Решение № 209 от 30.6.2026 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 658/2024 г.

Производството е по реда на глава ХХI от НПК. Образувано е по въззивна жалба на адв. Д. А., подадена в качеството му на защитник на подсъдимия К. З. М., ЕГН ••••••••••, срещу Присъда № 13 от 17.04.2024 г. по н.о.х.д. № 240/2023 г. по описа на Районен съд Разлог. С обжалвания съдебен акт К. З. М. е признат за виновен в това, че на 18.12.2022 г., около 01:05 ч. в гр. Р•••, е управлявал моторно превозно средство – лек автомобил марка „••• след употреба на алкохол и с концентрация на алкохол в кръвта над 1,2 на хиляда, а именно 1,52 на хиляда, установено по надлежния ред съгласно Наредба № 1 от 19.07.2017 г. за реда и установяване концентрация на алкохол в кръвта и/или употреба на наркотични вещества или техни аналози с Протокол за химическа експертиза № 462 от 20.12.2022 г. на НТЛ при ОД на МВР Благоевград, с което горепосочено деяние е извършил престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК и на осн. чл. 343б, ал. 1, във вр. с чл. 54, ал. 1 от НК е осъден на „лишаване от свобода“ за срок от 2 години и „глоба“ в размер на 700 лв. На осн. чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „в“ от ЗИНЗС е постановено наложеното наказание „лишаване от свобода“ да се изтърпи при първоначален „строг“ режим. На осн. чл. 343г от НК на подсъдимия К. З. М. е наложено и наказание „лишаване от право да управлява МПС” за срок от 2 години, като на осн. чл. 59, ал.4 от НК е приспаднато времето, през което подсъдимият е бил лишен принудително от това право по административен ред, считано от 18.12.2022 г. На осн. чл. 68, ал. 1 от НК е постановено подсъдимият К. З. М. да изтърпи ефективно и наказанието, наложено му с влязла в сила на 29.06.2022 г. Присъда № 16 от 14.06.2022 г. постановена по н.о.х.д. № 90/2022 г. по описа на РС Разлог, а именно „Лишаване от свобода” за срок от 3 години, чието изтърпяване е било отложено с изпитателен срок от 5 години, което на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „в“ от ЗИНЗС да се изтърпи при първоначален „строг“ режим. Районният съд се е произнесъл и относно разноските по делото, като на осн. чл. 189, ал. 3 НПК е осъдил подсъдимия К. З. М. да заплати по сметка на ОД на МВР Благоевград сумата от 57,88 лв. – направени в хода на ДП разноски за експертиза, както и сумата от 5 лева за служебно издаване на изпълнителен лист по сметка на РС Разлог. С въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност на присъдата. Защитникът счита, че са налице красноречиви данни, вкл. от показанията на полицейските служители, че проверката на лицето е била осъществена към 00:55 ч. – 01:00 ч., a проверката с алкотест дрегер в 01:12 ч., с оглед на което спирането на МПС-то и деянието са разделени времево от проверката с дрегер с период от време, чийто размер е 12-17 минути. Поддържа, че при тези данни съдът двукратно не е уважил искането от защитата да се назначи съдебномедицинска експертиза. Счита, че съдът е смесил правилата за това дали е нарушен реда в Наредба № 1 от 19.07.2017 г. за взимането на проби с алкотест дрегер и кръвна проба с изминаването на определен период от време от инкриминираното деяние до пробата с алкотест дрегер и впоследствие кръвната проба, в който период алкохолната концентрация може да нарасне при фаза на алкохолна резорбция с оглед начина на употреба на алкохола и предвид нарастването на показанията от 1,36 промила на алкотест дрегер на 1,52 промила при кръвната проба. Навежда, че според показанията на св. ••• и обясненията на подсъдимия този период от време между деянието и тестването с алкотест дрегер е 32 минути. Твърди, че при бурна фаза на алкохолна резорбция за кратко време концентрацията на алкохол в кръвта може да нарасне драстично до над 1 промил. Намира, че районният съд е определил концентрацията на алкохол в кръвта без да притежава специални знания и без да назначи СМЕ, което според защитника е довело до постановяването на осъдителна присъда въз основа на предположения. Според защитата е изключително вероятно към момента на спирането М. да е бил с концентрация на алкохол в кръвта си далеч под инкриминираните 1,20 промила. Защитникът счита, че това обстоятелство не е било проверено при разследването и в хода на съдебното следствие. Моли да се отмени обжалваната присъда и да се оправдае подсъдимия. Алтернативно моли делото да се върне на прокурора поради нарушаване на множество права на подсъдимия или да се върне на първоинстанционния съд. Навежда доводи и за явна несправедливост на наказанието. Във въззивното производство пред ОС Благоевград се проведе съдебно следствие. Съдът разпита вещото лице и прие съдебно-химическа (токсикологична) експертиза. Относно кръвната проба на К. З. М. съдът изиска справка от Директора на ОД на МВР – Благоевград, съдържаща информация дали тя все още се съхранява, при какви условия, има ли замразяване на кръвната проба. В тази връзка постъпи писмо с вх. № 8436/30.05.2025 г. Беше разпитан свидетеля •••. Подсъдимият даде обяснения. В хода на съдебните прения пред окръжния съд представителят на ОП Благоевград изразява становище, че жалбата е неоснователна и че е обоснован и правилен крайния извод на районния съд, че е доказана виновността на подсъдимия. Прокурорът счита, че фактическите обстоятелства, приети от съда, се установяват при оценката на доказателствения материал. Намира, че съдът правилно ги е основал на показанията на полицейските служители, оценени в съвкупност с останалите доказателства. Намира ги за убедителни досежно часа на спирането за проверка и времето на извършване на деянието. Счита, че правилно съдът е оценил показанията на •••, като не е кредитирал същите. Изразява становище, че експертното заключение подкрепя извода на виновността на подсъдимия и в двете разглеждани хипотези относно началния момент на полицейската проверка. Моли жалбата да се остави без уважение и да се потвърди първоинстанционния съдебен акт. Защитникът адв. ••• поддържа доводите, изложени в жалбата. Той счита, че от експертното заключение се установява, че едновременно са протичали процеси на резорбция и на елиминация. Намира, че заключението има хипотетичен характер с оглед на изложеното от вещото лице в о.с.з. и на това, че не са били съобразени конкретното прието количество алкохол и здравословното състояние на подсъдимия. Поддържа, че дори и да се възприеме, следва да се отчете, че скоростта на процеса по абсорбция е превишавала скоростта на неговата елиминация, поради което намира за недоказано по несъмнен начин обвинението, с оглед на вероятността към момента на управление концентрацията на алкохол в кръвта да е била под 1,2 промила. Сочи, че експертът не е изследвал повторно кръвната проба. Защитникът навежда доводи относно наличието на съществени процесуални нарушения при провеждането на първоинстанционното съдебно производство. Твърди, че съдията-докладчик, който е постановил обжалваната присъда, не е изготвил разпореждане с оглед на задължението му по чл. 247в, ал. 1 от НПК. Сочи се, че е имало само разпореждане, постановено от предходен съдия-докладчик. Счита, че когато е бил даден ход на делото са били нарушени изискванията чл. 276, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 НПК. Твърди, че в о.с.з., проведено на 21.12.2023 г., е бил даден ход на съдебното следствие и се е пристъпило към извършването на разпит на явилите се свидетели. Счита, че според чл. 276, ал. 1 НПК съдебното следствие започва с доклад на съдията. Според защитника липсва такъв доклад. Той твърди и че не е била предоставена възможност по чл. 276, ал. 2 НПК на прокурора да изложи обстоятелствата, включени в обвинението, нито възможност по чл. 276, ал. 3 НПК на подсъдимия да заяви дали разбира обвинението. Според защитникът на осн. чл. 277 НПК съдът е трябвало да даде възможност на подсъдимия да даде обяснения, но това не е било сторено, като съдът пристъпил към разпит на свидетели. Защитникът счита, че съдът е нарушил норми в НПК и е провел опорочено съдебно следствие. Поддържа и че подсъдимият е бил лишен от последна дума. Изразява се становище за необоснованост на мотивите, обуславяща наличието на съществено процесуално нарушение. В тази връзка защитата оспорва мотивите, поради които е било оставено без уважение искането за назначаването на експертиза. Защитата излага и доводи за изменение на присъдата. Излагат се съображения за наличието на многобройни смекчаващи обстоятелства, за личността на подсъдимия, семейното му положение, емоционалното му състояние към извършването на деянието, процесуалното му поведение и здравословното му състояние. Изразява се становище, че съдът следва да приеме, че са налице предпоставките по чл. 55 НК или че наказанието следва да се индивидуализира при изключителен превес на смекчаващите обстоятелства, обуславящо определяне на наказание към минимума. Сочи се, че определението от първоинстанционния съд наказание обуславя приложението на чл. 68 НК и на привеждане в изпълнение на наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години. Навежда се, че срокът на двете наказание не съответства на целите по чл. 36 НК. В хода на съдебните прения подсъдимият се придържа към заявеното от неговия защитник. Сочи, че е бил настъпил обрат в живота му, поради което се е намирал в тежко емоционално състояние. Съжалява за това, което е направил, но счита, че е било нормално за човек в такова състояние да допусне грешка. Надява се да се определи справедливо наказание. В своята последна дума подсъдимият посочва, че се чувства предаден от всичките си близки и обичани, както и че моли съдът да постанови справедливо наказание. Окръжен съд Благоевград, като взе предвид доводите и възраженията на страните, доказателствата по делото и като по реда на чл. 314 НПК извърши цялостна служебна проверка на обжалваната присъда, намери за установено следното: След като е било образувано съдебното производство първоначалният съдия-докладчик е постановил разпореждане по чл. 247в, ал. 1 от НПК – Разпореждане № 188 от 10.04.2023 г. по н.о.х.д. № 240/2023 г. на РС Разлог. С него делото е било насрочено за 17.05.2023 г. Ход на делото не е бил даден на 17.05.2023 г. и е било насрочено ново съдебно заседание на 22.06.2023 г. Ход на делото не е бил даден и на 22.06.2023 г. и е било насрочено ново съдебно заседание на 13.09.2023 г. След това, още преди да се даде ход на разпоредителното заседание, на 25.07.2023 г., делото е било разпределено на друг съдия-докладчик. Той не е постановявал разпореждане по чл. 247в, ал. 1 от НПК. Разпоредителното заседание вече е било насрочено от предходния съдия-докладчик и се е провело на 13.09.2023 г., като делото е било разглеждано от новия съдия-докладчик до неговото приключване с постановяването на обжалваната присъда. С оглед на това съдията-докладчик, който е постановил присъдата, не е постановявал разпореждане по чл. 247в, ал. 1 от НПК. В чл. 258 НПК е залегнал принципът за неизменност на съдебния състав, който изисква делото да се разглежда от един и същ състав на съда от започването до завършването на съдебното заседание, а когато някой член от състава на съда не може да продължи да участва в разглеждането на делото и се налага да бъде заменен, съдебното заседание започва отначало (Решение № 10 от 15 ноември 2011 г. по конституционно дело № 6 от 2011 г.). Разпоредбата посочва, че неизменността на съдебния състав следва да се осигури от започването до завършването на съдебното заседание. Затова за яснота на изложението следва да се съобразят фазите, стадиите и етапите, от които се състой наказателния процес, които са утвърдени в доктрината и в съдебната практика. Решение № 5 от 11.02.2019 г. по н. д. № 1152/2018 г., Н. К., ІІ н. о. на ВКС посочва, че наказателният процес се състои от две фази – досъдебна и съдебна. Те имат стадии, които от своя страна се делят на етапи. Първоинстанционното съдебно производство съдържа два стадия. При разглеждането на въпросите за стадиите и етапите следва да се отчете, че доктрината се е развивала паралелно с измененията в законодателството, като същевременно паралелно се е развивала и съдебната практика. В Павлов, Стефан. Наказателен процес на Република България (обща част). София, Сиби, 1996, стр. 40 се посочва, че първият стадии на съдебната фаза е „подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебното заседание“, а вторият – „съдебно заседание на първата инстанция“, което преминава през следните етапи: подготвителна част (действия по даване ход на делото), съдебно следствие, съдебни прения, последна дума на подсъдимия и постановяване на присъдата. Със ЗИД на НПК, обн. в ДВ, бр. 63 от 04.08.2017 г., в сила от 05.11.2017 г., в действащото наказателно процесуално право се появи институтът на разпоредителното заседание. Този институт поражда необходимост да се прецени дали не следва да настъпи промяна в стройните разбиралия за стадиите и етапите на съдебната фаза, тъй е очевидно, че към настоящия момент още във първия стадии съдът преценява дали да даде ход на разпоредителното заседание, т.