Решение № 763 от 11.6.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 2916/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс ( ГПК). С Решение № 4239 от 02.07.2025 г. по гражданско дело № 20251100100472 по описа на Софийски градски съд, ГО І-9 състав на основание чл. 2б ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на О. Д. М. сумата 15 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.дело № 1/1991 г., преобразувано в ДП № ІІ- 048/1999 г. по описа на ВОП-София, ведно със законната лихва от 15.01.2025 г. до окончателно изплащане на сумата и е отхвърлен иска за разликата до пълния предявен размер от 120 000 лв. С решение рег. № 5421/25.08.2026 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК, първоинстанционният съд е отхвърлил предявената претенция за законна лихва за периода от 15.01.2022 г. до 15.01.2025 г. Решението е обжалвано от Прокуратурата на Република България, наричана в настоящото производство въззивник. Въззивникът намира решението за недопустимо при твърдение, че ищецът не е страна по воденото сл.д. № 1/1991 г. и възприета от първоинстанционния съд безспорност между страните, че е пострадал от възродителния процес. Застъпен е довод, че това обстоятелство само по себе си не сочи на основание за ангажиране отговорността на правозащитните органи по висящо и към настоящия момент производство. Поддържа за меродавно в случая качеството страна в наказателното производство, каквото смята да произтича от конституиране на пострадалия по съответния ред. Смята, че въведената норма на чл. 2б от ЗОДОВ няма обратно действие, а исковата молба не конкретизира процесуално-следствено действие след влизане в сила на това правило (15.12.2012 г.). Намира за приложим в тази връзка специален ред за защита – по силата на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, изключващ отговорността на правозащитните органи, произтичащо от забавено правосъдие по сл.д. № 1/1991. Изразява се становище, че претенция, основана на действия, извършени преди влизане в сила на чл. 2б ЗОДОВ е недопустима поради отсъствие на защитимо право на обезщетение. По същество се поддържа довод, че изискването за разумен срок отчита въздействието върху страните в процеса, за които едва възниква правото да търсят и очакват ефекта на приключване на разследването в разумен срок. Твърди се и разследването да изисква установяване на множество лица, включително и живущи в чужбина, придаващо му по-голяма правна и фактическа сложност, обуславящо и по-дълъг период за разследване. Позовава се на практика на ЕСПЧ, че бързината следва да е в съответствие с правилното правораздаване (König v Germani A 27 #1978’ö 2 EHRR 170 RC), както и че държавата не следва да отговаря за забавяния на друга държава да представи доказателства. Първоинстанционният съд е укорен, че не е отчел тези обстоятелства и не е отделил периодите, през които са се изпълнявали съдебните поръчки. Същевременно макар и да посочва елементи, влияещи върху обезщетяването, не съдът не обосновал справедливостта на възприетия размер на обезщетение, препятстващо проследяване на използвания механизъм за определянето му. В обобщение смята, че при недоказаност на вреди в пряка причинно-следствена връзка с действия на длъжностни лица при ПРБ, намира обезщетението от 15 000 лв. за несправедливо. Иска се решението да бъде отменено, а искът да бъде отхвърлен изцяло, съответно размерът да бъде чувствително намален с цел предотвратяване на свръхобезщетяване. Решение № 4239 от 02.07.2025 г. е обжалвано в отхвърлителната част – над уважения размер на претендирано обезщетение до пълния предявен размер от 120 000 лв. и от О. Д. М. – ищец в първоинстанционното производство. Първоинстанционният съд е упрекнат, че не е обсъдил наведени от ищеца доводи в подкрепа на претендирания размер. Смята за утвърден от ЕСПЧ механизъм за оценка на неимуществените вреди при нарушение на правото по чл. 6, § 1 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи от 1500 евро за всяка година от продължителността на производството при възможност за редуциране или увеличаване с оглед спецификите на конкретния случай (дело Scordino, съответно Решение от 10.11.2004 г. по жалба № 64890/01 на ЕСПЧ).. Застъпва теза, че неприлагането на възприетата от ЕСПЧ скала води до големи и нелогични разлики в размерите на присъжданите обезщетения по чл. 2б ЗОДОВ с обезщетение, което би определил ЕСПЧ за нарушение на същото право, а присъденото в случая определя като отклоняващото се от възприетото в националната съдебна практика обезщетение от по 2 минимални работни заплати към датата на предявяване на иска за всяка година от съответното производство. Представя и анализ на съдебна практика за обезщетение от по 1000 лв. и повече за всяка година на забавяне за типичните вреди – без допълнително засягащи страната вреди. Позовава се и на съдебна практика, определяща обезщетение от по 30 000 лв. за производство, продължило 28-29 години при значително по-различна икономическа обстановка и по-нисък жизнен стандарт спрямо наличните към датата на предявяване на процесната претенция. Твърди се и забавянето в случая да превишава 35 години при минимална заплата от 1077 лв. Застъпва теза, че само отчитането на актуалната продължителност и ниво на работната заплата би осигурило сходно разрешаване на висящия спор. Застъпва теза, че сходството следва да бъде определено според утвърдени с решението по делото Scordino критерии – брой години, идентичен брой инстанции, при залози с еднакво значение и до голяма степен с подобно поведение от страна на жалбоподателя и по отношение на същата държава. Изразява становище, че при липса на подобно дело, което да е било разгледано от ЕСПЧ меродавност придобиват стандартните насоки за остойностяване на неимуществените вреди от забавянето на делото като определя присъденото обезщетение за възлизащо на 15 % от това, което би присъдил ЕСПЧ. Оспорва в България да съществува и друга ефективна процедура, която да осигурява забързване на производството, поради което не намира основание за редуциране размера на предвиденото обезщетение. Смята, че лихвата върху присъденото обезщетение не може да изпълни законовата си функция, а се поглъща от разликата в икономическите условия и натрупаната инфлация в хода на производството. Намира за изводимо от практиката на ЕСПЧ при определяне на обезщетението и отчитане на загубените възможности поради забавянето, за каквато определя изтеклата давност за търсене и реализиране на наказателна отговорност, за да получи морално удовлетворение от изправянето пред съда на виновниците, а и да предяви иск срещу тях. Позовава се и на практика на ЕСПЧ, че продължаващо забавяне въпреки констатирано нарушение само по себе си води до по-голяма отговорност на държавата (§ 22 от Решение по жалба № 64890/01 Apicela срещу Италия). За показателно в