Определение № 870 от 07.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1095/2015 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], подадена чрез процесуалния представител адв. Т. Б. против решение № 2322 от 15.12.2014г., постановено по в.гр. д. № 2279/2014 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 36/24.03.2013г., постановено по гр.д. № 246/2013 г. на Окръжен съд-Видин, с което жалбоподателят е осъден да заплати на [фирма] на основание чл. 49 ЗЗД сума в общ размер на 102 913 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди за извършено плащане без знанието и съгласието на титуляра на сметката, чрез нареждане в периода 2005 г.- 2007 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 12.07.2010 г. до окончателното изплащане; сума в общ размер 3 886,64 лв., представляваща компенсаторна лихва върху главните вземания за периода след 12.07.2007 г. до датата на завеждане на исковата молба; сумата 6 716,99 лв. разноски, съразмерно на уважената част от исковете и разноски 1000 лв.- адвокатско възнаграждение във въззивното производство. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение. Жалбоподателят твърди, че не са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД, тъй като не е доказано, че е налице щета за [фирма].Самото теглене на суми от банковата му сметка, извършено от М. Т.,с неистински документи не доказва,че сумите са използвани не по предназначение,т.е. за нуждите на дружеството,поради което от действията на служителите на банката не е причинена щета. Иска се отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на иска.Претендират се разноски и за предходните съдебни инстанции. Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния процесуалноправен въпрос: Длъжен ли е съдът да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото, а не само да изброи събраните доказателства, да обсъди доводите на страните и да отговори на заявените оплаквания. Изложени са съображения, че формулираният въпрос е разрешен в противоречие със задължителното тълкуване на закона, дадено в т. 19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, чиито постановки са актуални и след постановяване на ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и на решение № 68/2013 г. по т.д. № 78/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 212/2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК,тъй като въззивният съд не е отговорил на всички оплаквания, съдържащи се във въззивната жалба ,след като обсъди събраните доказателства. Пълномощникът на ответника по касация [фирма] – адв. Л. С., е подала писмен отговор, в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Претендира разноски. Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1,т.1 ГПК. Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на [фирма] против [фирма], с искане за осъждане на ответника да заплати обезщетение за настъпилите имуществени вреди на дружеството, виновно причинени от служители на банката в [населено място], за периода 2005 г. - 2007 г. чрез извършени плащания от банковата му сметка, без знанието или съгласието на титуляра или упълномощено от него лице, в общ размер на 102 913 лв., както и компенсаторни лихви върху сумите от разписките,считано от датата на разпореждане с всяка от сумите до завеждане на исковата молба. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд след съвкупна преценка на събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства, графическа и счетоводни експертизи, е установил фактическата обстановка, въз основа на която е обосновавал правните си изводи. Посочил е, че на 04.03.2002 г. Е. Е. Б. като управител на едноличен търговец „С.-7-Е. Е.” е подала писмено искане в ответната банка за откриване на банкова сметка, във връзка с което е открита разплащателна банкова сметка. На 29.03.2007 г. същата, в качеството й на управител на [фирма], е подала писмено искане в ответната банка за откриване на банкова сметка, във връзка с което такава е открита. Към двете искания са приложени спесимени на Е. Е. Б.. Установил, че [фирма] е правоприемник на предприятието на [фирма], като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, считано от вписване в търговския регистър с решението на В. от 17.12.2007 г. по ф.д. 141/2007 г. Позовавайки се на приетата, неоспорена от страните графическа експертиза е приел, че подписът, положен срещу реквизитите „подписи на лицата, които могат да се разпореждат”, „получих сумата”, „контролен подпис”, „получател авт.подпис” върху общо 60 „нареждания-разписки” в периода от 09.12.2005 г. до 08.10.2007 г., изчерпателно изброени в приложение № 3 към заключението, е положен от лицето М. Т., която според вещото лице е имитирала подписа на Е. Е. Б.. От същата експертиза съдът е установил,че и с други 10 бр. „нареждания-разписки” са теглени суми от сметката на едноличния търговец за периода от 11.01.2006 г. до 07.06.2006 г., като подписите, положени срещу реквизитите „подписи на лицата, които могат да се разпореждат”, „получих сумата”, „контролен подпис”, „получател авт.