е. той осъществява действия по даване ход на делото, което по принцип е характерно само за първия етап от втория стадии. Налице са и различни становища по въпроса дали разпоредителното заседание е етап от съдебното заседание или е самостоятелен стадии на съдебната фаза (в тази връзка виж Виолета Магдалинчева „Разпоредителното заседание след промените в НПК – практически проблеми“). Измененията бяха съпроводени и от изменение на наименованието на Глава деветнадесета на НПК от „Подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание“ на „Предаване на съд и подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание“. Тази промяна се критикува от доктрината, като се излагат аргументи, че прокурорът предава на съд и че съдът няма участие в това действие (Чинова, М., Митов, Г., „Кратък лекционен курс по Наказателно-процесуално право“, Сиела, София, 2021, стр. 430-431). С оглед на изложеното към настоящия момент в доктрината се приема, че съдебната фаза на наказателния процес има пет стадия. Първият стадий е „предаване на съд и подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание“ и е уреден в Глава деветнадесета на НПК (Чинова, М., Митов, Г., цит. съч., стр. 47 и 425). Постановяването на разпореждането по чл. 247в, ал. 1 от НПК и провеждането на разпоредително заседание са част от този стадий (виж Чинова, М., Митов, Г., цит. съч., стр. 47 и стр. 435). Вторият стадий е „съдебно заседание на първа инстанция“, който има 5 етапа, сред които са действията по даване ход на делото и съдебното следствие (виж Чинова, М., Митов, Г., цит. съч., стр. 48 и 454). Според чл. 258 НПК принципът за неизменност на съдебния състав, изисква делото да се разглежда от един и същ състав на съда от започването до завършването на съдебното заседание. Текстът на разпоредбата предвижда този принцип да се прилага само съдебното заседание, под което по принцип се е разбирало, че е втория стадий на съдебната фаза. А постановяването на разпореждане по чл. 247в, ал. 1 от НПК и провеждането на разпоредително заседание не са част от него. В доктрината и в съдебната практика се изразяват различни становища относно това в кой конкретен момент започва да се прилага принципът за неизменност на съдебния състав. Следва обаче да се държи сметка, че всяко от тях е било формулирано в различен момент, при действието на различна уредба, вкл. преди и след появата на институтът на разпоредителното заседание като част от действащото право. От началата на непосредствеността и устността пряко произтичат изискванията за неизменност на състава на съда и непрекъснатост на съдебното заседание (Павлов, Стефан, цит. съч., стр. 129). Като се вземе предвид, че неизменността на състава гарантира пълноценната изява на принципа на непосредственост по чл. 18 НПК, може да бъде конкретизирано действителното съдържание на правната норма, че неизменността е основна характеристика на същинското съдебно заседание – от даване ход на съдебното следствие до постановяване на присъдата (Помагало по наказателно процесуално право за кандидати за младши съдии, НИП, София, 2015, стр. 110-111). Изразява се становище, че ако не е бил даден ход на съдебното следствие и се е наложило разглеждането на делото да продължи от друг състав, новият състав може да приеме действията на предходния, без да е необходимо да ги преповтаря, но може да ги преразгледа (пак там). Принципът за непосредственост е свързан с личното събиране и проверяване на доказателствените материали (чл. 18 НПК). В съдебната фаза това се осъществява едва на етапа на съдебното следствие, който е част от стадия на съдебното заседание. Това е един от аргументите в полза на становището, че принципът за неизменност на съдебния състав започва да се прилага едва на етапа на съдебното следствие. Така според решение № 286 от 14.02.2019 г. по н. д. № 1092/2018 г., Н. К., ІІ н. о. на ВКС съдебният състав не подлежи на промяна от даване на ход на съдебното следствие пред първоинстанционния съд до постановяване на присъдата. Така според доктрината (Помагало по наказателно процесуално право за кандидати за младши съдии, НИП, София, 2015, стр. 114) практическо значение има и въпросът дали всяко действие, осъществено от съдебен състав, различен от този, постановил присъдата, е основание да се приеме, че е допуснато съществено процесуално нарушение. Отговорът на този въпрос следва да е отрицателен. В доктрината, а и в съдебната практика е застъпено становището, че принципът на неизменност на състава на съда е относим единствено към действията, насочени към събиране и проверка на доказателствените материали в хода на първоинстанционното съдебно производство. Въз основа именно на тези действия се осъществява същинската дейност на първостепенния съд и конкретно се решават въпросите по чл. 301 НПК. Евентуалното извършване на други дейности, присъщи на първоинстанционния съд, но несвързани с решаване на делото по същество от съдебен състав, различен от основния, не е процесуално нарушение и не е основание за отмяна на съдебния акт. Поради това е допустимо по въпроси, свързани с движение на делото, със съдебния контрол на наложени на подсъдимите процесуални ограничения (в това число мерки за неотклонение, забрана за напускане на пределите на страната, обезпечения на приети за разглеждане граждански искове и т. н.) по въпроси, свързани с принудително довеждане на свидетели и наложени глоби на страни в производството във връзка с процесуалното им поведение да се произнесе състав, различен от титулярния. Тези действия не са свързани непосредствено със събиране и проверка на доказателствените материали, поради което не нарушават изискването на чл. 18 НПК. В настоящия случай Разпореждане № 188 от 10.04.2023 г. по н.о.х.д. № 240/2023 г. на РС Разлог е постановено преди да бъде даден ход на съдебното следствие. Същевременно следва да се отчете, че постановяването му като процесуално действие на съда не е било насочено към събиране и проверка на доказателствени материали. С него съдът се е произнесъл по въпроси, свързани с движението на делото. В доктрината (виж Виолета Магдалинчева „Разпоредителното заседание след промените в НПК – практически проблеми“) се посочва, че по въпроса дали разпоредителното и същинското съдебно заседание трябва да бъдат проведени в един и същи съдебен състав има две тези. Според първата принципът за неизменност на състава на съда продължава да важи, както и преди промените от 2017 г., от съдебното заседание, а не от разпоредителното заседание. Според втората теза, която е застъпена преобладаващо в практиката, принципът за неизменност важи от разпоредителното заседание. Според втората теза изискването за неизменност на съдебния състав е приложимо от провеждането на разпоредителното заседание (виж Лада Паунова „Разпоредителното заседание – кой, какво и как“). Съдебната практика не е константна. Първата теза е застъпена в решение № 286 от 14.02.2019 г. по н. д. № 1092/2018 г., Н. К., ІІ н. о. на ВКС /преди ДВ, бр. 63 от 04.08.2017 г./, определение № 368 от 01.08.2019 г. по ч. н. д. № 904/2019 г. на Апелативен съд – София, определение № 36 от 28.01.2020 г. по ч. н. д. № 79/2020 г. на Апелативен съд - София. Втората се застъпва в решение № 2 от 03.01.2019 г. по н. д. № 4266/2018 г. на Софийски градски съд, решение № от 16.07.2018 г. по н. д. № 137/2018 г. на Окръжен съд – Силистра, определение № 489855 от 18.09.2018 г. по н. д. № 10758/2008 г. на Софийски районен съд. Според доктрината (Ръководство на наказателен съдебен състав. Производства пред първата инстанция. Книга първа, НИП, 2024, стр. 139) след измененията на НПК (обн., ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г.) съществуват две тези относно относимостта на принципа за неизменност на съдебния състав към стадия на разпоредителното заседание. При липсата на задължителна практика към момента по-широко застъпено е становището, че при необходимост от започване на делото отначало поради промяна в съдебния състав е необходимо и провеждането на ново разпоредително заседание. Възприемането на първата теза обуславя категоричен извод за неоснователност на оплакването на защитата, тъй като разпореждането по чл. 247в, ал. 1 от НПК е било постановено преди да се даде ход на съдебното следствие и да се прояви принципът за неизменност. Но дори и да се възприеме втората теза, следва да се отчете, че според нея принципът за неизменност на съдебния състав е приложим от провеждането на разпоредителното заседание (в този смисъл Лада Паунова „Разпоредителното заседание – кой, какво и как“). В съдебната практика е възприето разбирането, ч е принципът за неизменност на състава, установен в чл. 258 от НПК, започва от разпоредителното заседание (определение № 8 от 14.01.2026 г. по възз. ч. н. д. № 7/2026 г. на Апелативен съд – Бургас, определение № 771 от 02.11.2020 г. по ч. н. д. № 1193/2020 г. на Апелативен съд - София). Изискването за неизменност на съдебния състав е приложимо от началото на разпоредителното заседание решение № 22 от 25.01.2024 г. по н. д. № 1446/2022 г. на Апелативен съд – София). В този смисъл са и решение № 126 от 11.07.2023 г. по н. д. № 214/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив, решение № 55 от 27.06.2022 г. по н. д. № 49/2022 г. на Апелативен съд – Бургас. Затова следва да се приеме, че и в този случай възражението на защитата би било неоснователно, понеже в настоящия случай всъщност съдията-докладчик, който е постановил присъдата по делото е провел и самото разпоредителното заседание. Според актуалната съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 19 от 13.01.2026 г. по к. н. д. № 331/2025 г., Н. К., ІІІ н. о., действително буквалният прочит на чл. 258, ал. 1 от НПК може да доведе до извод, че приложното поле на цитираната разпоредба обхваща съдебното заседание в неговата цялост и се отнася за абсолютно всички процесуални действия на съда. Подобна констатация обаче би била основателна само ако правната норма бъде разглеждана сама за себе си, без да се отчита, че изискването за неизменност на съдебния състав не е самоцелно. То е логически свързано с чл. 18 от НПК, който предвижда, че с изключение на изрично предвидените случаи съдът, прокурорът и разследващите органи основават решенията си върху доказателствени материали, които са събрали и проверили лично. Прогласената в чл. 258 от НПК неизменност на съдебния състав е гаранция за реализиране на принципа за непосредственост, с оглед на което тази разпоредба е относима към стадиите, в който се извършва събиране, проверка и оценка на доказателствата – съдебното следствие и постановяването на присъдата (така и Р. № 5/2009 год. на І н. о., Р. № 49/2010 год. на ІІІ н. о., Р. № 429/2011 год. на ІІ н. о и др.), а след изменението на НПК със ЗИД НПК (ДВ, бр. 63/2017 год.) и към стадия на разпоредителното заседание. ВКС е посочил, че в разглеждания от него казус и разпоредителното заседание, и съдебните заседания по съществото на делото са проведени от съставът, които е постановил и първоинстанционният съдебен акт. Счел е, че съдържащите се по делото протоколи от съдебни заседания с участието на други съдии или съдебни заседатели не са свързани с действия по преценка на въпросите по чл. 248, ал. 1 от НПК, нито със събиране и проверка на доказателствата в рамките на съдебното следствие. Те се отнасят или до процедура по глава двадесет и девета от НПК, или до произнасяне по реда на чл. 270 от НПК и остават извън обхвата на чл. 258 от НПК. От решение № 19 от 13.01.2026 г. по к. н. д. № 331/2025 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС следва извод, че самото постановяване на разпореждането по чл. 247в, ал. 1 от НПК също не е свързано с действия по преценка на въпросите по чл. 248, ал. 1 от НПК, нито със събиране и проверка на доказателствата в рамките на съдебното следствие, поради което то също следва да остава извън обхвата на чл. 258 от НПК. В решение № 35 от 05.05.2020 г. по н. д. № 692/2019 г., н. к., ІІІ н. о. на ВКС се посочва, че няма нарушение на принципа за неизменност на състава по смисъла на чл. 258, ал. 1 от НПК, ако в съдебно заседание, поради заболяване на определения съдия-докладчик, друг съдия уведоми страните за новата дата за разглеждане на делото, без да даде ход на делото за неговото разглеждане от него. Сочи се, че е била извършена една техническа дейност, различна от същинското правораздаване, насочена единствено към определяне на новата дата за разглеждане на делото от определения за това докладчик. Именно такава дейност е била извършена и с постановяването на Разпореждане № 188 от 10.04.2023 г. по н.