Решение № 48 от 9.2.2026 г. на Окръжен съд - Смолян по дело № 679/2025 г.

Производство по реда на чл. 258 - 273 ГПК. Постъпила е въззивна жалба от Държавата, представлявана на основание чл. 24, ал. 12 ЗСПЗЗ от Министъра на земеделието и храните, чрез гл. юрисконсулт Е. В., против Решение № 142 от 10.10.2025г. на Районен съд - З., постановено по гр. д. № 145/2025г, с което е признато за установено по предявения положителен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК от К. Ц. М., ЕГН •••••••••• с адрес: гр. З. ул. „С. С.” № *, обл. С., против ДЪРЖАВАТА, представлявана от Министъра на земеделието и храните, че ищецът К. Ц. М., ЕГН •••••••••• с адрес: гр. З. ул. „С. С.” № *, обл. С., е собственик на основание изтекла в негова полза придобивана давност по упражнено владение в периода от 15.01.1993г. до 15.04.2025 г. – датата на предявяване на иска, на следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор •••••••; площ - 1305 кв.м.; находящ се в местност „М./П.“, трайно предназначение на територията - Земеделска; начин на трайно ползване - За стопански двор; категория на земята - Нула, при съседи: ••••••• и ••••••• по КККР, одобрени със Заповед РД-18- 75/15.07.2008 г. на Изпълнителния Директор на АГКК. Решението е допълнено с определение № 388/14.11.2025г в частта за разноските, като ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 621.84 лв. - разноски по делото и сумата от 1200 лв. с ДДС - разноски за адвокатско възнаграждение. Жалбоподателят излага съображения за недопустимост и неправилност на решението. Поддържа, че районният съд не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, което опорочава решението. В тази връзка твърди, че от страна на Министерство на земеделието и храните са представени доказателства във връзка с издаването на Акт за частна държавна собственост № 5203 от 02.12.2024г. Счита, че ищецът не е доказал да е упражнявал непрекъснато, явно и спокойно владение, доколкото за спорния имот има създадена преписка, видно от която собственик е Министерство на земеделието и храните. Намира, че приложеният към исковата молба документ - вносна бележка от 26.10.1995г., не е породил вещно прехвърлителния си ефект по отношение на спорния поземлен имот с идентификатор ••••••• по КК и КР на град З.. Липсват доказателства и основания за придобиване на собствеността на имота, защото самото плащане не е достатъчно, за да е изпълнен фактическият състав на сделката, изискващ договор и неговото вписване. По силата на закона процесният имот е държавна собственост. Държавата е придобила имота правомерно съобразно действащия към момента законов ред, като правата на собственик се упражняват от министъра на земеделието, храните и горите (сега министър на земеделието и храните), който го стопанисва, управлява и се разпорежда с него. Правото на собственост на Държавата върху земи, включени в бившите стопански дворове на организациите по § 12 ПЗР на ЗСПЗЗ, които не подлежат на възстановяване, тъй като са негодни за земеделско ползване, възниква по силата на закона (чл. 45, ал. 10 от ППЗСПЗЗ). Съгласно разпоредбата на чл. 2, т. 3 от ЗСПЗЗ земите в стопанските дворове на организациите по § 12 ПЗР на ЗСПЗЗ, намиращи се извън строителните граници на населеното място, които са застроени и се явяват прилежаща площ към сгради до нормативно определени размери и/или които не са годни за земеделско производство, не притежават характеристиките на земеделска земя. Тази категория имоти се изключва от обхвата на разпоредбите на чл. 24- 24д от ЗСПЗЗ, поради което компетентният орган на поземлена реституция, каквато е съответната Поземлена комисия или Общинска служба по земеделие, не притежава материална компетентност да издава реституционно решение за възстановяване на собственост върху тези земи предвид обстоятелството, че по силата на закона титуляр на правото на собственост върху тези земи е държавата. В този смисъл се цитира съдебна практика. В случая процесният имот представлява стопански двор на организация по § 12 и § 29 от ПЗР на ЗСПЗЗ и е част от стопански двор на визираните организации, като земеделската земя е негодна за земеделско ползване, има извършени мероприятия, непозволяващи реституция по ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ. По силата на чл. 45, ал. 10 от ППЗСПЗЗ земите в бившите стопански дворове на организациите по § 12 и § 29 от ПЗР на ЗСПЗЗ, представляващи застроени и прилежащи площи към сгради и/или съоръжения от тяхното имущество, са държавна собственост. Съгласно разпоредбата на чл. 86 от ЗС (редакция до изм. с ДВ бр. 33 от 1996г. - до 01.06.1996 г.) не може да се придобива по давност вещ, която е държавна или общинска собственост. Следователно, до 01.06.1996 г. не могат да се придобиват по давност недвижими имоти държавна собственост. С изменението на чл. 86 от ЗС (ДВ бр. 33 от 19.04.1996г, в сила от 01.06.1996 г.) тази забрана остава да действа само за имотите публична държавна собственост или публична общинска собственост. В същия смисъл са и разпоредбите на чл. 7, ал. 1 от ЗДС от 1996 г. и чл. 7, ал. 1 от ЗОС от 1996г., забраняващи придобиването по давност само на имоти публична държавна или публична общинска собственост. Т.