Решение № 45 от 20.2.2026 г. на Районен съд - Лом по дело № 1741/2025 г.

Делото е образувано по предявен осъдителен иск от Е. Ш. Б. от •••••, ул. ••••••••• с ЕГН •••••••••• срещу Прокуратурата на Република България, гр. •••••••••, бул. „Витоша” № 2, с правна квалификация по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ вр. чл. 86 ЗЗД вр. 124, ал. 2 ГПК, с която се иска да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сума в размер на 10000 (десет хиляди) лева, представляваща обезщетение за причинени на последния неимуществени вреди от неоснователно повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление по чл.269, ал.1 от НК, по което ищецът е бил оправдан, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от влизането на съдебното решение по ВНОХД № •••••/2020г. по описа на Софийски градски съд - •••••••••., до окончателното им изплащане. В исковата молба се твърди, че през лятото на 2018г. ищецът живеел в гр. •••••••••, където работел в областта на •••••••••. На 24.06.2018г. следобед на •••••••••, намиращ се в гр.•••••••••, бул.•••••••••, раздавали парите, които работниците били заработили. Ищецът твърди, че поради тази причина всички били развеселени и настроението било приповдигнато. Около 18:00ч. пристигнал полицейски патрул с двама полицаи, които, твърди ищецът, започнали да се разправят с работниците поради това, че вдигали много шум и по този повод било постъпило оплакване. В исковата молба се сочи, че започнала разправа, при която работниците обяснявали, че не са извършили нищо лошо, а се веселят, защото са получили трудовите си възнаграждения. Ищецът е изложил твърдения, че полицаите станали агресивни и започнали да проверяват личните карти на работниците. След известно време дошъл нов патрул, който също започнал да се „разправя“ с работниците. Ищецът твърди, че между него и брат му Б. Ш. ••••••••• възникнала препирня, при което и двамата паднали на земята. Тогава един от полицаите използвал лютив спрей против тях. Ищецът сочи, че на него, а и на брат му били поставени белезници и били отведени във ••••••••• РУ СДВР. За ищеца била издадена заповед за задържане от 24.06.2018г. за срок от 24 часа. По време на задържането му, релевира се в исковата молба, върху ищеца било упражнено физическо насилие. След освобождаването на Е. Б. от ареста, последният посетил на 26.06.2018г. Клиника по съдебна медицина и деонтология при УМБАЛ „Александровска“ ЕАД, където му било издадено съдебно-медицинско удостоверение № •••••/2018г. В него, сочи ищецът, били отразени причинените му увреждания: •••••••••. В исковата молба се сочи, че срещу ищеца било заведено досъдебно производство, като му било повдигнато обвинение за престъпление по чл.270, ал.1 от НК. Впоследствие му било повдигнато ново обвинение за по-тежко престъпление – с квалификация по по чл.269, ал.1 от НК - за това, че ищецът употребил сила на 24.06.2018г. във времевия интервал от 18.00ч. до 19.00ч. в гр.••••••••• пред ••••••••• ••••• на бул. •••••••••, като употребил сила спрямо орган на властта - нанесъл удар с лявата си ръка в областта на ••••••••• ••••••••• с цел да го принуди да пропусне действие по служба по охрана на обществения ред - а именно да му издаде устно предупреждение по чл.65, ал.1 от ЗМВР за въздържане от нарушение на обществения ред. Релевира се, че на ищеца била наложена и мярка за неотклонение „подписка“. Сочи се в исковата молба, че по това обвинение бил изготвен обвинителен акт от Софийската районна прокуратура и същият бил внесен за разглеждане от Софийски районен съд, където било образувано НОХД № •••••/2018г. по описа на същия съд. Делото бил разгледано от СРС, като били проведени по твърдение на ищеца многобройни съдебни заседания, които се отлагали по различни причини. По време на всичките тези съдебни заседания ищецът твърди, че се е явявал редовно. Делото приключило на 06.11.2019г. с присъда № •••••••••/06.11.2019г., с която ищецът бил признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение. Сочи се, че бил подаден протест от страна на СРП, като било образувано ВНОХД № •••••/2020г. пo описа на Софийски градски съд. В съдебно заседание прокурорът от СГП, сочи ищецът, не поддържал подадения протест от по-долустоящия прокурор. Изложени са твърдения, че с решение •••••/•••••••••. въззивния Софийски градски съд потвърдил изцяло оправдателната присъда, постановена от Софийски районен съд. Решението на съда влязло в сила на •••••••••., сочи се в исковата молба. Ищецът твърди, че наказателният процес е протекъл повече от две години и предизвикал у него силно притеснение и страх. Било му обяснено от назначения му от съда служебен адвокат, че се касае за обвинение в тежко умишлено престъпление, за което се предвиждат до шест години •••••••••. Поради това, че ищецът имал минали •••••••••ия, които се явяват пречка за приложението на чл.66, ал.1 от НК, това предизвикало у последния силно притеснение и несигурност, сочи се в исковата претенция. Твърди се, че се касае за повдигнато тежко умишлено обвинение, което е довело до разрив в отношенията на ищеца с жената, с която живеел на семейни начала. С оглед на това, че се очаквало да влезе в затвора, същата го изоставила и заминала сама за •••••••••, където пребивава и до сега. Отношенията им били прекъснати. В исковата молба са наведени и твърдения, че по същото това време майката на ищеца била болна, но последният нямал възможност да се прибира, да я гледа в ••••• и да я обгрижва, тъй като бил предупреден да се явява редовно в съдебните заседания. Ищецът сочи, че роднините и близките му също го укорявали, тъй като бил обещал, че повече няма да се забърква в незаконни дейности и да лежи в затвора. Твърди, че отношенията му с тях се влошили. Работодателят му го изгонил от работа, макар че преди това го хвалел като добър работник. Изложени са твърдения и че ••••••••• на ищеца му намерил работа в ••••••••• като •••••••••, но поради честите съдебни заседания не било възможно да отиде и