подпис” не са положени от управителя на едноличния търговец Е. Е., нито от представителя на дружеството правоприемник, нито от упълномощено от тях лице. Позовавайки се на счетоводната експертиза, съдът е приел, че общия размер на сумите, теглени от М. Т. е 92 463 лв., а общият размер на сумите, изтеглени от сметката на едноличния търговец от неустановено лице е 10 450 лв.Размерът на компенсаторната лихва от датата на тегленето на съответната сума до предявяване на иска е общо 43 833, 26 лв. Счетоводните документи за изтеглените в брой суми са оформени с подпис и печат на клона на банката в [населено място]. Експертът е посочил, че за периода от 06.12.2005 г. до 28.12.2007 г. не е водена касова книга, не са съставяни приходни ордери за заприходяване на изтеглените парични средства от разплащателната сметка в банката, поради което не може категорично да се установи колко от тези средства са постъпвали в касата на дружеството-ищец.Констатирано е, че кредитните обороти на средствата по сметката за отделните години и общо за исковия период превишават размерите на исковите претенции, а в годишните счетоводни баланси и отчети на [фирма] за 2008 г. и 2007 г. не са посочени липси на парични средства. От представените „Вътрешни правила” на ТБ [фирма] за откриване на сметки и безкасово плащане е установил, че плащанията от банковите сметки на клиента се извършва само по негово нареждане или с предварително негово съгласие до размера на авоара по сметката, освен ако не е договорен овърдрафт с банката, както и че в тях е предвидено, че платежното нареждане се приема от служителя на банката, който проверява попълнени ли са всички реквизити, сравнява подписите със спесимена, датата и има ли положен печат на фирмата. От приложени по делото преписи от съдебни актове, с които са разрешени спорове между същите страни, съдът е установил, че управителят на едноличния търговец Е. Е. Б. е представила на служители в клона на банката в [населено място] лицето М. Т. като счетоводител на фирмата. Безспорен е факта, че М. Т. не е била упълномощавана от управителя на ЕТ и на Е. да извършва банкови операции и да се разпорежда със средства от банковите сметки на търговците, а с оглед установените по делото трайни търговски отношения между страните същата се е явявала приносител на документи, заради възложените счетоводни услуги.При така установените фактически обстоятелства, въззивният съд е обосновал правните си изводи,съобразявайки относимите нормативни разпоредби - чл. 426 и сл. ТЗ, Наредба № 3/10.07.1992 г. за плащанията (отм.30.09.2002 г.) и Наредба № 3/29.09.2005 г. за паричните преводи и платежни системи (отм.01.11.2009 г.).Приел е, че за сключването на договор за разплащателна сметка е необходима писмена форма, като в договора следва да са регламентирани правата и задълженията на страните и/или да е налице препращане към общите условия на банката за съответния вид договор. При изводът, че писмената форма е условие за валидност на договора и доколкото такъв не е представен по делото и не се твърди, че е бил сключван между страните, отговорността на ответника следва да се ангажира по реда на деликтната отговорност за вреди по чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД. Приел е, че от събраните доказателства се установява наличието на противоправно поведение от страна на служителите на ответното дружество, които са извършили плащания от банковата сметка на ищеца и на праводателя му по 70 бр. разписки-нареждания в периода 2005 г.-2007 г. без знанието и съгласието на титуляра на сметката или на упълномощено от него лице,както и,че за дружеството-ищец като правоприемник на правата и задълженията на едноличния търговец са настъпили вреди, изразяващи се в намаляване на имуществото му (средства от банковата му сметка) със суми в общ размер на 102 913 лв., чрез извършени касови тегления с посочените разписки от лица, които не са упълномощени за това. Произнесъл се е и по отношение на релевираното оплакване във въззивната жалба на [фирма], че не е доказано настъпването на вреди за дружеството-ищец. Приел е, че нередовно воденото счетоводство от страна на праводателя на ищеца не изключва отговорността на ответната банка за действията на нейните служители, изразяващи се в допусната небрежност при банкови операции,а жалбоподателят не е доказал възражението си, че претендираните суми са постъпили в дружеството на ищеца и то е задоволявало нуждите си с тях. С тези съображения съдът е обосновал извода си, че не е проведено успешно насрещно доказване на възражението за липса за вреди на титуляра на банковата сметка, респективно неговия правоприемник. Приел е за неоснователно и оплакването, че след като лицето М. Т. е осъдена за престъпление по чл. 308 НК – съставяне на неистински документ, а не по чл. 212 НК- документна измама, то действията й изключват получаването на чуждо имущество без правно основание, т.е. не е налице щета. Съдът е посочил, че в случая ответник по делото не е лицето, срещу което има постановен акт на наказателния съд, а търговска банка, която е възложила на трети лица извършването на определена работа и те при или по повод тази работа са причинили вреди на ишеца. Вредосното деяние в случая е не съставянето на неистински документ от страна на М. Т., а допускането от служители на банката да бъдат изтеглени суми от неоправомощени от титуляра на сметката лица. Приел е, че е налице причинна връзка между противоправните действия на служителите в банката и настъпилите вреди, след като сумите по нарежданията - разписки са изтеглени от лица, на които не е дадено пълномощие за това и не са представени доказателства да са постъпили в дружеството. При тези изводи, въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 49 във вр. чл. 45 ЗЗД е доказан по основание и размер и го е уважил. Приел е, че в полза на ищеца следва да бъдат присъдени и лихви върху всяка от главниците – вземанията по нареждане-разписки за периода от 12.07.2007 г. до завеждане на исковата молба, изчислени от съдебно икономическата експертиза, приета от първоинстанционния съд в общ размер на 3 8886, 64 лв., като е уважил релевираното от ответника възражение за изтекла погасителна давност за периода от 09.12.2005 г. до 12.07.2007 г. Позоваването от касатора на задължителна съдебна практика, а именно решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, не е достатъчно за да се приеме, че е налице релевираното от него основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос. Действията на въззивния съд във връзка с повдигнатия процесуално-правен въпрос са в съответствие с трайно установената съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК /включително и цитираните от касатора решение № 68/24.04.2013 г. по гр.д.78/2012 г. на ВКС, ТК, IІ т.о. и решение № 212/01.02.2012 г. по гр.д. 1106/2010 г. на ВКС, ТК, IІ т.о./, според която правните изводи на съда /включително тези относно преюдициалните за спора въпроси/, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. Те следва да са основани върху приетите за установени от съда, релевантни за спора обстоятелства по делото, които следва да бъдат подведени под хипотезиса на приложимите материалноправни норми /чл. 235, ал. 2 от ГПК/. За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани, като същевременно следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба, но не като контролно-отменителна инстанция, а в качеството си на такава по съществото на спора, т.е. чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. В настоящия случай въззивната инстанция е процедирала в съответствие с константната практика – направила е пълен и цялостен анализ на събраните доказателства и е изложила свои мотиви. Несъгласието с изводите на съда относно заявените оспорвания и тълкуването на доказателствата от жалбоподателя не може да обоснове допускане до касационна проверка. Въззивният съд е установил фактическата обстановка, изследвайки и анализирайки подробно събраните доказателства, включително и в светлината на направените от ответника в първоинстанционното производство възражения, както и във връзка с наведените във въззивната жалба оплаквания. Крайният му извод за основателност на претенцията е обоснован с установеност на елементите от фактическия състав на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД- претърпяна вреда за ищцовото дружество в резултат на противоправно теглене на суми от банковата му сметка от лице, което не е титуляр или упълномощен, както и недоказване,че сумите са ползвани в интерес на дружеството,въпреки направените от касаторът-ответник оплаквания във връзка с нередовното водене на счетоводството. Касаторът смесва основанията за допускане на касационен контрол с основанията за касиране на въззивния акт при аргументиране на процесуалноправния въпрос, като в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК са изложени доводи за неправилност на изводите на съда/чл. 281, т. 3 ГПК/. Последните обаче подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК,в какъвто смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 2 ГПК на ответникът по касация се следват направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 /шестстотин /лева,които следва да са надлежно удостоверени,съгласно т. 1 от ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС.В настоящия случай не са представени доказателства, че същите са действително заплатени, поради което разноски не следва да бъдат присъдени. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.