да заплаща единствено за реално потребената от нея топлинна енергия. С оглед липсата на такъв, е разчитала на съдебната власт да защити правото й по чл.13 от Директива 2006/32/ЕО относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги, сега чл. 9 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/EO и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО да бъде информирана и да заплаща за реално потребената нея топлинна енергия. Поради отказа на националните власти да защитят предоставените й от правото на ЕС права, изпитвала разочарование и гняв. Не разбирала защо, след като Върховният административен съд посочва пороците на методиката, същата била приложена от Окръжния съд - Пловдив, а Народното събрание и министъра на енергетиката бездействали и не променяли уредбата.

Претендира солидарното осъждане на Народно събрание на Република България, Министерство на енергетиката и Окръжен съд -Пловдив да й заплатят обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 1 912,91 лв., както и неимуществени такива в размер на 10 000 лв., ведно със законна лихва върху посочените суми, считано от 10.07.2021г. до окончателното изплащане на обезщетението.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК Народното събрание на Република България оспорва основателността на иска.

Счита подадената искова молба за нередовна в частта относно мораторната лихва, по отношение на която, като самостоятелна претенция, не били уточнени период и размер. Отделно от това в исковата молба не било посочена датата, на която е настъпило евентуалното увреждане, с оглед преценка на началния момент на деликтната отговорност.

Намира, че не са налице материалноправните предпоставки за реализиране отговорността на ответника – нарушение на общностна норма, която предоставя права на частноправни субекти, нарушението на правото на ЕС да е достатъчно съществено, от него да са претърпени от ищца вреди и наличие на причинно-следствена връзка между нарушението и вредите.

Излага, че Народното събрание е приело законодателство, в което актовете на европейското право са правилно транспонирани и по този начин, в рамките на своята компетентност, е определило законовата рамка на едни пошироки обществени отношения. С това законодателният орган е създал общи правила, които да гарантират върховенството на правото на ЕС, като е разграничил правомощията на отделните органи, ангажирани с провеждането на държавната политика в Република България. Народното събрание е определило правилата за топлоснабдяването да са изцяло в правомощията на изпълнителната власт - чл. 4 ал. 2 ЗЕЕ.

Твърди, че в приеманото през годините законодателство /Закон за енергетиката (2003 г.), Закон за енергийната ефективност, Закон за енергийната ефективност от 2008г., който бил разработен в съответствие с Директива 2006/32/ЕО за ефективност при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийните услуги и Директива 2002/91/ЕО за енергийната ефективност на сградния фонд/, разпоредбите на Директивата били транспонирани в националното законодателство.

Законодателят, в националната уредба, е регламентирал реда и начина по който се измерва топлината енергия, правото на ползване в сграда по отношение на присъединилите се към абонатна станция потребители на топлинна енергия, процедурата по монтирането на отоплителните тела и съответно начина, по който е следвало да се изчислява действително изразходеното количество топлинна енергия.

Намира за неоснователно твърдението на ищцата, че законодателят не е спазил принципа на лоялното сътрудничество, произтичащ от чл. 4, § 3 ДЕС. В отговор и в изпълнение на това основно задължение, българският законодател приел разпоредбата на чл. 140 (ЗЕ) (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), с цел постигането на справедливо и прозрачно отчитане на действително изразходената топлинната енергия. Създадена била и доста подробна уредба, уреждаща въпросите с топлината енергия. Видно от разпоредбата на чл. 149 (Изм. и доп. - ДВ, бр. 74 от 2006 г. , в сила от 08.09.2006 г.) и чл. 150 (ЗЕ) (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), законодателят уреждал и възникващото правоотношение по продажбата на топлинна енергия за битови нужди. В тази връзка твърденията на ищцата за липсата на правна уредба били напълно неоснователни.

Правна регламентация се съдържала и в Закона за енергийната ефективност (ЗЕЕ), който на национално ниво бил уеднаквен с европейското законодателство.

Оспорва твърдението за нарушение на изискванията, въведени с чл. 13. т. 1, т. 2 и т. 3 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 г. относно ефективността при крайно потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и на чл. 9 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2012г. относно енергийната ефективност за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, за несъответствие на нормите за разпределение на топлинна енергия за сградна инсталация с изискванията на конкурентното право.

Макар Държавата да е била длъжна да транспонира директивата, в конкретния случай разпоредбата на член 13, § 1 не била безусловно приложима, а предоставяла свобода при избора на формата и средствата за постигането на целения резултат. Същата намирала приложение при определени условия доколкото това е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните енергийни спестявания при крайните потребители.

Директива 2012/27/ЕС била със срок за транспониране до 5 юни 2014 г.. В периода 01.02.2013 г. до 30.09.2015 г., през който ищцата твърдяла, че са настъпили имуществените вреди, за периода 01.02.2013г. - 05.06.2014 г., все още не бил изтекъл срокът за транспонирането й. До изтичането на срока за транспониране държавите-членки не можели да извършат нарушение при непредприемането на мерки за постигане на поставените в директивата цели и не следвало да носят отговорност за вреди на частноправните субекти от несъответствие между националното право и правото на общността.

Директива 2012/27/ЕС задължавала държавите-членки да гарантират, че доколкото това е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните енергийни спестявания при крайните потребители на електроенергия, природен газ, централно топлоснабдяване и/или охлаждане и гореща вода за битови нужди, ще осигуряват индивидуални измервателни уреди на конкурентни цени, които точно отчитат реално консумираното количество енергия от крайния потребител и осигуряват информация относно действителното време на използване. Държавите-членки били длъжни да гарантират още, че сметките ще се изготвят от енергоразпределителните предприятия, операторите на разпределителната мрежа и дружества за търговия с енергия на дребно въз основа на реалното енергийно потребление и информацията се предоставя по ясен и разбираем начин.

Както в предходната директива, нормата на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО не поставяла изискване за абсолютно точно отчитане на реалното енергийно потребление от всеки потребител, а задължавала държавите-членки да прецизират отчитането доколкото това е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните енергийни спестявания при потреблението на енергия. Следователно на държавитечленки била предоставена възможност да разработят своя методика за отчитане на енергията с оглед на конкретните особености на сградния фонд и възможните технически решения, без да се достига до въвеждането на неоправдани от финансова гледна точка изисквания за преустройство и оборудване на сградните отоплителни инсталации.

Такава била и практиката и на СЕС, който в своето решение по дела С- 708/17 и С-725/17 посочил, че съюзното право допуска държавите - членки да приемат национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартаменти в сграда-етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент, както и че допуска национална правна уредба, предвиждаща, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент. За транспониране в националното законодателство на разпоредбите на Директива 2012/27/ЕС относно енергийната ефективност през 2015 г. бил приет нов Закон за енергийната ефективност.

Предвид изложеното, счита че регламентираният в българското законодателство начин за определяне на количеството топлинна енергия в сгради ЕС с централно топлоснабдяване от сградната инсталация съответства на европейското законодателство, поради което твърденията на горепосочените нарушения били неоснователни и недоказани.

Поддържа, че следвало да се вземе предвид, че откритата процедура за нарушение от 22.03.2013 г. на Европейската комисия с уведомително писмо до българското правителство за неправилно транспониране в националното законодателство на чл. 13, § 1 и от Директива 2006/32/ЕО във връзка именно с оплаквания, подобни на оплакванията на ищцата за липсата на законови мерки в жилищата на потребителите на ТЕ да се монтират индивидуални измервателни уреди и относно твърдения за неясни сметки във фактурите за потребена ТЕ, била прекратена със заключение, че цитираните норми от Директива 2006/32/ЕО са правилно транспонирани. Освен това малко преди процесния период било постановено Решение № 5 от 22.04.2010 г. на КС по к. д. № 15/2009 г., относно твърдение за противоречие на чл. 153 ал. 1 и ал. 6 (ЗЕ) с чл. 19 ал. 2 от Конституцията, с което КС приел, че заплащането на отдадената от сградната инсталация топлинна енергия не е резултат от реалното ползване или неползване на топлинна енергия от собствениците и носителите на вещни права, а следва от факта, че сградната инсталация е обща част по предназначение, от която никой не може да се откаже и че е изградена по предварителен проект, поради което и плащането се извършва съразмерно на отопляемите обекти по проект.

Предвид изложеното, счита че не е извършил твърдените нарушения, а оттам и нарушение на европейското законодателство.

Намира за неотносим чл. 17 ХОПЕС в настоящия спор, поради което не следва да се ангажира отговорността му за неговото нарушение.