да работи там за прехраната си. Ищецът твърди, че изпаднал в тежко икономическо положение - не можел да си намери работа нито в •••••••••, нито в гр. •••••••••, нито можел да замине за чужбина, издържали го неговите роднини, които му отпускали средства в заем. Това допълнително влошило отношенията му с тях. Изложени са твърдения, че цялостно се бил променил личният и професионалният живот на ищеца, последният изпаднал в психическа криза, като няколко месеца наред не можел да спи, употребявал хапчета за •••••. Причината за всичко това, сочи се в исковата молба, било повдигнатото неоснователно обвинение за извършването на престъпление от общ характер. Сочи се, че тези неудобства и негативни изживявания се оценяват от ищеца на 10000 (десет хиляди ) лева - неимуществени вреди, като се претендира и лихва. Претендират се разноски. Писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил от ответника. В същия се сочи, че предявеният иск е процесуално допустим, но неоснователен, като са изложени подробни възражения срещу претенциите и обстоятелствата, на които се основава. Оспорени са претенциите за неимуществени вреди като недоказани по основание и размер. Релевира се, че не са налице доказателства касателно твърдените претърпени вреди (които са извън обичайните) в личен, социален и професионален план, техния размер и връзката им с повдигнатото обвинение. Липсват доказателства за здравословните и психическите проблеми, които се твърдят. Посочено е, че макар и наказателното производство да е продължило около две години, тази продължителност не надвишава разумния срок, като при това ищецът е бил оправдан още на първа инстанция. Липсват доказателства за твърдяната интензивност на производството и за това, че при взета мярка „подписка“ са били засегнати правата му. Делото не е било преднамерено разгласявано, нито са налице твърдения за трайни вреди върху физическото и психическото здраве на лицето. Ищецът не е бил ограничаван в своето придвижване на територията на страна и извън нея и е можел без особени затруднения да изявява своите професионални умения и да удовлетворява ежедневните си нужди по обичайния за него начин. Мярката за процесуална принуда „подписка“ по същество с нищо не ограничава възможностите му за пътуване, професионална изява и не рефлектира на битовия му комфорт. Наред с горното според ответника следва да се отчете и фактът, че към момента на образуване на процесното наказателно производство по отношение на ищеца са постановени общо ••••• съдебни акта за престъпления от общ характер (основно •••••••••), по които същият вече е търпял ефективни наказания „•••••••••“ за значителни периоди от време. Тези деяния според ответната страна са способствали за признаването му за виновен в извършването на много по-тежко наказуеми престъпления от това, по което е оправдан, и макар това да не дерогира възможността за причиняване на неимуществени вреди, определено влияе на техния обем и интензитет, като ги редуцира значително. Твърди се в отговора на исковата молба, че след приключване на наказателното производство по НОХД № •••••/2018 г. на СРС спрямо Б. са постановени и влезли в сила нови три осъдителни присъди за различни престъпления по чл.••••••••• от НК, като е налице и висящо такова по ••••••••• от НК пред СРП. Според ответника е налице изключително тежка криминална обремененост и системно противоправно поведение, поради което преживяното „силно притеснение и страх“, както и твърдените последици като раздяла с партньорката, влошени отношения с роднини и невъзможност да работи в чужбина, не могат да бъдат пряко и приоритетно отнесени към конкретното двугодишно обвинение, което е приключило с оправдателна присъда. Според ответната страна тези негативни последици са основно резултат от системното му противоправно поведение, което е било пречка за прилагане на чл. 66, ал. 1 от НК. По изтъкнатите съображения ответникът оспорва предявената претенция от 10 000 лв. за неимуществени вреди, тъй като според него същата не кореспондира със съдържащия се в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД принцип на справедливостта. Оспорен е и размерът на акцесорната претенция за обезщетение за забава в размер на законната лихва, касателно началния момент на изчисляването й, като е направено възражение за частично погасяване по давност за периода от •••••••••. до 17.08.2022г. вкл. Сочи се, че ищецът претендира законна лихва, считано от датата на влизане в сила на съдебното решение (20.08.2020 г.), но т.к. исковата молба е подадена на 18.08.2025г., лихвата е дължима най-рано от 18.08.2022 г., а не от по-ранен момент. Направено е възражение за прекомерност на претенцията за присъждане на адвокатски хонорар като част от разноските. Съгласно разпоредбата на чл. 80 ГПК и решение на СЕС по дело С - •••••/2022 г., релевира се в отговора на исковата молба, съдът следва да присъди разумни, пропорционални и справедливи разноски, без да прилага минималния размер по Наредба № 1, тъй като делото по ЗОДОВ не се отличава с правна и фактическа сложност. По изложените доводи е отправена молба за постановяване на решение, с което да бъде изцяло отхвърлен предявения иск за заплащане на неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., ведно със законната лихва, като неоснователен и недоказан, алтернативно - същият да бъде уважен частично в редуциран размер, съответстващ на справедливото репариране на действително претърпените неимуществени вреди. В откритото съдебно заседание ищецът се явява лично и с адв. П. П. от МАК, като поддържат иска. Ответникът в съдебно заседание оспорва иска и представя писмена защита, в която е изложил своите подробни съображения и доводи. В хода на съдебното дирене са събрани писмени и гласни доказателства. Съдът като анализира и прецени доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното: РС Лом е сезиран с иск с правна квалификация по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ вр. чл. 86 ЗЗД вр. 124, ал. 2 ГПК. За възникване претенцията на ищеца следва да се е осъществил следният фактически състав: 1/ спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение за извършване на престъпление от общ характер; 2/ образуваното наказателно производство да е приключило с влязла в сила оправдателна присъда; 3/ ищецът да е претърпял твърдяната вреда /вреди/ и 4/ да е налице причинна връзка между неимуществени последици /вредите/ и образуваното и водено наказателно производство. С доклада по делото, приет за окончателен без възражения от страните, е указано, че по предявения иск в доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване фактите, пораждащи правото му на обезщетяване, т.