е. десетгодишният срок на недобросъвестно владение изтича на 31.05.2006 г. На тази дата обаче течението на давностния срок е спряно с § 1 от ДР на ЗС за срок от седем месеца, като с последващи изменения на правната норма спирането на течението на давностния срок е продължено до 31.12.2022 г. От този нормативен анализ жалбоподателят прави извод, че вещно право върху имот частна държавна собственост не може да се придобие чрез десетгодишно давностно владение от трето лице, тъй като течението на давностния срок е започнало на 01.06.1996 г., но е спряно в последния ден от срока - 31.05.2006 г. с § 1 от ДР на ЗС за определен период от време, удължен до 31.12.2022 г. В този смисъл е TP 3/2018 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГК на ВКС, с което, въпреки че е отклонено предложението за постановяване на тълкувателно решение, е направен цялостен преглед на съдебната практика по въпроса за спирането на давностния срок за придобиване на имоти частна държавна и общинска собственост при действието на § I от ДР на ЗС и е установено, че липсва противоречие в разрешаването на този въпрос. Обръща се внимание, че в открито съдебно заседание са представени доказателства по преписката, а именно: данъчна декларация по чл. 14, чл. 27 и § 2 от ПЗР на ЗМДТ, от която е видно, че ищецът е посочил, че не е единствен собственик, като едновременно с това е заявил само 250 кв. м. площ за земята, колкото на практика признава за свои. Представено е и досие за съставяне на акта за държавна собственост, както и доклад от извършени теренни проверки за състоянието и ползването на имоти на територията на община З., представляващи земи в стопанските дворове на организациите по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ, което според жалбоподателя доказва, че са извършвани действия от страна на собственика, а именно Министерство на земеделието и храните. Представен е също протокол, определящ прилежащ терен към стопанската сграда, което води до извода за започнала процедура, но останала недовършена. Твърди се, че тези доказателства не са допуснати от Районен съд - З. като преклудирани, макар все още да не е било приключило съдебното дирене по делото. В тази връзка се твърди, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 147, т. 1 и т. 2 ГПК и така е нарушил правото на защита на ответника. Търси се отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго такова по съществото на спора, с което искът бъде отхвърлен. Претендират се разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение. Прави се при евентуалност възражение за прекомерност на платеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Не се правят доказателствени искания. От страна на въззиваемата страна – К. Ц. М., е депозиран отговор на въззивната жалба в законовия срок, в който се излагат подробни съображения за нейната неоснователност, както и за правилност и обоснованост на обжалваното решение, което се иска да бъде потвърдено. Акцентира се върху това, че в жалбата не са изложени каквито и да било съображения за недопустимост на решението, а неправилността се обосновава с неотносими към спора решения на ВКС. Сочи се също, че във връзка с промените в чл. 86 от ЗС се цитира стара практика на ВКС - ТР № 3/2018 г. по тълк. дело № 3/2017 г. на ОСГК на ВКС, без да се държи сметка за Решение № 3/24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Република България /обн. ДВ, бр. 18/04.03.2022 г., в сила от 07.03.2022г/, с което разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността /обн. ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020г/ и на § 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността /обн. ДВ, бр. 7/2018г./ са обявени за противоконституционни. В тази връзка се изразява становище, че за да бъде придобит имот частна държавна собственост или общинска собственост по давност, е необходимо владението да е установено в периода от изменението на чл. 86 от ЗС, обн. ДВ, бр. 33 от 1996 г., т.