Решение № 5412 от 12.8.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 1955/2026 г.

Ищецът Ж. М. С. твърди, че е претърпял неимуществени вреди вследствие на прекомерно продължило наказателно производство – сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП – София, свързано с т.нар. „Възродителен процес“. Поддържа, че е пряко пострадало лице от деянията, предмет на разследването, като е бил незаконно лишен от свобода и подложен на репресивни мерки в периода 1985–1989 г., както и че продължителността на разследването – над 30 години – е довела до нарушаване правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Сочи, че вследствие на това е претърпял значителни неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, безпокойство, разочарование и загуба на доверие в институциите, както и невъзможност да реализира ефективно правата си, включително да предяви граждански иск за обезщетение. Предявява иск срещу Прокуратурата на Република България за сумата от 70 000 евро на основание чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл. 6 §1 от ЕКПЧОС. В срока по чл. 131 ГПК ответникът – Прокуратурата на Република България, чрез Софийска градска прокуратура, е депозирал писмен отговор, с който оспорва изцяло иска по основание и размер. Навеждат се възражения, че наказателното производство не попада в приложното поле на чл. 6 §1 ЕКПЧОС в гражданския му аспект, че ищецът е разполагал с възможност да защити правата си по граждански ред, както и че не е налице причинно следствена връзка между продължителността на производството и твърдените вреди. Поддържа се, че делото е с изключителна фактическа и правна сложност, което обуславя неговата продължителност, както и че претендираният размер е прекомерен и несъобразен с критерия по чл. 52 ЗЗД. Правят се възражения и относно липсата на доказателства за настъпили вреди, както и за неприложимост на чл. 2б ЗОДОВ в конкретния случай. Предявеният иск е с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл. 6 §1 от ЕКПЧОС. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното: Страните не спорят по фактите. Ищецът е бил включен в списъка на пострадалите лица от престъплението по чл. 387 от НК - злоупотреба и превишаване на власт чрез провеждане на насилствена асимилация по отношение мюсюлманското малцинство в страната по време на т. нар. "възродителен процес" през периода 1984-1989г., за извършването на които престъпни деяния е образувано процесното досъдебно наказателно производство по сл.дело № 1/1991г. /преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София/. По отношение на ищеца е издадено предложение за принудително установяване в Белене, издадена е заповед, като за период 15.2.1985г. до 5.8.1986г. ищецът е бил принудително задържан там, за период 15.2.1985.- 5.8.1986г., ищецът бил въдворен в ТВО Бобов дол, като от 8.6.1985г. до 28.3.1988г. бил принудително заселен в село Орешец. Ищецът и съпругата му, разпитана като свидетел, били от село Дебелец. След освобождаването му от затвора, ищецът бил принудително интерниран в село Кабинци, област Видин, после – в Гара Орешец, после – в село Стежерево, област Плевен. В край на май 1989г., почти пет години по – късно, ищецът бил принуден за 24 часа да напусне пределите на България, заедно със семейството си. Изложеното се установява от представените писмени документи и разпитаните двама свидетели – съпругата на ищеца. Ищецът се установил със семейството си в Къркларели, Република Турция, където живеят и към приключване на съдебното дирене. С решение на НС, публикувано в ДВ на 1.6.1990г., ищецът, ведно с още 516 лица, са били реабилитирани. Участието на ищеца в досъдебното производство започва през 1996г., в съвместната жалба на ищеца и още 93 - ма до главния прокурор, с която участниците искат започване на разследване за т. нар. "възродителен процес", изпратено запитване два месеца по – късно, подадено ново искане през април 1997г. до Главна прокуратура, и през септември 1997г. До прекратяване на производството през 2022г., до ищеца не е подадена официална информация, въпреки многократните запитвания, като единствено постановлението от 2018г. за спиране на производството е било връчено на пострадалите. Ищецът е подала молба до ВОП за участие като пострадал. Ищецът и част от пострадалите