Решение № 134 от 24.3.2026 г. на Софийски окръжен съд по дело № 1029/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 21762 от 29.11.2024 год., постановено по гр.д. № 61413/2023 год. по описа на Софийски районен съд е отхвърлен предявения от С. А. Д., ЕГН: ••••••••••, изтърпяващ наказание „доживотен затвор“ в затвора в гр. София, срещу Софийски градски съд, с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2, иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 20000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в периода от 18.09.2023 г. до 08.11.2023 г., в резултат на допуснато съществено нарушение на правото на Европейския съюз в образуваното по жалба на ищеца по чл. 416, ал. 8 НПК производство по н.ч.д. № 20231100205059 по описа на СГС, НО, 9 с-в, в което е оставено без уважение искане на ищеца за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз и което е приключило с постановено от Софийски градски съд определение от 18.09.2023 г., с което се оставя без уважение подадената от ищеца жалба, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 08.11.2023 г., до окончателното изплащане, като неоснователен. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът С. А. Д. е осъден да заплати на СГС сумата от 100.00 лева – разноски по делото. Срещу постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство С. А. Д., чрез пълномощника му адв. И. Ю. от САК с доводи за незаконосъобразност и неправилност. Изложено е, че в решението са обсъждани единствено разпоредбите на чл. 628 и сл. от ГПК, които са неотносими, тъй като е отказано отправяне на преюдициално запитване в производство по реда на НПК. Позовава се на разпоредбата на чл. 486, ал. 4 от НПК, според която съдът винаги отправя запитване, когато има съмнение за валидността на акт по чл. 485. Посочва, че в производството по чл. 416, ал. 8 НПК не са излагани доводи за неправилност на присъдата, а само относно нейната нищожност, поради изключително тежките пороци в производството на този съдебен акт. По тези съображения счита, че съдът не е имал никаква правна възможност да откаже да отправи преюдициалното запитване. Излага, че със самото си произнасяне по този въпрос, СГС е нарушил правото на ЕС, а именно правото на справедлив съдебен процес от безпристрастен и независим съд. Отправено е искане решението да се отмени изцяло и предявеният иск бъде уважен, с присъждане на разноски по делото за двете инстанции. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от Софийски градски съд, с който оспорва жалбата. Излага, че не са събрани доказателства, че в конкретното производство е накърнено по някакъв начин правото на ищеца на справедлив и обективен съдебен процес. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300.00 лева. Софийски окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното: Въззивната жалба е подадена срещу подлежащ на въззивно обжалване акт, от процесуално легитимирано лице- ищеца по иска, в законоустановения срок, поради което същата се явява допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. За да постанови своето решение, районният съд е приел, че не е налице нарушение от страна на ответника на правото на ЕС. В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства. Представителят на СОП изразява становище за неоснователност на въззивната жалба на С. А. Д.. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. В конкретния случай, обжалвано т о решение е валидно и допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявения такъв. Производството пред Софийски районен съд е образувано по предявен от ищеца С. А. Д., ЕГН: •••••••••• срещу Софийски градски съд, иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 20000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в периода от 18.09.2023 г. до 08.11.2023 г., в резултат на допуснато съществено нарушение на правото на Европейския съюз в образуваното по жалба на ищеца по чл. 416, ал. 8 НПК производство по н.ч.д. № 20231100205059 по описа на СГС, НО, 9 с-в, в което е оставено без уважение искане на ищеца за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Ищецът твърди, че в резултат това претърпял неимуществени вреди изразяващи се в душевна болка, страдания и негативни психически преживявания. Противоправното престъпно деяние, извършено от 9- ти състав на СГС, НО по ЧНД № 20231100205059 се изразявало в прикриване на документни престъпления срещу Правосъдието, тълкуване превратно факти по делото и умишлено и съзнателно лишаване на ищеца от правото му на справедлив процес от независим и безпристрастен съд. В срока по чл. 131 ГПК, ответникът СГС е подал отговор, с който оспорва иска като неоснователен. Изложено е, че не е налице нарушение на правото на ЕС, нито е извършено такова деяние, от което да произлизат вреди за ищеца. Съдът намира от фактическа страна следното: Няма спор между страните, че с присъда № 159 от 27.07.2006 г. по н.о.х.д. № 2262/2005 г. по описа на СГС, НО, 9 с-в, С. А. Д. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 115 НК и по чл. 339, ал. 1, пр. 2 НК и е осъден на „доживотен затвор“. Присъдата е потвърдена изцяло с решение № 693/08.12.2006 г., постановено по в.н.о.х.д № 1291/2006 г. по описа на САС, НО, 6 с-в. Въззивното решение е оставено в сила с решение № 494/09.07.2007 по н.д. № 11/2007 г. по описа на ВКС, II НО. Производството по ЧНД № 20231100205059 по описа на СГС е образувано по жалба - искане на С. А. Д. с правно основание чл. 416, ал. 8 НПК. С разпореждане № 2345/12.09.2023 г. делото е насрочено в открито съдебно заседание на 18.09.2023 г. В открито съдебно заседание, проведено на 18.09.2023 г., в хода на съдебните прения, адв. Ю. е навел твърдения за изключително тежки пороци на съдебните актове на въззивната и касационна инстанция, по които е въведена за изпълнение присъдата на С. Д.. В резюме възраженията са следните - че по в.н.о.х.д. № 1291/2006 г. по описа на САС, 6 с-в съдът е тълкувал превратно доказателствата по делото; че в състава на съда е участвал съдия, който в досъдебното производство се е произнасял по искане за взимане на мярка за неотклонение (МНО), което било основание за отвод; в постановените от този съдия определения за вземане на МНО неправилно било посочено, че същите не подлежат на обжалване; в производството пред ВКС първоначално в заседанието от 04.04.2007 г. в състава на съда участвали съдии, като по отношение на единия било налице основание за отвод, доколкото същият преди това се бил произнасял по искания за взимане на МНО, като впоследствие този съдия бил заменен с друг, който състав впоследствие постановил решението по делото; в производствата пред САС и ВКС многократно били правени искания за поправка на протокола от о.с.з, но съдът е постановил решение без да се произнася по тези искания; в решението на ВКС не били обсъдени в цялост изложените в касационната жалба на подсъдимия (ищец в настоящото производство) възражения, като по този начин било нарушено правото му на защита в наказателния процес. В съдебно заседание е заявено искане от адв. Ю., да бъде отправено преюдициално запиване до СЕС по въпроса как следва да се приложи разпоредбата на чл. 416, ал. 8 НПК при категорични данни за изключително тежки пороци на присъдата, потвърдена с въззивното и касационно решение, които не са от абстрактен, илюзорен характер, а са документирани, съдържат се в делото и са неопровержими по никакъв начин. По жалбата на ищеца, СГС се е произнесъл с определение от 18.09.2023 г. по н.ч.д. № 5059/2023 г. по описа на СГС, НО, 9-ти състав. Съдът е приел, че възраженията за неправилност на осъждането на С. А. Д. не следва да бъдат обсъждани в това производство, тъй като се касае за влязла в сила присъда, проверена по реда на въззивния и касационния контрол. Приел е, че дали са били допуснати съществени процесуални нарушения при разглеждането на делото е въпрос, който е бил проверяван в рамките на развилото се триинстанционно производство, завършило с влязла в сила присъда. Посочва се, че е било отправено искане за възобновяване на наказателното производство, във връзка с което ВКС е имал поводи да се произнесе, като го е оставил без уважение. По-нататък, във връзка с твърденията за разглеждане на делото от състави на съда, които не са били непредубедени и чийто отвод е бил своевременно искан, съдът е отбелязал, че произнасянията по исканията за отвод на съдебния състав и тези, свързани с инициирани производства по реда на чл. 312 НПК не подлежат на самостоятелен инстанционен контрол, поради което и същите отново не следва са бъдат предмет на обсъждане в производството по реда на чл. 416, ал.8 НПК. Приел е, че не се налага и отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС относно това дали в това производство следва да се проверява законосъобразността на присъдата и постановена ли е тя при или в отсъствие на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да са довели до ограничаване на правото на защита на подсъдимото лице, тъй като новоуреденото производство по чл. 416, ал. 8 от НПК касае действия по привеждане в изпълнение на присъдата, а не нейната правилност. Съдът, за да прецени дали се касае за привеждане в изпълнение на присъда без правно основание за това, е отчел обстоятелствата, че С. А. Д. е осъждан еднократно с присъда от 27.07.2006 г. по н.о.х.д. № 2262/2005 г. по описа на СГС, НО, 9 с-в, която е потвърдена с решение от 08.12.2006 г. по в.н.о.х.д. № 1291/2006 г. по описа на САС, НО 6 с-в, което от своя страна е оставено в сила с решение № 494/09.07.2007 г. по н.