е. от 01.06.1996 г. и да е продължило един ден след отмяната на мораториума, осъществена с влизане в сила на решението на Конституционния съд на Република България, т.е. един ден след 07.03.2022 г., като в този период давността да не е прекъсвана. В този смисъл се цитира съдебна практика. Счита се за безспорно доказано по делото, че ищецът е придобил по давност процесния имот, упражнявайки владение в периода от 15.01.1993 г. до 15.04.2025 г. - датата на предявяване на иска. Ищецът е придобил имота още на 08.03.2022 г., т.е. две години преди предявяване на иска. По делото липсват твърдения и не се сочат доказателства от страна на ответника за прекъсване на давността. Съставянето на АЧДС № 5203/02.12.2024 г . не прекъсва давността в полза на ищеца, тъй като АДС, съставен по надлежен ред и форма, има характер на официален документ, който само констатира собствеността, без да я създава. В настоящия случай като основание за придобиване на собственост на процесния имот са посочени единствено разпоредбите на чл. 68, ал. 1 от ЗС вр. чл. 104, ал. 1, т. 5 от ППЗДС и чл. 45, ал. 10 от ППЗСПЗЗ. Според т. 2 от ТР № 4/2012г. по т.д. № 4/2012г. на ОСГК на ВКС обаче позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 от ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок, т.е съставеният АЧДС е непротивопоставим на ищеца. Не се споделя и доводът в жалбата, че съдът е нарушил правото на защита на ответната страна. Цитираната разпоредба на чл. 147, т. 1 и т. 2 от ГПК се отнася за нови факти и обстоятелства, като няма спор, че към момента на подаване на писмения отговор Държавата е разполагала с всички доказателства във връзка с процесния имот, които при полагане на дължимата грижа е могла да представи. Освен това се счита, че те и не оборват твърдението на ищеца, че е придобил имота по давност. Цитира се изявлението на процесуалния представител на ответника, обективирано в съдебния протокол от проведено о.с.з., като се припомня, че процесуалните срокове важат в еднаква сила, както за ищеца, така и за ответника. За да е налице обективна пречка, обстоятелствата следва да са били непредвидими, неотстраними, възникнали по начин, който да води ответника до невъзможност за представянето им при полагане на дължима грижа. Ползването на служебен или друг вид отпуск от служители или от процесуалния представител на Държавата в лицето на МЗХ не създават такава обективна пречка за представяне на доказателства. Набляга се и на обстоятелството, че държавата не спори, че е получила парите за имота, без обаче да сочи защо не го е прехвърлила на купувача, т.е. на ищеца по делото, който е предявил иск за придобиването му по давност. Ответникът твърди, че е налице незавършен фактически състав по придобиване правото на собственост върху имота предвид липсата на сключен договор между стопанската организация, респ. правоприемник, и ищеца по делото, от което обаче не следва, че той не може да го придобие по давност, доколкото не претендира деривативен, а оригинерен придобивен способ. Поради всичко изложено се иска решението да бъде потвърдено. Претендират се разноски. Не се правят доказателствени искания. Допълнителни съображения страните излагат в писмени бележки и в съдебно заседание. СМОЛЯНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното: Положителен установителен иск за собственост. Ищецът твърди, че е собственик на поземлен имот с идентификатор ••••••• с площ 1305 кв.м., находящ се в местност „М./П.“, по КК и КР на гр. З., обл. С., одобрени със Заповед РД-18-75/15.07.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК. Поземленият имот закупил на 26.10.1995 г. от ЗПК „З.“ – в ликвидация, гр. З., обл. С.. Фактическа власт върху имота упражнява още от 15.01.1993 г., когато закупил на публичен търг с явно наддаване сграда О. „М./П.“. Твърди, че поземленият имот служи за отглеждане на животни, никога не е сменяно предназначението му и за него никога не е възниквал спор, като го владее постоянно, непрекъснато, спокойно, явно и необезпокоявано от никого, считано от 15.01.1993 г. За сградата има сключен писмен договор за покупко-продажба от 15.01.1993 г., но за земята или т.нар. нормативно необходима площ на О.