тази насока смята определения на съда по десетки молби за ускоряване на производството. Въззивникът-ищец определя престъплението, предмет на забавеното разследване, като извършено срещу неговата идентичност, лишаването му от свобода без съд и присъда и без да е извършил престъпление, а единствено поради турския му етнически произход. По време на задържането бил подложен на унизително и нечовешко третиране. Позовавайки се на практика на ЕСПЧ смята имената и етническата си идентичност за част от защитените лична сфера и семеен живот. Смята, че освен задължение да се въздържа от произволна намеса, държавата дължи да осигури и ефективно разследване при оплаквания за тежки нарушения на тези права. Твърди се и производството да е забавяно целенасочено с довод за предубеденост на прокурора, водел разследването – застъпена теза в обвинителните актове за необходима консолидация на българската нация при доказан етногенезис на хората с турси имена. Застъпва теза за бавене на делото поради подценяване на разследваните деяния и открито оправдателно отношение. Съображения, че процесът към преоткриване на български етнически корени не е приключил, изразени през 1993 г. и 1997 г. породило и поддържало срах от повторение на страданията на фона на това, че съдебната власт за 35 години не мое могла да постигне целите по чл. 1 НПК. Оспорва да са били предприети действия в изпълнение на указанията от Върховния касационен съд съответно през 1993 г. и 1998 г., довело до изтичане на абсолютна давност на 13.12.2018 г., констатирано през 2018 г. Определя изтеклата давност като пречка за обезщетяване на вредите от деянията, накърняващо чувството за справедливост при задълбочаване на обезверяването, усещане за безсилие и фрустрация от невъзможността въпросът да бъде разрешен от съда. Твърди се за периода 01.01.2018 г. – 20.07.2020 г. да са образувани 94 дела в Софийски градски съд по чл. 368 НПК и да са постановени 78 определения, но ВОП- София да не е изпълнила нито едно от тях. Твърди се и производството да е било спряно при несъществуваща процедура за правна помощ. Сочи едва на 30.9.2024 г. да е разпоредено разследване за престъпления по чл. 416 НК и за установяване на съпричастни лица към престъплението извън кръга на починалите обвиняеми. С тези обстоятелства се обосновава извод за целенасочено бавене на делото докато починат всички обвиняеми, а продължаващото забавяне възприема и като причина за безрезултатност на висящото разширено обвинение при наличие на данни за провеждането му още при образуване на делото. Това също не било съобразено от първоинстанционния съд. Определя за подлежащи на възмездяване освен очакваното морално удовлетворение от търсене на отговорност от виновниците, но и значителен имуществен интерес за обезщетяване на причинените му, а и на неговото семейство вреди, произтичащи от невъзможност да предяви иск и да получат обезщетение за причинените им вреди. Позовавайки се на практика на Върховния касационен съд (Решение № 72/01.06.2022 г. по гр.д. № 4037/2021 г.) застъпва теза, че изтеклата абсолютна давност поражда вреди, надхвърлящи обичайните. За утежняващи случая приема и изгубените възможности и позовавайки се на практика на ЕСПЧ (Решение по делото К. срещу България по жалба № 5535/00, § 87) и на СЕС (Решение по дело С-243/05, т., т. от 26 до 42), смята, че тази вреда не налага доказването й, а вероятността да възникне смята за достатъчно, за да бъде отчетена при определяне размера на справедливото обезщетение. Приема за приложими към процесния случай и постановките на Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета и Директива 2004/80/ЕО на Съвета от 29 април 2004 г. относно обезщетението на жертвите на престъпления, утвърждаващи право на обезщетяване от извършителя в разумен срок, съответно от държавата, каквито възможности смята за загубени. Намира за съответстващо на практиката на ЕСПЧ обезщетение от по 1750 евро (при базово обезщетение по методика на ЕСПЧ от 1500 евро) за всяка година от продължителността на делото. Иска се решението да бъде отменено, а предявеният иск да бъде уважен в пълния му размер от 120 000 лв., ведно със законна лихва от 15.01.2022 г. Претендират се разноски във въззивното производство. Обжалвано е и решение № 5421/25.08.2026 г. Първоинстанционният съд е упрекнат и за неправилно установен начален момент на претендираната законна лихва. Позовавайки се на практика на Върховния касационен съд (Решение № 107 от 29.07.2021 г. по гр.д. № 5914/2015 г. на ВКС и др.), въззивникът-ищец намира за утвърдено разбирането, че при неоправдано забавяне лихва се дължи от момента на настъпване на увреждането – през 2000 г., а не от датата на исковата молба. Навежда довод, че обезщетение за забава следва да се присъди поне за тригодишен период преди предявяване на иска. В съдебно заседание процесуалният представител на въззивника-ищец – адв. Ф., поддържа жалбата на ищеца и оспорва жалбата на ответника. Смята качеството му на пострадал за установено от разследващите органи, двукратно разпитвали го по делото. Навежда доводи и в писмени бележки. Процесуалният представител на Прокуратурата – прокурор П., поддържа жалбата срещу решението в неговата цялост, а евентуално и досежно размера на присъденото обезщетение. Жалбата е допустима – предявена е от процесуално легитимирано лице в предвидения от закона срок. Въззивникът не дължи държавна такса. Въззивният съд е овластен служебно да извърши проверка за валидност. При служебната проверка не се установява порок от очертаното естество. Проверката на решението досежно формираните фактически и правни изводи по съществото на спора извън приложението на императивна норма е ограничена до посочените в жалбата указания за порочността на първоинстанционното решение (чл. 269 ГПК). В исковата молба се твърди, че ищецът без да е извършил престъпление или да има друго провинение бил задържан и малтретиран в следствения арест н гр. Сливен през периода от 18.02.1985 г. до 16.05.1985 г. През периода 16.05.1985 г. – 04.04.1986 г. без съд и присъда престоял в затвор на остров Белене, а през периода 04.04.1986 г. – 09.05.1987 г. бил лишен от свобода в затвора в Бобов дол. Освен че били лишени от свобода, на затворниците не били осигурени елементарни условия за живот и лична хигиена. За тоалетна трябвало да ползват кофа. Първоначално не му позволявали да се свърже с близките си, а след това разрешили свиждане през 6 месеца. Ищецът бил принуждаван да работи тежък физически труд, което не било признато за трудов и осигурителен стаж. За периода 09.05.1987 г. до 29.12.1988 г. – принудително отделен от семейството му и заселен в с. Ябълково под постоянното наблюдение на тогавашната Държавна сигурност. В с. Ябланово след обсада на селото от армия, танкове и под дулата на автомати принудително били сменени имената му с български и същевременно било забранено ползването на майчиния му език и упражняването на етнокултурните традиции и обичаи с цел да бъдат превърнати в българи. В началото на м. юни 1989 г. заедно със семейството си бил експулсиран от страната. Били принудени да тръгнат с по един куфар. Цялото му имущество, дом и покъщнина, градени десетилетия наред останали в България без надзор. Поради преживяния страх и тежък период на устройване в чужда държава не могъл да се върне и да опази имуществото си, което било разграбено или унищожено. Изтезанията, на които бил подложен довели до отключване на шизофрения. Няколко години след свалянето на решима на Т. Ж. ищецът и други хора, споделили съдбата му, разбрали за започнало разследване да бъдат установени организаторите и участниците във „възродителния процес“ и да им се търси отговорност. Ищецът разбрал, че през 1991 г. е образувано следствено дело № 1/1991 г. за престъпления, свързани с т.