Определение № 1096 от 26.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 422/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, във връзка с чл. 248, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна жалба на М. В. С. против определение № 193 от 13.06.2022 г., пост. по т.д.№ 177/2021 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, с което е оставена без уважение неговата молба с вх. №1991/15.04.2022г., подадена чрез адв. Н. П. от САК, за изменение на постановеното по делото решение № 17/19.01.2022 г. чрез намаляване, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, поради прекомерност на присъдените на ответника „Петрол“АД разноски за адвокатско възнаграждение по водене на делото пред въззивната инстанция, възложени на молителя – ищец по предявения иск. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение, поради допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила– чл. 56, ал. 2, във връзка с ал. 3 от ГПК. Оспорено е становището на въззивния съд, че заявеното с молбата по чл. 248 от ГПК възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение е преклудирано, защото е следвало да бъде направено най-късно в съдебното заседание от 5.10.2021 г., с което е приключило производството пред въззивната инстанция. Наведен е довод, че за това заседание жалбоподателят не е бил редовно призован, въпреки нередовната процедура по призоваването му за предходното заседание от 6.07.2021 г., поради неспазване на срока по чл. 56, ал. 3 от ГПК, и обстоятелството, че ищецът не се е явил в това заседание. Затова жалбоподателят счита, че възражението му по чл. 78, ал. 5 от ГПК не е преклудирано с приключване на последното по делото заседание, както неправилно е приел въззивният съд. Формулирано е искане за допускане на касационно обжалване на определението на Великотърновския апелативен съд и за неговата отмяна. Ответникът „Петрол“АД оспорва частната жалба. В писмения отговор, подаден чрез адв. А. В. от САК, възразява, че доколкото нередовността на призоваването за с.з. от 6.07.2021 г. се изразява само в неговата несвоевременност и в това заседание съдът е обявил датата на следващото, жалбоподателят сам е следвало да следи за датата, на която е насрочено. Моли съда да не допуска касационно обжалване на определението, евентуално, ако такова бъде допуснато, частната жалба да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд в настоящия си състав намира, че частната жалба е допустима, като подадена от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването срещу обжалваем по реда на частното производство съдебен акт. Съгласно т. 24 от ТРОСГТК № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., определението на въззивния съд за допълване или изменение на въззивното решение в частта за разноските се обжалва по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Това тълкувателно разрешение е мотивирано с разбирането, че касационен характер има само обжалването на определенията в хипотезата, при която въззивният съд се е произнесъл по частна жалба срещу определение на първоинстанционен съд по чл. 248 от ГПК. Когато въззивният съд се е произнесъл по отправено към него искане по чл. 248 от ГПК, той за първи път е разгледал въпроса за сторените в производството пред него съдебноделоводните разноски, поради което неговото определение подлежи на директен контрол. В този случай Върховният касационен съд се произнася като втора инстанция по отношение на така постановеното определение. Оттук и изводът, че ако въззивният съд се е произнесъл за първи път по искането за изменение на съдебния акт по отношение на направените разноски, неговото определение подлежи на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК, а не на ал. 3 от с. чл. В този смисъл е и казуалната практика на ВКС, според която в т. 24 от споменатото тълкувателно решение е разрешен единствено спорният въпрос по противоречива съдебна практика за реда на обжалване на определението на въззивния съд по чл. 248, ал. 3 от ГПК - по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК или по този на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Приетото разрешение в т. 24 от ТР № 6/6.11.2013 г., че редът на обжалване е този по чл. 274, ал. 2 от ГПК не дерогира законовата разпоредба на чл. 248, ал. 3, изр. второ от ГПК, предвиждаща че определението се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване самото решение. В случая не е налице пречката по чл. 274, ал. 4 от ГПК, тъй като постановеното по делото решение по иск с правно основание чл. 74 от ТЗ подлежи на касационно обжалване, поради което на пряк инстанционен контрол пред ВКС по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК подлежи и определението на въззивния съд по чл. 248 от ГПК, независимо от предпоставките на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Затова са ирелевантни и формулираните в частната жалба въпроси, сочени като обуславящи изхода на спора, доколкото предвид изложеното, в случая обжалването има второинстанционен, а не касационен характер. Частната жалба е основателна. За да