Определение № 60240 от 30.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1589/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, гр.София с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 12291 от 10.11.2020 г. по гр.д.№ 4838/ 2019 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 15346/ 2018 г. и по този начин по предявения от Ц. И. Н. против касатора иск, квалифициран по чл.439 ГПК, е признато за установено, че Ц. И. Н. не дължи на „Юробанк България“ АД сумата 127 500 лв главница, предмет на изпълнителен лист от 14.06.2012 г. по ч.гр.д.№ 25922/ 2012 г. на Софийски районен съд. Жалбоподателят повдига в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол твърдение за очевидна неправилност на този акт – чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Според него тази неправилност се състои в прилагането към правоотношението на тълкувателен акт, който не е бил действащ към момента на възникването му, в резултат на което се стигало до напълно различен краен извод. Касаторът поддържа, че до 26.05.2015 г., когато с Тълкувателно решение № 2/ 2015 г., ОСГТК, ВКС е обявено за загубело сила ППВС № 3/ 1980 г., давност по изпълнителното дело не е текла и направеният в обратния смисъл извод от въззивния съд е очевидно неправилен. Давността можело да почне да тече едва от настъпилата перемпция на 02.11.2014 г. и към датата на исковата молба /17.10.2018 г./ петгодишният давностен срок не бил изтекъл. Ответната страна Ц. И. Н. оспорва жалбата. Счита, че Тълкувателно решение № 2/ 2015 г., ОСГТК, ВКС е приложено правилно от въззивния съд и в съответствие с преобладаващата съдебна практика, поради което обжалвания акт не може да се счете за очевидно неправилен. Евентуално излага съображения по правилността на този акт. С молба вх.№ 66711/ 09.09.2021 г. ищцата /ответна по касационната жалба страна/ Ц. И. Н. е поискала производството по делото да бъде спряно до постановяване на решение по тълкувателно дело № 3/ 2020 г., ОСГТК, ВКС. Съдът намира искането за основателно. При мотивиране на обжалваното въззивно решение съдът отхвърлил довода на ответника за това, че по време на образуваното изпълнително производство за събиране на вземанията му срещу ищцата срок на погасителна давност не е текъл. Посочил, че с т.10 от ТР 2/ 2015 г., ОСГТК, ВКС било обявено за изгубило сила Постановление № 3/ 1980 г. на Пленума на Върховния съд и това тълкуване било задължително за него. Счел, че давностния срок започнал да тече от 23.10.2012 г., когато било извършено последното изпълнително действие, независимо от кога е обявено за загубило сила ППВС № 3/ 1980. Тези мотиви на въззивния съд са дали основание на касатора – ответник да претендира очевидна неправилност като основание за допускане на акта му до касационен контрол. Същевременно по въпроса от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/ 18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/ 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му, е налице противоречива практика на отделни състави на Върховния касационен съд. За преодоляването на това противоречие е образувано Тълкувателно дело № 3/ 2020 г., ОСГТК, ВКС. Съгласно указанията, дадени в Тълкувателно решение № 8/ 07.05.2014 г. по тълк.д.№ 8/ 2013 г., ОСГТК, ВКС, в този случай касационните производства по дела, по които е разрешен от въззивния съд същия въпрос, трябва да бъдат спрени. По изложените съображения Върховният касационен съд