Излага, че доколкото според практиката на СЕС, свободата на стопанска инициатива и правото на собственост не са абсолютни, а трябва да се разглеждат във връзка с обществената им функция, тези права могат да бъдат предмет на ограничения при спазването на принципа на пропорционалност, ако тези ограничения са необходими и обосновани с преследвани от Съюза цели от общ интерес, съгласно член 52, § 1 от Хартата.

Позовава се на практика на СЕС - Решение на Съда (пети състав) от 15 април 2021 година по съединени дела С798/18 и C-799/18, съгласно което членове 16 и 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз във връзка с принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда намаляване или отлагане на плащането на насърчения за енергията, произведена от слънчеви фотоволтаични инсталации, предоставени по-рано с административни решения и потвърдени с ad hос споразумения, сключени между операторите на тези инсталации и публично Дружество, когато тази правна уредба се отнася до вече предвидени, но все още недължими насърчения.

С оглед горното, счита претенцията за нарушение на чл. 17 ХОПЕС за неоснователна и недоказана.

Намира за неоснователно твърдението за нарушение на чл. 47 ХОПЕС

Гаранциите, които посочените норми от правото на ЕС предоставяли на частноправните субекти се свеждали до възможността лицето да се обърне към съд и да представи своите доводи и доказателства, съдът да има нужната компетентност да разгледа спора по същество и да се произнесе по неговата фактическа и правна страна, а решението да бъде в достатъчна степен мотивирано, така че страните по делото да получат ясен отговор.

В процесният случай всички установени процесуални гаранции били предоставени на ищцата, която не е била лишена от достъп до справедлив и безпристрастен съд. Получила решение по съществото на материалния спор, като изходът на делото бил ирелевантен за фактическия състав по чл. 2в ЗОДОВ, тъй като гаранциите на правото по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС били процесуални, а не материалноправни. В производство като настоящото не се извършвала преценка за наличие на фактически и правни грешки на съдилищата, поради което не се установявало и нарушение на правото по чл. 13 ЕКЗПЧОС, изискващо от държавите — членки да предвидят в националните си правни системи ефективни вътрешно правни средства за защита срещу нарушения на права, установени с ЕКЗПЧОС. В този смисъл напълно необосновано и неоснователно било твърдението на ищцата, че първоинстанционната и въззивната инстанция са „нарушили базисни елементи”, в решенията, които се ползват със сила на пресъдено нещо.

С оглед горното, счита претенцията за нарушение на чл. 17 ХОПЕС за неоснователна и недоказана.

В този смисъл намира твърденията на ищцата за претърпени имуществени и неимуществени вреди поради нарушение на норми и принципи на правото на ЕС с национална правна уредба за неоснователни и недоказани.

Релевира възражение за изтекла погасителна давност по чл. 110 ЗЗД на исковите претенции за главница и лихва за забава.

Претендира съдът да отхвърли исковата молба изцяло, като неоснователна и недоказана.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът Министерство на енергетиката оспорва основателността на иска.

Релевира възражение за подсъдност на делото на Административен съд – Пловдив, доколкото страна ответник по иска е юридическо лице и се претендира обезщетение за вреди, причинени при или по повод административна дейност.

Иска производството по делото да се прекрати и исковата молба да бъде изпратена по компетентност на Административен съд – Пловдив.

Намира искът за неоснователен, тъй като не били налице всички кумулативно изискуеми предпоставки: да е нарушена правна норма от правото на ЕС или да е нарушен принцип, установен от правото на Съюза; нарушените правни норми на общностното право да предоставят права на частноправни субекти; нарушението да е достатъчно съществено и нарушението, респ. неизпълнението на задължението на държавата, да е в причинно-следствена връзка с настъпилия за засегнатото лице вредоносен резултат (имуществени и/или неимуществени вреди).

Счита, че в настоящия случай не били изпълнени изискванията на закона, а именно не било налице нарушение на правото на ЕС от Министерството на енергетиката, изразяващо се в твърдяното неправилно въвеждане на разпоредби от европейското законодателство (действие); не било налице и не била доказана вреда за ищцата, причинена от нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в неправилно транспониране на разпоредби от общностното право от страна на Министерството на енергетиката и нямало причинно-следствена връзка между соченото нарушение и евентуална вреда.

В исковата молба били изложени аргументи за нарушение на правото на ЕС поради некоректно въвеждане на изискванията на член 13, параграфи 1, 2 и 3 от Директива 2006/32/ЕО и член 9 от Директива 2012/27/ЕС, но в нея се съдържали доводи срещу разпоредби на Наредба № Е-РД-041 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването, издадена от министъра на енергетиката (обн., ДВ, бр. 25 от 2020 г.). В подкрепа на предявения иск за присъждане на обезщетение по реда на ЗОДОВ били изтъкнати нарушения от страна на топлофикационното предприятие - „ЕВН България Топлофикация“ ЕАД, които счита за неотносими към предмета на исковата претенция. Евентуално извършените нарушения от топлофикационните предприятия или от лицата, извършващи услугата дялово разпределение, не можели да ангажират отговорност на държавата в лицето на Министерството на енергетиката, нито доказвали неизпълнение или нарушение на европейското законодателство.

Намира за неотносими представените съдебни решения на Пловдивския районен съд и на Пловдивския окръжен съд, постановени по дела, по които страна е братът на ищцата БИ П, тъй като съдебното решение обвързвало само страните по него.

Изтъква, че като държава-членка на ЕС Република България стриктно изпълнявала задължението си да въвежда директивите на ЕС в националното законодателство. Със Закона за енергетиката били въведени изискванията на Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО (ОВ, L 315/1 от 14 ноември 2012

Излага, че съответствието на транспонираните разпоредби в ЗЕ и подзаконовите актове по прилагането му е било предмет на проверка в процедура за нарушение № 2012/2218 относно неизпълнение от страна на България на задължението да транспонира правилно в националното законодателство чл. 13, параграфи 1 и 2 от Директива 2006/32/ЕО и в процедура за нарушение № 2014/0307 във връзка с транспонирането на Директива 2012/27/ЕС, които били закрити и до момента нова процедура не била стартирала.

Излага, че въпросите относно отчитането и фактурирането на централизираното отопление и топла вода са били предмет на разглеждане от страна на Европейската комисия, Генерална дирекция „Енергетика“ по образувана преписка СНАР(2О15)458 от 22.09.2015 г. Разглеждайки съответствието на методологията, приета с Наредба № 16-334 от 2007 г. за топлоснабдяване, с член 9, параграф 3 от Директива 2012/27/ЕС и директива 2006/32/ЕО, Европейската комисия, Генерална дирекция „Енергетика“ в свое писмено становище до жалбоподател от България посочила, че методологията не противоречи на изискванията на директивите. В подкрепа на горепосочената теза било постановеното Решение от 5 декември 2019 г. на Съда на ЕС (четвърти състав) по съединени дела С-708/17 и С-725/17 с предмет две преюдициални запитвания, отправени на основание член 267 от ДФЕС от Районен съд - Асеновград (България) (С-708/17) и Софийския районен съд (България) (С-725/17) с актове съответно от 6 декември 2017 г. и 5 декември 2017 г. С него било прието, че член 27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета, трябвало да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, предвиждаща, че собствениците на апартаменти в сграда-етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент. Член 13, параграф 2 от директива 2006/32/ЕО и член 10, параграф 1 от директива 2012/27/ЕС трябвало да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.

В българското законодателство в областта на топлоснабдяването, включително в Наредба № 16-334 от 2007 г. за топлоснабдяването (отм.), действаща в периода 2013-2015 г. се регламентирало отчитането на индивидуалното потребление на топлинна енергия, не само чрез индивидуални топломери, а и чрез индивидуални топлинни разпределители, монтирани на всеки радиатор. Използването на индивидуални топлинни разпределители за определяне на потреблението на топлинна енергия от всеки радиатор, предвидено в българското законодателство, съответствало с разпоредбата на член 9, параграф 3 от директива 2012/27/ЕС.

С оглед на изложеното, не можело да се приеме, че българското законодателство в областта на топлоснабдяването не съответствало и нарушавало основни принципи от правото на ЕС, касаещи фактурирането на разходи за топлинна енергия и на определянето на количеството на топлинната енергия, която е отдадена от сградната инсталация в сградиетажна собственост, каквито твърдения били наведени в исковата молба.