е. следва да установи, че срещу него е водено наказателно производство, което е приключило с оправдателна присъда, влязла в законна сила; настъпване на твърдените неимуществени вреди за ищеца и техния размер; причинно–следствена връзка между воденото наказателно производство и причинените на ищеца неимуществени вреди. Ищецът следва да докаже вида и характера на вредите, като посочи и представи доказателства за това, за да се прецени дължи ли се и какво по размер обезщетение се следва съгласно принципа на справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД. В тежест на ответника е да докаже наведените с отговора възражения, респ. да докаже плащане на обезщетението, т.е. в тежест на ответника е да проведе насрещно доказване и да установи възраженията си. На осн. чл. 2 ЗОДОВ държавата носи обективна отговорност за незаконно причинени вреди от дейността на правозащитните органи. Съдът и другите правозащитни органи представляват държавата като процесуални субституенти. ЗОДОВ е едно от средствата за защита на предоставените от Конституцията на Р. България права и едно от вътрешноправните средства за защита по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. В разпоредбата на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ са регламентирани няколко случая, при които може да бъде ангажирана обективната отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда. По чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ ПРБ отговаря в хипотези на повдигнато обвинение за извършено престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. По настоящото дело основанието за ангажиране на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 е обективният факт, че лицето е било обвинено в извършване на престъпление по НК и е било оправдано по повдигнатото му обвинение с влязъл в сила съдебен акт. За възникване правото на обезщетение по посочения ред е без значение дали действията на органите на ДП са съобразени с процесуалния закон, както и наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите, респ. какво е било вътрешното му убеждение. Тези обстоятелства не са предвидени от закона като част от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за разлика от предвидените в чл. 5 ЗОДОВ основания за отпадане или намаляване на отговорността. Обвинението в престъпление от общ характер се приема за незаконно след като лицето е било оправдано. Претенцията на ищеца е за обезщетяване на неимуществени вреди, причинени от ответника от неоснователно повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление с правна квалификация по чл.269, ал.1 от НК, по което ищецът е бил оправдан. Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС (ППВС № 4/23.12.1968г., решение № 427/16.06.2010г. по гр.д. № 273/2009г., ІІІ г.о., решение № 480/23.04.2013г. по гр.д. № 85/2012г., ІV г.о., решение № 389/04.08.2014 г. по гр.д. № 40/2013 г., І. г.о., решение № 358/06.01.2015 г. по гр.д. № 2026/2014 г., ІV г.о., решение № 151/13.05.2014 г. по гр.д. № 5386/2013 г., ІV г.о.и др.) в понятието неимуществени вреди се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само негативно отражение в психиката, но и в социален дискомфорт в определен период от време. Обезщетението за неимуществени вреди по ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правно защитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални, психически, •••••••••ически терзания на личността, накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Справедливостта като критерии за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики. В съдебната практиката като критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са приети тежестта на повдигнатото обвинение и предвиденото за него наказание; дали то е за едно или за няколко отделни престъпления; формата на вина – умисъл или непредпазливост; видът на взетата мярка за неотклонение, нейната тежест и продължителност, другите наложени на претендиращия вредите ограничения в рамките на наказателното производство; процесуалните действия, предприети от органите на наказателното производство с участието на увреденото лице; дали претендиращият вредите е оправдан по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден; възрастта на лицето и съдебното му минало, по какъв начин всичко това се е отразило на претендиращия вредите - налице ли е влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на лицето и изобщо цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятЕ., професия, обществен отзвук /така решение № 33/04.02.2025г. по в.гр.д. № 20241600500523/2024г. на ОС Монтана/. Освен това при определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да се има предвид и общата икономическа среда и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. В мотивите към решението си съдът трябва да посочи всички конкретни обстоятелствата, които е взел предвид, и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението (така решение № 256/25.10.2024г. по в.гр.