о.х.д. № 240/2023 г. на РС Разлог, както и с отлагането и насрочването на делото за 13.09.2023 г. с протоколно определение, постановено в о.с.з., проведено на 22.06.2023 г. Становището, че принципът за неизменност на съдебния състав поражда действие още преди да се даде ход на съдебното следствие изхожда от разбирането, че с оглед на настъпилите законови изменения към настоящия момент разпоредителното заседание е част от съдебното заседание по смисъла на чл. 258 НПК. Съдебното заседание започва с откриването му за разглеждането на въпросите по даване на ход на делото (виж Павлов, Стефан, цит. съч., стр. 130). Затова съобразно това разбиране принципът започва да се проявява едва след като започне съдебното заседание, поради което той няма как да се прилага при постановяването на разпореждането по чл. 247в, ал. 1 от НПК. По изложените съображения се явяват неоснователни доводите на защитата относно постановяването на Разпореждане № 188 от 10.04.2023 г. по н.о.х.д. № 240/2023 г. на РС Разлог. То е било постановено от предходен съдиядокладчик. След това обаче един и същ съдебен състав е провел разпоредителното заседание и последвалите съдебни заседания по делото, след което е постановил и първоинстанционния съдебен акт. Затова относно принципа за неизменност на съдебния състав не е налице съществено процесуално нарушение. Съгласно чл. 276, ал. 1 НПК съдебното следствие се ръководи от председателя на състава и започва с доклад, в който се посочват основанията за образуване на съдебното производство и предявените граждански искове. Според чл. 276, ал. 2 НПК председателят предоставя възможност на прокурора, на частния тъжител и на гражданския ищец да изложат обстоятелствата, включени в обвинението и предявените искове. Съгласно чл. чл. 276, ал. 3 НПК председателят запитва подсъдимия разбрал ли е в какво се обвинява. След като на 13.09.2023 г. е било проведено разпоредителното заседание, е било насрочено съдебно заседание на 05.10.2023 г. Тогава обаче не е бил даден ход на делото и то е било отложено за 14.11.2023 г. Тогава също не е бил даден ход на делото и то е било отложено за 20.12.2023 г. Така след разпоредително заседание се е стигнало до провеждането на същинско открито съдебно заседание на 20.12.2023 г., когато е бил даден ход на делото, поради липсата на процесуални пречки за неговото разглеждане. След това съдът е пристъпил към установяване на самоличността на свидетелите и в какви отношения се намират с обвиняемия и с другите участници в производството (чл. 139, ал. 1 НПК). Разяснил им е правата по чл. 119 и сл. НПК и ги е предупредил за отговорността по чл. 290 НК (чл. 139, ал. 4 и ал. 2 НПК). Свидетелите са заявили, че са разбрали правата си и че обещават да кажат истината, след което са били изведени от залата. Страните по делото са заявили, че нямат искания за отводи по чл. 274, ал. 1 НПК и че нямат искания по чл. 275, ал. 1 НПК по реда на съдебното следствие. След това е бил даден ход на съдебното следствие и съдът е пристъпил към разпит на явилите се свидетели. Не всяко нарушение на процесуалните правила е съществено. Съществените процесуални нарушения се делят на абсолютни и относителни, като критерият за делението им е възможността на съда да преценява резултата от нарушението (до какво е довело то), като абсолютните съществени процесуални нарушения са определени в чл. 348, ал. 3, т. 2, т. 3 и т. 4 НПК, а относителните – в чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК (виж Чинова, М., Митов, Г., цит. съч., стр. 545). Когато преценява дали е налице относително съществено процесуално нарушение, критерият, от който се ръководи съдът, е това дали нарушението е довело до ограничаването на процесуалните права на страните (в този смисъл Чинова, М., Митов, Г., цит. съч., стр. 545). В този смисъл са и мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 07.10.2002 г. по н. д. № 2/2002 г., ОСНК на ВКС и решение № 592 от 14.05.2014 г. по н. д. № 2115/2013 г., Н. К., ІІ н. о. на ВКС. Нарушаването на правилата на чл. 276, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 НПК би могло да обуслови наличието на съществено процесуално нарушение (виж решение № 166 от 25.11.2020 г. по н. д. № 642/2020 г., Н. К., ІІ н. о. на ВКС, решение № 82 от 12.07.2024 г. по н. д. № 160/2024 г. на Апелативен съд – Варна и др.). Следва обаче да се държи сметка за това, че нарушаването на тези разпоредби не е абсолютно съществено процесуално нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 2, т. 3 и т. 4 НПК. Затова за да се приеме, че относително съществено процесуално нарушение е било налице, съдът трябва да констатира и че нарушението е довело до е ограничаване на процесуалните права на страна по делото, което не е било отстранено (чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК). Така според решение № 171 от 15.11.2017 г. по н. д. № 854/2017 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС липсата на изрично отбелязване, че на подсъдимия са му били съобщени останалите му процесуални права е пропуск, който не попада не попада сред абсолютните нарушения на процесуалните правила по чл. 348, ал. 3, т. 2 - 4 от НПК, а се отнася към хипотезата на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК, която визира нарушения, относителни по своята същност, които винаги следва да бъдат осмислени в светлината на реално, действително засягане на правата на съответната страна. От съдебния протокол за о.с.з., проведено на 20.12.2023 г., се констатира, че първоинстанционният съд не е спазил разпоредбите на чл. 276 НК. Това обуславя необходимост да се прецени дали в конкретния случай тяхното нарушаване е обусловило действително засягане на процесуалните права на някоя от страните по делото и в частност тези на подсъдимия. В този смисъл е и актуалната съдебна практика. Според решение № 50160 от 11.05.2023 г. по н. д. № 546/2022 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС по естеството си разпоредбата на чл. 276 от НПК въвежда изискване за обявяване на обвинението и запознаване на подсъдимия с обстоятелствата, включени в обвинението, за което е предаден на съд, каквато е актуалната редакция на текста след отмяната на задължението за цялостен прочит на обвинителния акт. За подсъдимия тези действия целят да бъде запознат с обвинението, с цел да реализира пълноценно правото си на защита, к а т о доколко неспазването на чл. 276 от НПК е съществено като нарушение се определя от това в каква степен е било засегнато правото му на защита в отделните му проявления. ВКС обаче е посочил, че от прочита на материалите по делото му се е установявало, че не е била препятствана пълната реализация на защитата на дееца – той е бил получил в законовия срок препис от обвинителния акт, с чието съдържание е заявил, че се е запознал, в хода на цялостното наказателно производство е бил представляван от защитник по негов избор, който видно от материалите по делото активно го е защитавал, получил е възможност да изрази позицията си по обвинението в пълнота, както и се е възползвал от правото си да прави доказателствени искания и пълноценно е участвал в съдебното производство, лично и чрез своя защитник. В този смисъл е и съдебната практика, обективирана в решение № 353 от 04.11.2025 г. по възз. н. д. о. х. № 881/2025 г. на Апелативен съд – София, в което съдът е приел, че недокладването на делото и непредоставянето на възможност на прокурора да изложи обстоятелства, включени в обвинението е процесуален пропуск на първия съд, който обаче не може да се приеме, че е съществено нарушение на процесуалните правила, което да може да се отстрани единствено чрез връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда. САС е посочил, че по естеството си разпоредбата на чл. 276 НПК въвежда изискване за обявяване на обвинението и запознаване на подсъдимия с обстоятелствата, включени в обвинението, за което е предаден на съд /в редакцията след отмяна на задължението за цялостен прочит на обвинителния акт/. За подсъдимия тези действия целят да бъде запознат с обвинението с цел да реализира пълноценно правото си на защита. В разглеждания от САС случай въззивният съд не е намерил да е налице съществено по своя характер нарушение на процесуалния закон, обуславящ отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане, доколкото е намерил, че степента на нарушаване на процесуалния закон се определя от това в каква степен е било засегнато правото на защита в отделните му проявления, както и в конкретния случай. САС е намерил, че доказателствените източници по делото са водили до извод, че не е препятствана пълната реализация на защитата на подсъдимия, доколкото той е получил в срок препис от обвинителния акт, с чието съдържание се е запознал, в хода на цялостното наказателно производство е защитаван от защитник по негов избор, видно е било, че е водена активна защита с осигуряване на подсъдимия и защитника му да реализират в пълен обем процесуалните си права, вкл. да изразят отношение по фактите и правото, да правят доказателствени искания и да реализират защитната си теза. С оглед на гореизложеното следва да се направи внимателна преценка дали нарушенията на чл. 276 НПК са ограничили процесуалните права на подсъдимия в конкретния случай, като следва да се държи сметка за това, че тези разпоредби целят той да бъде запознат с обвинението с цел да реализира пълноценно правото си на защита. В качеството му на обвиняем, правата на К. М. са му били разяснени при провеждането на разпит на обвиняем на 08.02.2023 г. Сред тези права е и правото му да научи за какво престъпление е привлечен в това качество. Следва да се отчете, че след този момент не е имало изменение на обвинението. Още тогава М. е имал упълномощен защитник по делото. С насрочването на разпоредителното заседание е било постановено да му се връчи препис от обвинителния акт. Той е получил преписи от разпореждането по чл. 247в, ал. 1 от НПК и от ОА на 12.04.2023 г. (л.9 от н.о.х.