Системата за дялово разпределение била въведена в България през 2001 г. с чл. 112г от Закона за енергетиката и енергийната ефективност (обн., ДВ, бр. 64 от 1999 г.; отм., ДВ, бр. 18 от 2004 г.), в изпълнение на изискванията на Директива 93/76/ЕИО на Съвета от 13.09.1993 г. относно ограничаване на емисиите от въглероден двуокис чрез подобряване на енергийната ефективност (програма SAVE), отменена с директива 2006/32/ЕО. Индивидуалните разпределители, инсталирани върху всички отоплителни тела в сградата и индивидуалните топломери за имотите представлявали средства за дялово разпределение за отопление, указани в чл. 140, ал. 1, т. 2 от ЗЕ, респективно в чл. 52, ал. 1, т. 1 от Наредба № 16-334 от 2007 г. за топлоснабдяването (отм.). Отчитането на индивидуалното потребление на топлинна енергия не само с индивидуални топломери (които са измервателни уреди), а и с индивидуални топлинни разпределители, монтирани на всеки радиатор, било въведено в българското законодателство с оглед обстоятелството, че отоплителните инсталации в значителна част от сградите, находящи се на територията на Република България, са двутръбни, вертикални, изградени по системата „Тихелман” и единствената техническа възможност за отчитане на потребената в жилищата топлинна енергия и нейното разпределение била чрез монтиране на разпределители на всеки радиатор. В сградите с вертикални отоплителни инсталации отчитането на индивидуалното потребление на топлинна енергия не можело да бъде осъществено единствено посредством индивидуални топлинни разпределители, монтирани на всеки радиатор. В тази връзка в българското законодателство било регламентирано отчитането на индивидуалното потребление на топлинна енергия не само чрез индивидуални топломери, а и чрез индивидуални топлинни разпределители, монтирани на всеки радиатор.

Настоява, че уредбата в ЗЕ и Наредба № 16-334 от 2007 г. за топлоснабдяването (отм.) напълно съответствала на изискванията на Директива 2012/27/ЕС и по-конкретно на съображение 28 от директива 2012/27/ЕС и съображение 29 от директива 2012/27/ЕС.

В член 9, параграф 3 от директива 2012/27/ЕС изрично било указано, че когато използването на индивидуални измервателни уреди за отчитане на отоплението не е технически осъществимо или разходно ефективно, се използват индивидуални топлинни разпределители за определяне на потреблението на топлинна енергия от всеки радиатор, освен ако въпросната държава членка не докаже, че монтирането на подобни топлинни разпределители не би било разходно ефективно.

Позовава се на Решение № 5 от 22.04.2010 г. на Конституционния съд по к. д. № 15/2009 г., с което било отхвърлено искането на Омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционност на чл. 153, ал. 1 и 6 от ЗЕ. Важен момент от решението бил изводът относно статута и предназначението на сградната инсталация за отопление и произтичащото от това задължение на потребителите в сграда-етажна собственост за заплащането на отдадената от сградната инсталация топлинна енергия.

Намира за произволно и лишено от правна логика на съждението, че „въведените нормативни правила противоречат на изискванията за забрана на злоупотребата с господстващо положение по смисъла на чл. 101 от ЗЖЕС и за забрана на предоставяне на недължима държавна помощ, по смисъла на чл. 107 от ДФЕС". В процесния случай се касаело за спор между топлофикационно предприятие и клиент на топлинна енергия, т.е. за отношения между две частноправни лица, което изключвало възможността за „предоставяне на недължима държавна помощ“. Несъгласието на ищцата с определеното количество топлинна енергия за имота й през съответния период и дължимата сума за това количество топлинна енергия не обуславяло автоматично твърдяната злоупотреба с господстващо положение.

Не споделя застъпената в исковата молба теза, че: „в следствие от поведението на националните власти П. била лишена от собственост“. Осъждането й с влезли в сила решения на Пловдивския районен съд и Пловдивския окръжен съд да заплати претендирани от ЕВН България Топлофикация” ЕАД суми за ползвана в имота на ищцата топлинна енергия през даден период не било равносилно на лишаване от собственост.

Оспорва по основание и размер претенцията за причинени неимуществени вреди. Несъгласието с нормативните правила, личното разочарование и гняв, изтъкнати в исковата претенция, съмненията и вътрешното усещане на ищцата П. за несправедливо разпределение на топлинната енергия за имота й и задължението за заплащане на дължими суми за топлинна енергия, не можели да служат като основание за търсене на отговорност от държавата в лицето на Министерството на енергетиката и да обосноват наличието на имуществени и неимуществени вреди. Още по-малко можело да се приеме наличието на вреди, които са пряка и непосредствена последица от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, поради неправилно въвеждане на разпоредби на общностното право.

Предвид изложените съображения счита, че предявеният иск срещу Министерството на енергетиката е неоснователен и недоказан и моли същият да бъде отхвърлен.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът Окръжен съд – Пловдив оспорва основателността на иска.

Намира, че не са налице кумулативно предвидените предпоставки за ангажиране на отговорността му, а именно: нарушена норма на правото на ЕС, предоставяща права на частноправни субекти; нарушението да е „достатъчно съществено” и да е в пряка причинно-следствена връзка с твърдените факти. В конкретния случай липсвали факти, които да могат да се подведат като твърдения за неизпълнение на задълженията на Държавата по чл. 4, § 3 от ДЕС, а само по себе си цитирането на тези разпоредби, не било достатъчно да обоснове правна квалификация на съставите по ЗОДОВ.

Поддържа, че посочените съдебни решения, от които ищцата твърди, че са произлезли вреди за нея били мотивирани и обосновани. В проведеното съдебно производство вкл. въззивното, били осигурени всички гаранции за спазване правата на ищцата, като потребител. Осигурена й била възможност да изложи твърдения, да направи искания по допускане на доказателства.

Счита, че с настоящото производство се целяло пререшаване на спора, предмет на гр.д. № 12336/2016 год., съотв. в. гр.д. 2215/2018 год., каквато не била целта на производството по ЗОДОВ, тъй като търсенето на отговорност от държавата не следвало да засяга силата на пресъдено нещо, формирана по приключили дела с влезли в сила решения. В този смисъл намира за неотносими към предмета на настоящото дело всички твърдения в исковата молба, касаещи установените факти и достигнатите правни изводи по вече разгледаните дела от районния и окръжния съд.

Намира, че подробният анализ на Методиката за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради етажна собственост от научна гледна точка, не можело да е предмет на настоящото производство, поради което доводите за неправилност били неотносими към фактическия състав, пораждащ отговорността на държавата за вреди за нарушение на правото на ЕС по ЗОДОВ.

Оспорва твърденията за неточно или погрешно въвеждане на разпоредбите на Директивата в националното законодателство. Счита, че същите били правилно транспонирани в Закона за енергетиката и Закона за енергийната ефективност. Относимите разпоредби от тези нормативни актове били напълно в синхрон с нормите на Директивите. В подкрепа на този извод било постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 05.12.2019 г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17 г., досежно тълкуването на чл. 13 от отменената Директива 2006/32/130, в контекста на относимите разпоредби на националното законодателство. Според решението националната уредба на материята не противоречала на смисъла, вложен в разпоредбата на чл. 9, § 3 от Директива 2012/27/ЕО, съответен па чл. 13 от отменената Директива 2006/32/ЕО. До този извод достигнали и съставите на районния и окръжния съд, разглеждайки предявения иск срещу П.. В мотивите си те приели, че разпоредбите на Директивата са транспонирани в българското

законодателство и в частност в Закона за енергийната ефективност, като усилията им са били насочени към постигането на предписания от Директивата резултат за установяване на реално потребеното количество топлоенергия. За постигането на този резултат били използвани специални знания чрез назначаването на експертизи, които да определят именно реалното количество топлоенергия, потребено от С. П.. Разпоредбите на българското законодателство били тълкувани и прилагани от съдебните състави изцяло в светлината на Европейското право.

Предвид изложеното, намира за неоснователни оплакванията в исковата молба, че окръжният съд не е констатирал противоречие на националното законодателство с това на ЕС, като по този начин е игнорирал предимството на правото на ЕС.

Оспорва твърденията, че ответникът е извършил нарушение на общностното право, като не е отправил преюдициално запитване до СЕС по искане на ищцата. Счита, че националната юрисдикция не е обвързана от искането на страната за отправяне на преюдициално запитване, а е свободна да прецени, с оглед особеностите на конкретното дело, съществува ли необходимост от такова, която да обезпечи правилността на крайния акт. В нейната компетентност било и определянето на относимите въпроси, които следва да се поставят на Съда на ЕС. Дори до съда да е отправено искане от страните, същият разполага с възможността мотивирано да го отхвърли, ако прецени, че с оглед фактическата и правна обстановка по делото такова не е необходимо.