д. № 20241600500279/2024г. на ОС Монтана). Следва да се съобрази и продължителността на наказателното производство и дали срокът на провеждането му е в рамките на разумния такъв. Оценката следва да бъде направена в зависимост от конкретните обстоятелства, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение по повдигнатото наказателно обвинение и правилното провеждане на наказателното производство от компетентните органи. Прилаганите в практиката критерии са сложност на делото, поведение на обвиненото лице и поведението на компетентните органи . Следва да се съобразят фактите, които е следвало да бъдат установени в хода на наказателното производство, броя на обвиняемите и свидетелите, нуждата по делото да се съберат необходими доказателства по делегация, чрез съдебна поръчка, съединяването на други дела, встъпването на други страни в наказателния процес, процесуалните действия, насочени към ускоряване на производството. От органи те на наказателното производство се очаква да полагат максимални усилия за предотвратяване на ненужното забавяне на делото (така решение № 256/25.10.2024г. по в.гр.д.№ 20241600500279/2024г. на ОС Монтана, като по отношение на критериите - Решение № 40 от 13.05.2020 г., постановено по гр. д. № 2683/2019г., ГК, III г. о. на ВКС). Следва да се съобрази и обстоятелството, че уредената в ЗОДОВ отговорност сама по себе си има за цел да репарира понесените от засегнатото лице вреди, като размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване . В хода на настоящото производство се установи въз основа на материалите по НОХД № •••••/2018г. по описа на Софийски районен съд и приложеното към него ВНОХД № •••••/2020г. по описа на Софийски градски съд, че досъдебно производство № •••••••••/2018г. по описа на ••••••••• СДВР гр.••••••••• било образувано по реда на чл. ••••• ГПК за това, че на 24.06.2018г. около 18-19ч. в гр. ••••••••• пред ••••••••• •••••, находящ се в гр.•••••••••, бул. •••••••••, са извършени непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи се в явно неуважение към обществото – псувани са и са обиждани полицейски служитЕ. и са хвърляни пари по тях, като деянието се отличава с изключителен цинизъм – престъпление по чл. 325, ал. 2 НК. В хода на досъдебното производство били извършени редица действия по разследването – разпитани са множество свидетели, изготвена е съдебно-психиатрична и •••••••••ическа експертиза, събрани са писмени доказателства и справки. С постановление за привличане на обвиняем от 25.06.2018г. било повдигнато и предявено на същата дата обвинение на Е. Ш. Б. за това, че на 24.06.2018г. в часовия интервал от 18ч. до 19ч. в гр. ••••••••• пред ••••••••• ••••• на бул. ••••••••• противозаконно е попречил на орган на властта – на ••••••••• ••••••••• от •••••••••-СДВР да изпълни задълженията си по опазване на обществения ред съгласно чл. 14, ал. 1 ЗМВР и да издаде устно предупреждение спрямо Е. Б. на осн. чл. 65, ал. 1 ЗМВР, като е нанесъл удар с лявата си ръка в областта на ••••••••• ••••••••• – престъпление по чл. 270, ал. 1 НК. Впоследствие с постановление за привличане на обвиняем от 24.08.2018г., предявено на същата дата, обвинението е прецизирано и на Е. Ш. Б. е повдигнато обвинение за това, че на 24.06.2018г. в часовия интервал от 18ч. до 19ч. в гр. ••••••••• пред ••••••••• ••••• на бул. ••••••••• е употребил сила спрямо орган на властта, като е нанесъл удар с лявата си ръка в областта на ••••••••• ••••••••• – ••••••••• „••••••••• з•••••“, с цел да го принуди да пропусне действие по служба по охрана на обществения ред, а именно да издаде устно предупреждение спрямо Е. Б. на осн. чл. 65, ал. 1 ЗМВР за въздържане от нарушение на обществения ред – престъпление по чл. 269, ал. 1 НК. На 15.10.2018г. в СРС било образувано НОХД •••••/2018г. по описа на съда въз основа на внесен обвинителен акт по ДП № •••••/2018г. на ••••• СДВР, пр.пр. •••••/2018г. на СРП срещу Е. Ш. Б. за престъпление по чл. 269, ал. 1 НК, като ищецът е бил предаден на съд. Видно от приложението към обвинителния акт, а и от материалите по ДП, по отношение на това лице не е била взета мярка за неотклонение по ДП. Впрочем такава не се доказа да е вземана в хода на цялото наказателно производство. С разпореждане на съдията-докладчик делото е било насрочено за разглеждане на 05.12.2018г. В проведеното съдебно заседание не е даден ход, предвид нередовно призоваване на Е. Б.. Макар нередовно призован, същият се е явил и е посочил, че не желае да се дава ход на делото, т.к. не е запознат с обвинителния акт, видно от отразеното в протокола. Следва да се отбележи, че протоколът от съдебно заседание е официален свидетелистващ документ, има материална доказателствена сила и установява, че фактите са се осъществили така, както е отразено в този документ /т.напр. решение 71/16.08.2017г. на ВКС, второ ГО, постановено по т.д. № 60343 по описа за 2016г./. Той удостоверява извършените процесуални действия, изявленията на страните, съда и доказателствата. Така разпоредителното заседание било отложено за 29.01.2019г. Впоследствие поради отсъствие на председателя на съдебния състав делото било отложено за 26.03.2019г., на която дата е проведено разпоредително заседание. В същото е посочено изрично, че не се взема мярка за неотклонение спрямо Е. Б.. Делото е отложено за разглеждане по общия ред за 23.04.2019г. След като са извършени процесуални действия по съдебното следствие, делото е отложено за събиране на още доказателства, като са посочени и резервни дати. Проведени били съдебни заседания, като са извършени процесуално-следствени действия. В хода на съдебното производство са разпитани множество свидетели, приобщени са писмени доказателства, изготвена и приета е съдебно-психиатрична и •••••••••ическа експертиза. Датите на проведените открити съдебни заседания са следните: 11.06.2019г., 10.07.2019г. (не е даден ход на делото поради неявяване на свидетели), 17.09.2019г., 15.10.2019г., 06.11.2019г., когато е обявена и присъдата, с която съдът е признал Е. Б. за невиновен по повдигнатото му обвинение по чл. 269, ал. 1 НК и го е оправдал. Срещу оправдателната присъда бил депозиран протест от страна на държавното обвинение. Било образувано ВНОХД •••••/2020г. по описа на СГС. С определение от 05.06.2020г. делото