Решение № 88 от 3.2.2026 г. на Районен съд - Шумен по дело № 2575/2025 г.

Предявени са искове с правно основание по чл.128, т.2 от КТ и по чл.222, ал.3 от КТ. Производството по делото е образувано по искова молба от М. А. П. с ЕГН •••••••••• с адрес гр.В, ж.к. •••, чрез адв. Наско Станев от АК - В, със съдебен адрес гр.В, ул.“Кръстю Мирски“ № 17 срещу •••••• „•••••••••••••“ с БУЛСТАТ •••••••••• с адрес гр.Ш, ул.“У“ № 115, представлявано от ректора проф.д.н. Н В - М. В исковата молба се твърди, че по силата на трудов договор ищцата работила в •••••• на длъжност „доцент, висше училище“ в катедра по „Р••••••“, факултет по хуманитарни науки до ••/••/••••г., когато трудовото й правоотношение било прекратено поради навършване на 65-годишна възраст. В периода от ••/••/••••г. до прекратяване на правоотношението на ••/••/••••г. й било изплащано основно месечно възнаграждение в размер на 2 332 лв. и допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 1035.41 лв., определени по реда и условията на действащото към ••/••/••••г. законодателство. Съгласно чл.92, ал.3 от ЗВО минималната основна заплата за най-ниската академична длъжност се определяла ежегодно с акт на Министерски съвет в размер на не по-малък от 125 % от средната брутна работна заплата за страната за последните 12 месеца. Съгласно чл.1 от ПМС № •••/••/••.••••г. за определяне на минимални заплати за най-ниската академична длъжност на лицата по чл. 53, ал.1 от ЗВО в държавните висши училища считано от ••/••/••••г. размера на тази заплата бил 2516 лв. при нормална продължителност на работното време от 8 часа дневно при петдневна работна седмица за пълен работен месец. След прекратяване на трудовото й правоотношение с измененията на ЗВО били увеличени основните заплати на всички лица, заемащи академична длъжност, като размера на възнаграждението за длъжността „доцент, висше училище“ бил 2876 лв. За нормите на ЗВО и подзаконовите нормативни актове било предвидено изрично обратно действие на разпоредбите, свързани с изменението на основните заплати на преподавателите във висшите училища, считано от ••/••/••••г. От това следвало, че за процесния период ••/••/••••г. до ••/••/••••г. ищцата имала право да получи разликата между изплатеното й трудово възнаграждение и обезщетенията, изчислени върху старата основна заплата и новата основна заплата, определена от ••/••/••••г. Според ищцата обратното би означавало различно третиране на служителите при заплащане на дължимото им възнаграждение през един и същи период от време за една и съща длъжност, което противоречало на КТ и Конституцията на Република България. В заключение се иска осъждането на ответника да заплати на ищцата сумите за дължимо увеличение на възнаграждението за периода от ••/••/••••г. до ••/••/••••г. в общ размер на 3 386.06 лв., от които за месеците от април ••••г. до месец август ••••г. по 785.53 лв. месечно, а за месец август ••••г. – 243.94 лв., както и обезщетение при пенсиониране изчислено на базата на новата основна заплата в размер на 4 713.18 лв., ведно със законната лихва върху сумите от датата на завеждане на исковата молба в съда до окончателното изплащане на вземанията. Претендират се и разноски. В писмения отговор на ответника, депозиран в срок, се посочва, че ПМС № •••/••/••.••••г. касае минимални работни основни заплати за най-ниската академична длъжност и за лицата по чл.53, ал.1 от ЗВО в държавните висши училища, считано от ••/••/••••г. Най – ниската академична длъжност по смисъла на чл.2, ал.3, т.1 от ЗРАСРБ е „асистент“, като лицата по чл.53, ал.1 от ЗВО са изследователи специалисти и експерти. Ищцата не попадала в нито една от посочените категории. Цитираната разпоредба на чл.92, ал.3 от ЗВО нямала отношение към конкретните размери на основните заплати на всички академични длъжности и регламентирала единствено основната заплата за най-ниската академична длъжност. Твърдението, че след прекратяване на трудовото правоотношение и влизане в сила на измененията на ЗВО и поднормативните актове били увеличени основните заплати на всички лица, заемащи академични длъжности в държавните висши училища било голословно и невярно, тъй като не съществувал нормативен акт задължаващ висшите държавни училища да увеличават основното възнаграждение на всички заемащи академични длъжности. Основното месечно възнаграждение действително било определено на 2 876 лв. с Решение на Академичния съвет на университета на заседание проведено на ••/••.