учредили сдружение в Република Турция за взаимопомощ, включително и по повод контакта с властите в България относно „възродителния процес“. Чрез Сдружението, неговите членове получили информация относно предмета, обвиняемите лица и хода на делото. Това се случило след 2000г. След измененията на НПК пред 2017г., ищецът, заедно с други пострадали лица, подал молба за ускоряване на производството по разследване. Липсват данни за произнасяне по молбата. С поредица определения на Софийски военен съд, и СГС, на Прокуратурата е даден едномесечен срок да се произнесе по ДП. Същото е приключило с постановление от 31.5.2022г., след смъртта на последния от петимата обвиняеми. Липсват данни за връчване на постановлението на ищеца. По жалба на пострадал, постановлението е отменено от АС- София, който е върнал на Прокуратурата наказателното производство – съдът е приел, че преди да прекрати НП, Прокуратурата, следва да предяви на всички пострадали разследването. Прието е, че са налице данни за престъпление по чл.417 и чл.418 НК, което е прието, че е преценка на прокурора. Липсват данни разследването да е предявено на ищеца. Ищецът се явил на 14.10.2024г. за даване на показания, като на 7.11.2024г. подал молба до ВОП с искане да участва като пострадал в НП. Нова молба била подаена на 25.7.2025г. Видно от удостоверение за идентичност на лице с различни имена, Ж. М. С. ЕГН ••••••••••, както и лицата: ДЖ. М. С., Е.М.К. са едно и също лица. Видно от представените документи, на 29.10.2001г., ищецът е бил разпитан от военен следовател при Софийска прокуратура, като по искане от ищеца, за ускоряване на НП, по чнд № 109/2018г., Софийски военен съд е постановено определение за прекратяване, като по нчд № 4760/2018г. на СГС, съдът е определил на прокуратурата едномесечен срок за произнасяне съгласно чл.242,ал.1 НПК, като по чнд № 109/2018г., с определение от 4.5.2018г. СВС , по искане на ищеца за ускоряване на ДП и определяне на мерки, е прекратил производството и е изпратил делото на ВОП, по компетентност. По сигнал доПрокуратурата от група народни представители от 9.2024г., е изготвено постановление от 30.9.2024г. на Военно – окръжна прокуратура – София, като е указано на екипа от военни следователи да проведат разследване в насока извършено деяние по чл.416 НК. Посочено е, че следва да се проведе разпит на пострадали лица. В списъка на пострадали лица, ищецът не е посочен. От разпита на срвидетеля Тюркер е видно, че познава ищеца от 1985г., когато и двамата попаднали на остров Белене, като свидетелят също се установил в Лозенград. Сочи на съда, че в Турция имало в някои градове организирани сдружения, като град Балканлар бил с квартал само от репресирани от Белене, създали сдружение „Беленци“. Създало се второ сдружение с център в Бурса, като свидетелят сочи, че поддържат връзка и с двете. ИСкат да се потърси отговорност от причинителите. Свидетелят сочи, че знаели за проявите на сдружението, подадени молби от членовете чу, като двамата с ищеца през 2001г. се явили на разпит пред Военна прокуратура. Ж. се интересумал от разследването, на всеки един било неприятно, че се протака толкова дълго. Ж. изпитвал разочарование,недоволство, психиката му била разрушена. Първоначално имал надежда за справедливост, но тя се изчерпала. Ж. станал член на новата организация, Бахат. Свидетелката А., съпруга на ищеца, сочи, че през 1985г. година дошла полиция, отвела мъжа й с белезници, никой не й казал къде го водят. Разбрала, че е в Белене, отишла до портала, първоначално й казали, че няма такъв човек там. Останал 4 г. и 6 месеца в Белене, от които 1г. и 6 месеца – в Белене, после интерниран в Карбинци, Орешец. На последния ден, когато се прибрал, му дали бележка да отиде до районното, където им дали паспортите и им казали да излизат за Турция. Свидетелката придружавала съпруга си когато бил разпитван. Той се интересувал дали има наказани за стореното, все разпитвал затова, много се дразнел, бил нервен, разболял се, прекарал 2-3 операции. В Турция, като член на Бахат, се събирал с други репресирани и все затова говорели – дали има наказани. От представения протокол от 14.10.2024г. е видно, че на сочената дата ищецът е разпитван от ВОП.