било насрочено за разглеждане в ОСЗ на 10.07.2020г. След проведеното открито съдебно заседание на •••••••••. с решение въззивният съд е потвърдил присъдата от 06.11.2019г. по НОХД •••••/2018г. на СРС. Решението било окончателно и не е подлежало на обжалване и протест. Въз основа на горното се установи, че са налице първите две предпоставки от фактическия състав на специалната деликтна отговорност, предвидена в чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, а именно спрямо ищеца е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер по чл. 269, ал. 1 НК, като лицето е било оправдано. От приложените по настоящото дело справки за съдимост на ищеца се установи, че същият е ••••••••• многократно, вкл. му е налагано наказание ••••••••• – ефективно. Освен това по НОХД •••••••••/2024г. по описа на Районен съд ••••••••• с присъда № •••••/09.07.2024 г., в сила от 24.07.2024г., ищецът бил осъден за престъпление по ••••••••• от НК, извършено на 27.06.2023г. за времето от около 17:10 ч. до около 19:00 ч. в гр. •••••••••, бул. „•••••••••, като му било наложено наказание пробация. По НОХД •••••••••/2024г. по описа на Районен съд Лом, по което е одобрено споразумение № •••••••••г., в сила от 16.10.2024г., ищецът е осъден за престъпление по ••••••••• и т. 7 във вр. с ••••••••• от НК, извършено на 22/23.04.2023 г. и на 24/25.04.2023 г., като му е наложено наказание •••••••••, отложено по реда на чл. 66 НК (условно). По НОХД •••••/2024г. по описа на Районен съд Монтана, по което е одобрено сключено споразумение № •••••••••г., в сила от 28.04.2025г., ищецът е осъден условно за извършено престъпление по ••••••••• от НК на 10.04.2023г. около 17:00 часа в гр.•••••••••. Към момента на приключване на съдебното дирене по настоящото производство няма данни дали и как е приключило образуваното пред СРП ДП •••••••••/2021г. (на 15.10.2021г.), пр.пр. •••••/2021г., по което ищецът е бил привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по ••••••••• вр. ••••••••• НК, което към момента на подаване на отговора на исковата молба е било висящо, видно от приложената от ответника справка (л.29 от делото). В хода на настоящото производство в качеството на свидетели са разпитани •••••••••, който е ••••••••• на ищеца, и ••••••••• Г., който е ••••••••• на ищеца. От показанията им се установи, че през 2018г. двамата свидетели са работили в гр.••••••••• заедно с ищеца. Установи се, че ••••••••• и Г. са присъствали на 24.06.2018г. следобеда на ••••••••• ••••• на бул. ••••••••• в гр. •••••••••, заедно с Б., където работниците получавали възнагражденията си за положения от тях труд. Имало суматоха. Пристигнали служитЕ. на МВР. И двамата свидетели са изложили твърдения, че ищецът бил задържан, като са уточнили, че полицаите упражнили и физическа сила върху него. Св. ••••••••• е посочил: „шефа на •••••а е останал с убеждението, че Е. трябва да напусне, защото той е виновен, че полицаите са дошли. Обяснихме му, че това не е така, той се съгласи и остави Е. на работа. Той работи известно време и доколкото знам после замина в чужбина да работи. Е. напусна работата на •••••а в ••••••••• по собствено желание“. В същия смисъл е и заявеното от св. Г., който е посочил: „Той се махна доброволно от работата на този •••••“. Така от показанията на двамата свидетели се установи, че не е налице уволнение /или както се сочи в исковата молба – изгонване/ от страна на работодателя на ищеца вследствие повдигнатото му обвинение. От показанията на св. ••••••••• се установи, че ищецът е посещавал болница след като бил пуснат от районното управление през 2018г. след случая от 24.06.2018г., „защото беше много •••••, •••••••••“. В подобен смисъл е и казаното от св. Г.. В случая обаче за подобни травматични увреждания, получени по посочения от свидетелите начин от посочените субекти, държавното обвинение в лицето на ответника не може да носи отговорност, т.к. те не попадат в обхвата на настоящата претенция, не са пряко следствие от незаконно повдигнато обвинение и последвала оправдателна присъда. Подобни действия, извършени от органи на МВР, не може да се приеме, че са в причинна връзка с действията на органите на ПРБ. Още повече, че не са представени писмени документи за извършени прегледи, установяващи твърдените от ищеца травматични увреждания. Двамата разпитани по настоящото дело свидетели са посочили, че ищецът е приемал хапчета за •••••, ••••••••• лекарства, но не знаят какви точно. Няма доказателства ищецът да е посещавал специалист, който да му е предписал някакви медикаменти. свидетелите са посочили и че ищецът бил притеснен поради образуваното ДП и се страхувал да не влезе в затвора. В по-голямата си част показанията на двамата свидетели съвпадат и кореспондират с останалите доказателствени материали. По отношение на констатираното разминаване между посоченото от св. •••••••••, че ищецът след като е напуснал работа в гр.•••••••••, е заминал за чужбина, и това, посочено от св. Г. – че не е заминавал за чужбина, а е пребивавал в гр. •••••••••, където си е търсил работа, съдът намира, че предвид темпоралната отдалеченост от събитията е възможно тези разминавания да се дължат на пропуск или на обстоятелството, че оттогава до съдебното заседание, в което са разпитани свидетелите, е изминал дълъг период от време, което, от своя страна, може да влече известни неточности. В тази част показанията им си противоречат, поради което не се кредитират от съда частично – досежно посочените твърдения. Съдът при съобразяване с разпоредбата на чл. 172 ГПК и с оглед всички други материали по делото намира, че показанията на горепосочените свидетели са ясни, последователни и непротиворечиви, като кореспондират с другите доказателствени материали, поради което ги кредитира, с изключение на посочените в настоящите мотиви разминавания в заявеното от двамата свидетели, в която част съдът не им дава вяра. Въз основа на свидетелиските показания по делото се доказа и че Б. се е грижил за майка си приживе, поради което изложеното твърдение в исковата молба, че по време на наказателно производство майка му е била болна, а той не е можел да изпълнява „синовния си дълг“ и да я доглежда и обгрижва, не се доказа, напротив - бе опровергано. Относно финансовите проблеми на ищеца, за което са изложени твърдения в исковата молба, а и за които свидетелиства •••••••••, който е посочил, че действително Б. е бил материално затруднен в определени периоди, по делото не се доказа тези затруднения да са в пряка причинноследствена връзка с воденото наказателно дело. Както бе установено, по наказателното производство не е налагана никаква мярка за процесуална принуда на ищеца, вкл. мярка за неотклонение, поради което наведените твърдения, че той не е можел да работи заради наложени ограничения във връзка с повдигнатото му обвинение не се потвърди. При съобразяване с честотата и броя на проведените съдебни заседания, в които ищецът се е явявал, също не може да се приеме, че те са представлявали пречка Б. да работи и да реализира доходи. Т.е. не се доказа материалните му затруднения да са вследствие воденото наказателно производство. Не се доказа и твърдението за тежкият разрив между ищеца и жената, с която е живял на семейни начела - •••••••••. Действително разпитаните свидетели са заявили, че двамата са се раздЕ.ли, т.к. тя е мислела, че ще влезе в затвора и няма да може да замине с него в чужбина, за да работят там. По наказателното дело обаче, както се посочи вече, не е налагана мярка за неотклонение нито друга мярка за процесуална принуда по отношение на ищеца, поради което реално не е налице ограничение в свободното му придвижване. Предвид това ищецът реално е можел да замине за чужбина, където да полага труд. В случая се доказа само, че действително са били налице притеснения у лицето ••••••••• касателно това, че ищецът може да влезе в затвора. Св. Г. е заявил: „раздЕ.ха се, защото доколкото знам, тя искаше да заминат заедно в чужбина някъде да работят, но той нямаше как да замине, защото се боеше да не го пуснат за издирване заради делото и все я лъжеше, че ще дойде там където е тя, но нямаше как да отиде заради делото. Тя го чака, чака и накрая се ожени за друг.“. Предвид горното не може да се приеме с категоричност, че причината за раздялата на ищеца с партньорката му е само и единствено повдигнатото незаконно обвинение срещу Б. и че е пряко следствие от воденото наказателно производство. Не се доказа и твърдяното влошаване на отношенията на ищеца с неговите близки. Св. ••••••••• е посочил, че са имали спорове с ищеца, т.к. „е свикнал да ходи по затворите“, поради което се карал с него. Св. Г. е заявил: „близките му гледаха да му помагат, роднините, те му казваха да не се притеснява, че в добро или в лошо все са с него, винаги са го подкрепяли“. Т.е. се установява, че е имало укорително поведение от страна на близките на ищеца към него вследствие повдигнатото му незаконно обвинение, но това не е довело до влошаване на отношенията им. Напротив – близките му са му помагали както финансово (както е заявил св. •••••••••), така и са го подкрепяли морално (видно от показанията на св. Г.). Установи се от събраните материали по делото, че ищецът се е притеснявал, не можел да спи заради делото, което било висящо, и е приемал медикаменти за •••••••••, защото се страхувал да не влезе в затвора. Не се доказа обаче лекарствата да са били по лекарско предписание, нито Б. да е посещавал специалист във връзка с психическото и емоционалното си състояние по време на висящността на наказателното производство. От горното се налага извод, че действително обвинението се е отразило върху личния живот на ищеца, създало му е известни притеснения и стрес, засегнало е отношенията с близките му хора, но не и в твърдения от Б. обем и по сочения в исковата молба начин. Нормално е да се приеме, че по време на необосновано водено срещу лице наказателно производство, последното изпитва известни неудобства, чувства се унизено, притеснено и несигурно, като това може да даде отражение и в социален аспект, създавайки социален дискомфорт. Когато се твърди причиняване на такива неудобства или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания, с оглед конкретни обстоятелства – личността на увредения, обичайната му среда и обществено положение, съдът може да ги обезщети само при успешно проведено пълно и главно доказване от ищеца, като са допустими всички доказателствени средства. С оглед горното в настоящия случай е от значение, че п роизводството е образувано на 24.06.2018г., а ищецът е бил привлечен в качеството на обвиняем и му е било предявено обвинение на 25.06.2018г. (от който момент са били засегнати правата му от незаконното обвинение – в този см. е съдебната практика, вкл. цитираното решение № 256/25.10.2024г. на ОС Монтана), делото е внесено с обвинителен акт в СРС на 17.10.2018г., а по отношение на ищеца е постановена оправдателна присъда на 06.11.2019г., потвърдена с решение на СГС от •••••••••. Следователно ищецът е имал процесуалното качеството на обвиняем в период от около две години и два месеца. Срокът за разследване по ДП е бил от 24.06.2018г. до 17.10.2018г., т.е. около четири месеца, съдебната фаза на наказателни процес е била с продължителност от 17.10.2018г. до •••••••••., като още с присъдата на първоинстанционния съд ищецът е бил оправдан, която макар да е подлежала на обжалване, все пак е била в полза на последния, което смекчава негативния ефект върху личността в известна степен, т.