Решение № 1022 от 4.8.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 3095/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК. Със съдебно решение № 4678 от 05.08.2024 г., постановено по гр.д. № 4121/2022 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, I-16 състав, съдът е отхвърлил предявения от Я. Г. Я., ЕГН •••••••••• срещу АПЕЛАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ, иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, вр. с чл. 4, § 3 ДЕС за осъждане на ответника да заплати обезщетение за имуществени вреди за нарушаване право на ЕС (чл. 9, пар. 2 от Директива (ЕС) 2017/1132 на ЕП и на Съвета от 14.06.2017 г. относно някои аспекти на дружественото право) в общ размер на 207 000 лв., настъпили в резултат на влязло в сила решение № 260062/22.03.2021 г., постановено по в.т.д. № 721/2020 г. на Апелативен съд - Пловдив, заедно със законната лихва върху главницата в размер на 747,56 лв., дължима за периода от 08.04.2022 г. (датата на влизане в сила на решение на Апелативен съд - Пловдив) до 20.04.2022 г., ведно със законна лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане на главницата. Недоволен от решението е останал ищецът Я. Г. Я., който в законоустановения срок е подал въззивна жалба. Със същата поддържа оплаквания, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че поведението на ответника не съставлява нарушение на чл. 9, пар. 2 от Директива (ЕС) 2017/1132 на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2017 г., а оттам – и че не накърнява свободата му на стопанска инициатива и правото му на собственост, гарантирани съответно от чл. 16 и чл. 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз. В подкрепа на това посочва, че съгласно чл. 9, пар. 2 от Директива (ЕС) 2017/1132 ограниченията на правомощията на органите на дружеството, произтичащи от устава или от решение на компетентните дружествени органи, са непротивопоставими на трети лица дори когато са били публично оповестени, което правило е транспонирано в разпоредбата на чл. 235, ал. 4 ТЗ. Според въззивника, вместо да съобрази посочените разпоредби, първоинстанционният съд е приел, че ограничението относно броя на представляващите и начина на представителство, вписано в ТРРЮЛНЦ, воден от Агенцията по вписванията, е противопоставимо на добросъвестните трети лица. Въз основа на това е достигнал до извода, че решението по в. т. д. № 721/2020 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, в което е направен същия правен извод, не нарушава правото на Европейския съюз и съответно не накърнява гарантираните от чл. 16 и чл. 17 ХОПЕС права на въззивника. Развива подробни съображения и моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове. В законоустановения срок ответникът АПЕЛАТИВЕН СЪД-ПЛОВДИВ е подал отговор на въззивната жалба, с който обосновава становище за нейната неоснователност. Иска от настоящия съд да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, освен когато следи за приложението на императивни материални правни норми. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното: Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от Я. Г. Я. искове с правно основание чл. 2в ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. С тях се претендира присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 207 000 лв., изразяващи се в невъзможността да бъде събрана дължимата и неизплатена главница по запис на заповед от 04.12.2008 г., с падеж 04.12.2015 г., както и в направените във връзка със съдебното производство разноски. В исковата молба се твърди, че вредите са настъпили вследствие на постановяването на решение № 260062/22.03.2021 г. по в. т. д. № 721/2020 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което съдът, като последна инстанция по съществото на спора, е допуснал нарушение на правото на Европейския съюз, и по-конкретно на чл. 9, § 2 от Директива (ЕС) 2017/1132 във връзка с чл. 16 и чл. 17 ХОПЕС. Претендира се и обезщетение за забава в размер на 747,56 лв. за периода от 08.04.2022 г. – датата на влизане в сила на постановеното от ответника решение, до 20.04.2022 г. – датата на подаване на исковата молба, както и законната лихва върху главницата, считано от подаването на исковата молба до окончателното й изплащане. Страните не спорят, а се установява и от представените писмени доказателства,че на 04.12.2008 г. „ЕСКИЗАРА“ АД, представлявано от Е. К. К. е издало в полза на Я. Г. Я. запис на заповед, с който неотменимо и безусловно се е задължило да му изплати сумата от 200 000 лв., с падеж 04.12.2015 г. Безспорно е, че по повод на посоченото вземане Я. Г. Я. е инициирал исково производство като е предявил осъдителен иск, във връзка с което е образувано т.д. № 211/2019 г. по описа на ОС- Стара Загора. Същото е приключило с решение от 15.10.2020г., с което предявения иск е отхвърлен като неоснователен. Решението е обжалвано пред Апелативен съд - Пловдив като е образувано в. т. д. № 721/2020 г., приключило с решение № 260062 от 22.03.2021 г., с което първоинстанционното решение е потвърдено като правилно и законосъобразно. В мотивите си съдът е приел, че на 19.05.2008 г. Съветът на директорите на „ЕСКИЗАРА“ АД е приел решение дружеството да се представлява от изпълнителния директор С. К. и от председателя на Съвета на директорите Е. К. само заедно, като решението е вписано в търговския регистър на 21.07.2008 г. (вписване № 20080721172032), с което колективната форма на представителство на дружеството била станала известна на трети лица и имала действие спрямо тях. Ето защо, съдът е приел, че извършеното от името на дружеството волеизявление, изразяващо се в издаването на процесния запис на заповед само от единия представител Е. К. при вписано съвместно представителство не обвързва валидно дружеството. Решението е обжалвано пред Върховния касационен съд, като с определение № 203 от 08.04.2022 г. по т. д. № 1100/2021 г. на ВКС, II т. о., не е допуснато касационното му обжалване, поради което същото е влязло в сила на 08.04.2022 г. Пред въззивния съд спорът между страните е съсредоточен върху това дали при постановяването на решение № 260062 от 22.03.2021 г. по