Решение № 2904 от 29.4.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 1508/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по подадена от „СТОЛИЧЕН ЕЛЕКТРОТРАНСПОРТ“ЕАД въззивна жалба срещу решение № 22907/17.12.2024г. . постановено по гр.д. 55049/2023г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 76 състав, с което е осъдено да заплати на С. Т. В., на основание чл. 128, т. 2 КТ сумата от 1 530.00 лева, представляваща трудово възнаграждение за периода от 01.04.2023 г. до 30.06.2023 г., ведно със законна лихва върху сумата от подаване на исковата молба – 06.10.2023г. до окончателното й изплащане и разноските по делото. Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Навеждат се доводи, че първоинстанционният съд е извършил неправилна преценка на събраните по делото доказателства и респективно е установил неправилно релевантните факти. Счита, че по делото по несъмнен начин е установено извършено нарушение на трудовата дисциплина от страна на ищеца, за което му е наложено наказания „предупреждение за уволнение“ и е ангажирана неговата имуществена отговорност по реда на чл.210 от КТ и именно поради което работодателят ежемесечно е удържал част от трудовото възнаграждение. Въпреки, че щетите нанесени на управлявания от ищеца трамвай са значително по – големи, работодателят е ограничил отговорността на ищеца да сумата от 1530,65 лв. и която същия е следвало да заплати за възстановяване на част от вредите в имуществото на работодателя. Посочва, че ищецът е отказал получаване на заповедта за налагане на имуществена санкция, но същия е запознат със съдържанието й, поради което и законосъобразно работодателят е удържал процесната сума от трудовото възнаграждение на ищеца. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него постановено ново, с което предявения иск се уважи в заявения размер. Претендира разноски. В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната по нея страна – С. Т. В. с подробно становище за правилност и обоснованост на първоинстанционното решение, постановено при правилно приложение на материалния закон. Твърди, че след като заповедта на работодателя е връчена при отказ на 03.04.2023г., то едномесечния срок по чл.210 ал.3 от КТ не е бил спазен, доколкото удръжките на направени на 30.04.2023г. Моли обжалваното решение като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено и присъдени в полза на въззиваемата страна разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата. Първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.128, т. 2 КТ от С. Т. В. за осъждането на ответника „СТОЛИЧЕН ЕЛЕКТРОТРАНСПОРТ“ ЕАД за сумата от 1 530.00 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за м. април 2023 г. от 530 лв., за м. май 2023 г. – 500 лв. и за м. юни 2023 г. – 500 лв., ведно със законната лихва върху главницата от 06.10.2023 г. до окончателното изплащане на сумата. Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното: Не е предмет на оспорване пред въззивната инстанция фактическата обстановка по делото, установена от първоинстанционния съд , а именно: -за периода от 03.04.2014г. и до датата на подаване на исковата молба /06.10.2023г./ между ищеца С. В. и „СТОЛИЧЕН ЕЛЕКТРОТРАНСПОРТ“ЕАД съществува действително трудово правоотношение, по което ищеца е заемал длъжността "ватман" с основно трудово възнаграждение за периода 01.04-30.06.2023г. - 1680,65 лв.; на 28.02.2023г. при изпълнение на трудовите си задължение и като като водач на ППС - трамвай в гр. София, бул. България преминава на червен сигнал на светофарната уредба работеща в нормален режим и става причина за ПТП с МПС – лек автомобил „Опел Астра“ ••••••••, за което е съставен протокол за ПТП и издадено наказателно постановление от 27.03.2023г. за ангажиране на административната отговорност на ищеца за нарушение на ЗДвП – чл.6 т.1 ЗдвП; в резултата на описаното ПТП на управляния от ищеца трамвай ,ESA 122NASF с нв. № ТМ 2306, собственост на „СТОЛИЧЕН ЕЛЕКТРОТРАНСПОРТ“ЕАД, приет от ищеца при започване на смяната му в пълна изправност, са причинени имуществени вреди на стойност по пазарна оценка в размер на 6066.76 лв., която сума е реално заплатена от ответника за ремонт на трамвая и осчетоводена като разход в счетоводството му; за извършеното административно нарушение и виновно причиняване на описаното ПТП и нарушение на служебните задължения от ищеца, работодателят е издал две заповеди: 1. заповед № 78/01.03.2023г. на изп. директор на дружеството – работодател за налагане на дисциплинарно наказание на ищеца – „предупреждение за уволнение" - за нарушение на чл.187, т.10, предл. последно от КТ - неизпълнение на задължения. вменени в раздел II ''Основни функции и задължения” . т.4 и т.10 от длъжностната характеристика за длъжността „ватман“ /водач/ на трамвайна мотриса'\; 2. заповед № 80/06.03.2023г. за