а/сградата няма такъв. Твърди, че е станал собственик по давност върху недвижимия имот, придобит с непрекъснато владение в продължение на повече от десет години, считано от 15.01.1993 г. Ответникът - Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните, оспорва твърдението на ищеца, че станал собственик на процесния поземлен имот, тъй като го е придобил по давност. Намира претенцията за недопустима, като се позовава на чл. 86 ЗС (редакция до изм. с ДВ бр. 33 от 1996 г. до 01.06.1996 г.), че не може да се придобива по давност вещ, която е държавна или общинска собственост. Районният съд е приел, че ищецът е придобил процесния имот по давност, тъй като го е владял от 15.01.1993г. до 15.04.2025г; за ПИ не важи забраната по чл. 24, ал. 7 ЗСПЗЗ, по аргумент от чл. 2, т. 3 от същия закон и чл. 47 от ППЗСПЗЗ; давността, макар и спряна по време на мораториума, не е прекъсвана и на практика един ден след отмяната на мораториума, осъществена с влизане в сила на решението на Конституционния съд на РБ, т.е. един ден след 07.03.2022 г., имотът е придобит по давност; съставянето на АЧДС не прекъсва давността, тъй като само констатира собствеността, без да я създава. Съгласно чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Възраженията на ответника за недопустимост на претенцията се отнасят до принадлежността на материалното право: дали една вещ може да се придобие по давност или не поради законова забрана, е въпрос по съществото на материалноправния спор. Искът е предявен срещу надлежна страна – Държавата, която оспорва претендираното право на собственост, позовавайки се на АЧДС, който я легитимира като собственик и обосновава правен интерес за ищеца от настоящия процес. Общото правило е, че по спорове за недвижими имоти Държавата се представлява от министъра на регионалното развитие и благоустройство /чл. 31, ал. 2 ГПК/, като специалната разпоредба на чл. 24, ал. 12 3СПЗЗ изключва приложението й по отношение на имоти, представляващи ДПФ, в който случай представителството се осъществява от министъра на земеделието и храните. Доколкото ищецът твърди, че процесният имот неправилно е бил заснет като земеделска територия, като по данни от КРНИ за негов собственик е посочен ДПФ – МЗГ, процесуалното представителство на Държавата чрез министъра на земеделието и храните, респ. оправомощено от него лице, е надлежно. Поради това спорът следва да бъде разгледан по същество. Решението е и правилно в рамките на оплакванията в жалбата, като същевременно въззивният съд при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално правни правила, които е длъжен да коригира и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР 1/2013 ОСГТК. По доводите в жалбата съдът намира следното: По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, във връзка с които във въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна. В случая не се оспорват следните фактическите и правни изводи на съда: На 15.01.1993г. е сключен договор за покупко – продажба между ЗПК ,,З.“ – в ликвидация, гр. З. и ищеца, въз основа на който последният е придобил собствеността върху сграда – О. в м. ,,М./П.“, построена в поземлен имот с идентификатор ••••••• с площ - 1305 кв.м. по КК на гр. З.. Няма спор относно идентичността на имота, характеристиките му на застроен стопански двор, съдържанието и валидно породеното правно действие на договора за покупко-продажба на сградата, както и фактическото му ползване от страна на ищеца. Няма спор също, че през 1994г. е изготвена обяснителна записка във връзка с проект за определяне нормативно необходимата площ на обект „О.- М. П.“, землище гр. З.. Одобрени са проект на парцела и кадастрален план, които са заверени от PC „33“- гр. С. и ОбПК – З.. Изготвена е и оценка от независим експерт за стойността на земята - 18375 лева /неденоминирани/. С писмо изх. № 295/19.10.1995 г. от ЗПК „З.“ - в ликвидация, гр. З., обл. С. ищецът е уведомен, че в срок до 27.10.1995 г. следва да представи заверено от банката платежно нареждане за платена застроена и прилежаща площ на закупената от него сграда О. „М.“ по посочената в писмото банкова сметка. На 26.10.1995 г. в полза на ДФ „З.“ ищецът е внесъл сумата от 18375 лева /неденоминирани/ и е представил в деловодството на ЗПК „З.“ - в ликвидация, екземпляр от вносната бележка. Независимо от извършеното плащане между страните – ищецът и ликвидационния съвет, не е сключен договор, с който да е прехвърлена собствеността върху имота. Не са оспорени и експертните изводи, че в имота има селскостопанска постройка – обор, със сеновал, който е закупен от Ликвидационен съвет, т.е. постройката е бивша собственост на АПК. Имотът е с материализирани граници така, както е нанесен в КККР на гр. З. с площ 1 305 кв.м. След закупуване на сградата - на 26.10.1995г, поземленият имот е закупен също от ЗПК З. – в ликвидация по скица – проект за определяне на необходимата площ на обекта. Площта по тази скица е 1225 кв.м., като процесният имот ••••••• е идентичен с имота по скицата – проект за парцел и по кадастрален план на обект „О. – М. П., по граници и гранични точки. Разликата в площите – 80 кв.