Разпитът продължил от 9,52 ч. до 14,30 часа. По делото са представени доказателства, че ищецът е с двойно гражданство – българско и турско. При така установеното от фактическа правна, съдът достигна до следните правни изводи: Разпоредбата на чл. 2б от ЗОДОВ представлява специална вътрешноправна защита на признатото от чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС право като ангажирала отговорността на държавата да обезщети вредите, настъпили вследствие на нарушено право на неин гражданин за разглеждане и решаване на дело в разумен срок. Материално-правно легитимирано да предяви иска е лицето, което има статут на жертва по смисъла на чл. 6 ЕКЗПЧОС-носител на права, признати от националното право, които са засегнати от неоправданото забавяне и изходът на производството има решаващо значение за тези права. В случая, част от вредните обществено опасни последици на престъплението, по което било повдигнато обвинение в процесното ДП № II-48/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура София (първоначално образувано като следствено дело № 1/1991 година) по чл. 387, ал. 2, във връзка с ал. 1 от НК, са именно засягането на основни права на етническа принадлежност, право на име, на свободно придвижване, право на труд и други, като в случая липсва спор, че ищецът е сред тези лица, които били засегнати от действията на обвиняемите при превишаването на власт. Именно обстоятелството, че е засегната неимуществената сфера на С. чрез описаните действия, му придава качеството на пострадал от престъплението и обосновава правото му да се ползва от търсената с предявения иск закрила (статут на жертва по смисъла на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС), обусловена от интереса образуваното досъдебно производство да се разгледа и реши в разумен срок. Качеството жертва/пострадал от престъплението, С. е придобил от момента на образуване на досъдебното производство, който е и началният момент за определяне продължителността, съответно разумността на срока на разследване. Нормата на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98/2012 година) дава ясно указание по въпроса за фактическото основание на иска и предвидените критерии, които съдът бил длъжен да вземе предвид. Тези критерии са дефинирани в закона по начин, вече установен в практиката на ЕСПЧ, като са: общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и техните процесуални представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилната преценка за разумност на периода. Влизането в сила на чл. 2б от ЗОДОВ на 15.12.2012 година не определя допустимостта на иска, тъй като към момента на завеждането му законът действал. В този смисъл, възражението на Прокуратурата на Република България за недопустимост на иска е неоснователно. Освен това, за периода на търпените неимуществени вреди преди 15.12.2012 година., Ж. С. е можел да се позове директно на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Процесното следствено дело било образувано на 30.01.1991 година и към момента-повече от тридесет и пет години е на фазата на досъдебното производство. Неоснователно е възражението на Прокуратурата, за периода е по –кратък – видно от постановление от 30.9.2024г., след отмяна на постановлнието от 5.2022г., с което наказателното производство е било прекратено поради смърт на пострадалите, наблюдаващият прокурор е дал указания на разследващите да проведат разследване в насока извършено деяние по чл.416 НК. Посочено е, че следва да се проведе разпит на пострадали лица., като ищецът е бил разпитан през октомври 2024г. Липсват доказателства след тази дата, НП да е било прекратено или да е внесен обвинителен акт – изобщо за хода на производството. Относно сложността на производството, действително, фактите, обосноваващи обвиненията (видно от представените копия от обвинителни актове), са многобройнипосочени са множество деяния, представляващи репресивни мерки спрямо огромен брой лица по време на т. нар. „възродителен процес“ / 517, по данните, публикувани в ДВ/, повдигнатите обвинения били първоначално срещу три лица и били за извършването на отделни деяния, което предполагало и извършване на множество процесуално-следствени действия, включително и такива в чужбина. Въпреки това, съдът намира, че тази фактическа сложност на следственото дело, не може да оправдае продължилото повече от тридесет и пет години досъдебно производство за