ангажиране на ограничената имуществена отговорност на ищеца за причинените щети на имуществото на работодателя /щетите по трамвайната мотриса вследствие на ПТП от 28.02.2023г./ в размер на 1530,00 лв., които са удържани от дължимото на ищеца трудово възнаграждение, както следва: за месец април 2023 г. – в размер на сумата от 530.00 лв., за месец май 2023 г. – в размер на сумата от 500.00 лв. и за месец юни 2023 г. – в размер на сумата от 500.00 лв. Едно от основните задължения за работодателя по трудово правоотношение е ежемесечно да изплаща трудово възнаграждение на работника/ служителя за положения от него труд чл. 128 КТ вр. чл.270 ал.2 и ал.3 КТ. В доказателствена тежест на ищеца е да докаже, че за процесния период е престирал труд по трудово правоотношение, както и размера на уговореното и дължимо месечно трудово възнаграждение, а в тежест на работодателя – ответник - че дължимото на служителя трудово възнаграждение е било изплатено в пълния дължим размер, след направено прихващане за действително дължими от ищеца сума за причинени на работодателя вреди и за които отговаря съобразно разпоредбите на чл.206 от КТ вр. чл.210 от КТ. С оглед гореизложеното, при липса на спор между страните , че за процесния период между същите е съществувало действително трудово правоотношение, ищеца е полагал труд, то за същия е възникнало притезателното право да получи заплащане на същия, като спорните въпроси и които очертават предмета на въззивното производство са: надлежно ли е връчена заповедта на работодателя по чл.210 КТ на ищеца и спазена ли е процедурата за реализиране на ограничената имуществена отговорност, включително възможността на ищеца да възрази срещу така издадената заповед и законосъобразни ли са извършените удръжки от трудовото възнаграждение за м.април, май и юни 2023г. Предвид спецификата на трудовите правоотношения законодателят е предвидил изрични правила за имуществената отговорност на работника или служителя, като тя същата бива два вида: ограничена или пълна имуществена отговорност. Пълната имуществена отговорност се реализира само в случаите, когато работникът е причинил вреда на работодателя умишлено, в резултат на престъпление или не при или по повод изпълнение на трудовите функции – чл. 203, ал. 2 КТ , както и при липси, когато работникът или служителят изпълнява функциите на материално отговорно лице – чл. 207 ал. 1 т. 2 КТ . Други случаи на пълна имуществена отговорност може да се установяват само със закон – чл. 207 ал. 4 КТ. В останалите случаи – когато работника или служителя не е отчетник и вредата е причинена при или по повод небрежно изпълнение на трудовите задължения, отговорността е ограничена. Поради императивния характер на разпоредбите относно реализиране на имуществената отговорност, уговарянето на нещо различно между страните е недопустимо. Съгласно разпоредбата на чл.206 ал.1 от КТ за вреда, причинена на работодателя по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите задължения /ограничена отговорност/, работникът или служителят отговаря в размер на вредата, но не повече от уговореното месечно трудово възнаграждение. Фактическият състав, от който произтича отговорността на работника или служителя по смисъла на чл.203 ал.1 от КТ предполага кумулативното наличие на следните юридически факти /предпоставки/: 1. действително трудово правоотношение между страните 2. причинена вреда в имуществото на работодателя 3. небрежно неизпълнение на трудовите задължения от страна на работника 4. причинна връзка между небрежността на работника/ служителя при или по повод изпълнение на трудовите му задължения и настъпилата вреда, които съобразно изложеното до тук, настоящият състав намира за доказано . Кодексът на труда съдържа специална регламентация относно реда за осъществяване на ограничена имуществена отговорност от страна на работодателя спрямо работниците или служителите. В случаите на ограничената имуществена вземането за вреди на работодателя се осъществява по реда на чл. 210 КТ с издаване на заповед, която определя основанието и размера на отговорността на работника/служителя, въз основа на която, ако не е оспорена в сроковете и по реда на чл. 210 ал. 3 КТ, задължението се събира от работодателя чрез удръжки от трудовото възнаграждение на работника/служителя, в размерите, посочени в ГПК. Форма за действителност на изявлението на работодателя за авнгажиране на ограничената имуществена отговорност на работника/служителя е писмената. Този извод следва от систематичното тълкуване на императивната разпоредба на чл. 62, ал. 1 КТ, така и от изискването в чл. 210 ал. 3 КТ заповедта да се „връчи“ на работника или служителя. По правното си естество самата заповед по чл. 210 ал. 1 КТ е изявление за прихващане на насрещни вземания – вземането на работодателя за обезщетение срещу вземането