Освен преценката за необходимост от отправяне на запитване до СЕС с оглед особеностите на спора, националните юрисдикции следвало да съобразяват също и дали могат или са длъжни да отправят такова. Това зависело от два последователно приложими критерия. На първо място от значение било дали съответното решение подлежи на последващ инстанционен контрол, а ако бъде установено, че то не подлежи на такъв, било необходимо да се изследва дали е налице някой от следните фактори /по известни като изключения „CILFIT”/: съществува ли установена съдебна практика по разглеждания правен въпрос /изключението acte eclaire и/или дали правилното тълкуване на съответната правна норма се налага толкова очевидно, че не оставя никакво място за разумно съмнение /изключението acte clair/.

В настоящия случай с Определение от 26.03.2017 г. по гр. д. № 12336/2016 г. по описа на Районен съд - Пловдив искането на С. П. за изготвяне на преюдициално запитване до СЕС било отхвърлено с доводи, че няма разпоредба на правото на ЕС, тълкуването на която да е от значение за правилното решаване на делото и тълкуването на която да не е предмет на вече образувано преюдициално запитване от други съдилища в България / дело C-708/17 на съда на ЕС, образувано по искане на РС — Асеновград и др./”. В тази връзка доводите на ищцата че Окръжен съд Пловдив не е спазил задължението да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз били изцяло неоснователни. По делото правилно било прието, че отправянето на преюдициално запитване няма значение за правилното решаване на делото доколкото не било налице противоречие с Директивата, не е имало неясноти при тълкуване на разпоредбите на европейското право и не е било нужно преюдициално запитване. С оглед на изложеното, счита че съдебните състави не са имали необходимост от отправянето на преюдициално запитване за постановяването на правилни крайни актове и липсвала неяснота на посочените норми от правото на Европейския съюз, чисто тълкуване се иска. При отсъствието на тези две обективни предпоставки за стартирането на процедура по чл. 267 ДФЕС, напълно изключена била възможността да бъде извършено нарушение на правото на ЕС от Окръжен съд - Пловдив, поради което твърденията на ищеца и в тази насока били неверни.

С оглед всичко гореизложено, намира, че липсва първият от необходимите елементи на фактическия състав за ангажиране на отговорността на държавата — наличието на противоправно действие или бездействие, изразяващо се в неприлагане на правото на Европейския съюз от страна на държавен орган на държава членка на ЕС, респективно не съществувала и причинно-следствена връзка с твърдените от ищцата вреди.

Оспорва по основание и размер претенцията за имуществени вреди, която счита за недоказана, поради което настоява за отхвърлянето й.

Оспорва, като неоснователна и недоказана и претенцията за неимуществени вреди, поради липса на причинно-следствена връзка между действията на съда и твърдените от ищцата вреди, изразяващи се в разочарование от действията на съдебната власт, чрез които е засегнато правото й на собственост. Счита същата за завишена, с оглед принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД.

По изложените съображения настоява за отхвърляне на предявените искове.

Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите и възраженията на страните и като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не е спорно, че ищцата С. И. П. е собственик на жилище /апартамент/, находящо се в ••••••• в сграда в режим на етажна собственост, снабдена с централна отоплителна система, проектирана и изградена при построяването на сградата. Не е спорно и че жилището на ищцата и другите жилища в сградата са присъединени към централната топлопреносна мрежа.

Доставчик на топлинна енергия на територията на гр. Пловдив е „ЕВН България Топлофикация“ ЕАД, въз основа на Общи условия, приети с Решение по т. 8 от Протокол № 35от 04.09.2007г. на Съвета на Директорите на „Топлофикация Пловдив“ ЕАД (сега ЕВН ТР) и одобрени с Решение № ОУ- 070/17.12.2007 г. на ДКЕВР, на основание чл.150, ал.1 от Закона за енергетиката. „ЕВН България Топлофикация“ ЕАД е енергийно предприятие по смисъла на Закона за енергетиката, притежаващ лиценз за производство и пренос на топлинна енергия, въз основа на който доставя отопление и топла вода по-специално в сгради — етажна собственост.

За периода 01.02.2013г. – 30.09.2015г. за жилището на ищцата е начислена сумата от 497,96 лв. за топлинна енергия и лихва за забава в размер на 94,72 лева за периода от 01.04.2013г. – 22.06.2016г.

Тъй като сумите не са платени, ЕВН Топлофикация се е снабдил със Заповед за изпълнение по ч. гр. д. 8521/2016г. на Районен съд – Пловдив. Вземането е оспорено от П., поради което на 14.09.2016г. е предявен установителен иск за сумите по издадената заповед за изпълнение. Образувано е гр. д. 12336/2016г. по описа на Районен съд – Пловдив.

Пред съда С. П. е оспорила основателността на иска с доводи, че между страните не е възникнало валидно облигационно отношение, че нормативната уредба, въз основа на която се изчислява ТЕ противоречи на правото на ЕС, годността и изправността на топломера в процесната абонатна станция, размера на технологичните разходи, стойността на БГВ, верността на приложението на Методиката към Наредба № 16 - 334 за топлоснабдяването. Позовала се е на погасяване на вземанията по давност за периода 01.02.2013 до 23.06.2013 г.

По делото са назначени две съдебно – технически експертизи – единична и тройна.

Според единичната съдебно – техническа експертиза, за целия процесен период имотът на С. П. е бил топлоснабден от работеща абонатна станция. В абонатната станция е функционирал един общ топломер и един общ водомер за битова гореща вода. Отоплителната инсталация е еднозонова, тип „Тихелман“, с долно подаване и събиране /на топлопреносителя на горещата вода/. В имота няма консумирана битова гореща вода, топлоенергия за отопление се разпределя дялово до три броя отоплителни тела /радиатори/. Отделената от сградната инсталация топлоенергия е начислявана служебно за имота, при отопляем обем 196 куб. м. Отчетът на уредите за дялово разпределение е правен от фирма за дялово разпределение в съответствие с обичайната практика, като няма установени несъответствия между представените отчети и сметките за дялово разпределение. Вещото лице е констатирало, че неправилно са изчислени технологичните разходи за дейността на абонатната станция, а оттам, понеже са елемент от формулата за дялово разпределение и останалите компоненти, формиращи крайната цена на топлоенергията.

По искане на ищеца е назначена тройната съдебно – техническа експертиза. Според нея сградата, в която се намира имотът на ищцата, е с непрекъснато топлоснабдяване през периода февруари 2013г. – септември 2015г., включително. Ежемесечно са извършвани отчети на данните от общия топломер за потребената топлоенергия, включително редовно е приспадана топлинна енергия за технологични разходи, съгласно нормативните изисквания. В имота са монтирани пет отоплителни тела /радиатори/, от които 3 бр. са пломбирани, а два са с монтирани индивидуални разпределители за разходи за отопление с дистанционен отчет. Дяловото разпределение е в съответствие с методиката и нормативната уредба, а топломерът на абонатната станция e редовно проверяван за метрологичната си годност. Няма данни за неосигурен достъп за отчет. Водомерите за битова гореща вода са пломбирани, битова гореща вода е ползвана, като количествата за топлоенергия, представляващи технологични разходи на абонатната станция, са изчислени правилно съгласно т. 5.2 към приложението към чл. 61 ал. 1 от Наредба - № 16-334 за топлоснабдяването.

В хода на първоинстанционното производство П. е направила искане пред съда да оправи преюдициално запитване до СЕС по посочени от нея въпроси. С Определение 2984 от 26.03.2017 г. искането е отхвърлено с доводи, че няма разпоредба от правото на ЕС, чието тълкуване да е от значение за решаването на делото, както и тълкуването на която да не е предмет на вече образуваното преюдициално запитване от други съдилища в България - дело С-708/17 на СЕС.

С Решение № 2904/18.07.2018г. по гр. д. 12336/2016г. на Районен съд – Пловдив предявените срещу С. П. искове са уважени частично до размера на 283.05 лева главница, представляваща равностойност на доставена за периода от 01.02.2013г. до 30.09.2015г. топлоенергия, ведно със законна лихва от 23.06.2016г., до окончателното плащане на сумата, както и 60.96 лева обезщетение за забава в плащането на главницата за периода от 01.04.2025г. до 22.06.2016г. Над размера от 283.05 лева, до пълния предявен размер от 497.96 лева за главницата и над размера от 60.96 лева, до пълния предявен размер от 94.72 лева за мораторна лихва, са отхвърлени като неоснователни, поради погасяването на вземането по давност.