м., е в допустимите граници, като при устния си доклад в съдебно заседание вещото лице уточнява, че по граници имотите са идентични въпреки разликата в площта: „просто тогава се е мерило по различен начин и разликата е в рамките на допустимото“. Няма данни процесният имот да е внасян в ТКЗС, ДЗС, АПК и други подобни организации, въпреки че се е ползвал за нуждите на АПК. Никой друг собственик не е имал претенции към този имот, „от който да е отнет или предоставен - ,,внесен“ в АПК“. Имотът е много отдалечен от регулацията на гр. З. и затова никога не е нанасян в плановете на града. Към момента на изработването на проект за парцел и кадастрален план за определяне на необходимата площ на обект „О. – М. П.“, с които е определен нормативно необходимия терен, още е нямало изработена карта на възстановената собственост на гр. З., затова няма проект за отделяне. При изработването и одобряването на КВС за землище З. имотът е нанесен съгласно заверения от ОбСЗ З. кадастрален план. Не се оспорват и показанията на разпитаните по делото свидетели, ценени при условията на чл. 172 ГПК. Така, от показанията на свидетелите А. и М. се установява, че ищецът е придобил т. нар. ,,О.“ и процесния имот, след като ги заплатил през 1993г. и 1995г., които по-рано били на ТКЗС. Имотът представлявал стопански двор към О.а и именно като такъв е ползван от ищеца, а впоследствие и от св. Б.. От 1993г. ищецът стопанисвал имота - двор, използвайки го за личните си нужди, а от тогава насам го поддържат той и наемателят му, вкл. оградата, която го отделя от останалите имоти в близост. Свидетелят Б., който е ползвател на имота, предоставен му от ищеца, сочи, че го поддържа по договореност с ищеца, като в период от 26-27 години никой друг освен М. не го е посещавал като собственик и не е заявявал претенции. Оспорват се правните изводи на съда, че имотът е придобит по давност от ищеца. Неоснователен е доводът в жалбата, че е налице законова пречка за придобиване на имота по давност през сочения от ищеца период. Действително, за процесния имот е съставен АЧДС от 02.12.2024г. Този акт няма правопораждащо действие. Той е констативен и не лишава действителния собственик от неговите права /няма отчуждително действие/. Ако е съставен по определените в закона ред и форма и е утвърден от посочените в закона длъжностни лица, той е официален удостоверителен документ - ползва се с материална доказателствена сила за фактите, предмет на удостоверителното изявление на органа, издал акта, когато в него е посочено фактическото и правно основание, по силата на което имотът е придобит от държавата. Т.е. доказателствената му сила е оборима, като ищецът, който претендира да е собственик на актувания като държавен имот с твърдение, че го е придобил по давност, има процесуалната възможност да го докаже, като обори материалната доказателствена сила на АЧОС като официален свидетелстващ документ. В случая актът е издаден на основание чл. 68, ал. 1 ЗДС вр. чл. 104, ал. 1, т. 5 ППЗДС и чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ. Разпоредбата на чл. 68, ал. 1 ЗДС е обща и гласи, че за имотите - държавна собственост, се съставят актове за държавна собственост. Според чл. 104, ал. 1, т. 5 ППЗДС актове за държавна собственост се съставят за всички имоти и вещни права - държавна собственост: земеделски земи от държавния поземлен фонд и построени върху тях сгради. Съгласно чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ земи, върху които са разположени обекти на организациите по § 12 и 29 от преходните и заключителните разпоредби на ЗСПЗЗ, както и незаети със сгради и съоръжения или прилежащи площи към тях, но негодни за земеделско ползване и неподлежащи на възстановяване, и земеделските земи в бившите стопански дворове на организациите по § 12, намиращи се извън урбанизираните територии, останали след възстановяване правата на собствениците, са държавна собственост и се актуват от областния управител. Стопанисването, управлението и разпореждането с тях се извършва от министъра на земеделието и храните. Предложение за издаване на актове за държавна собственост се прави от министъра на земеделието и храните или от упълномощено от него длъжностно лице по данни, предоставени от областните дирекции "З.". През периода от 1971 г. /влизане в сила на Конституцията на НРБ от 1971 г./ до влизане в сила на действащата Конституция през 1991 г. /чл. 14 от Конституцията от 1971 г. и чл. 2 от ЗС в редакция преди изменението с ДВ бр. 31 от 1990 г./, всичко, което не e собственост на кооперациите, обществените организации и на частни лица, e