нар. възродителен процес, но властите не се поинтересували от него и други, лишавани от свобода като него. На 04.03.1996 г. ищецът и други хора, с които бил заедно в Белене, депозирали жалба до главния прокурор. До датата на изготвяне на исковата молба не получил информация за движението по тази жалба, въпреки че изрично поискали информация през м. май 1996 г., а на 01.04.1997 г. внесли повторно искане. През 2022 г. ищецът разбрал, че материалите били изпратени на ВОП-София за приобщаване към следствено дело № 1/1991 г., преобразувано в сл.д. № 780-ІІ/1998 по описа на ВОП-София, а впоследствие ДП № ІІ-048/1999. Ищецът се присъединил към Сдружение „За справедливост, права, култура и солидарност на Балканите“, създадено да подпомага усилията на засегнатите при комуникация с властите в България относно започнатото разследване. Междувременно – на 11.01.2012 г. 41-то Народно събрание приело декларация, с която осъдило опита за насилствена асимилация на българските мюсюлмани и призовало българското правосъдие и главния прокурор да направят необходимото за приключване на делото срещу виновниците за т.нар. „възродителен процес“. Този призив не оказал въздействие, а наказателното производство било прекратено поради настъпилата смърт на всички лица с повдигнати им обвинения. За преодоляване на бездействието не допринесло и въведеното производство с НПК през 2017 г., осигуряващо възможност на пострадал да поиска ускоряване на разследването. Друг пострадал се възползвал от това средство, но указаният от съда едномесечен срок не бил спазен. Същевременно съдът установил, че за висящото обвинение давността била изтекла още през 2000 г. Тази процедура била инициирана общо 94 пъти през периода 01.01.2018 г. – юли 2020 г. и със 78 съдебни акта били определяни мерки по чл. 369 НПК за ускоряване и приключване на досъдебното производство. Това обаче не се случило. Досъдебното производство било спряно през октомври 2018 г. Срещу този акт била депозирана жалба, за която било дадено указание за съобщаване на определението на всички пострадали, за да бъде разгледана по същество. Наблюдаващият прокурор е укорен, че не била изпратен съдебна поръчка. Ищецът съобщил по делото адрес в България, чрез който обаче не бил търсен. През юни 2021 г. били подадени две нови искания от други пострадали. Отново съдът констатирал забавяне. С постановление от 31.05.2022 г. наказателното производство било прекратено поради настъпила смърт на последния обвиняем, но било отменено. Твърди се това да е отнело близо година, поради което и допълнително забавило производството. Позовава се на утвърдена от съдебната практика категорична, но оборима презумпция, че нарушението по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС причинява неимуществени вреди. Твърди голямата продължителност да е задълбочила до крайна степен чувството му и усещането за липса на справедливост, изводима от установяване на виновниците и предаването им на съд, съответно налагане на подобаващо наказание за персонално причиненото му. Намира за меродавно в случая и че става дума за извършени престъпления, с които масово са нарушени основни човешки права на етническа и религиозна основа на малцинствени общности (геноцид и апартейд), при което смята бездействието на разследващите органи да задълбочава негативното емоционално и душевно изшивяване от бавенето на делото. Определя наказателното производство за необходимо за идентифициране на лицата, съответно оценката на конкретно поведение като престъпление, за да е в състояние да ангажира гражданската отговорност както на преките причинители, така и на държавните органи, съответно юридически лица като възложители на вредоносната работа. Твърди се, че засекретената информация го препятствала да стори това включително в рамките на наказателното производство. Застъпва и теза, че лишаването му от свобода, намесата в личния и семейния му живот водят до нарушение на негово гражданско право, обуславящо приложимост на § 6, ал. 1 от ЕКЗПЧОС. Намира за утвърдено от ЕСПЧ разбиране, че 1500 евро е базата за справедливо обезщетение при забавено правосъдие, като с оглед спецификата на делото за ищеца за справедливо е възприето обезщетение от 2000 евро на година. Твърди и незаконното му лишаване от свобода през периода 1985 г. – 1988 г. да възлиза на 1 380 000 лева предвид присъжданите суми от ЕСПЧ за нарушение на § 5, ал. 1 ЕКЗПЧОС. Невъзможността да предяви претенции за тези суми определя като самостоятелно основание за завишаване размера на следващото се обезщетение. Претендира се обезщетение от 120 000 лв. ведно със законната лихва от три години преди предявяване на иска, каквато се претендира до окончателно изплащане на обезщетението. В отговор по исковата молба процесуалният представител на Прокуратурата на Република България се застъпва теза, че вредите, произтекли от събитията през периода 1985 г. – 1989 г. подлежат на репариране по силата на Закона за политическата и гражданска реабилитация на репресираните лица, който ред, по силата на чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ, изключва отчитането на тези вреди в настоящото производство. Оспорва се наказателното производство да е било необходимо за реализация на гражданската отговорност досежно пряко причинените на ищеца вреди. Намира наказателното производство за фактически и правно усложнено предвид множество дейния спрямо огромен брой лица, изискващо извършване на многобройни процесуални действия. В тази връзка били идентифицирани 446 лица, чиито адреси е следвало да бъдат открити, а голяма част от тях не били в страната. Застъпва теза, че преценката за разумността на срока следва да отчита продължителните периоди от време за изпълнение на съдебните поръчки в Република Турция, наложени от дадените задължителни указания. Оспорва се да са доказани претърпени неимуществени вреди следствие продължителността на досъдебното производство, а