П. е осъдена да заплати разноски на ”ЕВН България Топлофикация” ЕАД, в размер на 1043.87 лева в исковото и заповедното производство.

В решението съдът е изложил мотиви за съществуващо между страните правоотношение за доставка на топлина енергия за битови нужди до топлоснабден имот, собственост на С. П., находящ се в сграда в режим на етажна собственост, при публично известни общи условия чл. 150 от ЗЕ. Приел е, че топломерът, който е бил монтиран в абонатната станция, захранваща с топлинна енергия имота, е технически годен като средство за търговско измерване за процесния период, съгласно ЗИ.

Позовавайки се на тройната експертиза, съдът е приел за неоснователно възражението, че неправилно е определен размерът на технологичните разходи в станция. Мотивирал се е, че самите твърдения на собственика на имота, че има отсъединени отоплителни тела означава, че инсталираната мощност е по - ниска от проектната и в тази връзка не може да се каже колко е действителната инсталирана мощност на отоплителния кръг, тъй като липсват данни за брой вид и топлотехнически характеристики на отделните отоплителни тела, от които зависи отделената за отопление мощност. Приел е, че твърденията за неточно определени технологични разходи за дейността на абонатната станция биха могли да бъдат верни и изследвани само ако има монтирани върху всички действащи отоплителни тела в сградата индивидуални разпределители на топлинната енергия. Приел е за недоказано твърдението на П., че технически е невъзможно да се достави ТЕ за отопление при отсъединени отоплителни тела. Счел е за недоказано твърдението, че датчикът, отчитащ външната температура, е бил отсъединен от отоплителната инсталация и по този начин от фирмата за дялово разпределение са ползвани неверни стойности на външната температура, както и довода, че е температурата на почвата е измерена на дълбочина, различна от 125 см.

Срещу решението е подадена въззивна жалба, в която ищцата се е позовала на частичната недопустимост на решението и е оспорила неговата правилност. Посочено е, че неоснователно съдът не е отправил преюдициално запитване, както и че не е приложил правилно правото на ЕС. Направените са доказателствени искания и отново е поискано отправяне на преюдициално запитване по поставените през първата инстанция въпроси.

По въззивната жалба е образувано в. гр. д. 2215/2018г. на Окръжен съд Пловдив.

Искането на жалбоподателката за отправяне на преюдициално запитване до СЕС е оставено без уважение, с доводи, че за решаване на спора не е необходимо да бъде тълкувана норма от общностното право, доколкото не е налице приложима разпоредба, чието значение и смисъл са неясни или будят съмнение.

Уважено е искането за назначаване на съдебно – техническа експертиза по част от поставените от жалбоподателката въпроси.

С Решение № 931 от 11.07.2019г. по в. гр. д. 2215/2018г. на Окръжен съд Пловдив съдът е потвърдил първоинстанционното решение с мотиви, че като собственик на топлоснабден имот П. има качеството потребител на услугите, предоставяни от ЕВН Топлофикация ЕАД. Приел е за неоснователно възражението за неизправност на топломера. Приел е за неоснователно възражението за нарушение разпоредбите на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО на ЕП и СЕ относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги.

Позовал се на заключението на техническата експертиза, според която в сметката на П. са включени количества енергия, измерени от индивидуалните измервателни уреди в жилището й, както и от средството за търговско измерване, монтирано в абонатната станция — относно начисленото количество енергия, отдадено от сградната инсталация, като при разпределяне на последното е приложена Методиката за дялово разпределение на ТЕ. Позовал се е на заключението на тройната СТЕ пред първата инстанция, както и на СТЕ във въззивното производство и е формирал извод, че технологичните разходи на абонатната станция в етажната собственост през процесните месеци са правилно изчислени и са приспаднати от подлежащото на разпределение между етажните собственици количество енергия, че при изчислението е спазена Наредба за топлоснабдяването № 16 - 334/06.04.2007г. и Методиката за дялово разпределение, която отчита и топлофизичните особености на сградата и отоплителната инсталация. Приел е, че количествата енергия, полагаеми за процесния имот, са правилно определени от топлинния счетоводител.

Решението на въззивната инстанция е окончателно.

Според свидетеля БИ П, брат на ищцата, проблемите на С. П. с ЕВН България Топлофикация ЕАД започнали още през 2007г. – 2008г., след приемане на Наредбата № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването. Оттогава започнали да й начисляват „баснословни сметки“, въпреки че три от радиаторите й не работели и до жилището й не достигала топлинна енергия. Това й причинявало огромен стрес. Не можела да понася жилището си. Като влезела вътре получавала задух, вдигала кръвно налягане, за което започнала да приема лекарства. Тъй като не можела да понася жилището си, известно време живяла при брат си, а след това отишла да живее при родителите си в с. Калояново, обл. Пловдив. Не могла да се примири, че трябвала да заплаща стойността на топлинна енергия, отдавана от сградната инсталация, въпреки че до жилището й не достигала такава, заедно със собствениците на първите етажи на сградата, в жилищата на които дори при изключени радиатори имало топлоотдаване от сградната инсталация.

Чувствала че е несправедливо ощетена. Изпитвала разочарование от съдебните решения, с които била осъдена, тъй като първоинстанционният съд игнорирал заключението на единичната експертиза, необосновано назначил тройна и отказал да отправи преюдициално запитване, а въззивната инстанция не обсъдила оплакванията във въззивната жалба.

Била смутена, че е осъдена да заплати сумите, а по отношение на свидетеля и неин брат, искът на ЕВН Топлофикация АД бил отхвърлен.

Отговорността на държавата за вреди произтича от принципа за лоялно сътрудничество на държавите членки в ЕС. Нейното формулиране и развитие като принцип на общностното право е осъществено посредством практиката на Общностния съд, според която отговорността на държавата за вреди, причинени на гражданите, може да бъде ангажирана независимо от това кой е публичният орган, извършил нарушението, съответно независимо от вида на нарушението – неправилно транспонирана директива или поддържане в сила на национална правна норма, която е в противоречие с общностното право или пък решение на национална юрисдикция, която се произнася като последна инстанция в разрез с него /в този смисъл Решения на СЕС по дело С- 6/90, дело № С-9/90, дело С- 46/93, дело С-48/93, дело С-5/94, дело С-224/01, дело №-160/14, дело С-173/03/.

Държавата участва в съдебни производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент – органът, от чиито незаконни актове, действия и бездействия са причинени вредите. Отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани от нарушение на правото на Европейския съюз, представлява специална деликтна отговорност, която обхваща всички преки и непосредствени вреди, независимо от това дали са причинени виновно.

Основните предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз са: нарушената правна норма на общностното право да предоставя права на увредените частноправни субекти, нарушението да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно - следствена връзка между това нарушение и претърпяната вреда. Когато вредите са причинени от действията или бездействията на няколко държавни органи искът за обезщетение може да бъде предявен против всички или някои от тях, при условията на солидарност, тъй като се касае до една отговорност на един и същи правен субект-Държавата. В подкрепа на това виждане е и изменението на закона с приетата нова, обн. в ДВ, бр. 94 от 2019 г. разпоредба на чл. 4, ал. 2 от ЗОДОВ, която предвижда, че когато искът е предявен срещу няколко ответници, те отговарят солидарно. За отговорността на Държавата е без значение от поведението /действие или бездействие/ на кой от нейните органи са причинени вредите. Вината е без правно значение, т. е. отговорността за вреди е обективна.

Съобразно трайно установената практика на СЕС, силата на пресъдено нещо не може да е пречка за реализиране на отговорността на Държавата да обезщети вредите от нарушение на ПЕС, извършено с влязло в сила решение на национална юрисдикция. Изрично в мотивите към решението по дело № C- 173/03 СЕС заключава, че ПЕС се противопоставя на прилагането на национален закон, който изключва отговорността на държавата в случаите, в които нарушението произтича от погрешното тълкуване на правото от страна на националния съд или от погрешната му оценка на фактите и доказателствата, тъй като тези дейности представляват основна част от правораздавателната дейност и неправилното им упражняване може да доведе до явно нарушаване на ПЕС. Невъзможността държавата да бъде подведена под отговорност за нарушаване на правото на ЕС от страна на национален съд в подобни случаи означава принципът за отговорността на държавата да бъде изпразнен от смисъл. Затова в производството по реализиране на тази отговорност сезираният съд е в правомощието си да преценява процеса по събиране и анализ на доказателствата и установяване на фактите във влязлото в сила решение на друга национална юрисдикция от гледна точка на съответствието им с ПЕС. Ето защо, неоснователни са възраженията на ответниците, че с предявяване на настоящия иск се цели да се преодолее силата на пресъдено нещо на Решение № 931 от 11.07.2019г. по в. гр. д. 2215/2018г. на Окръжен съд Пловдив и съдът не може да го ревизира. Действително силата на пресъдено нещо не може да бъде преодоляна, но в правомощията на съда, разглеждащ иск за обезщетение за вреди от нарушение на правото на ЕС е да прецени дали при прилагането националното законодателство съдът е съобразил съответствието му със съюзното право и дали е тълкувал закона в съответствие с целите на съответната директива.