установяване на фактите, поради което смята, че е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, което е в резултат на действията на органите на досъдебното производство. Не се установяват причини от обективно естество, които да налагат изключително дългата продължителност на делото. Неоснователно е възражението на Прокуратурата на Република България, че от общата продължителност на наказателното производство следвало да бъде приспаднат периодът, през който делото било в съдебна фаза. Разглеждането и решаването на наказателното дело в разумен срок е основен принцип в наказателното производство, като безспорно задължението е на съда, но възможността да бъде изпълнено, следва пряко от изпълнението на задължението на прокурора и разследващите органи да осигурят провеждането на досъдебното производство в предвидените в НПК срокове. Всички факти относно движението на процесното следствено дело и на действията на Прокуратурата на Република България, които са безспорни в настоящото производство, водят до категоричния извод, че последната не е изпълнила своевременно задължението си за пълно и всестранно разследване, че не е създала организация за приключване на разследването в разумни срокове, не е извършила своевременно необходимата оперативно-издирвателна работа по установяване на лицата, пострадали от престъпленията, които са и очевидци на инкриминираните деяния, както и не била предприела в предвидените в НПК срокове дължимата преценка за относимостта и необходимостта от събиране на всички тези гласни доказателствени средства за разкриване на обективната истина и целите на разследването. Наказателно дело с обща продължителност над тридесет и пет години, каквато и да била фактическата и правната му сложност, каквито и обяснения да е имало за забавянето му, не може да е било „проведено с дължимата грижа“. Тази продължителност, надхвърляща няколко пъти срока на абсолютната давност, не може да бъде оправдана с характера и сложността на знаково за държавата дело, като причина за превишаване на разумния срок. Двукратното прекратяване на образуваните по внесените обвинителни актове съдебни наказателни производства са поради едни и същи, допуснати от страна на Прокуратурата на Република България, нарушения - неясно изложение на обстоятелствата или липса на такова относно състава на престъплението по чл. 387 от НК, противоречия в обвинителния акт, непосочване на пострадалите от престъплението лица, съответно неразясняване на процесуалните им права. Затова, причина за това забавяне на производството е неизпълнение на задължението на съответния наблюдаващ прокурор да изготви обвинителен акт, съдържащ всички факти от обективната и от субективна страна на престъплението, така че да е годен за предаване на обвиняемото лице на съд. Поради това, съдът намира, че в случая досъдебното производство е надхвърлило многократно разумния срок, а Прокуратурата на Република България не е направила необходимото, за да обезпечи своевременното извършване на необходимите процесуално-следствени действия. Именно по този начин, от неизпълнение на задълженията на Прокуратурата на Република България, е нарушено правото на С., като пострадал от престъпление, за разглеждане и решаване на процесното следствено дело в разумен срок. По този начин, той е лишен от възможността да се ползва от представените му от закона права на пострадал, като основен елемент на това право е поддържането на обвинението, наред с Държавата, с цел получаване на справедливост, в случая - на наказване на виновните. Според практиката на ЕСПЧ, спазването на гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок е с цел съхраняване на доверието на обществеността в правораздавателната система и възмездяване чувството за справедливост на страните в процеса, както лицата, по отношение на които е инициирано наказателно преследване, така и по отношение на пострадалите. Съществен критерий за определяне разумната продължителност на делото е и „значението на делото за лицето“, което, според практиката на ЕСПЧ, не се преценява единствено, с оглед крайния резултат от производството, а често е свързан с предмета на делото. В хипотезата на неразумно продължило наказателно производство отговорността на Държавата произтича от това, че производството е инициирано от държавното обвинение, което разполага с достатъчен ресурс (процесуални средства, и компетентни лица) да организира провеждането на наказателното преследване в разумен срок. Правото да се получи справедливост, възмездие и спокойствие, че виновните ще бъдат наказани е толкова по-интензивно засегнато, колкото по-значими са накърнените от престъплението права или критерият значение на делото за пострадалия, залогът за него е ключов за спора. Интересът на пострадалия, залогът за него, обикновено е свързан с предмета на делото. В случая С. е жертва на т. нар. „възродителен процес“, представляващ опит на управляващите Република България в периода от 1984 година до 1989 година да наложат насилствена асимилация на мюсюлманското население в страната, чрез системни репресии срещу тези социални групи и етноси. Няма спор, че такива мерки били предприети и спрямо С., в резултат на което са засегнати основни негови човешки права. Деянията, довели да накърняване на тези основни права, са извършени от конкретни физически лица, висши държавни служители, които са ги извършили именно в това си качество и използвайки целия държавен ресурс, като предприетата по отношение на ищеца репресия е единствено заради етническия му произход и е с цел насилствена промяна на етнокултурната му идентичност, от една страна, така и с цел подчиняването на останалите лица в общността. Безспорно образуваното наказателно производство по сл. дело № 1/1991 година за пострадалия от репресиите С., е било надежда за въздаване на справедливост, за налагане на заслужено наказание на виновните, за постигане на удовлетворение и репариране, макар и частично на преживените от него унижения и страдания. Тази надежда продължавала повече от тридесет и пет години и очевидно отдавна е загубена, ведно с вярата за възмездие, чрез върховенството на закона, каквото и до момента С. не е получил. В случая, по делото са ангажирани гласни доказателства, от които се установяват конкретни негативни психо-емоционално преживявания на С., именно вследствие на неразумната продължителност на процесното следствено дело. От една страна, той е пострадал от деяния с висока обществена опасност, при което са накърнени негови основни права и свободи и преживяванията му през периода от 1984 година до 1989 година, свързани с преименуване, задържане, принудително заселване, напускане на страната, които са преживявания с висок стресогенен потенциал. От гласните доказателства се установява категорично настъпването на неимуществени вреди, изразяващи се в разочарование на ищеца, чувство на излъганост в очакванията си да получи морално възмездяване на преживените репресии спрямо него, отчаяние и изнервяне от протакането на делото, изгубването на надеждата, че докато е жив ще получи удовлетворение, въпреки проявения интерес от развитие на делото и подаването на молби за ускоряването на движението му. Ето защо, съдът счита, че искът е доказан по основание. По размера на дължимото обезщетение, като се съобрази конкретно относимата практика на ВКС за сходно разрешаване на случаи ,по които релевантни за справедливия размер на обезщетението обективни обстоятелства са идентични с тези по настоящия иск ,които водят до една и съща презумпция относно вредата , както следва: решение № 50280 /2023 г. по гр.д. № 4210/2021 г. на IV г.о. на ВКС , решение № 50062 /2024 г. по гр.д. № 1080/2022 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 117 /2024 г. по гр.д. № 1194/2023 г. на III г.о. на ВКС и др. В практиката на ВКС формирана в решение № 72/ 2022 г. на ВКС по гр.д. № 4037/2021 г., III г.о , решение № 50280/ 2023 г. на ВКС по гр. д. № 4210/2021 г., IV г.о. решение № 50062/2024 г. на ВКС по гр. д. № 1080/2022 г., IV г.о.; решение № 117/2024 г. на ВКС по гр. д. № 1194/2023 г., III г.о.; решение № 283/ 2024 г. на ВКС по гр. д. № 1838/2023 г., IV г.о.; решение № 338/2024 г. на ВКС по гр. д. № 3020/2023 г., III г.о. решение № 506/ 2024 г. на ВКС по гр. д. № 4306/2023 г., IV г. о. и решение № 667/.2024 г. по гр. д. № 4616/2023 г., IV г.о. както и в множество определения по селекция на постъпили касационни жалби ( (определение от 28.03.2022 г. на ВКС по гр.д. № 3607/2021 г., IV г.о.; определение от 29.03.2022 г. на ВКС по гр.д. № 3509/2021 г., IV г.о.;.; определение от 20.08.2022 г. на ВКС по гр.д. № 3595/2021 г., III г.