Решение № 264 от 10.3.2026 г. на Районен съд - Пазарджик по дело № 1293/2025 г.

Производството е образувано по искова молба, подадена от С. И. Я. от с. Г. , общ. П., срещу държавата, представлявана на осн. чл. 24, ал. 12 от ЗСПЗЗ от министъра на земеделието и храните, за установяване, че държавата не е собственик на поземлен имот с идентификатор 15271.501.719, намиращ се в с. Г. и включен в държавния поземлен фонд. Искът е отрицателен установителен, с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК. В исковата молба се твърди, че ищцата и нейният съпруг, починал през 2022 г., живеели в края на село Г. в сграда с площ около 107 кв.м, построена от тях през януари 1989 г. и сега попадаща в имот с идентификатор 15271.502.183, като ползвали част от нея за жилищни нужди, а друга - за покупко-продажба на черни и цветни метали. Постепенно дейността им се разширила и завладели и съседния имот - процесния, като през 1993-1994 г. построили в него втора сграда, на калкан с първата им сграда, с площ 61 кв.м. Владението на сградата в съседния чужд поземлен имот и на самия поземлен имот от двамата, а след смъртта на съпруга - от ищцата, продължавало и до момента. През 2023 г. ищцата се снабдила с документ - констативен нотариален акт - за собственост по давност на сградата, но за поземления имот и било отказано дори удостоверение за данъчна оценка и удостоверение от нотариуса за снабдяване с такова, тъй като поземленият имот бил актуван като държавен. От това произтичал интересът на ищцата да заведе иска. Тя твърди, че държавата не е собственик на имота, но дори да се установи, че той е бил частна държавна собственост, тя го е придобила по давност, тъй като КС е обявил за противоконституционно продължаването на срока на т.нар. мораториум върху изтичането на давността за имоти частна държавна или общинска собственост. Представен е отговор от министъра на земеделието и храните, с който искът се оспорва като неоснователен. Изразява становище, че правото на собственост на държавата е възникнало при хипотезата на предложение трето на чл. 77 от ЗС - по друг начин, определен в закона. С решение № 6Б045/15.04.1999 г. на Поземлена комисия - Пазарджик имот с № 102005 по КВС на с. Г. е възстановен на държавата. След като той е бил част от земеделските земи на държавата, с оглед липсата на данни, а и на твърдения да е имал друг собственик, той е част от ДПФ. Решението за възстановяване е взето по реда на чл. 27 от ППЗСПЗЗ. Няма данни имотът да е бил предоставен за ползване, предоставен безвъзмездно от държавата или по друг законоустановен способ да е прехвърлена собствеността, което води до извод, че държавата е собственик. Дори ищцата да е владяла имота, поради съществувалите във времето забрани за придобиване по давност на държавен имот давността не е изтекла за нея - последиците от преустановяването на мораториума настъпват занапред, от момента на влизане в сила на решението на КС. В хода на делото страните поддържат становищата си. Представят писмени защити. В писмената защита, представена от адвоката – пълномощник на ищцата, се заявява, че е доказана с показанията на свидетелите фактическата власт върху имота, упражнявана от С. Я. и от съпруга и – приживе; установено е, че те са го оградили, ползвали са го за жилищни и стопански нужди, построили са сграда на калкан с друга тяхна сграда в съседен имот и до днес С. и децата и считат този имот за свой; при заемане на чужд имот без правно основание не е нужно да се доказва промяна в намерението за своене, тъй като от самото начало фактическата власт има характер на владение, стига да е явна, необезпокоявана и непрекъсната. Правният и интерес от иска се обуславя от това, че имотът е вписан в КККР като частна държавна собственост със собственик Държавен поземлен фонд, като изборът и на вид защита отговаря и на приетото в ТР 8/27.11.2023 г. на ОСГТК на ВКС – с уважаването на иска тя би придобила права, снабдявайки се с документ за собственост по реда на чл. 587 от ГПК. По-нататък, според нея ответникът не е установил собствеността си при условията на пълно и главно доказване. Заснемането на имота в кадастралните карти и отразяването на ответника като собственик в кадастралните регистри няма правопораждащо, а само декларативно действие, и тези документи не са годни да установят собственост. Прави преглед на няколко решения на ВКС, разглеждащи въпроса как държавата се легитимира като собственик