д. № 240/2023 г. на РС Разлог). Следователно още тогава той е научил какво е надлежно формулираното от фактическа и правна страна окончателно обвинение. В разпореждането по чл. 247в, ал. 1 от НПК се е съдържало разяснение на правата на подсъдимия, посочени в тази разпоредба. С оглед на служебната ангажираност на защитника и за да се гарантира правото на защита на подсъдимия не е бил даден ход на делото на 17.05.2023 г. След това подсъдимият се е явил лично на разпоредителното заседание, като за него са се явили и двама защитници. Той е посочил, че своевременно е получил препис от ОА и от разпореждането по чл. 247в, ал. 1 от НПК. След като е бил даден ход на разпоредителното заседание съдът е разяснил правата на подсъдимия по чл. 55 НПК, вкл. възможностите делото да се проведе по реда на Глава двадесет и седма, както и Глава двадесет и девета НПК. Подсъдимият е потвърдил, че разбира правата си в процеса и че няма искания за отвод. Двукратно не е бил даван ход на делото, тъй като не е имало възможност на заседанията да присъства защитник. След това съдебните заседания са протичали при ефективно упражняване на правото на защита. Ход на делото не е бил даван при отсъствието на защитник. В о.с.з., проведено на 17.04.2024 г., след направено искане е била предоставена възможност на подсъдимия да даде обяснения. Той е участвал и в хода на съдебните прения. Според решение № 399 от 15.08.1986 г. по н. д. № 418/1986 г., II н. о. на ВС лишаването на подсъдимия от последна дума е съществено нарушение на процесуалните правила и безусловно основание за отменяване на присъдата, защото има за последица ограничаване процесуалните права на подсъдимия. В последната му дума подсъдимият изразява своето окончателно отношение към обвинението. Той трябва да предостави пълна свобода на същия да каже каквото намери за добре в рамките на онова, което интересува процеса. Подсъдимият е изразил своето окончателно отношение към обвинението (чл. 297, ал. 2 НПК), като е помолил да бъде оправдан и е посочил, че оставя преценката на съда (л.83 от н.о.х.д. № 240/2023 г. на РС Разлог). Така той е упражнил правото си на последна дума, макар че това не е било изрично отбелязано в съдебния протокол, в който обаче изрично е посочено, че съдът се е оттеглил на съвещание, след като е изслушал последната дума на подсъдимия, което очевидно има предвид тези негови последни думи, които са били записани в съдебния протокол. По тези съображения е неоснователно оплакването на защитата, че подсъдимият е бил лишен от правото му на последна дума. С оглед на гореизложеното не може да се приеме, че е налице съществено процесуално нарушение на разпоредбите на чл. 276 НПК, тъй като се установява, че пълното упражняване на правото на защита на подсъдимия не е било възпрепятствано. Той своевременно е получил препис от обвинителния акт, участвал е лично по делото, заявил е, че разбира своите права в процеса и в хода на първоинстанционното производство е бил представляван от защитници по негов избор, които активно са го защитавали. Подсъдимият е получил възможност да изрази позицията си по обвинението, упражнил е правото си да прави доказателствени искания и пълноценно е участвал в съдебното производство, лично и чрез своите защитници. Според доктрината (Ръководство на наказателен съдебен състав. Производства пред първата инстанция. Книга първа, НИП, 2024, стр. 184) неизпълнението на задължението по чл. 277, ал. 1 НПК би могло да се разглежда като процесуално нарушение, доколкото ограничава правото на защита, обективирано в правото на подсъдимия да се противопостави на повдигнатото обвинение, давайки изгодни за себе си обяснения. Нарушението обаче би било съществено само в случай че подсъдимият реално не е дал обяснения до края на съдебното следствие, без да е заявил изричен отказ да се ползва от съответното право. Според решение № 500 от 05.02.2009 г. по н. д. № 480/2008 г., Н. К., ІІ н. о. на ВКС в раздел ІІІ, гл. ХХ, част ІV от НПК е посочен редът, по който следва да протече съдебното следствие. Разпоредбата на чл. 277 НПК предвижда, че след доклада на делото, с което съдът е сезиран, председателят запитва подсъдимия дали е разбрал обвинението и го поканва да даде обяснения. Следователно, ако подсъдимият пожелае да депозира обяснения се пристъпва към неговия разпит (предварителните декларации на подсъдимия, че няма да дава обяснения не освобождават съда от посоченото задължение). Следващите процесуални разпоредби уреждат събирането и проверката на останалите гласни и веществени доказателства. Така създадените процедурни правила не са от императивен порядък (предвиденият процесуален ред може да бъде променян в зависимост от конкретното дело). Затова дори съдът да не покани подсъдимия да даде обяснения преди разпита на свидетелите и вещите лица, по естеството си пропускът няма да бъде съществено процесуално нарушение, при условие, че на подсъдимия е осигурена възможност, макар и в по-късен етап, да депозира обяснения и от самото начало на съдебното следствие той е могъл да се защитава. Процесуално нарушение, свързано с липсата на обяснения би било допуснато единствено ако не бъде дадена възможност на подсъдимия да даде обяснения или ако той не е приканен в хода на съдебното следствие да направи това („Помагало по наказателно процесуално право за кандидати за младши прокурори, Част II“, НИП, София, 2015, стр. 340). В този смисъл е решение № 72 от 29.04.1994 г. по н. д. № 657/1993 г., I н. о. на ВС. Отказът на съда да разпита подсъдимия по негово искане съставлява съществено нарушение на процесуалните правила (в този смисъл решение № 109 от 29.03.2000 г. по н. д. № 703/1999 г., II н. о. на ВКС). Обясненията на подсъдимия са гласно доказателствено средство. В настоящия случай в хода на разпоредителното заседание на осн. чл. 248, ал. 1, т. 7 НПК е имало възможност да се обсъдят исканията за събиране на нови доказателства, но такива искания не са били направени. В протокола от разпоредителното заседание изрично е отбелязано, че съдът е разяснил на подсъдимия правата му по чл. 55 НПК, а сред тях са и правата му да дава или да откаже да дава обяснения по обвинението. Преди края на о.с.з., проведено на 20.12.2023 г., съдът е запитал страните дали имат доказателствени искания, като подсъдимият е заявил, че няма такива. Той е запитал страните същото и преди да се даде ход на о.с.з., проведено на 17.04.2024 г., като подсъдимият отново е заявил, че няма такива. След приемането на експертното заключение и на писмени доказателства по делото съдът отново е запитал страните, при което защитникът е помолил да се предостави възможност на подсъдимия да даде обяснения. В резултат на това в хода на о.с.з., проведено на 17.04.2024 г., подсъдимият е дал обяснения по делото. Така той надлежно е упражнил своето право по чл. 55, ал. 1 НПК, което се гарантира от разпоредбата на чл. 277, ал. 1 НПК. Затова в настоящия случай не може да се приеме, че нарушаването й е обусловило наличието на относително съществено процесуално нарушение, тъй като процесуалното право на подсъдимия не е било ограничено. Дори и да се приеме становището, че при нарушаването на чл. 277, ал. 1 НПК е било допуснато отстранимо съществено процесуално нарушение, то същото е било впоследствие отстранено в о.с.з., проведено на 17.04.2024 г., когато подсъдимият е дал обяснения. Затова въззивният съд не би могъл да упражни правомощието си по чл. 335, ал. 2 НПК. Защитата навежда доводи за необоснованост на присъдата с оглед на съображенията, поради които районният съд е счел, че не следва да се назначава експертиза по делото. Съображенията на съда налагат да се съобразят постановките относно предмета на доказване в наказателния процес и проверката на различни версии. Съгласно чл. 102, т. 1 НПК в наказателното производство подлежат на доказване извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него. Кои конкретни обстоятелства и факти се включват в предмета на доказването, това е въпрос, който може да се постави и реши само с оглед на дадено конкретно дело (Павлов, Стефан, цит. съч., стр. 293). По всяко наказателно дело предметът на доказване е винаги различен за всеки конкретен случай (Чинова, М., Митов, Г., цит. съч., стр. 270). Според доктрината (Павлов, Стефан, цит. съч., стр. 301) предметът на доказването трябва да обхване всички версии, които могат да се изградят досежно изследваните обстоятелства. Не е нужно версиите да почиват всякога върху данни, които съответният орган счита за достоверни – версиите се изграждат от самото начало на процеса, а достоверността на разполагаемите данни се проверява в хода на процеса и се разрешава след приключването на разследването (следствието). Предметът на доказването не остава неизменен, един и същ в хода на доказването (Чинова, М., Митов, Г., цит. съч., стр. 271). Той се изменя в хода на наказателния процес (виж Павлов, Стефан, цит. съч., стр. 301). Изграждането на всяка нова версия означава изменение и на предмета на доказване, понеже проверката й означава изследване и установяване на нови обстоятелства (Чинова, М., Митов, Г., цит. съч., стр. 271). Според доктрината е много важно при определянето и изменянето на предмета на доказването да не се дойде до неоправдано стесняване или разширяване на неговия обсег, понеже първото води до непълнота в доказателствения материал, а второто – до отслабване целенасочеността на разследването (следствието), до затрупване на делото с излишни материали и до забавяне на производството (в този смисъл виж Павлов, Стефан, цит. съч., стр. 301). Разследването е всестранно, ако са изследвани и проверени всички възможни версии, без увлечение по една или друга възможна версия, макар и същата да изглежда най-вероятна (Чинова, М. „Досъдебното производство по НПК. Теория и практика“, „Сиела Норма“ АД, София, 2013, стр. 363). В настоящия случай от страна на защитата се е поддържала версията, че автомобилът е бил спрян от полицейските служители към 00:40 ч. Това се е твърдяло от подсъдимия и от свид. •••. Въз основа на тази версия защитата е искала да се назначи съдебномедицинска експертиза, която да установи концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия към 00:40 ч. Районният съд не е кредитирал доказателствата, според които М. е бил спрян за проверка в 00:40 ч. и е приел, че това обстоятелство не е доказано по делото. Той е сторил това, след като по вътрешно убеждение е извършил оценка на доказателствения материал по делото. Затова формирането на тези негови фактически изводи не обуславят необоснованост на присъдата. С оглед на тях районният съд е посочил, че назначаването на експертиза за проверката на тези твърдения би довело до загуба на процесуално време и ресурс, а и до процесуално нарушение. Съдът е формирал тези свои изводи въз основа на неговата оценка по вътрешно убеждение на доказателствата по делото. При тяхното формиране не се констатира необоснованост на неговите мотиви. Неуважаването на доказателственото искане обаче би могло да доведе до друго нарушение на процесуалните правила. Съгласно чл. 107, ал. 3 НПК съдът събира и проверява както доказателствата, които разобличават обвиняемия или отегчават неговата отговорност, така и доказателствата, които оправдават обвиняемия или смекчават отговорността му. Според доктрината (Чинова, М., Митов, Г., цит. съч., стр. 101) изискването за обективно разследване и съдебно следствие означава да се изследват всички възможни версии и да се съберат всички доказателства за разкриването на обективната истина, независимо от това кого уличават в извършеното престъпление и накъде насочват разследването. Изискването за обективност изключва проявата на обвинителен уклон под каквато и да било форма във всеки момент от развитието на процеса. Изискването за всестранност на разследването означава в хода на разследването и на съдебното следствие да бъдат проверени всички възможни версии, основани на събраните по делото доказателства. В случая версията, че автомобилът на подсъдимия е бил спрян за проверка в 00:40 ч. е била възможна и същата е била основана на доказателства, които са били събрани по делото – обясненията на подсъдимия и показанията на свид. •••. Затова на осн. чл. 