д. № 11/2007 г. по описа на ВКС, II НО, влязло в сила именно на тази дата, като това е и наказанието, което С. А. Д. изтърпява в момента. Прието е, че липсват доказателства наложеното наказание „доживотен затвор“ да е било заменено по реда на чл. 449-450 от НПК, нито С. А. Д. да е бил помилван от президента на Р. България, поради което е приел, че същият търпи именно това наказание. Това се установявало и от представената по делото справка от Началника на затвора гр. София. С оглед на това достигнал до извод, че не може да се приеме, че правото на свобода на осъденото лице е нарушено неоснователно. При тези мотиви съдът е оставил без уважение жалбата на С. Д., с която се претендира, че Присъда от 27.07.2006 г. по НОХД № 2262/2005 г. по описа на СГС, НО, 9 състав, влязла в сила на 09.07.2007 г., с която му е наложено наказание „доживотен затвор“, е преведена в изпълнение без правно основание. Постановеното определение е окончателно. По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на един свидетел на ищеца – Е. Д. М.. Същият посочва, че познава С. Д. от 2005 г., когато са се запознали в затвора в гр. София. Сочи, че след приемането на разпоредбата чл. 416, ал. 8 НПК през 2023 г. ищецът му показал жалба до Софийски градски, с която същият бил направил искане по този ред. Ищецът му споделил, че било проведено съдебно заседание, но съдът оставил без уважение жалбата му. Ищецът бил отчаян от това и му заявил, че не е очаквал такова отношение и вярата му в правосъдието е съкрушена. Сочи, че след връщането му от Софийски градски съд ищецът бил съкрушен физически и психически, разболял се и започнал да приема лекарства. Всичките искания на ищеца за отправяне на преюдициално запитване до съда в Люксембург били оставени без уважение. При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: При изложените фактически констатации и при направените искания, правното основание на предявения иск е чл. 2в ал. 1 от ЗОДОВ във вр. чл. 4 § 3 от ДЕС, като от нарушаване правото на ЕС се претендират от ищеца неимуществени вреди. Искът с посоченото правно основание е средство за защита на страна, която твърди, че е нарушена норма от правото на ЕС, която предоставя права на частноправни субекти, като нарушението следва да е достатъчно съществено и да е налице причинно-следствена връзка между него и причинените вреди. В конкретния случай се твърди нарушение на правото на достъп до правосъдие /загуба на доверие в правосъдието/, който създава задължение за държавите да осигурят достъп до съд, или друг определен орган на всеки, който твърди нарушение на правата му. Достъпът до съд е заложен в текста на чл. 6 и чл. 13 от ЕКПЧОС, съответно чл. 47 от ХОПЕС, чрез правото на справедлив процес и правото на ефективни правни средства за защита. В този смисъл съгласно чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС "всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения... има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона". С чл. 13 ЕКПЧОС е предвидено правото на ефективни правни средства за защита на "всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в Конвенцията, са нарушени, да има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции". Съгласно чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз като израз на правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес е предвидена възможността всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, да има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в член 47 условия. Всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Правата защитавани в Хартата и ЕКПЧОС са идентични, като съобразно чл. 53 от Хартата никоя разпоредба на Хартата не трябва да се тълкува като ограничаваща или накърняваща права на човека и основни свободи, които в съответните им приложни полета са признати от правото на Съюза, от международното право и от международните конвенции, по които Съюзът или всички държавичленки са страни и по-специално от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, което сочи, че тълкуването на правата по ЕКПЧОС дадено с решения на ЕСПЧ е приложимо и по отношение на правата предвидени в ХОПЕС. Цитираните по-горе принципи следва да са гарантирани на национално равнище. В конкретната хипотеза следва да се прецени доколко правото на достъп до съд е било нарушено. При извършване на тази преценка следва да се има предвид практиката на ЕСПЧ, съгласно която достъпът до съд не е абсолютно право и същото може да бъде ограничавано посредством срокове, гарантиращи бързо разглеждане на делото, възлагане на съдебни разноски, необходими по финансови съображения или с оглед осуетяване злоупотреба с предоставени права и необосновани искови претенции. Основният довод в исковата молба, поддържан и във въззивната жалба е, че съдът не е имал никаква правна възможност да откаже да отправи преюдициалното запитване в производството по ЧНД № 20231100205059 по описа на СГС. Т.е. спорен е въпроса дали с постановения отказ на съда да отправи преюдициално запитване се нарушава правото на ЕС и съответно от това ищецът търпи вреди. Въззивникът поддържа, че със самото си произнасяне по този въпрос, СГС е нарушил правото на ЕС, а именно правото на справедлив съдебен процес от безпристрастен и независим съд. В проведеното съдебно заседание на 18.09.2023 г., е заявено искане от адв. Ю., да бъде отправено преюдициално запиване до СЕС по въпроса как следва да се приложи разпоредбата на чл. 416, ал. 8 НПК при категорични данни за изключително тежки пороци на присъдата, потвърдена с въззивното и касационно решение, които не са от абстрактен, илюзорен характер, а са документирани, съдържат се в делото и са неопровержими по никакъв начин. С определение от същата дата – 18.09.2023 г. по н.