В случая ищцата се позовава неправилно транспониране на чл. 13, т. 1, т. 2 и т. 3 Директива 2006/32/ЕО на Европейския Парламент на Съвета от 5 април 2006 г. относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и на чл. 9 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския Парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО в националното законодателство с приетата Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването от Министъра на енергетиката и на бездействие на законодателния орган да отстрани несъответствието на националната уредба с правото на Европейския съюз. По отношение на ответника Окръжен съд – Пловдив се твърди, че в производствата, посочени в исковата молба е отказал да тълкува приложимото законодателство в съответствие с целите на директивите , с което да нарушени са базисни елементи от съдържанието на правото на ищцата на ефективна съдебна защита, във връзка с прилагането на чл. 9 от Директива 2012/27/ЕС и чл. 10 и от Директива 2006/32/ЕО, в контекста на чл. 47, ал. 1 и ал. 2 и чл. 17 от Хартата на основните права на ЕС, както и поради нарушаване на задължението по чл. 267 §1, б. „б“ от ДФЕС.

Съгласно чл. 288 ДФЕС директивата е акт, който обвързва по отношение на постигането на даден резултат от държавите-членки, до която е адресиран, като оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за постигане на този резултат. При транспонирането следва да се постигне предвиденото в Хартата ниво на защита основните права, независимо от свободата на преценка, с която държавите разполагат /т.31 С-469/17/. Ако разпоредбите на Директивата са безусловни и достатъчно точни частноправните субекти могат да се позоват на тях пред националните съдилища срещу Държавата, ако тя не е транспонирала в срок директивата или я е транспонирала неправилно. Дали нормите са безусловни и достатъчно точни се преценява като се провери – дали са определени лицата, носители на правото, съдържанието на правото и правният субект, който следва да осигури предоставяне на правото или когато Директивата възлага по недвусмислен начин на Държавата задължение за постигането на точен резултат без да предвижда никакви условия за прилагането на установеното в него правило /напр.С-282/10 Домингес/.

Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО, в сила от 17.05.2006г., приложима до 05.06.2014г. предвижда, че с цел даване възможност на крайните потребители да бъдат по-добре информирани при вземането на решения по отношение на индивидуалното си потребление на енергия, те следва да получат достатъчно количество, свързана с това информация, както и всякаква друга необходима информация като например информация за съществуващите мерки за повишаване на енергийната ефективност, сравнителни профили на крайно потребление или конкретни технически спецификации на оборудване, което ползва енергия, като те могат да включват оборудване „четвърти фактор“ или друго подобно /съображение 29 от директивата/.

Директива 2012/27 ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, предвижда, че оглед на утвърждаването на правата на крайните клиенти по отношение на достъпа до информация от измерването и фактурирането на индивидуалното им енергопотребление, следва да се въведат интелигентни измервателни системи и интелигентни измервателни уреди в държавите членки, което позволява по-често фактуриране въз основа на действителното потребление. В случаите, в които интелигентните измервателни уреди няма да бъдат въведени преди 2020 г., съществува необходимост от изясняване на изискванията за достъп до информация и справедливо и точно фактуриране въз основа на действителното потребление включително по отношение на измерването и фактурирането на индивидуалното потребление на отопление/охлаждане и топла вода в многофамилните сгради, доставяни централно или чрез локални общи системи за отопление/охлаждане, монтирани в такива сгради /съображение 33 от Директивата/.

Двете директиви съдържат безусловни и достатъчно ясни правила досежно необходимостта частноправните субекти да получат информация за начина, по който се изчисляват сметките им за потребление на топлинна енергия, както и това да става въз основа на реалното потребление, поради което могат да се позоват на тях пред националните съдилища срещу Държавата.

По повод отправени две преюдициални запитвания, на осн. чл. 267 ДФЕС от Районен съд Асеновград и от Софийски районен съд е постановено Решение С‑708/17 и С‑725/17 по съединени дела на СЕС. С него е дадено тълкуване, че член 13, параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент. В мотивите на решението е застъпено становище, че нито 13, параграф 2 от Директива 2006/32 и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27, нито от общия разум и целта на правната уредба, от която са част тези разпоредби, задължават доставчиците на енергия да фактурират на крайния клиент само действително потребените от него количества топлинна енергия, което да изключва възможността сметките да се изчисляват пропорционално на отопляемия обем на съответния апартамент.

Посочено е, че съгласно член 13, параграф 2 от Директива 2006/32

държавите членки следва гарантират, че сметките ще се изготвят от енергоразпределителните предприятия, операторите на разпределителната мрежа и дружествата за търговия с енергия на дребно въз основа на реалното енергийно потребление, когато е уместно. Изразът „когато е уместно“ следва да се тълкува във във връзка с член 13, параграф 1 от Директивата, че „доколкото това е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните енергийни спестявания“, държавите членки гарантират, че при крайните потребители в частност на електроенергия и централно топлоснабдяване ще се осигуряват индивидуални измервателни уреди, които точно отчитат реално консумираното количество енергия от крайния потребител. В този смисъл волята на законодателя на Съюза е при монтирането на индивидуални измервателни уреди, позволяващи да се отчита реалното, действителното потребление на крайния клиент, да се взема предвид практическата възможност за монтиране на такива уреди в определени, понякога твърде стари сгради, доколкото монтирането им невинаги би било реалистично, разумно и пропорционално предвид прекомерните разходи, които би могло да наложи. По тези съображения доколкото невинаги има възможност за монтиране на индивидуални измервателни уреди, самите сметки могат да се изготвят въз основа на реалното енергийно потребление само когато това е технически осъществимо.

Посочено е, че същите съображения са отразени в член 9, параграф 1, член 9, параграф 3, втора и трета алинея и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27.

Що се отнася до фактурирането, член 10, параграф 1 от директивата предвижда, че когато крайните клиенти не разполагат с интелигентните измервателни уреди, държавите членки правят необходимото най-късно към 31 декември 2014 г. информацията относно фактурирането да бъде точна и да се основава на действителното потребление в съответствие с приложение VII, точка 1.1, когато това е технически възможно и икономически оправдано.

Член 9, параграф 3, втора алинея от директивата предвижда, че държавите членки трябва да се погрижат в този тип сгради да се монтират индивидуални измервателни уреди най-късно до 31 декември 2016 г., но когато използването на индивидуални измервателни уреди не е технически осъществимо или разходно ефективно, ще се използват индивидуални топлинни разпределители за определяне на потреблението на топлинна енергия от всеки радиатор, освен ако държавата членка не докаже, че монтирането на подобни топлинни разпределители не би било разходно ефективно.

Относно сградната инсталация, се приема, че може да е трудно и дори невъзможно да се определи с точност количеството топлоенергия, отдадено от тази инсталация във всеки апартамент. То включва не само топлоенергията, отдавана вътре в съответния апартамент от физическите компоненти на сградната инсталация като топлопроводите и тръбите, които минават през този апартамент, но и топлообмена между отопляваните и неотопляваните обекти. Приема се, че отделните апартаменти в сградите в режим на етажна собственост не са топлинно независими, тъй като топлината циркулира между отопляваните и по-малко отопляваните или съвсем неотопляваните помещения. Затова се явява технически трудно да се определи точното индивидуално потребление на всеки обитател на съответната сграда — етажна собственост, що се отнася до топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.

Прието е, че що се отнася до използвания за целите на фактурирането метод за изчисляване на потреблението на топлинна енергия в сградите — етажна собственост, държавите членки разполагат с широка свобода на действие.

Прието е, че национална правна уредба /Закона за енергетиката чл. 139, чл. 140 и чл. 142/ видимо отговаря на изискванията член 9, параграф 3, трета алинея от Директива 2012/27 държавите членки да въведат прозрачни правила за разпределение на разходите за потреблението на топлинна енергия или топла вода, така че в частност да могат да разграничават разходите за топла вода за битови нужди, разходите за топлинна енергия, отдавана от сградната инсталация и с цел отопление на общите помещения, и съответно разходите с цел отопляване на апартаментите.