107, ал. 3 НПК изискването за всестранност е задължавало първоинстанционния съд да провери тази версия. Нейната проверка е обуславяла и необходимост да се провери каква е била концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия към 00:40 ч. Само по себе си обаче неназначаването на експертиза, дори и да представлява процесуално нарушение в конкретен случай, е процесуално нарушение, което може да се отстрани в хода на съдебното следствие пред въззивния съд, поради което по арг. от чл. 335, ал. 2 НПК то не обуславя наличието на основание за въззивният съд да отмени присъдата и да върне делото на първата инстанция. В тази връзка въззивният съд допусна назначаването на съдебно-химическа (токсикологична) експертиза и възложи на вещото лице да отговори и на въпроса каква е била концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия към момента на управление на МПС-то, съобразно часа посочен от свидетелката и от обвиняемия. Така с действията си въззивният съд отстрани процесуалното нарушение на първоинстанционния съд. С оглед на изложеното въззивният съд не констатира наличието на съществени процесуални нарушения, които да са били допуснати от районния съд и които да обуславя основание да се отмени присъдата и делото да се върне на първата инстанция. Въз основа на доказателствения материал по делото се установява следното от фактическа страна: К. З. М., ЕГН ••••••••••, е роден на 08.05.1989 г. в гр. Разлог, обл. Благоевград. Той е българин, с българско гражданство, с адрес в гр. Разлог, ул. •••, осъждан, разведен, със средно образование. К. М. и ••• учили заедно и били приятели. ••• е майка •••. Тримата били много близки. К. М. често бил в дома на •••, находящ се на ул. „•••. Той бил израснал там и когато имал проблеми, често отивал при •••. На 18.12.2022 г., след 00:00 ч. К. М. дошъл в дома на •••. Там се намирали ••• и •••, но ••• спял в хола, понеже бил пил лекарства. М. звъннал на звънеца. ••• слязла да му отключи и видяла, че той е много афектиран. М. бил много ядосан. Двамата се качили горе. М. й казал, че се е скарал с неговия баща, че му е писнало и че не му се живее. ••• започнала да го успокоява. Двамата поговорили малко. Намирали се в кухнята. На масата имало бутилка ракия, марка „Пещерска“. Бутилката била 500 мл, но в самата бутилка имало около 200 мл. ракия. М. пил няколко пъти от ракията. След като поговорили малко, ••• му казала да го изпрати до тях и да се успокои малко. Понеже асансьорът бил с чип, двамата слезли и ••• изпратила М.. Той се качил в колата си и започнал да кара към спортната зала. Вследствие на употребения алкохол и на изминалото време в организма на К. М. процесите на резорбция и елиминация протичали едновременно, като той е управлявал моторното превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта на 1,3 на хиляда. На 18.12.2022 г., около 01:05 ч. •••, служители при РУ Разлог, спрели за проверка на ул. „•••, лек автомобил марка и модел „•••, управляван от К. М.. По време на проверката ••• не видели да има други граждани около тях. В хода на проверката полицейските служители установили, че от М. се носи мирис на алкохол. В около 01:12 ч. М. бил изпробван на място с техническо средство „Дрегер Алкотест 7510“ със сериен № ARDM0190, което отчело 1,36 промила, като проверката с дрегера била извършена от •••. М. бил задържан и отведен в РУ Разлог. Там бил съставен талон за изследване и документите за задържането. Талонът е бил връчен на М. в 01:55 ч. Била му предоставена възможност да избере между изследване с доказателствен анализатор или с медицинско и химическо изследване. М. отбелязал в талона, че избира изследването. Бил заведен до центъра за спешна медицинска помощ в Разлог, където му била взета кръвна проба в 02:10 ч. Според протокол за химическа експертиза № 462 от 20.12.2022 г. в иззетата кръвна проба от К. М. се констатира наличие на етилов алкохол в количество 1,52 промила. Така описаната фактическа обстановка се установява въз основа на оценката на събрания доказателствен материал. Показанията на ••• възпроизвеждат обстоятелства, представляващи характеристични данни за подсъдимия, както и такива касаещи неговото семейно положение и здравословното му състояние. Такива обстоятелства се възпроизвеждат и в част от обясненията на подсъдимия. Доколкото не противоречат на останалия доказателствен материал, тези части от показания на ••• и от обясненията на К. М. следва да се кредитират. Обясненията на подсъдимия следва да се кредитират и в частта им относно неговото емоционално състояние през нощта на 17.12.2022 г. срещу 18.12.2022 г. и относно повода за неговото наличие, доколкото липсват доказателства, които да им противоречат. Относно тези обстоятелства значителната част от обясненията му кореспондира с показанията на •••. Свид. ••• е майка на приятел на подсъдимия и е близка на самия подсъдим. Тези обстоятелства следва да се съобразят при оценката на нейните показания. Част от показанията й не противоречи на останалия доказателствен материал, поради което следва да се кредитира. Така от показанията й се установяват обстоятелства относно отношенията между М. и •••, както и относно идването на М. у тях на 18.12.2022 г., поводът за неговото идване, емоционалното му състояние, консумирането на неопределено количество алкохол и последвалото управление на МПС от негова страна. Заявеното от нея относно тези обстоятелства кореспондира и с обясненията на подсъдимия, вкл. относно консумирането на алкохол, както и че бутилката е била 500 мл. и че е била почти наполовина пълна. Обясненията на подсъдимия потвърждават показанията на •••, че тя е слязла долу за да го изпрати, както и че след това той се е качил в автомобила, който бил паркиран пред входа. Показанията на ••• и на ••• възпроизвеждат обстоятелства относно проверката. Относно осъществяването й и нейния ход техните показанията се подкрепят от останалите доказателства по делото, поради което те следва да се кредитират в тези техни части. Те в значителната част си кореспондират и обясненията на подсъдимия. Обясненията на подсъдимия и показанията на ••• обаче противоречат на показанията на ••• и на ••• относно момента, в който проверката е била осъществена. Според ••• подсъдимият е говорил с полицейските служители към 00:40 ч. Подсъдимия сочи, че в момента на спирането си е проверил на часовника на колата, че е било 00:40 ч. Според ••• проверката е започнала в около 01:05 ч. Това противоречие следва да се отстрани като тези гласни доказателствени средства се съпоставят с останалия доказателствен материал. Според талонът за изследване началото на проверката е било в 01:10 ч., като талонът е бил връчен на подсъдимия в 01:55 ч. Според протоколът за медицинско изследване и вземане на биологични проби за употреба на алкохол и/или наркотични вещества или техни аналози кръвната проба е била взета в 02:10 ч. В този протокол се посочва, че предварителната констатация за употреба на алкохол е била в 01:12 ч. Това обуславя доказателствен извод, че автомобилът е бил управляван малко преди това. Следва да се посочи и че протоколът потвърждава показанията на единия полицейски служител, че при проверката от подсъдимия се е усещала миризма на алкохол. Според АУАН № 712763/18.12.2022 г. М. е управлявал автомобила в 01:05 г. Това време се посочва и в ЗПАМ № 252/18.12.2022 г. Според протокол за проверка на „Дрегер 7510“ – АRDM0190 проверката с дрегера е била осъществена в 01:12:58 ч. Районният съд е отчел, че подсъдимият не е възразил при съставянето на АУАН-а относно времето на нарушението. Обясненията на подсъдимия и показанията на ••• относно моментът, в който е започнала проверката не се подкрепят от останалия доказателствен материал. Затова тези части от тези две гласни доказателствени средства се ползват с ниска доказателствена стойност и не следва да бъдат кредитирани. Следователно не може да се приеме за установено по делото, че управлението на автомобила и началото на проверката са се осъществили в около 00:40 ч. По изложените съображения правилно районният съд не е кредитирал показанията на ••• и в частта им, в която тя заявява, че е ходила след колата на подсъдимия и че е видяла осъществяването на проверката, доколкото това не кореспондира на останалия доказателствен материал. Налице е известно противоречие в писмените доказателства относно това дали проверката е започнала в 01:05 ч. или в 01:10 ч. Те обаче подкрепят заявеното от полицейските служители, че проверката е започнала в 01:05 ч. Въз основа на правилата за разпределението на неблагоприятните последици на доказателствената тежест в наказателния процес следва да се приеме, че проверката е започнала в 01:05 ч., което е в полза на защитата. В обясненията си подсъдимият сочи, че е отпил 2-3 глътки от бутилката с ракията. Свид. ••• сочи, че е отпил една глътка. Тези части от тези гласни доказателствени средства не могат да бъдат кредитирани, тъй като те противоречат на доказателствата относно впоследствие отчетеното количество алкохол. В тази връзка са и част фактическите изводи, изложени в експертното заключение, което беше прието във въззивното производство. Резултатът от пробата с дрегера и заключението от медицинското изследване са обективни доказателствени източници, поради което те се ползват с повишена достоверност. Същевременно при оценката на обясненията на подсъдимия следва да отчита, че те са гласно доказателствено средство, но и средство за защита. А при оценката на показанията на свид. ••• следва да се съобразяват близките й отношения с подсъдимия. С оглед на това по отношение на конкретното количество консумиран алкохол обясненията на подсъдимия и показанията на ••• се ползват с понижена доказателствена стойност. Затова противоречието в доказателствения материал относно това обстоятелство следва да се отстрани, като не се кредитират тези части от обясненията на М. и от показанията на •••. С оглед на впоследствие отчетените промили се обуславя доказателствен извод, че К. М. вероятно е консумирал цялото съдържание на бутилката, което според него е било на половина пълно, а според ••• е било с 200 мл. ракия. Тежестта на доказването в наказателния процес обаче се носи от обвинението, поради което оценката на доказателствата по делото не позволява да се възприеме като фактически обстоятелства по делото това, че подсъдимият е консумирал конкретно количество алкохол от бутилката. Доказателствата по делото обаче позволят да се направи несъмнен извод, че той е консумирал неопределено количество алкохол от нея, доколкото това се установява от самите обяснения на подсъдимия, от показанията на •••, както и от доказателствените средства относно впоследствие отчетените промили. Същевременно доказването на употреба на алкохол става съобразно надлежния ред, който не изисква изрично да се констатира и доказва кога и как подсъдимият е консумирал конкретни алкохолни напитки. Законът не прави разлика за различните източници на алкохолно съдържание (решение № 290 от 02.07.2013 г. по н. д. № 813/2013 г., Н. К., ІІ н. о. на ВКС). По делото са приети заключения по химическа експертиза № 462 от 20.12.2022 г. и по съдебно-химическа (токсикологична) експертиза, които следва да се кредитират като компетентно и професионално изготвени от експертите, които са трети незаинтересовани от изхода на делото лица. Според протокол за химическа експертиза № 462 от 20.12.2022 г. в кръвната проба, иззета от К. М., се констатира наличие на етилов алкохол в количество 1,52 промила. Експертното заключение, прието в хода на въззивното производство, сочи, че съобразявайки едновременното протичане на фазите на резорбция и на елиминация, към момента на управление на МПС-то и на началото на проверката, концентрация на алкохол в кръвта на М. е била не по-малко от 1,3 на хиляда. За пълнота на изложението следва да се посочи, че това експертно заключение обсъди и хипотезата, при която двете фази са протичали едновременно и при която управлението на автомобила и началото на проверката са се осъществили към 00:40 ч., при което изводите на експерта са, че в този случай концентрацията на алкохол в кръвта би била не по-ниска от 1,4 промила. По изложените съображения се явяват правилни крайните изводи на районния съд, че обвинението е доказано от фактическа страна. Въз основа на установеното от фактическа страна, Окръжен съд Благоевград достигна до следните правни изводи: Според чл. 10 НК общественоопасно е деянието, което застрашава или уврежда личността, правата на гражданите, собствеността, установения с Конституцията правов ред в Република България или други интереси, защитени от правото. Степента на обществената опасност на деянието е повисока, колкото по-значими са засегнатите от деянието обществени отношения, колкото по-голям е техният брой и колкото по-интензивно е тяхното засягане, т.