••••г., от който момент са актуализирани възнагражденията, считано от ••/••/••••г., като било изрично посочено, че увеличението се отнасяло за лицата в трудовоправни отношения с университета към ••/••.••••г. От това следвало, че тъй като към тази дата ищцата не била в трудови правоотношения с университета, то не попадала в категорията лица, за които считано от ••/••/••••г. е актуализирано основното месечно възнаграждение, което обосновавало неоснователност на претенциите. В съдебно заседание за ищцата се явява адв. Наско Станев от АК-В, който поддържа исковата молба и развива правни доводи за основателността на исковете, като претендира и разноските в производството. Прави се искане за увеличаване размерите на предявените искове, съобразно заключението на вещото лице, което съдът е допуснал и размерът на искът по чл.128, т.2 от КТ е увеличен от 3386.06 лв. (1731.27 евро) на 3392.09 лв. (1734.35 евро), а размерът на искът по чл.222, ал.3 от КТ е увеличен от 4 713.18 лв. ( 2 409.81 евро) на 4713.20 лв. (2 409.82 евро). За ответника се явява адв. В. В., която поддържа изложените в писмения отговор аргументи и ги доразвива в хода по съществото на делото, като се моли за отхвърляне на исковете, като неоснователни. От събраните по делото доказателства се прие за установено от фактическа страна следното: Страните по делото не спорят, че от ••/••/••••г. по силата на сключен между тях трудов договор, ищцата заемала длъжността „доцент“ в Катедра „Р••••••“ във Факултета по хуманитарни науки при •••••• „•••••••••••••“. Видно от Заповед № ••••••••• от ••/••.••••г. на ректора на университета, трудовото правоотношение било прекратено, считано от ••/••/••••г. поради навършване от служителя на 65 – годишна възраст, като на ищцата следвало да се изплати обезщетение при придобиване право на пенсия в размер на 6- месечното брутно трудово възнаграждение. От представено копие от страница на трудова книжка се установява, че прослуженото време в университета на ищцата било 12 години, 11 месеца и 3 дена, формирано в периода от ••/••/••••г. до ••/••/••••г. По делото са представени фишове за заплата за м. април – м. август ••••г., видно от които основната работна заплата на ищцата е в размер на 2332 лв., а допълнителното възнаграждение за трудов стаж и професионален опит е 1035.41 лв. В производството не е спорно и обстоятелството, че определеното от работодателят обезщетение при пенсиониране било изцяло изплатено на М. П.. От препис-извлечение от Протокол № ••••••• от ••/••.••••г. от заседание на Академичния съвет на •••••• “•••••••••••••“ се установява, че било взето Решение по точка 7 за актуализиране на основното месечно трудово възнаграждение за преподавателски длъжности, измежду които и за заеманата преди това от ищцата длъжност „доцент“. Съгласно Решението размера на възнаграждението за длъжността „доцент“ се увеличавал на 2876 лв., считано от ••/••/••••г. Съгласно т.7.1.1.4 увеличението се отнасяло за лицата в трудови правоотношения с •••••• към ••/••.••••г., с изключение на лицата, заемащи най-ниските академични длъжности и лицата по чл.53, т.1 от ЗВО. Във връзка с изпълнение на взетото решение ректора на университета издал Заповед № РД-10-745 от ••/••.••••г. (лист 23 от делото), с която на основание чл.22, ал.2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата утвърдил изменение в Приложение № 1 на Вътрешните правила за работна заплата в университета, видно от което за длъжността „доцент“ основното месечно възнаграждение е променено на 2876 лв. За изясняване на фактическата обстановка по делото е допусната съдебно – счетоводна експертиза, заключението по която не е оспорено от страните и е прието от съда, като пълно, обективно и компетентно дадено. Вещото лице заключава, че основната заплата на ищцата към момента на пенсионирането й била 2 332 лв., а обезщетението за 6 месеца бруто е определено въз основа на нея - в размер на 22 304.46 лв., като същото е изплатено. Вещото лице е извършило съпоставка между реално изплатените и дължими трудови възнаграждения на служителя за периода м.април – м.