на земеделски земи, като сочи, че в едни случаи държавата запазва собствеността си или придобива определени имоти по право, а в други случаи, какъвто е и настоящият, е предвидено издаване на решения по реда на ЗСПЗЗ, които имат конститутивно действие. Ответникът се позовава на конститутивното действие на приложеното по делото решение, но то е неподписано от издателя си – колективен орган, а освен това е безспорно установено, че липсва административна преписка по възстановяването на собствеността. Наличието на подпис на органа издател е основен елемент от административния акт и без него липсва такъв акт. Сочи, че гражданският съд е длъжен по възражение на една от страните да извърши инцидентен контрол за валидност и законосъобразност на административния акт, произтичаща от чл. 17, ал. 2 от ГПК. Излага доводи във връзка с чл. 86 от ЗС в редакцията му към 1951 г. и 1990 г. и течението на придобивната давност срещу държавата с оглед неколкократното и спиране със закон до 2022 г. Твърди, че установената съдебна практика приема, че съдът не може да отрече правния интерес от отрицателен установителен иск по съображения, че към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ имотът е бил държавна собственост на основание чл. 6, предл. 2 от ЗС, а ответникът не е въвел възражения срещу правния интерес, свързани с тази разпоредба, а и по делото няма данни за съставен акт за държавна собственост на отва основание, поради което съдът не може служебно да разсъждава за тази пречка за придобиване на имота по давност от ищците и свързаната с нея разпоредба на чл. 24, ал. 7 от ЗСПЗЗ в контекста на правния интерес, още повече че не се доказва имотът да е част от ДПФ или да се ползва за земеделско производство – в тази връзка се сочи решение № 52 от 02.07.2020 г. по гр. дело 2446/2019 г. на I ГО на ВКС. Държавата чрез МЗХ, представлявана от служител на министерството с юридическо образование, в своята писмена защита, обратно, излага съображения за неоснователност на иска. Сочи, че правото на собственост е придобито „по друг начин“ по смисъла на чл. 77 от ЗС, а именно – по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, конкретно по реда на чл. 27 от ППЗСПЗЗ. Чл. 24, ал. 1 от ЗСПЗЗ употребява израза „държавата запазва собствеността“, а ролята на административния орган е единствено да установи и индивидуализира имотите, които според посочената разпоредба са останали държавна собственост. Няма данни имотът да е бил предоставен за ползване и след това да е настъпила трансформация на правото на ползване в собственост, да е предоставен безвъзмездно от държавата, да е преминал в собственост на общината и т.н. - не са ангажирани никакви доказателства държавата да е изгубила правоот си на собственост. Оттам следва и невъзможността физическо лице да придобие имота по давност поради забраните на чл. 86 от ЗС в старата му редакция и на чл. 24, ал. 7 от ЗСПЗЗ. Колкото до липсата на подписи на състава на административния орган върху представения препис, това не означава, че е липсвал подписан оригинал. Дори към момента да липсва архивиран екземпляр от оригинала, това е технически пропуск, но съществуването на подписано решение към момента на постановяването му се установява от вписването на имота като държавен по силата на това решение във всички официални регистри, а освен това официално завереният препис може да служи като доказателство за съдържанието на оригинала. По делото се установява следната фактическа обстановка: Ищцата С. И. Я. и нейният съпруг М. Я., починал през 2022 г., обитавали сграда, построена от тях в периода около 1989-1992 г. в имот, тяхна собственост, съседен на процесния имот. Имотът, предмет на делото, е отразен в решение № 6Б045/15.04.1999 г. на Поземлена комисия – Пазарджик за възстановяване на собственост съгласно плана за земеразделяне, като в него се сочи, че се възстановява правото на собственост на Държавния поземлен фонд – С., а самият имот е описан като „друга селскостопанска територия“ с площ 2,661 дка в местността Геров трап в землището на с. Г., заедно с още един подобен имот в същата местност, който не е предмет на делото. Видно от описанието на съседните имоти, двата имота, възстановявани на ДПФ, се намират един до друг, като имотът на С. И. Я., представляващ „пасище, мера“, граничи и с двата. Събрани са свидетелски показания в посока, че с нанасянето си в новопостроената къща сем. Я. са започнали постепенно да ползват за свои лични нужди и съседния имот – процесния, като складирали в него метални отпадъци, с чието изкупуване се занимавали, като за целта Я. била регистрирана като едноличен търговец от 1996 г. По-късно оградили този съседен имот заедно със собствения си имот със зид от тухли от двете страни и ламаринена преграда от третата страна и построили в него сграда с площ 61 кв.