е. застрашаване или увреждане. Някои деяния застрашават обществените отношения в толкова голяма степен, че законът ги е въздигнал в престъпления, дори и когато от извършването им изобщо не са били увредени обществените отношения. В доктрината (Наказателно право на НРБ (особена част). Том втори. Под научната редакция на член-кореспондент професор Костадин Лютов. С.: Висш институт „Г. Димитров“ – МВР, 1987, стр. 39-40 и стр. 43-44) се посочва, че обединяващ критерий на престъпленията по Глава единадесета от НК е общата опасност, която те създават и която съществува при всяко едно от тях. Общата опасност представлява преди всичко възможност с престъпното деяние да бъдат засегнати пряко или косвено няколко обществени отношения. Едно транспортно произшествие със самолет, кораб, влак или с автобус води до пряко увреждане или поставяне в опасност на превозните и други транспортни средства, вещите и лицата, намиращи се в или извън тях. С това пряко се засяга един от най-важните отрасли – транспортът. Едновременно се засягат и обществените отношения във връзка със собствеността и личността. Засягането на тези групи обществени отношения може да се отрази и на други сектори на стопанството, на науката, културата и въобще на най-различни лични и обществени интереси. Държавните, обществените и личните интереси могат да се засягат с повреждането на транспортни средства, с прекъсването или затрудняването на транспорта, чрез лишаването от кадри, суровини, стоки и други за определено време. Общата опасност може да се изрази и във възможността да се засегнат множество лица или вещи, дори и когато не се поставят в опасност обществени отношения от друга група. Общата опасност се характеризира и с това, че последиците от престъпното деяние както по вид, така и по размер трудно могат да се предвидят предварително. Общоопасните престъпления се отличават от останалите престъпления по възможността да бъдат засегнати множество обществени отношения, лица или вещи. Според НК общоопасните престъпления са групирани в три раздела, един от които е Раздел II. „Престъпления по транспорта и съобщенията“ на Глава единадесета (в този смисъл Наказателно право на НРБ (особена част). Том втори. Под научната редакция на член-кореспондент професор Костадин Лютов. С.: Висш институт „Г. Димитров“ – МВР, 1987, стр. 44). Непосредствен обект на престъплението по чл. 343б НК са обществените отношения, които са свързани с безопасността на транспорта, чието накърняване води до поставяне в опасност или реално увреждане на имуществени или неимуществени интереси на неограничен кръг от хора (решение № 228 от 17.02.2017 г. по н. д. № 4034/2016 г. на Софийски градски съд, решение № 457 от 17.05.2019 г. по н. д. № 232/2019 г. на Софийски градски съд). Според Тълкувателно решение № 2 от 29.11.2007 г. по тълк. н. д. № 2/2007 г., ОСНК на ВКС систематичното място на престъплението по чл. 343б НК в Глава ХІ "Общоопасни престъпления", Раздел 2- ри "Престъпления против транспорта" определя и обществените отношения, които са непосредствен обект на защита. Съобразявайки обективния факт, че голяма част от пътнотранспортните престъпления се извършват от водачи, употребили алкохол, с изменение на закона (ДВ бр. 50/1995 г.) законодателят е криминализирал самото управление на моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 1,2 на хиляда (чл. 343б, ал. 1 НК). Изпълнителното деяние се изразява в управляване на моторно превозно средство от водач с посочената концентрация на алкохол в кръвта, без да се изисква причиняване на определен резултат. Отсъствието на признаци относно престъпния резултат означава, че съответното престъпление е формално и е довършено с осъществяване на изпълнителното деяние. Престъплението по чл. 343б, ал. 1 от НК е формално и като елемент от състава му не е предвидено настъпването на определен престъпен резултат/общественоопасни последици. С оглед на гореизложеното обаче следва да се съобразява това, че това е едно транспортно престъпление, както и че транспортните престъпления са вид общоопасни престъпления. Затова, когато е налице управление на МПС при употреба на алкохол, дори и да не е настъпило ПТП или увреждане на определени обществени отношения, следва да се държи сметка за това, че е налице едно общоопасно престъпление, което е застрашило с голям интензитет множество обществени отношения, като е поставило под реална опасност множество лица и вещи, които не биха могли предварително да се предвидят. Затова в настоящия случай деянието на подсъдимия е засегнало и застрашило обществените отношения, които са непосредствен обект на престъплението по чл. 343б, ал. 1 НК, по един значителен начин, който не позволява да се приложи чл. 9, ал. 2 НК. В тази връзка следва да се посочи и че според т. 2 от Тълкувателно решение № 2 от 22.12.2016 г. по тълк. д. № 2/2016 г., ОСНК на ВКС установената по надлежния ред концентрация на алкохол на извършител на престъпление по чл. 343 от НК е от значение за определяне на степента на обществена опасност на деянието и на дееца. Несъмнено от оценката на доказателствения материал се установява, че подсъдимият е управлявал МПС-то с концентрация на алкохол в кръвта 1,3 на хиляда, която също е израз на степента на обществената опасност на деянието. Субект на престъплението по чл. 343б, ал. 1 НК е всяко наказателноотговорно лице. Подсъдимият е пълнолетен и от доказателствата по делото не може да се направи извод, че е бил невменяем. Следователно той е наказателноотговорно лице по смисъла на чл. 31, ал. 1 НК. Затова К. З. М. е годен субект на престъплението по чл. 343б, ал. 1 НК. От обективна страна изпълнителното деяние по чл. 343б, ал. 1 НК се изразява в управляване на моторно превозно средство. Понятието „управление“ включва всички действия или бездействия с механизмите и приборите на превозното средство, както и задължителните указания на оправомощените лица, когато тези действия или бездействия са свързани с опасност за настъпване на съставомерни последици, независимо дали превозното средство или бойната или специалната машина се намира в покой или в движение (виж Постановление № 1 от 17.01.1983 г. по н. д. № 8/1982 г., Пленум на ВС). Престъплението по чл. 343б, ал. 1 от НК е формално (виж Тълкувателно решение № 2 от 29.11.2007 г. по тълк. н. д. № 2/2007 г., ОСНК на ВКС), поради което то е довършено със самото осъществяване на изпълнителното деяние. Довършено е със самото привеждане в движение на превозното средство (в този смисъл решение № 143 от 18.05.2015 г. по н. д. № 350/2015 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС). Условие от обективна страна е концентрацията на алкохол в кръвта на дееца да е била над 1,2 на хиляда. Това обстоятелство трябва да бъде установено по надлежния ред. Според съдебната практика спазването на надлежния ред е елемент от обективната страна на престъплението (в този смисъл решение № 331 от 02.07.2025 г. по к. н. д. № 505/2025 г., Н. К., І н. о. на ВКС, решение № 101 от 20.02.2026 г. по к. н. д. № 913/2025 г., Н. К., ІІ н. о. на ВКС и др.). Следва обаче да се държи сметка за това, че по принцип с признаците от състава на престъплението законът описва характерните особености, които са присъщи на определен вид общественоопасни посегателства (в този смисъл виж Иван Ненов, „Наказателно право на Република България. Обща част. Книга първа“, С.: Софи - Р, 1992 г., стр. 242-248), а не начинът на тяхното доказване. Престъплението е довършено, когато деецът осъществи всички елементи от състава на престъплението (виж решение № 265 от 27.05.2009 г. по н. д. № 239/2009 г., Н. К., І н. о. на ВКС). Престъплението по чл. 343б, ал. 1 НК е довършено с привеждане в движение на превозното средство, а не когато впоследствие се докаже по надлежния ред концентрацията на алкохол в кръвта на дееца. Надлежният ред е регламентиран в Наредба № 1 от 19 юли 2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози (виж решение № 189 от 08.11.2019 г. по н. д. № 833/2019 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС). Тази наредба е подзаконов нормативен акт, съдържащ доказателствени правила (в този смисъл решение № 87 от 12.05.2022 г. по к. д. № 251/2022 г., Н. К., І н. о. на ВКС). Тя включва способите за доказване на употребата на алкохол (в този смисъл решение № 189 от 08.11.2019 г. по н. д. № 833/2019 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС). Процесният лек автомобил марка и модел „•••, представлява моторно превозно средство по смисъла на § 6, т. 11 от ДР на ЗДвП. От доказателствата по делото се установява, че на 18.12.2022 г. в около 01:05 ч. К. М. е управлявал това МПС по ул. „Цар Самуил“, в гр. Разлог. Така той е осъществил изпълнителното деяние на престъплението по чл. 343б, ал. 1 НК. Спорно по делото е дали по надлежния ред се установява, че докато е управлявал превозното средство, концентрацията на алкохол в кръвта на М. е била над 1,2 на хиляда. При предявяването на разследването защитникът е поискал назначаването на съдебно-медицинска експертиза, която да установи обстоятелствата относно фазите на резорбция и елиминация, както и каква е била концентрацията на алкохола в кръвта към 00:40 ч. Това доказателствено искане е било оставено без уважение от наблюдаващия прокурор. Непълнотата на събраните в досъдебното производство доказателства не обуславя наличието на съществено процесуално нарушение, което да обуслови връщане на делото, а на осн. чл. 107, ал. 2 НПК съдът може да събере съответните доказателства и в хода на съдебното следствие (в този смисъл Тълкувателно решение № 2 от 07.10.2002 г. по н. д. № 2/2002 г., ОСНК на ВКС). Така и в настоящото въззивно производство беше допусната и приета съдебно-медицинска експертиза във връзка с доказателственото искане на защитата, с което се отстрани и процесуалното нарушение на първоинстанционния съд, който не е уважил искането за нейното назначаване. Въз основа на оценката на доказателствения материал, че установи, че подсъдимият е управлявал МПС-то в 01:05 ч., както и че с оглед на процесите по резорбция и елиминация към този момент концентрацията на алкохол в кръвта му е била 1,3 на хиляда. Нарушение на надлежния ред не е налице, тъй като концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия се установява именно към момента, в който той е извършил изпълнителното деяние. Част от надлежния ред по смисъла на чл. 343б, ал. 1 от НК е и правото на изследваното лице да поиска повторен анализ (решение № 189 от 08.11.2019 г. по н. д. № 833/2019 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС). В хода на въззивното производство защитата направи доказателствено искане да се направи повторно изследване на кръвната проба. По своята същност това искане е за събиране на нови доказателства, а съгласно чл. 107, ал. 4 от НПК събирането им не може да се откаже само защото искането не е направено в определен срок (решение № 189 от 08.11.2019 г. по н. д. № 833/2019 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС). Това искане беше уважено. Алкохолът е летливо вещество, което лесно се изпарява. Затова по принцип периодът на съхранение на кръвната проба и отварянето й може да обусловят намаляване на концентрацията на етилов алкохол в нея при бъдещото й изследване. Кръвната проба е биологичен материал. Затова е възможно с оглед на начина, по който е била взета и по който е била съхранявана, в нея да протекат процеси, поради които с времето да се повиши концентрацията на алкохол в нея. По такива съображения надлежния ред урежда срокът за съхранението на взетата проба. В случая кръвната проба за алкохол е била взета на 18.12.2022 г. Съгласно чл. 26, ал. 4 от Наредба № 1 от 19 юли 2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози пробите кръв за установяване на концентрацията на алкохол по ал. 1 и контролните проби към тях се съхраняват за срок не помалък от 3 месеца. Този срок е изтекъл на 18.03.2023 г. Доказателственото искане е било направено след неговото изтичане. В експертното си заключение вещото лице е посочило, че към момента на изготвяне на експертизата през януари 2025 г. изследването на кръвна проба за алкохол, взета на 18.12.2022 г., дори при хипотеза на съхранена кръвна проба (при рутинен срок на съхранение три месеца), няма аналитичен смисъл, тъй като контейнерът (епруветката) и стабилизаторът на пробата не могат да осигурят стабилност на алкохола за такъв период от време, при съхранение спрямо условията на Наредба №е 1/2017 г., т.