държавна собственост. Още според първоначалната редакция на чл. 6 ЗС (Обн. ДВ бр. 92 от 1951 г.) държавни стават и имотите, които държавата придобива съгласно законите, а така също и имотите, които нямат друг собственик. С изменението в ДВ, бр. 31 от 1990 г. тази разпоредба гласи, че държавна, съответно общинска собственост са вещите, обявени от Конституцията и законите за изключителна тяхна собственост, както и вещите, които държавата или общините придобият. Държавна собственост са и вещите, които нямат друг собственик. С изменението в ДВ, бр. 77 от 1991 г. се предвиди, че държавна собственост е имуществото, обявено от Конституцията и законите за изключителна нейна собственост, както и имуществото, което тя придобива. По делото няма данни до влизане в сила на действащата Конституция през 1991 г. процесният поземлен имот да е бил собственост на кооперация, обществена организация или на частни лица или да принадлежи на което и да било друго лице, поради което съобразно цитираните разпоредби следва да се приеме, че е станал държавна собственост. В тази връзка експертните изводи са категорични, че в случая няма данни процесният имот да е внасян в ТКЗС, ДЗС, АПК и други подобни организации, въпреки че е ползван за нуждите на АПК, като не се установява претендиращ собственик, от когото да е отнет или предоставен /внесен/ в АПК. Наред с това разпоредбата на § 12 ППЗСПЗЗ /ДВ, бр. 28 от 1992 / гласи следното: прекратява съществуващите трудовокооперативни земеделски стопанства и земеделски кооперации, образувани по силата на § 7 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за кооперациите. Прекратява всички съществуващи организации и фирми, регистрирани по силата на Указ № 922 за ползуването на земята и осъществяване на селскостопанската дейност (обн., ДВ, бр. 39 от 1989 г.; изм., бр. 10 от 1990 г.; отм., бр. 63 от 1991 г.) и Указ № 56 за стопанската дейност с имущество и с дялово участие на селскостопански бригади, КЗС, ТКЗС, МТС, АПК и селскостопански институти. Прекратяват се и кооперациите, регистрирани по Закона за кооперациите, когато не е спазена разпоредбата на чл. 33, ал. 3 от същия закон и по устава им е предвидено внасянето на земеделска земя. На това основание и по силата на чл. 45, ал. 10, предложение първо ППЗСПЗЗ процесният поземлен имот, върху който е разположен обект на организация по § 12, е държавна собственост и се актува като такава. Действително, до 01.06.1996 г. разпоредбата на чл. 86 ЗС, в редакцията му ДВ бр. 31 от 17.04.1990 г., изключва придобиването по давност на вещ, която е държавна или общинска собственост. С изменението на чл. 86 - ДВ бр. ЗЗ от 1996 г., в сила от 01.06.1996 г., давността е изключена като придобивен способ само за вещите, които са публична държавна или общинска собственост. Следователно, за вещите частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС от ДВ бр. 33 от 1996 г., давностният срок започва да тече от 01.06.1996 г. Съответно, десетгодишният срок на недобросъвестното владение, какъвто е процесният случай, изтича на 31.05.2006 г. На тази дата обаче течението на давностния срок е спряно с § 1 ДР ЗС за срок от седем месеца, като с последващи изменения спирането е продължено до 31.12.2014 г., впоследствие до 31.12.2022 г. Т.е. вещно право върху имот частна държавна собственост не можеше да се придобие чрез десетгодишно давностно владение от трето лице, тъй като течението на давностния срок е започнало на 01.06.1996 г., но е спряно в последния ден от срока – 31.05.2006 г. с § 1 ДР ЗС за определен период от време, удължен до 21.12.2022 г. С решение № 3 от 24.02.2022 г. на Конституционния съд, постановено по к. д. № 16/2021 г., разпоредбите на § 1, ал. 1 от ЗДЗС и § 2 от ЗР на ЗИЗС са обявени за противоконституционни, като изрично се посочва, че с обявяването на § 1, ал. 1 от ЗДЗС за противоконституционна не се засяга досегашният ефект, а последиците от преустановяване на мораториума настъпват от момента на влизане в сила на решението, имащо действие занапред. Решението е обнародвано в ДВ на 04.03.2022 г. и съответно е влязло в сила на 07.03.2022 г. От мотивите на КС се разбира, че по отношение на давностните срокове, за които давността е изтекла в периода от 31.12.2017 г до 19.01.2018 г след обявяването на § 2 ЗР на ЗИ на ЗС за противоконституционен, следва да се зачетат придобитите права при позоваване на придобивна давност. Според т. 2 от решението по отношение на заварените от решението на КС неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. С оглед на това се приема, че само по отношение на пар. 1 ДР на ЗС с обявяването на разпоредбата