могат да бъдат обяснени с твърдяните репресивни действия са предприемани от орган извън структурата на прокуратурата, не подлежат на съобразяване в случая. Твърди се и прокуратурата двукратно да е предавала обвинените лица на съд, определено като показателно за необходимата активност, а причина за забавянето да е връщането от съда за допълнително разследване. Оспорва се делото да е бавено съзнателно. Застъпва се теза, че ЕСПЧ не гарантира преследване или осъждане в извършено престъпление, от което се извежда необоснованост на тезата за загуба на доверие и усещане за безсилие поради безнаказаност на виновните. Поддържа се и че справедливостта изисква пострадалият да е придобил качеството страна в процеса. При така заявените позиции по спора от фактическа страна въззивният съд намира следното: По делото не се спори, че ищецът е бил задържан и изолиран от семейството си при твърдяните от него обстоятелства. Досежно престоя му в Белене това се установява и от списък на лицата по чл. 39, преминали през остров Белене (номер 237). По делото не се спори, че е образувано следствено дело № 1/1991 по описа на Прокуратура на Въоръжените сили-София, а на настоящия състав служебно е известно това да е станало с Постановление на прокурор при Прокуратурата на Въоръжените сили (ПВС) от 31.01.1991 г. От неоспорената справка, дадена от служител по сигурността на информацията във ВОП-София се установява, че след разделяне на материали от дело № 1/1990 г. въз основа на писмо с вх. № 0116/1998 г. делото е заведено под № 0780-ІІ/1998 г. в Софийска военна прокуратура. При последващо възобновяване е преобразувано под следствено дело № ІІ-048/1999 г., съответно под вх. № 03/04.01.2001 г. На 03.09.1991 г. като обвиняем е привлечен о.з. генерал-полковник Д. И. С. за престъпление по чл. 162, ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 във връзка с чл. 26 НК за това, че за периода 1984-1989 г. при условията на продължавано престъпление в съучастие с Т. Х. Ж., П. П. К., Г. И. А. и П. Т. М. проповядвал и подбуждал към национална вражда и образа. С допълнителни постановления от 26.06.1992 г. и 01.07.1992 г. са посочени обстоятелствата, на които почива вмененото му престъпление. На 05.09.1991 г. като обвиняем е привлечен и П. П. К., а обвинението е прецизирано с постановление от 30.06.1992 г. На 24.09.1991 г. като обвиняем е привлечен и Г. И. А., а обвинението е прецизирано с постановление от 24.06.1992 г. Установява се ищецът да е разпитван като свидетел по сл.д № ІІ-048/99 на 14.06.2002 г. като в протокола е посочил адрес за призоваване в България – чрез своя брат. С постановление от 30.09.2024 г. и въз основа на сигнал от 26.09.2024 г. от група народни представители от парламентарната група на Движението за права и свободи от 50-то Народно събрание, се налага проверка за участие на лица от агентурата на Държавна сигурност в насока извършено деяние по чл. 416 и сл. от НК. Установява се ищецът повторно да е разпитан като свидетел по сл.д. № ІІ-048/1999 г. на 21.01.2025 г. От показанията на свидетеля Ю. се установява да е председател на сдружение в Турция, ангажирано с досъдебното производство. Сочи се поради засекретяване на делото да не са имали достъп до него, а при осигуряване на такъв да е започнала работа по разследване на престъпление против човечеството. Споделя да му е известно, че ищецът не може да спи. Чувствал се безсилен. Молил свидетеля да направи всички необходимо, за да има виновни по това дело. Споделя, че не е сигурен ако се върне в България дали някой няма да го хване и да го води в Белене. Понеже никой не бил наказан, смятал за възможно тези престъпления да се повторят. При така възприетата фактическа обстановка от правна страна съдът намира следното: Съгласно чл. 2б ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) като следващата алинея примерно очертава подлежащите на оценка обстоятелства, а именно: 1) общата продължителност, 2) предмета на производството, 3) неговата фактическа и правна сложност, 4) поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, 5) поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и 6) други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Националното право изрично препраща към международен нормативен акт, поради което задължението на държавата срочно да осигури защита следва да бъде разгледано в контекста на утвърдените критерии за преценка в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) като всеки случай предполага конкретна преценка. Фактическата и правна сложност произтича от естеството на фактите, броя на участващите страни, необходимостта от експертизи, международни елементи или други обективни затруднения. Предвидените в националния закон процесуални гаранции, които следва да се отчетат като „други факти“ по чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, не намаляват изискването към органите, а очертават стандарта за тяхната активност при изясняване на делото. Предметът на досъдебното производство разкрива и завишена степен на правна сложност. Времевият фактор е съществен елемент от гаранциите за справедлив процес, но сам по себе си не е достатъчен, за да обоснове прекомерно забавяне на производството. Компетентните органи следва да разполагат с необходимото време за пълно, всестранно и обективно изясняване на всички релевантни факти и обстоятелства. Именно това съотношение между необходимото време за изясняване на делото и изискването за процесуална активност обуславя оценъчния критерий „разумен срок“ по смисъла на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ, който се прилага с оглед конкретните обстоятелства на всеки случай. В този контекст задължението на държавата не е за постигане на определен резултат по съществото на делото за определено време, а за осигуряване на ефективно, независимо и своевременно провеждане на производството чрез предприемане на всички необходими и обективно възможни процесуални действия. Недопустимо е провеждането на формално или привидно разследване, насочено единствено към формално приключване на производството, без реално изясняване на релевантните факти. Посочените изисквания се прилагат съобразно естеството на производството в рамките на съответния аспект на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ – граждански или наказателен, като във всички случаи водещ остава стандартът за справедлив и ефективен процес. Държавата обаче отговаря, ако органите допуснат неоправдани забавяния. Събраните доказателства позволяват извод, че ищецът е бил лишен от свобода чрез настаняването му в затвора в Белене. Ответникът не твърди и не установява наличие на предвидено в закона основание за това лишаване от свобода, поради което следва да се приеме, че е налице нарушение на правото на лична свобода и неприкосновеност, гарантирано от чл. 30 от Конституцията на Република България и чл. 5 ЕКПЧ. Същевременно наложената принудителна изолация засяга правата на личен и семеен живот на ищеца, защита и според чл. 8, § 1 ЕКПЧ. Нарушаването на тези основни права поражда за ищеца гражданско право на обезщетение за причинените вреди (чл. 5, § 5 ЕКПЧ, чл. 45 ЗЗД), поради което за него възниква непосредствен и личен интерес наказателното производство за установяване на извършителите на тези деяния да се развива в разумен срок. Макар и структурно обособени, ефективната реализация на тези основни граждански права изисква съблюдаване на процесуалната гаранция на чл. 6, § 1 ЕКПЧ. Само по себе си желание виновният да бъде разследван и евентуално осъден не обосновава гражданско право по смисъла на чл. 6, § 1 ЕКПЧ. Ангажиментът на държавното обвинение да организира всестранно и пълно разследване обаче е предвидено от правовия ред средство за подкрепа на пострадал от престъпление. Включително и предвид възможността да предяви претенция за обезщетение в рамките на наказателното производство. В този смисъл наказателното производство придобива гражданскоправно измерение като възможно средство за реализиране на признато от закона притезание. Съгласно чл. 45 ЗЗД, който виновно причини вреди другиму, дължи да ги поправи. Следователно, отговорността за обезвреда пряко произтича от факта на увреждане. Наказателното производство не е условие за това, но идентифицирането на дееца обезпечава в пълнота реализацията на тази възможност, което наказателното производство допуска включително в рамките на наказателното производство (чл. 60, ал. 1 НПК от 1974 г.-отм.). В тази връзка и както чл. 222 ГПК от 1952 г.-отм., така и чл. 300 ГПК, утвърждават обвързваща сила за присъдата досежно ключови за имуществената отговорност въпроси – деец, деяние и противоправност. Освен имущественото право на обезщетение, прекият ангажимент за държавата да разследва извършено престъпление също се явява средство за възстановяване на нарушеното право. Ефективността на наказателното производство, пряко изводима от съдържанието на предприетите процесуално-следствени действия, а и извършването им без неоправдано забавяне поддържа усещането за ангажираност у държавата да наложи зачитането на правата. Този аспект е особено значим, ако престъплението е извършено при упражняване на делегирани от държавата властнически функции. Това е реално средства за подкрепа на жертвата на престъпление с неимуществен характер. При тези обстоятелства макар и висящото наказателно производство да не касае пряко реализация на гражданско право за ищеца, то в значителна степен го засяга. Това е достатъчно, за приложение на чл. 6, § 1 ЕКПЧ в гражданскоправния му аспект и, при нарушаване на изискването за „разумен срок“, обосновава отговорност на държавата по чл. 2б ЗОДОВ.. Прокуратурата е държавният орган с изключителна компетентентност да изследва наличието на престъпление и да внесе и поддържа пред съд обвинение за извършено престъпление от общ характер. Нормативно възложените й правомощия опосредяват достъпа до съд на пострадал от престъпление. Ето защо изискването за справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок са относими и към досъдебното производство (в този смисъл решение № 60265 от 20.12.2021 г. по гр.д. № 1701/2021 г. по описа на ВКС, ІV ГО, решение № 6/11.02.2022 г. по гр.д. № 1555/2021 г. по описа на ВКС, ІV ГО и др.). Макар и чл. 6 § 1 ЕКПЧ да не осигурява конкретен резултат, прокламираният с тази норма стандарт изисква своевременно организиране и ефективно провеждане на нормативно утвърдената процедура за изследване наличието на престъпление, установяване на извършителя и изправянето му пред съд, ако са налице предпоставките за това – да бъде доказана вина за извършване на конкретно престъпление от конкретно наказателноотговорно лице. Въззивникът и ответник по иска свързва допуснато забавяне с множество пострадали и затруднение за изпълнение на дадени от съда указания за идентифицирането им и осигуряване на тяхното участие в наказателното производство. По делото обаче не се установяват конкретно предприетите от държавното обвинение действия. При тези данни, и по силата на чл. 154 ГПК, именно на ответника лежи доказателствената тежест да установи конкретни факти и да обоснове практическа невъзможност да преодолее затрудненията, довели до забавянето. Във връзка с дадено указание за изясняване на спора от фактическа страна ответникът се позовава на множество постановления с давани указания и на доклади по чл. 203, ал. 4 НПК, но нито изяснява съдържанието на извършените действия, нито сочи конкретни обективни пречки, които да обяснят продължителност на разследването от над три десетилетия. В този смисъл се отчита предимно количеството на формалните актове, без да е налице яснота за тяхната ефективност – дали са осигурили събиране на необходимата информация и до реален напредък по делото. Само по себе си натрупването на процесуални актове не удовлетворява изискването за ефективно разследване. Меродавен не е броят на постановления, с които са давани указания, а постигнатият резултат – събиране на необходимата информация. След като и към датата на приключване на устните състезания пред въззивния съд не се установява затрудненията по движението да са били преодолени, нито наличието на обективна пречка в тази насока, съдът приема, че формално посочените актове не са довели до необходимия напредък по делото. Това показва и ниска ефикасност на воденото разследване. Висящност на досъдебното производство почти 34 години към предявяване на исковата молба (депозирана на 15.01.2025 г.) и повече от 35 години към датата на приключване на устните състезания пред въззивния съд не може да бъде оправдана нито с пасивно очакване на съдействие от чужд орган без предприемане на действия за изясняване на причините за забавянето и за неговото преодоляване, нито с превъзлагане на действия на друг орган от организационната структура на процесуалния субституент, каквито се явяват военните следователи. За пълнота следва да се посочи, че прокурорът е овластен да осъществява ръководство и контрол върху действията на органите на предварителното разследване (чл. 176 от Наказателно-процесуалния кодекс, обн. ДВ бр.89 от 15 ноември 1974 г. и отменен ДВ. бр.86 от 28 октомври 2005 г. – НПК отм.), да прецени дали установеното съставлява престъпление и правилната му квалификация, респ. изяснени ли са обстоятелствата по делото обективно, всестранно и пълно (чл. 234 т. 1 и т. 3 от НПК отм. в редакция ДВ бр. 31/17.04.1990 г.) и последващи редакции в същия смисъл. Прокурорът обаче е овластен както да възлага, така и пряко да осъществява процесуалноследствени действия и според отменения НПК. Аналогична е ролята на прокурора в рамките на досъдебното производство и при последвалия Наказателно-процесуален кодекс, също покриващ значителен период от