От приложените по делото писмени доказателства се установява, че съгласно официално уведомително писмо от 22.03.2013 г. спрямо Република България е откритата процедура за нарушение № 2012/2218 във връзка с неизпълнение от страна на България на задължението да транспонира правилно в националното си законодателство чл. 13, параграф 1 и 2 от Директива 2006/32/ЕО относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги. Производството пред Комисията е въз връзка с получени жалби от български граждани относно транспонирането и прилагането на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО с оплаквания, че в България индивидуалното измерване на топлинна енергия и топла вода не е осигурено и че фактурирането не е въз основа на действителното потребление. Във връзка с поддържаните от ищцата доводи и възражения следва да се посочи, че е установено по делото, че на 18.06.2015 г Европейската комисия е взел решение за закриване на процедура за нарушение № 2012/2218 във връзка с неизпълнение от страна на България на задължението да транспонира правилно в националното си законодателство чл. 13, параграфи 1 и 2 от Директива 2006/32/ЕО относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги. Посочено е, че в позицията по нарушението, изпратена на Европейската комисия на 21.05.2013 г., България отхвърлила напълно констатациите за неправилно транспониране на чл. 13, параграфи 1 и 2 от Директива 2006/32/ЕО, като привела необходимата аргументация за това.

По повод отправено преюдициално запитване на Районен съд – Пловдив е постановено Решение C‑760/23 на СЕС. С него е дадено тълкуване, че член 9, параграф 3 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, допуска национална правна уредба, съгласно която собственикът на апартамент в сграда — етажна собственост, е длъжен да заплати разходите, които са му начислени за топлинната енергия, отдадена от всички тръбопроводи и инсталации за разпределение и доставяне на топлинна енергия в сградата, включително когато стълбищата и коридорите на сградата не са оборудвани с радиатори, в размер на част, пропорционална на отопляемия обем на своя апартамент, доколкото правилата и параметрите, въз основа на които се изчисляват разходите, които са му начислени за индивидуалното му потребление на топлинна енергия за отоплението на апартамента му и за топлата вода за битови нужди, гарантират прозрачността и точността на отчитането на индивидуалното потребление.

Прието е, че член 9 от Директива 2012/27 не предвижда изискванията, на които трябва да отговаря математическата формула, въз основа на която се изчисляват разходите за потребление на топлинна енергия в сградите — етажна собственост, но с оглед изискването държавите членки да въведат правила осигуряващи прозрачност и точност на отчитането на индивидуалното потребление при разпределение на разходите за потреблението на топлинна енергия или топла вода, то следва да се извършва на прозрачна и точна основа, така че крайният клиент да може, от една страна, да узнае с точност размера на разходите, които са му начислени, и от друга страна, при необходимост да вземе мерки, за да приспособи личното си потребление и оттук да се съобрази с целта на Директива 2012/27 за насърчаване на по-добра енергийна ефективност. Тя би следвало да отчита специфичните характеристики на сградата, като нейната изолация и изолацията на отоплителната система, използваните за тази система материали, както и евентуалната загуба на топлина.

Прието е, че макар математическата формула, посочена в точка 6.1.1 от методиката, да се основава на някои обективни данни, тя не отчита определен брой параметри, свързани с действителното функциониране на отоплителната инсталация, поради което не дава възможност за прозрачност и точност на отчитането на индивидуалното потребление по смисъла на член 9, параграф 3 от Директива 2012/27.

С оглед даденото тълкуване и предвид обвързващата сила на решенията по отправени преюдициални запитвания както за запитващата юрисдикция, така и за всички юрисдикции в държавите членки, съдът намира за неоснователни доводите на ищцата за несъответствие с правото на Европейския съюз на разпоредбите на националното законодателство, предвиждащи в сгради в режим на етажна собственост да се начисляват разходи за топлоенергия, отдавана от сградна инсталация, пропорционално на отопляемия обем на съответния апартамент, дори при неработещи или изключени радиатори. В този смисъл Народното събрание и Министерство на енергетиката не са извършили твърдяното нарушение, изразяващо се в неправилно транспониране на чл. 13, т. 1, т. 2 и т. 3 Директива 2006/32/ЕО на Европейския Парламент на Съвета от 5 април 2006 г. относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги, а Окръжен съд при постановяване на решението си е тълкувал приложимите норми, в съответствие с целите на директивата.

Неоснователни са и доводите, че правото на Европейския съюз не допуска разпоредба, съгласно която разходите за топлинна енергия да се определят по предварително приета методика. Основателни са обаче доводите, че математическата формула в Методика за дялово разпределение на топлинната енергия в сгради - етажна собственост по приложение № към чл. 61, ал. 1 от приетата от Министъра на енергетиката Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването, въз основа на която се изчисляват разходите за потребление на топлинна енергия в сградите — етажна собственост, не позволява отчитане на действително потребеното количество енергия. В този смисъл приетата методика, не е съобразена с изискванията на чл. 9, параграф 3 от Директива 2012/27.

Следователно приемането й е в нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващо се в неправилно транспониране на чл. 9, параграф 3 от Директива 2012/27, предвиждащ прозрачни правила за разпределение на разходите за потреблението на топлинна енергия или топла вода в сградите в режим на етажна собственост, пропорционално на самостоятелните обекти в нея, в приетата Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.

Нарушението е извършено чрез действията на орган на изпълнителната власт – Министъра на икономиката и енергетиката, което ангажира отговорността на юридическото лице, към което принадлежи този орган.

При постановяване на решението по в. гр. д. 2215/2018г. Окръжен съд – Пловдив не е тълкувал приложимите разпоредби на националното законодателство досежно начина на изчисляване на размера на вземането да доставена топлинна енергия, в съответствие с чл. 9, параграф 3 от Директива 2012/27 и не е отказал да приложи Методиката по приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, съдържаща неясна формула. В този смисъл съдът е извършил нарушение на правото на Европейския съюз.

Народното събрание на Република България не е извършило нарушение на правото на Европейския съюз, въвеждайки в националното законодателство разпоредби, предвиждащи задължение за собствениците на обекти в сграда в режим на етажна собственост да заплащат топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект / чл. 143, ал. 5 от Закона за енергетиката/, с оглед постановеното Решение от 05.12.2019г. на СЕС по съединени дела № С‑708/17 и С‑725/17.

Не представлява нарушение на правото на Европейския съюз бездействието на Народното събрание да отстрани възлагането на изпълнителната власт да регулира отношенията по повод топлоснабдяването по начин, което противоречи на правото на ЕС. Предвид че нарушението се изразява в неправилно транспониране на директива, следва да се съобрази, че националните органи на всяка държава от ЕС, до която е адресирана директивата, определят формата и методите, които използват, за да я включат законодателство си, поради което възлагането на изпълнителната власт да изготви наредба, не е противоправно действие. Освен това не съществува механизъм, по който нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващ се в неправилно транспониране на директива в подзаконов нормативен акт да бъде отстранено от законодателния орган.

Макар транспонирането на Директива 2006/32/ЕО на Европейския Парламент на Съвета от 5 април 2006 г. относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и Директива 2012/27/ЕС на Европейския Парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО да е сложен и взаимно свързан процес, изразяващ се в приемане на закони и подзаконови нормативни актове, предвид че вредите за ищцата са настъпили от приложението на приетата с подзаконов нормативен акт, не е налице и причинна връзка между нарушението и действията или бездействията на Народното събрание.

Ето защо, в случая за извършеното нарушение на правото на Европейския съюз следва да бъде ангажирана отговорността на Министерство на енергетиката и на Окръжен съд – Пловдив. По отношение на Народното събрание на Република България не са налице предпоставките на ангажиране на отговорността му за нарушение на правото на Европейския съюз, на осн. чл. 2в от ЗОДОВ и искът по отношение на този ответник следва да бъде отхвърлен.

Извършеното нарушение е достатъчно съществено, доколкото неправилното транспониране на директивите препятства постигането на заложените в тях цели, а пропускът на съда при постановяване на съдебното решение да тълкува националните разпоредби в съответствие с целите на директивите води до неспазване на задължението националните съдилища да прилагат общностното право.