м, долепена на калкан към собствената им къща. За тази сграда към момента С. Я. се е снабдила с нотариален акт от 2023 г. за собственост, придобита по давност. Нотариусът обаче е отказал да и издаде нотариален акт и за поземления имот поради това, че той е отразен като земя от държавния поземлен фонд. Едната свидетелка е сестра на ищцата, вторият свидетел е без родствена връзка. Показанията на двамата са еднопосочни по отношение на владението на имота, не се опровергават от другите данни по делото и съдът ги кредитира. Свидетелите не могат да установят с пълна точност границите на завладения имот, а по делото не е заснето местоположението на оградата, но като цяло от показанията им може да се направи извод, че е владяна цялата или почти цялата площ на процесния имот – според С. В. общата владяна площ е около 2 декара и половина, а според . Г. – общо 3600 кв.м заедно с другия имот на сестра и (чиято собственост не е спорна). И двамата сочат, че никой не е обезпокоявал до момента фактическата власт на ищцата, което също не се опровергава от други данни. Изслушано е вещо лице – строителен техник, което да направи проверка в архива на ОСЗ какви документи са издавани във връзка с възстановяването на собствеността и били ли са посочените в решението членове на комисията наистина нейни членове към този момент. Резултатът от проверката е, че в ОСЗ не се съдържат данни за трудовите или други правотношения на членовете на комисията, тъй като те са били назначавани от министъра на земеделието и досиетата се намират в министерството. В архива на ОСЗ липсва и подписан оригинал на решението на хартиен носител, тъй като там се съхранявали само електронни документи. Кадастралната карта на с. Г. е одобрена със заповед на изп. директор на АГКК от 27.10.2020 г., без последващи изменения, засягащи имота. В нея имотът е отразен като собственост на Държавен поземлен фонд – МЗГ, по силата на решението от 1999 г., и намиращ се в урбанизирана територия, с адрес: с. Г., ул. „П.“. При така установените факти съдът направи следните правни изводи: Доказва се от свидетелските показания владението върху имота на ищцата и на нейния съпруг приживе, продължило от началото на 90-те години на 20 век до момента. За да може обаче да бъде придобит по давност на основание това владение, имотът следва да попада извън приложното поле на изключенията, които не позволяват придобиване по давност. Веднага може да се отбележи, че въпреки първоначалната забрана до 01.06.1996 г. за придобиване на всякакви държавни имоти по давност и впоследствие спирането на давността със закон за периода от 31.05.2006 г. до 07.03.2022 г., към момента тя би била изтекла, ако ставаше дума за просто частна държавна собственост, тъй като се зачита теклата между 1996 и 2006 г. давност, а към нея се прибавя и времето от 08.03.2022 г. до предявяването на настоящия иск през 2025 г. Чл. 24, ал. 7 от ЗСПЗЗ обаче изобщо забранява придобиването по давност на земи от държавния поземлен фонд. Защитата на ищцата включва оспорване на принадлежността на имота към този фонд и изобщо към патримониума на държавата. Тя твърди, че не е доказано съществуване на оригинал на представеното решение за възстановяване на собствеността, не е доказано, че то е подписано от членовете на комисията и че посочените лица изобщо са били редовно назначени за членове на комисията. Съдът не счита обаче тези обстоятелства за недоказани. Решението на ЗСПЗЗ по отношение на държавата няма само установително действие, а конститутивно, независимо от думите в чл. 24, ал. 1 от ЗСПЗЗ "запазва собствеността". Държавата запазва собственост върху имотите, собствеността върху които не се възстановява на трети лица, но до възстановяването с плана за земеразделяне, съответно до постановяването на решенията за възстановяване в стари реални граници, тази собственост както на държавата, така и на останалите лица при действието на законодателството преди ЗСПЗЗ не е била в реални граници, а върху целия масив. За да се превърне в собственост върху конкретно определен