ч.д. № 5059/2023 г. по описа на СГС, НО, 9-ти състав е приел е, че не се налага и отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС относно това дали в това производство следва да се проверява законосъобразността на присъдата и постановена ли е тя при или в отсъствие на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да са довели до ограничаване на правото на защита на подсъдимото лице, тъй като новоуреденото производство по чл. 416, ал. 8 от НПК касае действия по привеждане в изпълнение на присъдата, а не нейната правилност. В разглеждания случай не се установява твърдяното нарушение на правни норми от правото на ЕС или нарушени принципи да са достатъчно съществени. От практиката на СЕС могат да бъдат изведени стандартите, въз основа на които се извършва преценката дали едно нарушение на правото на ЕС представлява достатъчно съществено нарушение. Съгласно Решения на СЕС от 28.06.2015 г. по дело С 168/15 и Решение от 30.09.2003 г. по дело С-224/01, за да се определи дали е налице достатъчно съществено нарушение, следва да се отчитат всички фактори, характеризиращи положението, представено пред националния съд. Елементите, които следва да съобразят при преценката за характера на нарушението, са: степента на яснота и прецизност на нарушеното правило; обхватът и степента на свобода на преценка, която нарушената норма оставя на националните органи; съзнателният характер при извършването на нарушението или при причиняването на вредата; извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото; обстоятелството, че действия на институция на Съюза може да са допринесли за приемане или запазване на национални мерки или практики, нарушаващи правото на Съюза. Според СЕС, при всички положения нарушението на правото на Съюза, е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област (Решение от 30.09.2003 г. Kobler С 224/01 и Решение по дело М.Т., С-168/15), както и при неизпълнението от националната юрисдикция, чието решение не подлежи на обжалване, на задължението й за отправяне на преюдициално запитване по относим за главния спор въпрос относно тълкуване правото на ЕС, за да предотврати установяването на национална съдебна практика, която не е в съответствие с разпоредбите на правото на ЕС. В случая не е налице нито една от посочените хипотези. Съгласно чл. 486, ал. 1 от НПК, преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз се отправя от националния съд служебно или по искане на някоя от страните. По смисъла на тази разпоредба, когато някоя от страните е направила искане за отправяне на преюдициално запитване, съдът, който разглежда делото, е длъжен да се произнесе по това искане. В подкрепа на това е редакцията на ал. 2 от същия член, според която съдът, чиято присъда или решение подлежи на обжалване, може да не уважи искане за преюдициално запитване, освен ако сам не намери основанията по ал. 4. Неоснователно е позоваването на въззивника на разпоредбата на чл. 486, ал. 4 от НПК, според която съдът винаги отправя запитване, когато има съмнение за валидността на акт по чл. 485. От тълкуването на разпоредбата следва, че съдът е този, който преценява валидността на акта по чл. 485 НПК, според твърденията на страната. В случай, че прецени, че няма съмнения за валидността на акт по чл. 485 НПК, независимо от твърденията на страната, не отправя преюдициално запитване. Задължението да бъде сезиран СЕС не лишава националната юрисдикция от правото да преценява до колко едно питане е необходимо за решаването на делото. С други думи не съществува задължение за национална юрисдикция да отправи преюдициално запитване винаги, когато е поискано от страната. Съдът е свободен да прецени до колко запитването има значение за решаването на делото. В случая в искането за отправяне на преюдициално запитване не са формулирани въпроси за тълкуването на норми от правото на ЕС или съответствие на норми на националното право с правото на ЕС, а са направени оплаквания за допуснати нарушения на съда, който е разглеждал делото. При така поставения и формулиран въпрос, не е било налице основание за отправяне на преюдициално запитване, а отказът не е довел до противоправен резултат. С оглед горните мотиви и предвид липсата на установено нарушение, съдът намира за безпредметно обсъждане на твърдените в исковата молба неимуществени вреди. Тъй като крайните изводи на настоящия състав съвпадат с тези на районния в обжалваното решение № 21762 от 29.11.2024 год., постановено по гр.д. № 61413/2023 год. по описа на Софийски районен съд, последното следва да бъде потвърдено. С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, СГС има право на разноски за юрисконсултско възнаграждение в минимален размер на 102,26 евро, определени по реда на чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Воден от горното, Софийският окръжен съд