август ••••г. при основна заплата от 2332 лв. и при заплата от 2876 лв., като приема, че общият размер на дължимото увеличение на възнаграждение е 3 392.09 лв. (равняващо се на 1 734.35 евро), а размерът на дължимото обезщетение при пенсиониране е 4 713.20 лв. (равняващо се на 2 409.82 евро). Въз основа на горната фактическа обстановка и преценените доказателства в цялост и поотделно, съдът прави следните правни изводи за основателността на предявените искове: Спорния по делото въпрос е дължи ли се на ищцата със задна дата увеличения размер на възнаграждението за труд и съответно формираното въз основа на новата заплата обезщетение при пенсиониране, при условие, че към момента на приемане на решението, ищцата не е била във трудовоправни отношения с университета. Разпоредбата на чл.92 от Закона за висшето образование (ЗВО) предвижда, че правилата за формиране на възнагражденията на работещите в държавните висши училища се определят с акт на Министерски съвет. В приетото в изпълнение на цитираната разпоредба Постановление № 274 на МС от ••/••.•••• г. е определена минимална основна заплата в размер на 2516 лв., считано от ••/••/••••г. за най-ниската академична длъжност в държавните висши училища при нормална продължителност на работното време (осем часа на ден) при петдневна работна седмица и пълен отработен месец и съответно 2013 лв. за лицата по чл.53, ал.1 от Закона за висшето образование (ЗВО) имащи висше образование и 1610 лв. за тези с придобито средно образование. Съгласно § 3 от Постановлението на МС същото влиза в сила от ••/••/••••г. В чл.2, ал.3 от Закона за развитието на академичния състав в Република България (ЗРАСРБ) са изброени академичните длъжности във възходящ ред, като най-ниската длъжност е „асистент“, след което са „главен-асистент“, „доцент“ и „професор“. С Решение от ••/••.••••г. на Академичния съвет при •••••• са актуализирани основните месечни трудови възнаграждения на изброени в т.1-т.6 преподавателски длъжности, измежду които и длъжността „доцент“, за която възнаграждението е определено в размер на 2876 лв., считано от ••/••/••••г. С решението се очертавал и кръга лица, попадащи в обхвата на действието му, като увеличението не се отнасяло за тези, които не са в трудови правоотношения с университета към ••/••.••••г., както и за „асистентите“ и лицата по чл.53, т.1 от ЗВО. Съдът намира, че изключването на лицата заемащи най-ниските академичните длъжности и лицата по чл.53, т.1 от ЗВО има правна логика, доколкото размера на тяхното минимално възнаграждение е вменено в ежегодно задължение на Министерския съвет и се извършва с негов акт. Неправилно обаче от обхвата на Решението на Академичния съвет на университета са изключени категорията лица, които са упражнявали трудова дейност в периода на действие на увеличението на трудовото възнаграждение, но към датата на приемане на решението са с прекратен трудов договор. Това е така, защото предвиденото увеличение към заден период има обратно действие, доколкото се придават правни последици на изменението на трудово възнаграждение за период предхождащ приемането му. В Решение № 116 от 25.10.2018г. на ВКС по гр.д. № 4760/2017г., III г.о. се прави разграничение между понятията „обратно действие“ и „несъщинско обратно действие“ на закона, като изрично се посочва, че обратното действие преурежда по нов начин приключилите и уредени от стария закон правоотношения. Това означава, че и прекратени трудови правоотношения могат да бъдат преуредени по нов начин, когато този нов начин не засяга неблагоприятно положението на работника или служителя. Обстоятелството, че трудовото правоотношение на ищцата е прекратено преди приемането на Решението на АС не води до изключване на правата й за периода, през който тя реално е полагала труд и е била част от системата на висшето образование. В този смисъл, съдът не възприема тезата на ответника, че Решението на Академичния съвет има за цел повишаване на академичния потенциал на университета и касае неговото бъдещо развитие. Както с Постановлението на МС с № •••/••/••.••••г., така и с Решението на АС е прието обратно действие на увеличението на трудовото възнаграждение, считано от ••/••/••••г. Съдът намира, че правната и житейска логика е определеното възнаграждение за най-ниската академична длъжност да е базата върху която се определят възнагражденията за по-високите академични длъжности. Горното следва и от въведената с чл.92, ал.5 от ЗВО (изм.ДВ, бр.25 от 22.03.