имот, границите следва да бъдат определени с решение на ПК. Така решението води до прекратяване на собствеността върху целия масив и поражда собственост върху конкретен индивидуален имот, което представлява конститутивно действие (в този смисъл - решение № 103/13.05.2016 г. по гр. дело 6163/2015 г. на I ГО на ВКС). Не се установяват пороци на решението, които да водят до неговата нищожност и поради които действието му по отношение на ищцата да не бъде зачетено при извършване на косвен съдебен контрол. Няма разумна причина за съмнение в съставянето през 1999 г. на оригинал от документ, препис от който се съхранява и бива заверяван от правоприемника на поземлената комисия – ОСЗ, нито за съмнение, че посочените членове на комисията са били наистина нейни членове. Материална незаконосъобразност на решението на ПК, водеща до неговата унищожаемост, не се твърди, а и ищцата не би била легитимирана да прави такова възражение, доколкото не претендира права, изключващи правата на държавата да и бъде възстановен имотът към 1999 г. Всички данни по делото сочат еднозначно, с висока степен на сигурност и без нещо да им противоречи, че към 1999 г. имотът е представлявал „друга селстостопанска територия“ и е бил собственост на държавата. За да се разколебае изводът за това, следва да са налице установени обстоятелства, които да влизат в противоречие с този извод. Нито по делото са налице, нито ищцата твърди да има конкретни такива обстоятелства. Изразът „друга селскостопанска територия“ се използва за земеделска (селскостопанска) територия, некласифицирана изрично като нива, лозе и т.н. Този вид територии се обхващат от дефиницията на чл. 2 от ЗСПЗЗ, т.е. на общо основание представляват земеделски земи. На свой ред държавният поземлен фонд съобразно чл. 47, ал. 1 от ППЗСПЗЗ „обхваща земеделските земи – държавна собственост, включително и такива, които са застроени или представляват прилежащи площи към стопански сгради" (с този въпрос се занимава например решение № 79 от 12.06.2017 г. по дело 3792/2016 на I ГО на ВКС). Не се изисква имотът фактически да се използва за земеделска дейност, т.е. да е обработван и засят със земеделски култури. От изложеното следва, че към 1999 г. и в някакъв период след това спорният имот е бил част от държавния поземлен фонд и не е можел поради забраната на закона да бъде придобиван по давност. Няма данни по делото в кой момент между 1999 г. и 2020 г., когато е одобрена кадастралната карта, той е влязъл в регулацията (урбанизираната територия) на селото и е престанал да бъде земеделска земя и част от държ. поземлен фонд. В тежест на ищцата би било да установи в кой момент е станало това, ако твърди, че е било преди 2020 г., тъй като това е обстоятелство в неин интерес. Забраната за придобиване по давност на земи от ДПФ е въведена с изменение на ЗСПЗЗ от 1998 г., като тази нововъведена забрана би следвало да заличава евентуално изтеклата между 1996 г. (когато е изменен чл. 86 от ЗС и вече е възможно придобиване на държавна собственост по давност) и 1998 г. давност. От 2006 до 2022 г., независимо от статута на имота – земеделска или урбанизирана територия, давност също не е текла, тъй като се установи, че той е държавна собственост. Доказаният период, в който имотът не е бил земеделски, а давността не е била спряна, от 2022 г. до 2025 г., е недостатъчен за придобиването му по давност. Соченото от ищцата решение № 52 от 02.07.2020 г. по гр. дело 2446/2019 г. на I ГО на ВКС няма отношение към спора – държавата като ответник твърди придобиване по силата на друг текст от друг закон, разполага с документ, удостоверяващ нейната собственост, позовава се на тях в процеса и съдът не взема предвид служебно нито едно обстоятелство. Самият правен интерес на ответницата да води иска произтича все от твърдението и, че владее и е придобила имота по давност. При предявяване на отрицателен установителен иск за собственост интересът на ищеца от иска подлежи на отделно доказване, но съдебната практика приема, че когато интересът се извежда от твърдение на ищеца, че той е действителният собственик, и това остане недоказано, искът се отхвърля с решение, а не се прекратява производството (определение № 203/26.11.2019г. по дело 4019/2019 г. на II ГО на ВКС). С оглед всичко изложено искът следва да се отхвърли, а на ответника да се присъдят направените разноски, които са претендирани в последното открито заседание. С оглед изложеното съдът