е., както е посочил и самия ответник макар това да не дерогира възможността за причиняване на неимуществени вреди, влияе на техния обем и интензитет като ги редуцира. Освен това по делото са извършени множество действия по разследването и следствени действия, вкл. са разпитани не малко на брой свидетели, поради което е било отлагано и съдебното заседание. Горното води до извод за наличие на фактическа и правна сложност на наказателното дело, което впрочем не е с голяма продължителност при сравнение с други сходни случай и имайки предвид, че е преминало на две съдебни инстанции. Предвид горното настоящият съдебен състав намира, че общата продължителност на наказателното производство, водено срещу ищеца, е в рамките на разумния срок. По делото не е спорно, че ищецът, който към момент на постановяване на окончателния акт по наказателното производство – на •••••••••. е бил на •••••••••., бил е ••••••••• и е изтърпявал назад във времето ефективно наказание •••••••••, за което по делото има налични гласни и писмени доказателства. Няма информация наказателното производство да е добило публичност чрез медиите, нито ищецът да е заемал определена обществена длъжност или служба или да е бил с друго високо обществено положение, което също е от значение при определяне на обезщетението и води до намаляване на размера му. Няма данни да е налице негативно отражение върху доброто име на ищеца в обществото вследствие повдигнатото незаконно обвинение. Това също води до редуциране на размера на претенцията. Не се доказа по отношение на ищеца по наказателното производство да са били налагани мерки за неотклонение или каквито и да било други мерки за процесуална принуда, което също е относимо в случая. Безспорно при повдигнатото незаконно обвинение и предаване на съд на лице, на което е вменено извършването на престъпление от общ характер, за което впоследствие е оправдано, се причиняват определени неимуществени вреди, но предвид всичко гореизложено и с оглед обстоятелството, че очевидно в конкретния случай при предходните •••••••••ия (преди незаконното обвинение) индивидуалната превенция не е изпълнила превъзпитателната и възспиращата си цел, а напротив – последвали са още няколко •••••••••ия на ищеца, то не е може да се приеме, че процесното незаконно обвинение е създало на последния прекомерни неудобства извън обичайните дискомфорт, стрес и притеснения. Действително предходните и последващите •••••••••ия не дерогират възможността за причиняване на неимуществени вреди при повдигнато незаконно обвинение (в периода между •••••••••ията), но влияят на техния обем и интензитет като ги редуцират. С привличането на ищеца в качеството му на обвиняем е започнало наказателно преследване срещу него, което е рефлектирало върху част от неговите права и емоционалното му състояние. Следва да се има предвид и тежестта на престъплението, за което ищецът е бил привлечен като обвиняем, което е умишлено и наказуемо с ••••••••• до шест години. Установи се по делото от показанията на разпитаните свидетели, че докато е било висящо производството, ищецът е приемал лекарства с оглед емоционалното му състояние – имал проблеми със •••••я, бил е изплашен, притеснявал се е заради повдигнатото обвинение и за това, че може да влезе в затвора. Съдът обаче отчита, че ищецът не е посещавал лекари, в частност ••••••••• (няма представени писмени документи в тази насока, от които да е видно действително драстично влошено здравословно състояние, а и няма наведени такива твърдения), което води до извода, че ищецът не се е нуждаел от специално лечение, а стресът и притесненията във връзка с повдигнатото обвинение не са надхвърлили обичайните такива в подобни случай. Предвид това не се доказа влошаване на здравословното му състояние в степен, повисока от доказаната с показанията на свидетелите, което следва да бъде съобразено по настоящото дело. Както бе посочено, доказа се, че ищецът е получавал упреци от близките си заради повдигнатото му обвинение, което рефлектира върху личния му живот, но не се доказа отношенията му с тях да са влошени. Предвид горното съдът достигна до извод за наличие на пряка причинна връзка между незаконното обвинение по процесното наказателно производство и неимуществените вреди, понесени от ищеца, посочени в настоящите мотиви и приети от съда като доказани. Същите, видно от изложеното, не са по-големи от обичайните в подобни случаи, не са с траен характер и не са оказали прекомерно отражение върху личния, социалния и професионалния живот на ищеца, макар да са били засегнати негативно неговите права, интереси и емоции. Въз основа на горното се налага извод за превес на обстоятелствата, обуславящи по-нисък размер на обезщетението, в сравнение с тези, обуславящи по-висок такъв. Посочените в настоящите мотиви критерии се приложиха от съда с оглед избягване в максимална степен на субективизъм и определяне на парично обезщетение, което да е достатъчно по размер, да отговаря на тежестта на понесените негативни преживявания, емоционален стрес и напрежение, и което да не води до неоснователно обогатяване в съответствие с общоприетия критерий за справедливост. Предвид така установените факти, въз основа на изложените в настоящите мотиви съображения и като взе предвид социално- икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на постановяване на окончателния акт по наказателно производство – •••••••••. (съгласно официалните данни на НСИ на общодостъпния им сайт през 2020г. годишният общ доход средно на лице от домакинство е 7 002 лв. или 583,50лв. месечно), настоящият съдебен състав намира за справедливо по размер обезщетение, което би репарирало процесните неимуществени вреди, претърпени от ищеца, това в размер на сумата от 1000 лева. При определянето на този размер съдът взе предвид и факта, че самото •••••••••е на ПРБ да заплати това обезщетение има основно репариращо действие - предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. Претенцията на ищеца за заплащане на сума над горепосочения размер, до който искът се явява основателен, а именно до претендираните 10000 лева се явява неоснователна и не съответства на размера на действително претърпените неимуществени вреди според настоящия състав, като тази претенция не е съобразена с принципа за справедливост, залегнал в чл. 52 от ЗЗД, т.к. претърпените от ищеца притеснения и неудобство не са по-големи от обичайните в подобни случаи и не са с траен характер. Предвид изхода на делото акцесорната претенция за присъждане на лихви за забава, която се претендира от •••••••••. (датата на решението на СГС), също следва да бъде уважена, но при съобразяване с възражението на ответника за изтекла погасителна давност и с разпоредбата на чл. 111, б.“в“, поради което същата следва да се присъди за времето от •••••••••. (три години преди завеждане на исковата молба в съда) до окончателното изплащане на вземането. За пълнота следва да се посочи, че в доктрината и съдебната практика съществува противоречие дали законната лихва върху обезщетение за дЕ.кт е мораторна и компенсаторна. В случая това е без значение. Безспорно е, че тя се дължи без да има отправена покана – чл.84 ал.3 ЗЗД, началната й дата е датата на дЕ.кта (в общия случай), върху нея не се дължи държавна такса и увЕ.чението й в хода на процеса не съставлява увЕ.чение на иска, доколкото размерът й при предявяването на иска е неопределен, а е определяем с оглед окончателно установения размер на главницата. Т.е. не се касае за самостоятелен иск, за който би се дължал нарочен отхвърлителен диспозитив. В този смисъл е решение № 14 от 14.02.2022г. по т.д. № 1293 по описа за 2020г. на ТК, І т.о. на ВКС. Следователно макар ищецът да е претендирал лихва върху обезщетението за вреди от •••••••••., а съдът да приема, че същата се дължи от последваща дата, не следва да се произнася с нарочен отхвърлителен диспозитив досежно периода. По отношение на разноските: Съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. По делото се претендира платена държавна такса в размер на 10 лв. и адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. На осн. чл. 38, ал. 2 ЗА (доп. - ДВ, бр. 97 от 2012 г., изм. - ДВ, бр. 17 от 2026 г.) е посочено, че в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна носи отговорност за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Съдът при определяне на разноските за адвокат прилага чл. 36, ал. 3 и 4 и осъжда другата страна да го заплати. Съгласно действащата редакция на чл. 36, ал. 3 (доп. - ДВ, бр. 97 от 2012 г., изм. - ДВ, бр. 17 от 2026 г.) когато между адвоката и клиента не е уговорено възнаграждение, по искане на съда или на адвоката, адвокатският съвет на адвокатската колегия, в която членува адвокатът, с мотивирано решение определя възнаграждението при спазване на следните критерии: 1. фактическата и правна сложност на случая; 2. засегнатия интерес; 3. условията, при които е възложена и предоставена правната защита и съдействието, включително времето за извършването и спешността на извършването им; 4. квалификацията, опита и специализацията на адвоката. В ал. 4 е посочено, че правилата и начинът за прилагане на критериите по ал. 3 при определяне на възнаграждение при липса на договор се определят в наредба, издадена от министъра на правосъдието съвместно с Висшия адвокатски съвет. В преходните и заключителните разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Закона за адвокатурата (обн. - ДВ, бр. 17 от 2026г.), пар. 21, ал. 1 е посочено, че наредбите по чл. 36, ал. 4 и чл. 36а, ал. 2 се издават, съответно приемат, в 6-месечен срок от влизането в сила на този закон. В ал. 2 е посочено, че до влизането в сила на наредбата по чл. 36, ал. 4 при определяне на възнагражденията при липса на договор се използват критериите, посочени в чл. 36, ал. 3, и се прилага по аналогия Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, издадена от Висшия адвокатски съвет. Съгласно чл.7, ал.2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2025г.) при интерес до 1000лв. възнаграждението е в размер 400 лв., т.е. в случая съгласно посоченото в наредбата възнаграждението е 400лв. (т.к. уважената претенция е в размер на 1000лв.). Ответникът е направил искане за присъждане на адвокатски хонорар под минималния размер. Действително с решение на Съда на ЕС от 25.01.2024г. по дело С-•••••/2022 г. е прието, че чл.101 ДФЕС, вр. чл.4, §3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. След постановяване на посоченото решение на СЕС е постановено и определение № 50015 от 16.02.2024г. по т.д.№1908/2022г. на ВКС, ТК, първо отд., в което е изразено становище за наличие на несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл.38, ал.2 ЗА, препращаща към регламентираните от Наредба №1/2004г. възнаграждения, които е посочено, че могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда, а тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Предвид горното и като съобрази посочените в чл. 36, ал. 3 ЗА критерии и при вземане предвид по аналогия Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, издадена от Висшия адвокатски съвет, с оглед фактическата и правна сложност на случая – дело по ЗОДОВ, обемът и видът на събраните доказателства (писмени документи и приложени НОХД и ВНОХД, ведно с ДП, разпитани са двама свидетели), материалния интерес (предявен е иск в размер на 10000лв., уважен в размер на 1000лв.), броя на редовните открити съдебни заседания, в които представителят на ищеца се е явил лично (едно) и с оглед извършената от адвоката на ищеца работа, настоящият състав намира, че възнаграждението на адвоката следва да бъде в размер на 400лв. и не следва да бъде определяно под минимума, посочен в наредбата. Както се посочи, ищецът е внесъл 10 лева за държавна такса, която се претендира и също следва да бъде присъдена в тежест на ответника. По делото ответникът не претендира разноски, няма и данни да е направил такива. Във връзка с приетия Закон за въвеждане на еврото в Република България и с прогласения в същия принцип на автоматично превалутиране на суми от левове в евро, съгласно разясненията, дадени с ТР 4/2014г. на ОСГТК на ВКС и като съдът взе предвид, че към настоящия момент официалната валута на Република България е еврото, считано от 01.01.2026г., намира, че всички суми следва са бъдат посочени и присъдени в евро, вместо в български левове, при курс от 1,95583 лева за едно евро. Така мотивиран съдът