••••г.) забрана минималната работна заплата на длъжността „асистент“ да е по-ниска от определената за предходната година, както и че решението на Академични съвет е след приемането на Постановлението на МС и е обвързано с него. В този смисъл възражението, че Постановлението на МС няма никакво правно значение за лицата заемащи по-високи академични длъжности не се възприема от съда. Следва да се отбележи, че към момента на влизане в сила на Постановлението ••/••/••••г. ищцата е реализирала пониско възнаграждение за по-висока академична длъжност, като същевременно към датата на приемането на Постановлението е била и в трудовоправни отношения с ответника. Действително Решението на Академичния съвет на университета е акта, с който е увеличено възнаграждението за длъжността „доцент“, но този акт, като последващ подзаконовия нормативен акт на МС е обвързан с периода на действие към заден период - ••/••/••••г., като към тази дата ищцата е отговаряла на всички критерии да получи дължимото й увеличено възнаграждение, а именно - била е в трудовоправни отношения с университета и е заемала длъжност „доцент“. Противното тълкуване би обезсмислило както обратното действие на Постановлението на МС, така и приетият вътрешен акт на ответника и би довело до неравно третиране на лицата, които са упражнявали трудова дейност при едни и същи условия и през един и същи период, но чиито правоотношения са прекратени преди формалното приемане на вътрешния акт на работодателя, пряко свързано с приемането на Постановлението на МС с № •••/••/••.••••г. Съгласно чл.128, ал.2 от КТ правото на възнаграждение за вече положен труд не се погасява с последващо прекратяване на трудовото правоотношение, а когато увеличението е предвидено със задна дата, то обхваща и периода, през който, лицето е било в трудово правоотношение. Заключението по експертизата, неоспорено от страните, изчислява размерът на дължимото увеличение на трудовото възнаграждение на ищцата на 1 734.35 евро (3 392.09 лева), представляващо разликата между изплатеното на ищцата възнаграждение и дължимото й увеличено трудово възнаграждение. Предвид на това предявения иск по чл.128, т.2 от КТ е изцяло основателен и в полза на ищцата следва да се присъди брутно възнаграждение в размер на 1 734.35 евро (равняващо се на 3 392.09 лева), представляващо дължимото увеличение на трудовото възнаграждение на ищцата за периода от ••/••/••••г. до датата на прекратяване на трудовото й правоотношение – ••/••/••••г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на исковата молба в съда – ••/••/••••г. до окончателното изплащане на вземането. По основателността на иска по чл.222, ал.3 от КТ : Разпоредбата на чл.222, ал.3 от КТ урежда правото на работника или служителя при прекратяване на трудовото правоотношение, след като е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, да получи обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от два месеца, а ако е работил при същия работодател през последните десет години от трудовия му стаж – обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от шест месеца. По делото не се спори, че определеното обезщетение от работодателя в размер на 6 брутни заплати е изплатено на ищцата. Ищцата претендира разликата между изплатеното и дължимото обезщетение при пенсиониране, изчислено по увеличената основна заплата, съгласно Решението на АС. Аргументите на съда за дължимостта на увеличения размер на обезщетението са идентични с изложените по-горе, поради което не следва да се преповтарят. Вещото лице заключава, че при прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата е изплатена сума в размер на 22 304.46 лв., представляваща обезщетение при придобиване право на пенсия, като дължимото й увеличение е 4 713.20 лева, равняващо се на 2 409.82 евро. Като законна последица от основателността на иска следва да се уважи и искането за законна лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда, а именно ••/••/••••г. (доколкото молбата е изпратена по пощата и пощенското клеймо е от тази дата) до окончателното изплащане на вземането. По разноските в производството: На основание разпоредбата на чл.78, ал.6 от ГПК, доколкото делото е решено в полза на служителя - ищец, то работодателя - ответник следва да понесе направените разноски в производството, а именно следващата се държавна такса в размер на 165.77 евро и разноски за експертиза в размер на 153.39 евро. Съгласно чл.78, ал.3 от ГПК сторените от ответника разноски остават в негова тежест. Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК в полза на ищцата следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение 766.94 евро, предвид доказателствата видно от договор за правна защита и съдействие (лист 46 от делото), че същите реално са направени, както и съгласно списък по чл.80 от ГПК. Водим от горното и на основание чл.235 от ГПК, съдът