От нарушението ищцата е претърпяла имуществени вреди, изразяващи се начисляване на суми за топлинна енергия за периода 01.02.2013г. – 30.09.2015г., мораторна лихва върху нея и разноски в заповедното и исковото производство, които е осъдена да заплати. Същите възлизат на общо 1726,34 лв. Претендира се сумата от общо 1 912,91 лв., от които: 283.05 лева за доставената топлинна енергия за периода от 01.02.2013 г. до 30.09.2015 г., 60.96 лева - мораторна лихва върху главницата за периода от 01.04.2013 г. до 22.06.2016 г., 88.54 лева - мораторна лихва върху главницата от 22.06.2016 г. до 22.07.2022 г., 1043.87 лв. - разноски в полза на ЕВН за производството по ч. гр. д. № 8521/2016 г. на РС – Пловдив и гр. д. 12336/2016 г. на РС – Пловдив и 436,49 лв. - неприсъдени разноски в нейна полза за адвокатско възнаграждение и депозити за вещи лица, пропорционално на отхвърлената част от иска по гр. д. № 12336/2016 г. на ПРС. По делото ищцата е представила доказателства за заплатени в полза на ЕВН България Топлофикация ЕАД сума в размер на 1476,42 лв. Като основание е посочено „погасяване на дълга по гр. д. 12336/2016г. на ПРС“, следователно претенцията е основателна и доказана до размера на сумата 1476,42 лв., Претенцията е основателна за сумите 283.05 лева - главница, представляваща стойността на доставената топлинна енергия за периода от 01.02.2013 г. до 30.09.2015 г., 60.96 лева - мораторна лихва върху главницата за периода от 01.04.2013 г. до 22.06.2016 г., 88.54 лева - мораторна лихва върху главницата от 22.06.2016 г. до 19.07.2022 г., 1043.87 лв. - разноски в полза на ЕВН за производството по ч. гр. д. № 8521/2016 г. на РС – Пловдив и гр. д. 12336/2016 г. на РС – Пловдив, или общо 1476,42 лв. задължението за заплащането на които е в причинна връзка с извършеното нарушение. За сумата от 436,49 лв. - неприсъдени разноски в полза на ищцата за адвокатско възнаграждение и депозити за вещи лица, пропорционално на отхвърлената част от иска по гр. д. № 12336/2016 г. на ПРС претенцията е неоснователна, предвид че разноските по делото се присъждат съобразно изхода на делото, а в настоящото производство съдът не може да пререши спора по постановеното решение и да приеме, че се дължат разноски в различен от посоченият в него размер.

Следователно искът за имуществени вреди следва да се уважи за сумата от 1476,42 лв., а за разликата на него до претендираната от 1 912,91 лв. да се отхвърли.

Начисляването на суми за топлинна енергия по формула, която не предоставя достатъчно гаранции за отчитане на индивидуалното потребление е предизвикало негативни емоционални изживявания у ищцата, изразяващи се в съмнения и притеснения, че е несправедливо ощетявана, разочарование от дейността на изпълнителната власт, а осъждането и за това е компрометирало доверието й в правозащитните органи.

Това са типичните, обичайни неимуществени вреди, които не е необходимо да се доказват. В исковата молба не са изложени твърдения от ищцата, сочещи на негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните презумптивни такива, нито са представени доказателства за това.

Съдът не кредитира показанията на свидетеля Б П, че заради начислените високи сметки за топлинна енергия ищцата се е принудила да напусне единственото си жилище, че го „мразела“ и не искала да остава в него и че получила хипертония, не само поради близката му родствена връзка с ищцата, а и защото такива твърдения не са изложени в исковата молба и не се подкрепят от представените по делото доказателства.

Видно от приложеното по гр. д. 12336/2016г. на Районен съд – Пловдив изявление от С. П. до „Техем сървисис“ ЕООД от 09.10.2013г. /л. 24/, като причина за напускане на жилището си П. е посочила тежко заболяване на майка си, изискващо непрекъснатото й обгрижване. Представения по делото амбулаторен лист за преглед е от дата 09.07.2012г., предшестваща периода на начислените сметки и в него по данни на ищцата е вписано, че е с артериална хипертония от няколко години, което изключва вероятността заболяването да настъпило поради начисляване на високите сметки за топлинна енергия за периода от 01.02.2013 г. до 30.09.2015 г. водения процес срещу нея процес.

Относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът съобрази, че са търпени за период на повече от шест години /от началната дата на начисляване на сметките за топлинна енергия 01.02.2013г., до влизане в сила на решението, с което П. е осъдена да ги заплати - 11.07.2019г./ и че нарушението е извършено от органи, на които е възложено да гарантират прилагането на общностното право и които следва да се ползват с високо обществено доверие. Съобразявайки указаните в ППВС № 4/1968 г. критерии за справедливост по чл. 52 ЗЗД /в т.ч. икономическите условия в страната съдът намира, че изискването за справедливо обезщетяване на ищцата ще бъде постигнато с присъждане на 3000 лв., доколкото няма доказани никакви вреди извън обичайните презумптивни такива. Ето защо искът за неимуществени вреди следва да бъде уважен до размера на сумата от 3000 лв., а над него до претендирания размер от 10000 лв., е неоснователен и следва да се отхвърли.

Релевираното от Министерството на енергетиката възражение за погасяване на вземането по давност е преклудирано, доколкото е заявено едва в първото по делото открито съдебно заседание и не следва да бъде обсъждано от съда.

По изложените съображения Министерство на енергетиката и Окръжен съд – Пазарджик следва да бъдат осъдени да заплатят солидарно на С. И. П. сумата от 1476,42 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди и сумата от 3 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото на Европейския съюз.

Върху присъдените суми се дължи мораторна лихва от датата на изискуемостта на вземането. Доколкото основанието за заплащане на вредите е непозволено увреждане, изискуемостта настъпва с настъпване на вредите и длъжникът изпада в забава и без покана, по арг. чл. 84, ал. 3 ЗЗД. В случая вредите за ищцата са настъпили на датата на влизане в сила на съдебното решение, с което е осъдена да заплати сумата за топлинна енергия – 17.07.2019г. Мораторна лихва се претендира от 10.07.2021г., поради което претенцията в тази част следва да се уважи.

При този изход на правния спор, право на разноски имат ищцата и ответниците, определени по правилата на чл. 10, ал. 3 и ал. 4 ГПК, съразмерно уважената и отхвърлената част от исковете.

Искането за заплащането им е своевременно заявено с исковата молба от ищцата П., с отговора на исковата молба от ответника Народното събрание на Република България и Окръжен съд – Пловдив и в хода на устните състезания от ответника Министерство на енергетиката.

В производството по делото ищцата е направил разноски за държавна такса в размер на 20 лв. и разходи за адвокатско възнаграждение в размер на 1400 лв., за което са представени доказателства, че са заплатени.

Дължимата държавна такса по делото е 10 лв., следователно на ищцата се дължат разноски за държавна такса в размер на 10 лв.

Съразмерно уважената част от иска на П. се дължи възнаграждение за процесуално представителство в размер на 526,07 лв.

Съдът като съобрази възражението за разноски на Окръжен съд – Пловдив го намира за неоснователно. Делото се отличава с фактическа и правна сложност, по него са проведени три открити съдебни заседания, уговореното п възнаграждение е в минималния претендиран размер по чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за възнагражденията за адвокатската работа, поради което не следва да се намаля.

По тези съображения на ищцата се дължат разноски в размер на общо 536,07 лв., които следва да се възложат в тежест на ответниците Министерство на енергетиката и Окръжен съд – Пловдив, по отношение на които исковете са уважени и които следва да бъдат заплатени поравно от тях или по 268,04 лв. от всеки.

Ответниците имат право на разноски за процесуално представителство, съразмерно отхвърлената част от иска, съгласно чл. 10, ал. 4 ГПК.

В производството по делото ответниците Народното събрание на Република България и Министерство на енергетиката са представлявани от юрисконсулт, а Окръжен съд – Пловдив от съдебен помощник, поради което възнаграждението следва да бъде определено от съда в предвидените в чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ размери. Съдът като, съобрази фактическата и правна сложност на делото, намира, че следва да се определи възнаграждение за процесуално представителство на ответниците в размер на 250 лв. за всеки от тях. На Народното събрание на Република България се дължат разноски в пълен размер, а на Министерство на енергетиката и на Окръжен съд – Пазарджик съразмерно отхвърлената част от иска.

Ето защо ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответниците разноски за процесуално представителство по гр. д. 1625/2025г. на Районен съд – Пазарджик в размер 250 лв. на Народното събрание на Република България, 93,94 лв. на Министерство на енергетиката и 93,94 лв. на Окръжен съд – Пазарджик.

Присъдените по делото суми се дължат в евро, съответно на левовата им равностойност, предвид че след 01.01.2026г. националната валута на Република България е евро.

По изложените съображения, настоящият състав на Районен съд – Пазарджик