на работника за трудово възнаграждение. Чрез нея работодателят предявява претенцията си за обезщетение и упражнява едно субективно потестативно право – правото на прихващане. Правото да издаде такава заповед, респективно да направи волеизявление за прихващане, принадлежи на работодателя като субект на вземането. Компенсаторното действие на заповедта обаче, не настъпва веднага с връчването й на работника/служителя, защото валидността на компенсацията предпоставя не само изискуемост, но и ликвидност, а последната не съществува, докато работникът не изрази становище по претенцията на работодателя. Законът предоставя на работника едномесечен срок да оспори основанието и размера на предявеното от работодателя вземане, като упражняването на това потестативно право в рамките на рекламационното производство има преклудиращ ефект относно правото на работодателя да извърши прихващане и той може да осъществи отговорността на работника или служителя само като предяви вземането си по съдебен ред /в този смисъл Коментар на Кодекса на труда – М., С., В., осмо издание, стр.605, а както и Решение № 131/22.06.2011 г. по гр.д. № 587/2010 г. на ВКС, III г.о., определение № 239/22.06.2022 г. по ч.гр.д. № 694/2022 г. на ВКС, III г.о., решение № 50200/10.01.2023 г. по гр.д. № 3005/2021 г. на ВКС, IV г.о.и др./. Пропускът на работника да оспори вземането на работодателя създава презумпция за ликвидност на вземането и е предпоставка работодателят да извърши удръжки от месечното трудово възнаграждение. /само от него, не и от други вземания на работника/служителя/. Писмена заповед следва да бъде издадена от работодателя от работодателя в едномесечен срок от откриване на вредата или от плащане на сумата на трето лице, но не по-късно от 1 година от причиняването . От установената по делото фактическа обстановка се установява, че тези срокове са спазени, доколкото вредата е причинена на 28.02.2023г., за писмената заповед № 80 е издадена на 06.03.2023г. Спорът между страните в настоящото производство се концентрира относно връчването на заповедта за ищеца. Изискването за установяване на момента на връчване на писмените изявления на работодателя касаят момента, от който следва да се счита, че е настъпила съответната правна промяна/реализирано право/ - прекратяване на правоотношението, а в случая по чл.210 от ГПК начало да 1-месечен срок за възразяване срещу заповедта, след изтичането на който същата влиза в сила и е основание работодателя да извършва удръжки от трудовото възнаграждение на работника/служителя. Макар в ал. 3 на чл.210 от КТ е въведено изискването заповедта за ангажиране на имуществената отговорност да се връчи на работника/служителя, изрично не е посочено по какъв ред да стане това, при което при прилагане на закона по аналогия намират приложение нормите, съдържащи регламентация за връчване на писмени изявления за работодателя в КТ, както и общите правила в гражданското право. Разпоредба от КТ, която регламентира връчването на заповеди на работодателя /за дисциплинарно уволнение, но приложима и за всички други писмени изявления/ е чл. 195 от КТ, според която дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, която трябва да се връчи срещу подпис на работника или служителя, при невъзможност заповедта да бъде връчена на работника или служителя, работодателят му я изпраща с препоръчано писмо с обратна разписка и в този случай наказанието се смята за наложено от деня на нейното получаване. Редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл. чл. 42 и чл. 44 ГПК, както и съобразно специалния закон - чл. 36 от Закона за пощенските услуги . В този смисъл, работодателят разполага с различни възможности за връчване на писмените си заповеди, като начините за връчване и тяхното удостоверяване не са изчерпателни и изрично регламентирани. /решение № 226/30.10.2017 г. по гр.д. № 4471/2016 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 49/15.03.2018 г. по гр.д. № 2837/2017 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 330/05.11.2013 г. по гр.д. № 1220/2013 г. на ВКС, IV г.о., и др/. В случая процесната заповед №80/06.03.2023г. е връчена при отказ на служителя, удостоверен с подписите на двама свидетели /при спазване изискването по чл. 44 ал. 1 от ГПК /, като отказът не засяга редовността на връчването. Относно отказа на ищеца да получи заповедта, както и удостоверяването на този факт в хода на първоинстанционното производство са събрани свидетелските показания на В.Б.