е. самото изследване от аналитична гледна точка е недопустимо. В хода на въззивното производство въз основа на служебното начало по чл. 107, ал. 2 НПК и на разпоредбата по чл. 107, ал. 4 НПК въззивният съд уважи доказателствено искане на защитника и изиска информация от Директора на ОДМВР Благоевград относно това дали пробата все още се съхранява, при какви условия, била ли е замразена с оглед на възможността за последващото й изследване. В тази връзка по делото постъпи писмо с вх. № 8436/30.05.2025 г. от Директора на ОДМВР Благоевград, в което се посочва, че кръвната проба иззета от К. З. М. на 18.12.2022 г., е изследвана на 20.12.2022 г., съставен е Протокол за химическа експертиза № 462/20.12.2022 г., както и че към датата на получаване на писмото на 22.05.2025 г. срокът за нейното съхранение е изтекъл и тя е унищожена. В рамките на тримесечния срок, изтекъл на 18.03.2023 г., подсъдимият или неговия защитник не са отправяли искане за ново изследване на кръвна проба. Затова неизвършването на такова изследване не обуславя наличието на съществено процесуално нарушение, нито на нарушение на надлежния ред по наредбата. Същевременно следва да се отчете, че с оглед на изминалия период от време дори и пробата отново да беше изследвана и тя да обуслови извод, че концентрация на алкохол е под или над 1,2 промила, не би могло еднозначно да се каже дали това не се дължи на начинът, по който пробата е била взета или на условията, при които тя е била съхранявана. Според решение № 101 от 20.02.2026 г. по к. н. д. № 913/2025 г., Н. К., ІІ н. о. на ВКС авторът на подзаконовия нормативен акт не е безразличен по отношение на крайния момент, в който следва да бъде изследвана контролната кръвна проба. Редакцията на чл. 26, ал. 4 и чл. 27, ал. 3 позволява да бъде направена интерпретацията, че тестването на втората проба е допустимо само в рамките на 3-месечния срок, а обстоятелството, че в чл. 26, ал. 4 от наредбата той е посочен като минимален води до извода, че съхраняването й след този срок е свързано с възможността тя да бъде използвана за други изследвания. ВКС е посочил, че това разбиране за действителния смисъл на закона, употребен в широкия смисъл на понятието, се подкрепя и от научните причини за възприемането му в наредбата – а именно, че вакуумът при използваните за този вид изследвания епруветки (моновети) не може да бъде гарантиран след третия месец. На практика, изследване на контролната кръвна проба след този период не е изключено, но към резултатите следва да се подхожда с нужното внимание и те да бъдат съпоставяни и анализирани заедно с останалия събран по делото доказателствен материал. По изложените съображения по делото не се констатира нарушение на надлежния ред. Същият е бил спазен и именно по него се установява условието от обективна страна – че е концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия е била над 1,2 на хиляда. Следователно престъплението е било осъществено от обективна страна. По принцип престъпление от категорията на формалните е възможно да бъде извършено само при наличието на пряк умисъл (в този смисъл Тълкувателно решение № 1 от 07.06.2016 г. по тълк. д. № 1/2016 г., ОСНК на ВКС). Престъплението по чл. 343б, ал. 1 НК е формално (в тази връзка виж решение № 106 от 01.10.2020 г. по н. д. № 344/2020 г., Н. К., І н. о. на ВКС). В случая е налице пряк умисъл, тъй като по делото се установява, че К. М. е съзнавал, че е употребил алкохол, като е пил от бутилка, съдържаща ракия „Пещерска“, както и че след това е управлявал МПС – автомобил марка и модел „••• (в този смисъл решение № 63 от 31.03.2017 г. по н. д. № 184/2017 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС). Следователно подсъдимият неизбежно е съзнавал и общественоопасния характер на своето деяние. Следователно по изложените съображения следва да се приеме, че са правилни изводите на първоинстанционния съдебен състав, че подсъдимият К. З. М. е осъществил всички елементи от състава на престъплението по чл. 343б, ал. 1 НК. Затова обжалваната присъда е правилна в частта й, с която подсъдимият е признат за виновен в извършването на това престъпление. За престъплението чл. 343б, ал. 1 НК се предвиждат наказания лишаване от свобода от една до три години и глоба от хиляда до пет хиляди лева. Въззивният съд констатира, че инкриминираното деяние е било извършено на 18.12.2022 г., когато е действала редакцията на чл. 343б, ал. 1 НК от ДВ. бр.74 от 26 Септември 2015 г., според която за наказания се предвиждат лишаване от свобода от една до три години и с глоба от двеста до хиляда лева. Впоследствие с редакцията от ДВ. бр.61 от 29 Юли 2025 г. са повишени специалния минимум и специалният максимум на наказанието „глоба“. Затова съобразно правилата за действието на наказателния закон по време (чл. 2 НК), в настоящия случай е приложима редакцията на разпоредбата, която е била в сила, по време на извършването на деянието, поради което за престъплението чл. 343б, ал. 1 НК всъщност се предвиждат наказания лишаване от свобода от една до три години и глоба от двеста до хиляда лева. При индивидуализирането на кумулативното наказание районният съд не излязъл извън тези специални минимуми и максимуми на наказанията, поради което с първоинстанционния съдебен акт не е било допуснато нарушение на материалния закон. Правилно районният съд е отчел като смекчаващо обстоятелство процесуалното поведение на подсъдимия. Множеството предходни нарушения на правилата за движение по пътищата се отчитат като отегчаващо обстоятелство (виж решение № 50155 от 12.10.2022 г. по н. д. № 495/2022 г., Н. К., І н. о. на ВКС, решение № 435 от 22.11.2023 г. по н. д. № 585/2023 г., Н. К., ІІ н. о. на ВКС, решение № 323 от 05.06.2024 г. по н. д. № 290/2024 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС и др.), поради което в случая те правилно са били отчетени такива от първоинстанционния съд. Според доктрината (Александър Стойнов, „Наказателно право. Обща част. Второ издание“, „Сиела Норма“ АД, София, 2019, стр. 330-331) субективната страна на престъпното поведение не се изчерпва само със съдържанието на умисъла и непредпазливостта, защото престъплението като човешка активност не е лишена от такива психични преживявания като чувства, обмисляне, преследване на особени цели и други. Наказателноправното значение за тези други субективни елементи на престъпното поведение е различно при отделните видове престъпления в зависимост от това дали са включени в състава на престъплението. Когато дадени психични преживявания не са включени в състава на престъплението, те често имат значение за индивидуализиране съдържанието на наказателната отговорност и в практиката се отчитат при определяне на конкретните наказания като смекчаващи или отегчаващи обстоятелства. Това следва и от разпоредбата на чл. 56 НК. Затова емоционалното състояние, в което се е намирал деецът при извършване на деянието, би могло да обуслови наличието на смекчаващо или на отегчаващо обстоятелство (така виж решение № 90 от 18.02.2010 г. по н. д. № 735/2009 г., Н. К., І н. о. на ВКС, решение № 7 от 24.01.2017 г. по н. д. № 1210/2016 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС, решение № 985 от 08.10.2014 г. по н. д. № 2278/2014 г. на Софийски градски съд, решение № 103 от 05.06.2019 г. по н. д. № 220/2019 г., Н. К., ІІ н. о. на ВКС, решение № 97 от 26.02.2025 г. по к. н. д. № 1098/2024 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС и др.). В настоящия случай доказателствата по делото установяват, че подсъдимия се е намирал в тежко емоционално състояние преди изпълнителното деяние и при неговото осъществяване. Затова в конкретния случай то следва да се отчете като смекчаващо обстоятелство. Пияното състояние е част от състава на престъплението по чл. 343б, ал. 1 НК (в този смисъл Тълкувателно решение № 2 от 29.11.2007 г. по тълк. н. д. № 2/2007 Г., ОСНК на ВКС). Затова то само по себе си на осн. чл. 56 НК не следва да се отчита при индивидуализацията на наказанието. Установената по надлежния ред концентрация на алкохол на подсъдимия обаче е от значение за определяне на степента на обществена опасност на деянието и на дееца (виж т. 2 от Тълкувателно решение № 2 от 22.12.2016 г. по тълк. д. № 2/2016 г., ОСНК на ВКС), които на осн. чл. 54, ал. 1 НК се отчитат при определяне на наказанието. Афектният умисъл се наказва по-леко от хладнокръвния (в този смисъл Никола Долапчиев, „Наказателно право. Обща част“, фототипно издание, издателство на БАН, София, 1994, стр. 485). Съдебната практика също приема хладнокръвието за отегчаващо обстоятелство (в този смисъл решение № 389 от 30.11.2015 г. по н. д. № 1311/2015 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС, решение № 131 от 12.04.2016 г. по н. д. № 24/2016 г. на Апелативен съд – София и др.). Затова правилно районния съд е отчел като отегчаващо обстоятелство това, че подсъдимият ясно е съзнавал, че е употребил алкохол, но въпреки това целенасочено е предприел управление на превозното средство. Подсъдимият е осъждан, поради което съдебното му минало също обуславя наличието на отегчаващо обстоятелство. Съдебното минало на дееца следва да бъде съобразено цялостно, за да се прецени дали престъплението, предмет на настоящето дело, е изолирана проява в неговия живот, или се касае за трайно престъпно поведение, за преодоляването на което следва да бъдат положени усилия, които до доведат до поправяне и превъзпитаване на личността (решение № 106 от 12.02.2024 г. по н. д. № 29/2024 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС). В тази връзка въззивният съд отчете, че в конкретния случай съдебното минало на подсъдимия не обуславя извод, че извършеното престъпление по чл. 343б, ал. 1 НК е изолирана проява в неговия живот. Налице е рецидив, който не е въздигнат в квалифицирано престъпление, и който следва да се отчита като отегчаващо обстоятелство (виж т. 5 от Постановление № 1 от 08.10.1978 г. по н. д. № 3/1978 г., Пленум на ВС). Рецидивът е реален, а не формален, понеже отразява едно трайно обществено укоримо отношение на подсъдимия към установения правов ред (виж Александър Стойнов, цит. съч., стр. 427). Когато са налице смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, задължително съдът по съществото на делото взема предвид едните и другите (решение № 77 от 20.I.1973 г. по н. д. № 1540/1972 г., III н. о.). Въз основа на посоченото при индивидуализацията на наказанието по реда на чл. 54 НК следва да се отчете превеса на отегчаващите обстоятелства, което от своя страна обуславя извод, че определеното от районният съд наказание не е явно несправедливо тежко, понеже наказанието „лишаване от свобода“ е било определено от районния съд в среден размер, а наказанието „глоба“ само малко над средния му размер. Окръжният съд намира, че районният съд правилно е индивидуализирал наказанието с оглед на постигането на целите по чл. 36 НК, тъй като смекчаващи обстоятелства са налице, по превес имат отегчаващите. Правилно районният съд е упражнил правомощието си по чл. 343г НК (ДВ. бр.75 от 12 Септември 2006г.), доколкото и в случая наказанието не следва да бъде определяно при условията на чл. 55 НК (в тази връзка Тълкувателно решение № 1 от 13.04.2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г., ОСНК на ВКС), поради липсата на множество смекчаващи обстоятелства, респ. на изключително смекчаващо обстоятелство, обуславящи извод, че и най-лекото, предвидено в закона наказание се оказва несъразмерно тежко. Наказанието лишаване от право по чл. 37, ал. 1, т. 7 НК трябва да бъде равно или в по-голям размер от наказанието лишаване от свобода (Тълкувателно решение № 61 от 30.12.1980 г. по н. д. № 56/1980 г., ОСНК на ВС). Следователно в случая наказанието по чл. 37, ал. 1, т. 7 НК е било определено в минималния възможен размер, съответващ на размера на наложеното наказание „лишаване от свобода“. С оглед на липсата на съответен протест въззивният съд не може да ревизира тази част от присъдата и на осн. чл. 338 НПК тя следва да се потвърди. По тези съображения окръжният съд намира, че първоинстанционният съдебен състав правилно е индивидуализирал кумулативната санкция по чл. 343б, ал. 1 НК вр. чл. 343г НК. Наложеното наказание лишаване от свобода е за срок от 2 година, т.