време без реално извършвани действия, обезпечаващи надлежната подготовка на делото и внасянето му за разглеждане в съда в разумен срок. Освен това, при определяне на разумния срок ЕСПЧ отдава значение и на специфичния интерес от делото за страните по него. Предмет на досъдебното производство са действия, предприети от органи на власт срещу физически лица. Насилие, упражнено посредством превратно упражняване на власт изисква особено внимание и приоретизирани усилия за идентифициране на извършителите. Както бе посочено вече налице са данни, легитимиращи ищеца като пострадал от очертаното престъпление, обуславящо и легитимния му интерес да очаква своевременно установяване на отговорните за причиненото му страдание. Вече бе посочено, че изходът от наказателното производство не е и не може да бъде предизвестен. Справедливият процес изисква прокурорът да откаже развитие на производството, ако при изчерпване на достъпните средства не е в състояние надлежно да обоснове и защити пред съда обвинение за извършено престъпление. В тази насока изискването за разглеждане и решаване на делото (било то и при специфичното за предварителната фаза отклонение от публичността) предполага да бъдат изследвани всички хипотези на престъпление и да бъде констатирана пречка за развитие на наказателното производство по отношение на която и да било предвидено от закона престъпление. На настоящия състав служебно е установено, че с определение № 1223/22.12.2022 г. на Апелативен съд-София е констатиран пропуск в обхвата на извършеното разследване. Не става ясно и поради каква причина, едва през 2024 г. е възложено разследване на престъпление по чл. 416 и сл. НК. При тези обстоятелства значителната фактическа и правна сложност на делото не е в състояние да оправдае продължаващото досъдебно производство повече от 35 години. Отсъствието на обективна пречка за изпълнение на необходимите процесуално-следствени действия определя тази продължителност като пряка и непосредствена последица от бездействието на органите на прокуратурата. Това ангажира именно Прокуратурата на Република България да е и материалноправно легитимирана по смисъла на чл. 7 ЗОДОВ да осигури плащане на дължимото обезщетение. При преценка основателността на претенцията поведението на търсещия обезщетение придобива правно значение само ако и доколкото обективно е допринесло за забавяне на производството. Това в случая не се твърди, а и не се установява от доказателствата по делото. Напротив, от показанията на свид. Ю. следва все още актуален за ищеца интерес към развитието на наказателното производство. Съобщеният още при първия му разпит адрес в България за осъществяване на комуникация с органите на досъдебното производство изключват съпричастността му към твърдяното затруднение. Изискуемата от чл. 4, ал. 1ЗОДОВ пряка и непосредствена причинноследствена връзка между незаконното действие и вредата изключва отговорността на държавата за забавяне на чуждестранни органи. Предвид изрично утвърдената обективна отговорност обаче държавата дължи да докаже, че съдействие е било надлежно и своевременно потърсено. При необичайно забавяне са наложителни действия, насочени към изясняване на пречката, а при наличието на такава в обхвата на компетентност на органите на държавното обвинение и своевременното й отстраняване. Подобна активност не се твърди, поради което твърдяното бездействие на чуждестранния орган не освобождава ответника от отговорност за обезпечаване развитието на производството. Спорен е въпросът и за размера на обезщетението. На общо основание при остойностяване на обезщетението и за неимуществените вреди в контекста на чл. 2б ЗОДОВ приложение намира утвърденият механизъм по чл. 52 ЗЗД. Справедливостта предполага еднакво третиране на сходни случаи. Това налага да бъде отчетена и формираната съдебна практика при аналогични случаи (в този смисъл изрично решение № 117 от 22.02.2024 г. по гр.д.№ 1194 по описа за 2023 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 338 от 10.06.2024 г. по г.д.N.3020 по описа за 2023 г. по описа на ВКС, ІІІ г.о., решение № 667 от 08.11. 2024 г. по гр.дело № 4616/2023 г. по описа на ВКС, ІV г.о., решение № 620/23.10.2025 г. по гр.д. № 461/2025 г. на ВКС, III г.о. и други) Обект на възмездяване, а следователно и годни да послужат при определяне размера на справедливо обезщетение, са единствено вредите, пряко изводими от неосъществения, но дължим ангажимент на държавата своевременно да организира и надлежно да проведе разследване по повод нарушените лични права на ищеца. В каузалната си практика Върховният касационен съд е имал повод да обобщи заложените от ЕСПЧ критерии, които съдът следва да отчита при определяне на обезщетението за забавено правосъдие (в това число и на фаза досъдебно производство), а и са разяснени конкретни показатели за тяхното отчитане. Обезщетението по начало се остойностява според икономическото състояние и стандарт на живот в страната, при обезпечаване ефективността им в това число и отчитане на възпремани от ЕСПЧ размери на обезщетенията за аналогични случаи. Върховният касационен съд е обобщил почиващите на житейска презумпция обичайни вреди от забавено правосъдие – неоправдано дълъг период от време, през който лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, накърнените му чувство за справедливост и потребност от доверие в институциите и сигурността, че те ще си свършат по най-добрият начин работата, така че резултатът от престъпното деяние да бъде обезщетен. Очертани са и обстоятелства, разкриващи по-висока степен на страдание, а именно: осуетената защита на личните права по наказателноправен ред следствие на допуснатото забавяне – 1) правосъдието се оказва не само закъсняло, а и обективно невъзможно; 2) естеството на накърненото лично право и по-високият интензитет на упражнена репресия обуславя и по-високи очаквания за своевременно приключване на досъдебното производство; 3) степента на въздействие на забавянето върху претендиращия обезщетение пострадал. В този смисъл са решение № 50280 от 11.09.2023 г. по гр.д. № 4210 по описа за 2021 г. на ВКС, ГК, ІV ГО и цитираното вече решение № 117 от 22.02.2024 г. по гр.д.№ 1194 по описа за 2023 г. на ВКС, ІІІ г.