М.. Превратно и неправилно е тълкуването на въззиваемата страна на изявленията на свидетеля М.. В случая същият категорично и несъмнено установява, че двете заповеди – за налагане на дисциплинарно наказание /която е приета като доказателство по делото - № 78/01.03.2023г. – л.53 от делото на СРС/ и друга /заповед № 80/06.03.2023г./, чието съдържание не е прочел са били заедно в една папка, държана от технически сътрудник, като свидетелят и сътрудника Радостина са се опитали да връчат на ищеца на 03.04.2023г. и двата документа, който категорично отказал, като отказа да ги получи лично срещу подпис е удостоверен с подпис на двама служители, един от които е именно свидетелят. Следователно фактът на връчването е редовно удостоверен върху самата заповед с подписите на двама свидетели, които са декларирали, че адресатът отказва да получи заповедта. Направеното възражение от страна на въззиваемата страна, че работодателят не е изпълнил задължението си за връчване на заповедта чрез изпращането й по пощата или чрез частен съдебен изпълнител, е неоснователно, доколкото липсата на подпис е последица от неговото поведение и отказът му да я приеме, поради което не са били налице предпоставки за изпращането й по пощата от работодателя, съгл. изискването на чл. 195 ал. 2 пр. 2 от КТ , а изборът дали да възложи връчването на служители или на частен съдебен изпълнител, е преценка, която е изцяло в компетентността на работодателя и която, предвид липса на императивна разпоредба за начина на връчване, не предопределя законосъобразност на процедурата по връчване. На следващо място, важно е да се посочи, че задълженията на свидетеля при връчване на заповедта на работодателя, удостоверяващ отказ на работника/служителя да я получи, не включват изискване да доведе до знанието на работника или служителя съдържанието на заповедта, нито да е запознат със съдържанието й. Задължението на свидетеля се изчерпва с удостоверяване на самото връчване на конкретното изявление на работодателя и че това изявление е достигнало до адресата. В т. см. решение № 386/31.10.2011 г. по гр.д. № 1309/2010 г. на ВКС, IV г.о. / макар в цитираното решение да става въпрос за възпроизвеждане на съдържанието на прекратителна заповед на работодателя от свидетеля пред съда, тълкуването следва да намери приложение и спрямо процесното връчване, по аргумент на по – силното основание/. Ролята на свидетеля е да потвърди факта на връчване и се изчерпва единствено с това, а не е да разяснява или препредава съдържанието на заповедта. Отделно от горното, свидетелят М. изрично посочва, че не е чел заповедта за „санкцията“ т.е. същия има знанието, че с едната заповед се налага дисциплинарно наказание, а с другата – санкция на работника/служителя, което е достатъчно с оглед установяване какво точно писмено изявление на работодателя ищеца е отказал да получи, удостоверено от свидетеля и още един служител. В този смисъл следва да се приеме, че връчването на заповед № 80/06.03.2023 г. на ищеца е извършено редовно на 03.04.2023 г. От този момент за служителя е започнал да тече едномесечният срок по чл. 210 ал. 3 КТ за оспорване на основанието и размера на отговорността, като в случай на подадено такова възражение единствената възможност за работодателя да реализира отговорността на раотника/служителя е по съдебен ред /чл. 210 ал. 3 и ал. 4 КТ/. По делото липсват каквито и да е данни и твърдения от страна на ищеца за упражнено право на възражение в този срок, поради което следва да се приеме, че считано от 03.05.2023г. влиза в сила законова презумпция, в резултат на която активното вземане на работодателя за вреди в прихващането става безспорно по основание и размер, т.е. то става ликвидно и работодателят въз основа на заповедта като годно правно основание може да прави удръжките от трудовото възнаграждение на ищеца по реда на чл. 272 ал. 1 т. 6 КТ, при спазване на правилата на чл. 446 ГПК. Обстоятелството, че удръжките са започнали да се отразяват във фишовете за заплати за м. април – юни 2023 г., не променя извода за тяхната законосъобразност, доколкото те са извършени след приключване на законосъобразно проведена процедура по чл.210 от КТ и при наличието на материалните предпоставки за ангажиране на ограничената имуществена отговорност на ищеца. С оглед на изложеното, предявеният иск по чл. 128 т. 2 КТ се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Поради несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде отменено изцяло и вместо него се постанови друго, с което иска се отхвърли. Разноски В първоинстанционното производство: -на основание чл.78 ал.3 от ГПК на ответника следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 51,12 евро и внесен депозит за възнаграждение за вещо лице в размер на 153,39 евро или общо 204,51 евро. Във въззивното производство: -на основание чл.273 вр. чл.78 ал.1 от ГПК на въззивника следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 51,12 евро и внесена държавна такса -15,64 евро или общо 66,76 евро. С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т. 3 от ГПК решението на въззивната инстанция не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийски градски съд