е. същото е за срок до три години. Затова следва да се прецени дали в случая са налице останалите предпоставки за приложението на института по чл. 66, ал. 1 НК. Подсъдимият е осъждан на лишаване от свобода за престъпления от общ характер. Следователно не е налице една от предпоставките за приложението на института по чл. 66, ал. 1 НК. Това прави безпредметно разглеждането на въпроса дали в конкретния случай за постигането на целите на наказанието не е наложително подсъдимия да изтърпи наказанието. По тези съображения институтът по чл. 66, ал. 1 НК не може да бъде приложен. Институтът по чл. 66 НК се прилага само спрямо наказанието „лишаване от свобода“. С Присъда № 16 от 14.06.2022 г. по н.о.х.д. № 90/2022 г. на РС Разлог по реда на чл. 23 НК на К. З. М. е наложено общо най-тежко наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години, чието изпълнение на осн. чл. 66 НК е било отложено с изпитателен срок от 5 години. Тази присъда е влязла в сила на 29.06.2022 г., поради което изпитателния срок изтича на 29.06.2027 г. Престъплението по чл. 343б, ал. 1 НК е умишлено и от общ характер. Подсъдимият го е извършил на 18.12.2022 г., т.е. преди да изтече изпитателния срок и за него му се налага наказание „лишаване от свобода“. Затова в случая са налице предпоставките по чл. 68, ал. 1 НК, поради което правилно районният съд е постановил да се приведе в изпълнение наказанието „лишаване от свобода“, наложено с Присъда № 16 от 14.06.2022 г. по н.о.х.д. № 90/2022 г. на РС Разлог. Когато прилага чл. 68, ал. 1 НК, съдът няма право на преценка да не се изтърпява или да се изтърпява изцяло или отчасти отложеното наказание, понеже в тези случаи отложеното наказание винаги се изтърпява изцяло (в този смисъл Решение № 40 от 13.02.1989 г. по н. д. № 723/1988 г., I н. о. на ВС). Според решение № 47 от 22.04.1992 г. по н. д. № 662/1991 г., I н. о. на ВС, когато съдът постанови да се изтърпи наказанието по условна присъда, се касае до изтърпяване на две наказания. Те не се групират, не се сумират, не се определя общо наказание. Изпълняват се по реда на влизане на присъдите в сила, поради което и за всяко от наказанията лишаване от свобода се определя по реда на ЗИН съответният първоначален режим за изтърпяване, а на основание чл. 52, ал. 1 ЗИН осъденият се поставя на най-тежкия от определените видове режим. В случаите, когато се прилага чл. 68 НК, общо наказание не се налага, а отложеното наказание и неизтърпяната част от наказанието се изтърпяват отделно (виж Постановление № 2 от 27-29.20.04.1970 г., Пленум на ВС). Към настоящия момент според чл. 47, ал. 2 ППЗИНЗС лишените от свобода, които са осъдени с две или повече присъди, се поставят на най-тежкия от определените с отделните присъди видове режим независимо от това, наказанието по коя от тях се изпълнява. Режимът се определя от съда, който прилага чл. 68 НК (в този смисъл Тълкувателно решение № 29 от 29.05.1974 г. по н. д. № 23/1974 г., ОСНК на ВС). В случая първоинстанционният съдебен състав правилно е определил на осн. чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „в“ от ЗИНЗС строг първоначален режим на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, наложено за престъплението по чл. 343б, ал. 1 НК, тъй като престъплението по чл. 343б, ал. 1 НК е умишлено, то е извършено в изпитателния срок на условно осъждане, за което е постановено отложеното наказание да се изтърпи отделно и сборът от двете наказания надвишава две години. Въззивният съд обаче констатира нарушение на закона относно определянето на режима за изтърпяване на наказанието, което на осн. чл. 68, ал. 1 НК се привежда в изпълнение. Според решение № 357 от 04.11.2024 г. по ч. н. д. № 1087/2024 г. на Апелативен съд – София е възможно първоначалния режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, приведено в изпълнение по реда на чл. 68, ал. 1 от НК, да не е нарочно регламентирано в ЗИНЗС и да не попада в някои от изчерпателно изброените случаи по чл. 57, ал. 1, т. 2 от ЗИНЗС. В този случай липсата на изричен регламент, сочи на приложимост на разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС определяне на общ режим, а определянето на „строг“ режим за изтърпяване на отложеното наказание, приведено в изпълнение по реда на чл. 68, ал. 1 от НК, би се явило незаконосъобразно, поради отсъствие на предпоставките по чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „в“ от ЗИНЗС. В този смисъл е и съдебната практика, обективирана в решение № 214 от 05.11.2018 г. по н. д. № 912/2018 г., Н. К., І н. о. на ВКС, решение № 108 от 21.05.2019 г. по н. д. № 381/2019 г., Н. К., ІІ н. о. на ВКС, решение № 21 от 23.02.2022 г. по н. д. № 932/2021 г., Н. К., ІІ н. о. на ВКС, решение № 315 от 18.07.2019 г. по н. д. № 656/2019 г. на Апелативен съд – София, решение № 19 от 21.02.2024 г. по н. д. № 204/2023 г. на Апелативен съд – Бургас, решение № 86 от 16.09.2024 г. по н. д. № 100/2024 г. на Апелативен съд – Бургас, решение № 314 от 10.10.2024 г. по ч. н. д. № 1066/2024 г. на Апелативен съд – София. Диспозицията на чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „в“ ЗИНЗС е приложима само към второто осъждане - за престъплението извършено в изпитателния срок на първото, независимо че в условията за приложение на нормата е включен общият сбор на двете наказания (решение № 123 от 04.05.2022 г. по н. д. № 1106/2021 г. на Апелативен съд – София). Разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „в“ от ЗИНЗС не е приложима за наказанието „лишаване от свобода“, отложено по реда на чл. 66, ал. 1 от НК и в чийто изпитателен срок именно е било извършено второто деяние, за което на осъденото лице също е било наложено наказание „лишаване от свобода“ (в този смисъл решение № 405 от 29.05.2026 г. по възз. ч. н. д. № 6203/2025 г. на Софийски градски съд). Чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „в“ от ЗИНЗС касае само наложеното по съответното производство наказание, но не и привежданото в изпълнение, което ако не попада в изчерпателно изброените случаи в чл. 57, ал. 1, т. 2 ЗИНЗС, следва за него да се определи първоначален общ режим на изтърпяване съобразно чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС (в този смисъл решение № 391 от 26.10.2023 г. по н. д. № 522/2023 г., Н. К., ІІ н. о. на ВКС). В настоящия случай на осн. чл. 68, ал. 1 НК се привежда в изпълнение наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години. Неговият размер е под 5 години (чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а“ от ЗИНЗС). Преди това на подсъдимия не е било налагано наказание лишаване от свобода, което да не е било отложено на осн. чл. 66 от НК (чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ от ЗИНЗС). Разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „в“ ЗИНЗС не е приложима спрямо наказанието, което се привежда в изпълнение. Следователно то в настоящия случай не попада в хипотезите по чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а“-„в“ ЗИНЗС, поради което за него се прилага чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС, според която във всички останали случаи съдът определя първоначален общ режим за изтърпяване на наказанието (в този смисъл виж решение № 72 от 23.03.2026 г. по възз. ч. н. д. № 102/2026 г. на Окръжен съд – Плевен). Първоинстанционният съд е допуснал нарушение на материалния закон, защото нормата, на която се е позовал - чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „в“ от ЗИНЗС определя първоначалния режим за изтърпяване на наложено наказание лишаване от свобода за умишлени престъпления, извършени в изпитателния срок на условно осъждане, а не на подлежащото на отделно изтърпяване отложеното наказание (решение № 67 от 11.08.2022 г. по н. д. № 109/2022 г. на Апелативен съд – Бургас, решение № 19 от 21.02.2024 г. по н. д. № 204/2023 г. на Апелативен съд - Бургас). Въз основа на ревизионното начало (чл. 314, ал. 1 НПК) констатираното нарушение на материалния закон следва да се отстрани от въззивния съд при упражняване на правомощието му по чл. 334, т. 3 от НПК, като на осн. чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС режимът на изтърпяване на приведеното в изпълнение наказание се измени от строг на общ (виж решение № 19 от 21.02.2024 г. по н. д. № 204/2023 г. на Апелативен съд – Бургас, решение № 86 от 16.09.2024 г. по н. д. № 100/2024 г. на Апелативен съд - Бургас). Нарушаването на правила по чл. 59 НК, обуславя нарушение на закона по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 НК (решение № 60 от 04.02.2010 г. по н. д. № 675/2009 г., Н. К., ІІ н. о. на ВКС). Районният съд правилно е приложил правилата на чл. 59 НК, като е постановил на осн. чл. 59, ал.4 от НК да се приспадне времето, през което подсъдимият е бил лишен по административен ред от правото да управлява МПС, считано от 18.12.2022 г. На тази дата ЗПАМ № 252/18.12.2022 г. е била връчена на подсъдимия и с нея му е била наложена ПАМ временно отнемане на СУМПС на водач, за не повече от 18 месеца. С оглед изхода на делото, първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е възложил на основание чл. 189, ал. 3 от НПК направените разноски по делото, чиято стойност е вярно изчислена и разпределена. Във въззивното производство са направени съдебни разноски за експертиза в размер на 391,86 лв. и 36,76 лв. – пътни разходи на вещото лице, които на осн. чл. 189, ал. 3 НПК следва да се възложат в тежест на подсъдимия. При присъждането на тези суми следва да се следва да се съобразят правилата за превалутиране и закръгляне (чл. 4 и чл. 5 на Регламент (EО) № 1103/97 на Съвета от 17 юни 1997 година относно определени разпоредби, отнасящи се до въвеждането на еврото, както и чл. 12 и чл. 13 от ЗВЕРБ). При извършената на основание чл. 314 от НПК цялостна служебна проверка на правилността на обжалваната присъда, въззивната инстанция не констатира наличието на основания, които да налагат нейната отмяна или изменение, освен в частта й относно режима за изтърпяване на приведеното в изпълнение наказание. По изложените съображения и поради съвпадане на крайните правни изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд останалата обжалвана част от присъдата следва да се потвърди. Водим от гореизложено и на основание чл. 334, т. 3 и т. 6 от НПК вр. чл. 338 от НПК, Окръжен съд Благоевград