остави без уважение молбата на ищеца М. В. С. за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта за разноските чрез намаляване на присъденото на ответника адвокатско възнаграждение, съставът на Великотърновския апелативен съд е приел, че възражението му по чл. 78, ал. 5 от ГПК е несвоевременно направено едва с молбата по чл. 248 от ГПК. Според чл. 80 от ГПК, искането за присъждане на разноски може да бъде направено най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция, като най-късно в това заседание страната може да представи списък на разноските и доказателства, че са заплатени. В същия смисъл е и т. 11 от ТРОСГТК № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. Макар и да не е изрично регламентирано в процесуалния закон, това е и крайният процесуален срок, до който насрещната страна може да заяви своето възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, за да може то да бъде преценено и съобразено от съда при постановяване на решението. При разглеждане на делото в открито съдебно заседание, за да се приеме за своевременно заявено, искането за присъждане на разноски или за намаляване на заплатеното адвокатско възнаграждение поради прекомерност, следва да бъде направено устно или с писмена защита, депозирана до приключване на последното съдебно заседание пред съответната инстанция (така определение № 50016 от 10.07.2023 г. по гр. д. № 2970/2022 г., Г. К., І г. о.; определение № 354 от 13.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2109/2014 г., Г. К., ІV г. о. и мн. други). Този принцип обаче е приложим само когато страната, направила възражението е била редовно призована за това заседание, макар и да не се е явила и да не е изпратила свой представител за участие в него. Когато поради нередовно призоваване, страната не е участвала в това заседание, не може да се приеме, че нейното възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК е преклудирано, откъдето следва, че то може да бъде направено и с молбата за изменение на решението по реда на чл. 248 от ГПК, чрез намаляване на присъденото с него на насрещната страна адвокатско възнаграждение. Нормата на чл. 56, ал. 2 от ГПК установява задължение на страната при отлагане разглеждането на делото, сама да следи за датата на следващото заседание, респ. освобождава съда от задължението за призоваването щ, при наличието на две кумулативно предвидени предпоставки: да е била редовно призована за заседанието, в което делото е отложено, независимо дали се е явила, и датата за която е отложено разглеждането му, да е била обявена в същото заседание. Когато страната не е била редовно призована и не е изпратила свой представител фингираното призоваване по ал. 2 не намира приложение и призоваването за следващото заседание се осъществява по общия ред на ал. 1. В случая с писмена молба, подадена чрез неговия процесуален представител жалбоподателят С. е възразил срещу редовността на процедурата по призоваването му за с. з., насрочено за 6.07.2021 г., поради неспазване на едноседмичния срок по чл. 56, ал. 3 от ГПК. Като е намерил възражението за основателно, въззивният съд не е дал ход на делото в това заседание и е отложил разглеждането на делото за 5.10.2021 г. Въззивният съд неправилно е приел, че жалбоподателят е редовно призован за следващото по делото заседание, като не е съобразил нередовното му призоваване за предходното и обстоятелството, че той не е участвал в него нито лично, нито чрез свой представител, чрез когото да бъде уведомен за датата, за която е било отложено разглеждането на делото. По горните съображения, настоящият състав намира, че възражението на ищеца С. не е било преклудирано с приключване на последното по делото заседание пред въззивната инстанция. Частната жалба е основателна. Разглеждането на делото във въззивното производство е приключило в едно заседание и процесуалните действия на пълномощника на ответното дружество се изчерпват с изготвяне на отговор на въззивната жалба и неговото депозиране по делото, както и с участието му в о.с.з. на 5.10.2021 г., в което е даден ход по съществото на спора. Пред въззивната инстанция не са били ангажирани нови доказателства, нито са инвокирани нови възражения. Основният спор между страните се е съсредоточил върху твърдяния от ищеца преюдициален характер на предявения от „Петрол Холдинг“АД срещу „Алфа Кепитъл“АД иск за установяване нищожността на договора, с който последното е придобило 51 516 746 бр. акции от капитала на „Петрол“АД и базирания на него довод за допуснато от Ловешкия окръжен съд процесуално нарушение на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, поради отказа му да спре производството по делото до приключване на обуславящия спор, по който е образувано т.д.№ 113/2018 г. по описа на същия съд. Ето защо, адвокатското възнаграждение от 20 000 лв. без ДДС се явява прекомерно и несъответстващо на вида и обема на извършените от пълномощника на ответника процесуални действия, поради което следва да бъде намалено до 1000 лв. без ДДС или 1200 с ДДС. Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,