о.). Настоящият състав приема, че и по отношение на имуществената отговорност по специалния ЗОДОВ на обезщетяване подлежат вредите, явяващи се пряка и непосредствена последица от визираното в нормата противоправно поведение – в случая неосигурено разследване в разумен срок. Разочарованието от липсата на наказание също може да има правно значение, но само доколкото е елемент от по-широкия психически дискомфорт от това, че държавата не осигурява ефективно и навременно правосъдие. Обвинителната функция в наказателния процес включително и пряко осъществявана от частния обвинител, обезпечава реализацията на наказателната отговорност. Средство за реализация на тази форма на отговорност е наложеното наказание, което обаче следва да постигне нормативно утвърдени цели (чл. 36 от Наказателния кодекс). Тези цели обезпечават публичния интерес от корективно въздействие върху извършителя на престъпление и превантивно въздействие върху останалите членове на обществото. Затова и неполученото „справедливо възмездие“ не обосновава защитим интерес по смисъла на чл. 6 § 1 от ЕКПЧ. Накърненото доверие в потенциала на правосъдната система да откликне адекватно на нуждата от институционална подкрепа засилва преживяната травма. Този обременяващ психическия интегритет ефект следва да бъде отчетен при определяне размера на дължимото обезщетение. Извън обхвата на очертаните като подлежащи на оценка вреди при предявения в случая иск остават и непосредствено претърпените страдания от ищеца в резултат на противоправното посегателство върху неговата личност, както и твърдяните в процеса имуществени вреди. Макар наказателното производство да подпомага реализацията на претенцията за обезвреда на вреди от престъпление, този ред не изключва възможността своевременно да бъде потърсена компенсаторна защита по граждански ред. От друга страна, при все че отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани от незаконни актове или действия на нейни органи или длъжностни лица, е конституционно утвърдена едва с чл. 7 от Конституцията на Република България (в сила от 13.07.1991 г.), още с чл. 8 от Конституцията от 1971 г. в тежест на всички държавни органи е било възложено строгото спазване на Конституцията и законите (ал. 2) и укрепване на законността (ал. 3). Следователно действие на длъжностно лице в отклонение от очертаната със закон рамка на властнически правомощия обосновава самостоятелно средство за защита на пострадалия от причинени му вреди и при действието на предходно установения конституционен ред. Неразумното забавяне на наказателното производство не изключва възможността за гражданска защита, но създаденото впечатление, че държавата не може да докаже престъпление, е в състояние да разколебае пострадалия да потърси защита по гражданския ред за обезщетение. Поради това, макар по принцип такава възможност да е съществувала, настоящият състав отчита, че в конкретния исторически контекст и предвид естеството на извършените от държавни органи нарушения наказателното производство като средство за установяване на фактите и извършителите придобива специфично значение. Затова и забавянето му фактически затруднява гражданскоправната защита, а необоснованото забавяне на наказателното производство поражда самостоятелна неимуществена вреда, която също подлежи на отчитане. Следва да бъде отчетено и институционалното признание за допуснатото нарушение, което произтича от посочената в исковата молба декларация на 41-то Народно събрание от 11.01.2012 г., публикувана в Държавен вестник, бр. 5 от 17.01.2012 г. С тази декларация Народното събрание определя асимилационната политика на държавата в рамките на т.нар. „Възродителен процес“ и прогонването на български граждани от турски произход, какъвто се явява и ищецът, като противоречащи на достиженията на европейската и световната мисъл, на международното право в областта на правата на човека и малцинствата, на Европейската харта за правата на човека и на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Така изразената официална позиция от най-висшия орган на държавна власт в парламентарна република – Народното събрание – представлява институционално признание за накърненото на ищеца право на личен живот, включващо гарантираната му възможност да се самоопредели. Понеже отговорността по ЗОДОВ няма санкционен характер, а цели държавата да компенсира пострадал от незаконно бездействие, признанието за неправомерно посегателство частично компенсира очертания неимуществен елемент от комплексното право на защита. Същевременно обаче това признание е релевантно при индивидуализацията на претърпените неимуществени вреди, но не може да ги обезсмисли или замести, поради което не изключва, а само в ограничена степен намалява тежестта на неимуществените последици от нарушението. В случая се установява, че бездействието на държавното обвинение е довело до невъзможност за развитие на производството по възприетото от прокуратурата като защитимо пред съд обвинение. Бездействието на прокуратурата повече от 35 години да изследва всички относими към установените факти състави на престъпление също поставя под въпрос гарантирания от чл. 6 § 1 ЕКЗПЧОС достъп до съд. По-старата практика на съдилищата, включително и на Върховния касационен съд възприема 15 000 лв. за достатъчна сума, да възмезди гражданското право, изводимо от необосновано забавеното наказателно производство по сл.д. № 1/1991 г. На настоящия състав обаче служебно е известно, че за сходни страдания при съпоставими обстоятелства актуалната съдебна практика признава обезщетение в размер на 30 000 лв. (така например решение № 620/23.10.2025 г. по гр.д. № 461/2025 г. на ВКС, III г.о., решение № 117 от 22.02.2024 г. по гр.д.№ 1194 по описа за 2023 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 338 от 10.06.2024 г. по г.д.№.3020 по описа за 2023 г. на ВКС, ІІІ г.о., цитираната в него практика и други). Както бе посочено вече преките вреди от извършеното престъпление не подлежат на обезщетяване в случая. Интензитетът на тези вреди обаче, изводим от безспорния по делото период на принудителна изолация, обосновава по-значим залог за ищеца и съответно посилно страдание от неоправданото забавяне. При тези обстоятелства присъденото обезщетение от 15 000 лв. е недостатъчно. Няма легитимна причина ищецът да бъде третиран различно от съпоставимите на настоящия случай с определено обезщетение от 30 000 лв. Ето защо настоящият състав приема тази сума за справедлив размер на обезщетението. Цитираното решение Scordino срещу Италия, Решение от 10.11.2004 г. по жалба № 64890/01 на ЕСПЧ не утвърждава обвързващ националните съдилища размер на обезщетение, нито придава решаващо значение на чисто календарния срок на забавяне. Напротив, в т. 267, както отбелязва и процесуалният представител на въззивника, изрично се придава значение на отбелязва, че сравнимата оценка предполага отчитане на 1) продължителност, 2) нива на юрисдикция, съпоставимост на 3) разглежданите въпроси и 4) поведението на страната на жалбоподателя, което, в национален контекст означава пострадалия и 5) решението да касае една и съща държава. В т. 206 изрично се отбелязва, че ЕСПЧ придава значение и на правната традиция и стандарта на живот в съответната страна. Отсъствието на разгледано дело от ЕСПЧ по идентичен спор препятства непосредственото сравнение. Настоящият състав приема за меродавна практиката на националните съдилища при отчитане на указаните критерии. Предложеният в жалбата механизъм за остойностяване на обезщетението отдава решаващо значение на изтеклото календарно време. Този фактор е от значение за придадената стимулираща функция на присъдено обезщетение, но сам по себе си не обосновава поддържания автоматизъм при остойностяване на вредата. Погасеното по давност наказателно производство изключва възможността наказателното производство да допринесе за реализация на деликтната отговорност. С оглед нормата на чл. 124, ал. 5 ГПК при наличие на такава пречка компетентността на гражданския съд обхваща и преюдициалното разглеждане и на престъпни обстоятелства. Отсъствието на давност досежно престъпление против мира и човечеството поддържа висящността на наказателното производство, но в неговия наказателноправен аспект. Както бе посочено вече ефективността на държавната наказателна политика не обосновава частен интерес в контекста на гражданско право по смисъла на чл. 6, § 1 ЕКПЧ. При всички посочени в жалбата хипотези предметът на наказателното производство предпоставя и възможност за реализация на легитимния частен интерес на пострадалия. Калкулирането на парично обезщетение въз основа на самата висящност на производството обаче, без оглед на реалния залог за пострадалия, включително и поради отсъствие на обективни данни за постижим резултат, би придало преобладаващо санкционен характер, какъвто не произтича от ЕКПЧ. В жалбата се поддържат и въведени с исковата молба твърдения за предубеденост на прокурора. Настоящият състав приема, че релевантен за отговорността по чл. 2б ЗОДОВ е преди всичко обективният стандарт на поведение – дали прокуратурата е организирала разследването така, че да осигури ефективно и своевременно изясняване на фактите. Както бе посочено, в продължение на повече от 35 години не са извършени необходимите процесуално‑следствени действия, без да се установи обективна пречка за това. Обективно проследимото поведение засяга очакваната ефективност на наказателното производство. Това е достатъчно, за да се приеме нарушение на стандарта за справедлив процес по чл. 6, § 1 ЕКПЧ. От друга страна, в исковата молба твърденията за предубеденост са въведени като възможна причина за забавянето. След като забавянето е доказано и липсват данни за обективна пречка, причината за него – включително евентуална предубеденост, не придобива самостоятелно значение за ангажирането на отговорността по чл. 2б ЗОДОВ. При тези съображения съдът не намира за необходимо да обсъжда отделно твърденията за предубеденост у конкретния прокурор. По изложените съображения въззивната жалба на ответника е изцяло неоснователна, а тази на ищеца е основателна до сумата от 30 000 лв. Ето защо първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за разликата над 15000 лв. до 30 000 лв., а в останалата му отхвърлителна част да бъде потвърдено. Досежно иска за мораторна законна лихва С допълнително Решение рег. № 5421/25.08.2025 г. първоинстанционният съд е отхвърлил искането на ищеца за присъждане на лихва за периода 15.01.2022 г. до 15.01.2025 г. без да са изложени съображения за недължимост. Върховният касационен съд е имал повод да посочи, че макар и деликтна по своето основание, отговорността по чл. 2б ЗОДОВ предпоставя единно обезщетение за периода на необосновано забавяне на производството (така изрично Решение № 50030/09.02.2023 г. по гр.д. № 785/2022 г. на ВКС, IV ГО и Решение № 87/08.02.2024 г. по гр.д. № 1088/2023 г. на ВКС, III ГО). Настоящият състав не намира основание да се отклони от тази практика, поради което намира въззивната жалба срещу отхвърлителното решение досежно мораторната лихва за неоснователна. По разноските Досежно разноските в първоинстанционното производство Нормата на чл. 81 ГПК определя като компетентен да се произнесе по сторените разноски съдът, осъществяващ ръководството на процеса в съответната му фаза. По аргумент от чл. 248, ал. 3 ГПК правомощието на въззивния съд да преразгледа постановен акт по разноските предполага нарочно сезиране. От данните по електронното дело се установява постъпила въззивна жалба срещу основното и допълнителното решение, но липса на частна жалба срещу Определение рег. № 15941/25.08.2025 г. При тези обстоятелства настоящият състав се счита за обвързан от утвърдените от първоинстанционния съд по основание и размер на разноските в първоинстанционното производство разноски, а механизма за разпределяне на тяхната тежест между страните. В случая първоинстанционният съд е утвърдил вземане за разноски от 6,25 лв. На общо основание въззивният съд е овластен да ревизира размер на разноските, съобразявайки изхода на спора в настоящото производство, но и при зачитене на утвърдения между страните механизъм за разпределянето им. При съобразяване на тези обстоятелства следващата се част от заплатената държавна такса в първоинстанционното производство възлиза на 2,50 лв. Сумата се включва в размера на присъдената държавна такса, поради което не се установява основание за ревизия на решението в тази му част. Досежно разноските във въззивното производство В решението си по делото Scordino срещу Италия, Решение от 10.11.2004 г. по жалба № 64890/01 Съдът изрично обръща внимание за необходим баланс между фискалните интереси на държавата по дела за ангажиране на нейната отговорност и достъпа до съд. В тази връзка и специалният Закона за отговорността на държавата и общините за вреди предписва изключение от правилата досежно достъпа до съд – в отклонение от правилото дължимата държавна такса е крупна сума, а не процент от отстоявания интерес (чл. 9а). За разлика от общия случай, предписващ пропорционално възстановяване на заплатената такса по делото, нормата на чл. 10, ал. 3 изр. първо, предл. второ ЗОДОВ ангажира процесуалния субституент на държавата да заплати държавната такса дори и при частично уважаване на иска. Тълкувана във връзка с предходната алинея, която извежда отговорността за разноски от изцяло неоснователна претенция еднозначно следва извод, че при частично уважаване на претенцията в производство по ЗОДОВ заплатената държавна такса подлежи на възстановяване в пълен размер. В случая се установява заплатена държавна такса в размер на 5 лв., равностойна сума на 2,56 евро. Ето защо и при достигнатия извод за частична основателност на въззивната жалба на ищеца тази сума следва да бъде възложена в тежест на ответника. Съдът дължи да обезпечи изпълняемост на съдебното решение. Признатите в случая притезания са парични. Съществен техен атрибут е валутата в която се измерва изразената от парите стойност. Предвид настъпилата промяна в хода на въззивното производство установените вземания следва да бъдат присъдени в евро при отчитане на нормативно утвърдения механизъм за превалутиране с чл. 12 и 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България. Мотивиран от изложеното Апелативен съд-София, първи граждански състав