о.; определение от 24.03.2023 г. на ВКС по гр.д. № 3839/2022 г., IV г.о.; определение от 28.04.2023 г. на ВКС по гр.д. № 4566/2022 г., IV г.о.;; определение № 28 от 4.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 986/2023 г., III г. о.;; определение № 3070 от 18.06.2024 г. на ВКС по гр.д. № 5059/2023 г., III г.о и др.), при съобразяване, че ищецът е доказал вреди, типични за протичане на производството в такъв дълъг срок, съдът счита, че справедливото обезщетение, което следва да се определи, възлиза на 35000лева. Общото между цитираните решения е една и съща неразумна продължителност на едно и също предварително производство, която значително надхвърля законоустановените срокове (неприключило в продължение на 30 години разследване), които са причинили сходни неимуществени вреди на пострадалите от т. нар„възродителен процес“ лица, ищци по посочените дела.Съставите на ВКС са констатирали, че в практиката си ЕСПЧ и ВКС приема наличието на оборима презумпция,че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. Обичайните такива са свързани с обстоятелството, че за дълъг период от време, лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, накърнено е чувството му за справедливост, страда нуждата от доверие в институциите и сигурността, че те ще си свършат по най-добрият начин работата, така че резултатът от престъпното деяние да бъде възмезден. В конкретните разгледани случаи са установени и обстоятелства, обуславящи наличието на конкретна вреда , извън обичайните при забавяне на едно наказателно разследване , които водят до определяне на по-висок размер на обезщетението.Едно от тези обстоятелства е установената продължителност на процесното досъдебното производство, която значително надхвърля не само законоустановените, но и разумните срокове за приключването му. Забавянето на досъдебното производство е довело до изтичането на абсолютната давност за престъпленията, за които се води производството /през 2000 година/, поради което очакваният от ищците резултат може да се разглежда и като невъзможен, като една от основните причини, ако не и единствената, е именно продължилото в неразумен срок досъдебно производство.В конкретна степен така формираната практика на ВКС отчита и значението, което забавеното наказателното разледване е имало за ищеца като жертва , поспециално, когато същият лично е претърпял репресии и принудителни мерки по време на т.нар „възродителен процес” ,същевременно под една или друга форма лично е проявявал и активно отношение,свързано с разследването на престъпленията и хода на следственото дело. Същевременно се подчертава по-ограничения обхват на компенсация при обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ, в рамките на обичайни или допълнително установени вреди , произтичащи от конкретното отражение на забавеното производството върху пострадалия,с отчитане възрастта и заинтересоваността на всеки конкретен ищец,включително и предвид репресии, които е претърпял през периода 1985-1989г, а именно: стрес, накърнено чувство за справедливост, неоправдаване на очакванията му за възмездие чрез довеждане докрай на наказателния процес, депресия от неизвестността и чакането в течение на толкова много години, загуба на доверие в институциите и чувство на безсилие и безпомощност от тяхното бездействие. Определените за тези сходни случаи обезщетения по посочените дела са в един и същи или сходни размери. Обстоятелството, че всеки един от ищците е бил част от голяма група от пострадали лица, само по себе си не обосновава определяне на по-нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди, от тези които са действително установени по делото. При изложените мотиви, съдът прие, че сумата 35000лева /17895,22евро/ е справедливото обезщетение, за което искът е основателен, която сума се следва, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, от датата на предявяване на иска. Неоснователно е възражението за погасителна давност, направено в отговора, за част от периода. Давността за вземането, до приключване на НП, не може да започне да тече. По отговорността за разноските: При този изход на спора съобразно чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ право на разноски възниква в полза на ищеца – 5,11 евро такса. Мотивиран от гореизложеното, СГС,