в. т. д. № 721/2020 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив е допуснато нарушение на чл. 9 от Директива (ЕС) 2017/1132, довело и до накърняване на правата на въззивника, гарантирани от чл. 16 и чл. 17 ХОПЕС. По така очертания правен спор настоящият съд намира следното: Съгласно чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ държавата носи отговорност за вредите, причинени вследствие на нарушение на правото на Европейския съюз. Предпоставките за ангажиране на тази отговорност се извеждат както от разпоредбата на чл. 4, § 3, ал. 2 ДЕС, така и от принципите, установени в практиката на Съда на Европейския съюз, включително в решенията по съединени дела C-6/90 и C-9/90 и по съединени дела C-46/93 и C-48/93. Съобразно тази практика отговорността на държавата възниква при кумулативното наличие на три предпоставки: нарушената норма на правото на Съюза да има за цел предоставянето на права на частноправните субекти; нарушението да е достатъчно съществено; и да е налице пряка причинноследствена връзка между допуснатото нарушение и претърпените от увреденото лице вреди. Съгласно чл. 9, пар. 2 от Директива (ЕС) 2017/1132 на Европейския парламент и на Съвета от 14.06.2017 г. относно някои аспекти на дружественото право ограниченията на правомощията на органите на дружеството, произтичащи от устава или от решение на компетентните органи, не могат да се противопоставят на трети лица дори когато са били оповестени. Същевременно чл. 9, пар. 3 от директивата предвижда, че когато националното законодателство допуска, в отклонение от установените в тази област правни норми, уставът да предостави правомощието за представителство на дружеството на едно лице или на няколко лица, които действат съвместно или поотделно, то може да предвиди такава разпоредба на устава да бъде противопоставима на трети лица, при условие че се отнася до общата представителна власт и е оповестена съобразно чл. 16 от директивата. В чл. 16, пар. 1 от директивата е предвидено, че във всяка държава членка за всяко регистрирано в нея дружество се образува дело в централен, търговски или дружествен регистър. Съгласно чл. 16, пар. 6 дружеството може да противопостави актовете и данните на трети лица само след оповестяването им по реда на параграф 5, освен ако докаже, че те са били известни на третите лица. При систематичното тълкуване на посочените разпоредби настоящият съдебен състав споделя извода на първоинстанционния съд, че приложимата правна уредба на Европейския съюз допуска държавите членки да предвидят възможност установеният със закон начин на колективно представителство на акционерното дружество да бъде изменен с разпоредба на устава, приета от общото събрание. По силата на такава разпоредба общата представителна власт може да бъде предоставена на един или на няколко членове на управителния орган, които да представляват дружеството съвместно или поотделно. Предоставената на държавите членки с чл. 9, § 3 от директивата възможност е въведена във вътрешното право с разпоредбата на чл. 235 ТЗ. Съгласно ал. 1 от същата членовете на съвета на директорите, съответно на управителния съвет, представляват дружеството колективно, освен ако в устава е предвиден друг начин на представителство. По силата на чл. 235, ал. 2 ТЗ съответният управителен орган може да овласти едно или няколко лица от своя състав да представляват дружеството. Имената на овластените лица подлежат на вписване в ТРРЮЛНЦ съгласно чл. 235, ал. 3 ТЗ, като след извършването на вписването овластяването е противопоставимо на добросъвестните трети лица по силата на ал. 5 от същата разпоредба. Следователно българското законодателство допуска общата представителна власт на акционерното дружество да бъде предоставена на едно или на няколко лица и предвижда установеният и публично оповестен начин на нейното упражняване да поражда действие спрямо третите лица. Органното представителство на търговското дружество е поначало общо, тъй като органните представители изразяват волята на правния субект в целия обем на неговата дейност. Ограниченията по чл. 9, пар. 2 от директивата, на които съответства разпоредбата на чл. 235, ал. 4 ТЗ, не се отнасят до определянето на лицата, на които е предоставена общата представителна власт, нито до начина на нейното упражняване. Те обхващат вътрешни ограничения при упражняването на вече предоставената обща представителна власт, като например забрана за сключване на определен вид сделки, на сделки над определена стойност или на сделки за срок, надхвърлящ определен период. Наложените във вътрешните отношения по-тесни граници на представителната власт имат вътрешнослужебен характер и уреждат единствено отношенията между представителя и дружеството като на основание чл. 9, пар. 2 от директивата и чл. 235, ал. 4 ТЗ не могат да бъдат противопоставени на трети добросъвестни лица. С оглед изложеното въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд, че при постановяването на решение № 260062 от 22.03.2021 г. по в. т. д. № 721/2020 г., в което е възприето изложеното по-горе тълкуване на приложимата правна уредба, съдебният състав на Апелативен съд – Пловдив не е допуснал нарушение на правото на Европейския съюз, относимо към разрешаването на спора, и в частност на чл. 9 от Директива (ЕС) 2017/1132. При липсата на такова нарушение не може да се приеме, че са накърнени и правата на въззивника, гарантирани от чл. 16 и чл. 17 ХОПЕС. При така изложеното обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. По разноските: При този изход на спора въззиваемият има право на разноски за въззивното производство, но по делото не се установява такива да са били направени. Макар да е заявено своевременно искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, процесуалното представителство на въззиваемия е осъществено от неговия административен ръководител, а не от юрисконсулт или друг служител с юридическо образование. Ето защо не са налице предпоставките по чл. 78, ал. 8 ГПК и искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение следва да бъде оставено без уважение. Воден от горното СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ГО, Х-ти състав