за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект. Следователно, за периода 31.05.2006 г – 30.12.2017 г и 20.01.2018 г – 07.03.2022 г придобивна давност за имоти частна държавна или общинска собственост не е текла по силата на установения от законодателя мораториум, като давността започва да тече от 08.03.2022 г - с влизане в сила на решението на КС. За времето от 31.12.2017 г до 19.01.2018 г давностният срок следва да бъде съобразен при позоваване на изтекла в този период придобивна давност. При това положение, ищецът следва да докаже, че е осъществявал непрекъснато, явно и спокойно владение върху процесния имот в периода от изменението на чл. 86 ЗС през 1996 г. /в сила от 01.06.1996 г/ до 15.04.2025 г. - датата на подаване на исковата молба за времето, през което давност е текла или до началото на мораториума, т.е. до 31.05.2006 г., за периода 31.12.2017 г. - 19.01.2018г, както и за периода от 08.03.2022г до 15.04.2025 г., когато е подадена исковата молба. Владението има два елемента: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта и субективен – намерение за своене, а придобивната давност: владение и изтичане на предвидения в закона срок /в случая 10 години, тъй като не е установено на правно основание, годно да направи владелеца собственик/. Следователно, за наведения период на владение, считано от 01.01.1996 г. и за времето извън мораториума ищецът следва да докаже и двата признака на владението. Според законовата презумпция на чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, доколкото не се докаже, че я държи за другиго, което по принцип размества доказателствената тежест в процеса, като оборването й е в тежест на страната, която възразява, че владелецът не държи вещта за себе си. В случая ищецът е безспорен владелец на закупената сграда, като фактическа власт за себе си е започнал да упражнява още на 15.01.1993г., когато е сключен договорът за покупко – продажба със ЗПК ,,З.“ – в ликвидация. Неправилен обаче е изводът на районния съд, че, считано от този момент ищецът владее и поземления имот, в който се намира постройката. Макар да е ползвал прилежащия към сградата терен за нуждите на обслужването й и за дейността, която е упражнявал, не се установява субективният елемент на владението – да държи и земята за себе си, а не за продавача, от когото е получил само правото на собственост върху постройката и чието абсолютно вещно право очевидно е зачитал до 26.10.1995 г., когато е представил платежно нареждане за плащането й. От свидетелските показания еднопосочно се установява, че от този момент намерението му за своене и на поземления имот вече е факт, като плащането му било възприето като достатъчно за придобиване на правото на собственост и върху прилежащия терен. Незавършеният фактически състав на продажбата е без значение за субективното намерение за своене, като в случая ищецът не основава вещното си право на деривативен способ – сделка, а на първичен такъв – придобивна давност, нито се позовава на добросъвестно владение по чл. 70 ЗС, а именно, че владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. С оглед на категорично установената идентичност между „платения терен“ и процесния, както и незначителното разминаване в площта, което е в рамките на допустимото, с плащането му ищецът е започнал да го държи за себе си, т.е. обърнал е държането си във владение. И двата елемента на владението еднопосочно и безпротиворечиво се установяват и от свидетелските показания, като след отдаването под наем на имота ищецът го държи за себе си чрез св. Б., което продължава и понастоящем, като владението му е постоянно, непрекъснато, спокойно и несъмнено. Следователно и при доказано владение на процесния имот от ищеца за времето, през което не са действали законовите забрани /т.е. за периода от 01.06.1996 г до 31.05.2006 г., от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г., както и от 08.03.2022 г. до датата на подаване на ИМ/ , на практика най - късно на 08.03.2022г, когато е изтекъл последният ден от срока на придобивната давност след възобновяването й с влизане в сила на решението на КС, имотът е станал собственост на ищеца на наведеното оригинерно правно основание. Неоснователни са доводите в жалбата за допуснати от съда процесуалните нарушения във връзка с направени от ответника доказателствени искания, оставени без уважение като преклудирани. Според жалбоподателя, докато все още не е приключило съдебното дирене по делото, доказателства могат да се събират, като няма спор, че те са представени в последно о.с.з. и всички са били съществуващи към датата на подаване на отговора на исковата молба документи, за които е нямало обективна пречка при полагане на дължимата грижа за добро водене на процеса да бъдат посочени и приобщени. По – късното им ангажиране е мотивирано с ползването на отпуск от служители на ответника, което не представлява нов факт и обстоятелство по смисъла на чл. 147 ГПК, преодоляващо преклузията. Освен това с въззивната жалба не е направено доказателствено искане за приобщаването им, а едва в о.с.з. Дори под условие да се приеме, че въз основа на тях е допустимо формирането на фактически и правни изводи, те не са от естество да повлияят на изхода на спора. Досието по съставяне на АДС, който няма отчуждително действие, не прекъсва течението на срока на придобивна давност в полза на владелеца, като освен това съдържа документи, следващи изтичането на този срок, което съобразно гореизложеното е станало още на 08.03.2022г, когато е завършен фактическият състав на първичното придобивно основание, доколкото позоваването на давността, което е направено с исковата молба, не е негов правопораждащ елемент, а само процесуално средство за защита на материалноправните последици на придобивната давност, настъпили още с изтичане на законовия срок. Същевременно юридически факт, годен да прекъсне давността, /какъвто наведеният не е/, може да направи това само в рамките на все още неизтекъл срок. Колкото до съществувалите преди този момент документи, от тях също не би могъл да се формира недвусмислен извод за своене на имота от страна на Държавата. От една страна, определянето на прилежащ терен – протокол от 24.03.1994г очевидно е обслужвало процедурата по закупуване на земята, върху която е построена собствената на ищеца постройка, и към този момент той все още не е упражнявал владение върху терена, а едва след заплащане на определената в тази процедура стойност. От друга страна, дори издаденият документ за собственост на името на дадено лице сам по себе си не води нито до преустановяване на фактическата власт на владелеца върху вещта, нито изключва намерението му да владее за себе си. По аргумент от чл. 116, б. „а“ ЗЗД меродавно за прекъсване на придобивната давност е признанието на владелеца, а не на собственика на вещта . Снабдяването на собственика с нотариален акт или друг документ за собственост, както е в случая, не е способ за защита на правото му на собственост. Сам по себе си този документ не може да отблъсне владението, което друго лице упражнява върху вещта, дори когато е бил доведен до знанието му. Наред с това, само от декларираната от страна на ищеца по – малка площ на имота не може да се изведе извод за несвоене на останалата, т.е. за признание на владелеца, годно да прекъсне давността, при категорични доказателства в обратен смисъл и при напълно възможната хипотеза ищецът към този момент да е декларирал само застроената площ на земята, непосредствено обслужваща постройката, а не целия имот така, както е нанесен в действащия КП. Още повече че плащането на данъци не е единственият доказателствен способ за установяване признаците на владението и при наличието на безпротиворечиви доказателства за упражнявана фактическа власт върху целия терен с намерение за своене за период от повече от 10 години извън законовия мораториум, единственият възможен извод е, че имотът е придобит по давност. Дори под условие да се приеме друго – че е налице признание на владелеца, прекъсващо давността му по отношение на недекларираната площ на имота, това е станало – по данни на самия ответник, през 1998г. Съответно новата давност, започнала да тече, считано от 01.01.1999г д о 31.05.2006 г, както и за времето от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. и след 08.03.2022 г до датата на подаване на ИМ – 15.04.2025г, отново е изтекла при липса на годен юридически факт, който да я прекъсне, съобразно изложените вече мотиви. Поради това претенцията е основателна и правилно уважена, като обжалваното решение следва да бъде потвърдено. Определението за допълване на решението в частта за разноските не е обжалвано, поради което съдът не дължи преразглеждане на този въпрос. При този изход на делото и претенцията за това жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия разноските по делото в размер на 1 265.67 евро – за платено адвокатско възнаграждение съобразно списък на разноските на л. 39 и доказателствата за действително направен разход в този размер. Жалбоподателят не прави възражение за прекомерност на платения адвокатския хонорар, поради което съдът не дължи произнасяне по този въпрос. По тези съображения, СМОЛЯНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД